Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (5)

5.
Елмазената кула

С честолюбива стръв срещу престола и властта на Бога война подеха, нечестива в небесата и в битка горда устремиха се без страх.

Джон Милтън

Езеро от разтопена сяра запълваше огромния каньон и изпускаше зловонните си пари с резки тласъци и бълбукане, препречвайки пътя на самотния крилат силует, застанал на брега. Ако излетеше в небето, вражеските съгледвачи, които вече го бяха забелязали веднъж, щяха пак да го видят, а ако останеше на земята, щеше да му трябва много време да заобиколи тази отровна яма и тогава вестта можеше да пристигне твърде късно.

Налагаше се да рискува. Почака, докато облак смрадлива пара се надигна от жълтеникавата повърхност, и излетя, прикривайки се в него.

Четири чифта очи в различни краища на небето видяха този стремителен полет и тутакси четири чифта крила се размахаха по посока на облака.

Започна гонитба, в която преследвачите не виждаха жертвата, а жертвата не виждаше абсолютно нищо. Който изскочеше пръв от облака на другия край на езерото, щеше да има предимство. Това означаваше спасение за преследвания или успешен лов за преследвачите, който щеше да завърши с убийство.

За лош късмет на самотния беглец, той излезе от облака няколко секунди след единия от преследвачите. Двамата се вкопчиха един в друг, задъхани от отровните изпарения. Отначало вестоносецът надделяваше, но после от облака се показа втори преследвач. Тримата се извиваха във въздуха като огнени езици, издигаха се и се спускаха, докато накрая паднаха върху скалите на брега. Другите двама преследвачи така и не се показаха от облака.

На западния край на веригата от назъбени хребети, върху един връх, от който се виждаше цялата околност, от планината изникваше огромна базалтова крепост, сякаш изхвърлена от вулкан преди милиони години.

Под стръмните стени в дълбоки пещери се складираха всевъзможни припаси. В арсеналите и погребите се калиброваха и изпитваха бойни машини. В подземията под планината вулканични огньове захранваха огромни пещи, в които се топяха фосфор и титан и се свързваха в сплави, непознати и неизползвани дотогава.

В най-откритата част на крепостта, в сянката на една опорна греда, където стената сякаш изникваше от застиналите потоци лава, имаше малка портичка. Отпред ден и нощ дежуреше страж и спираше всички, които напираха да влязат.

Горе на стените стражата се смени, а часовият в подножието им продължи да потропва с крака и да се потупва с облечените си в ръкавици ръце, защото беше най-студеното време на нощта, а малката газена лампа в нишата зад него не топлеше. Смяната му щеше да дойде след десетина минути и той с копнеж си представяше чашата топъл шоколад, лулата тютюн и най-много от всичко — топлото легло.

Последното, което очакваше, беше силното хлопане по портичката.

Мъжът обаче беше нащрек и сега отвори малкото прозорче, като в същото време увеличи пламъка на лампата. В светлината й различи три загърнати силуета с качулки, които носеха четвърти с неясни очертания, без съмнение ранен или болен.

Първият отметна качулката. Часовият го познаваше, но той въпреки това му каза паролата и добави:

— Намерихме го край сярното езеро. Казва, че името му било Барух и носел важно съобщение на лорд Азриел.

Часовият дръпна резето. Демонът му териер потрепери, докато тримата новодошли внасяха ранения през тясната портичка, и тихичко зави. Часовият с изненада видя, че онзи, когото носеха, е ранен ангел — с нисък ранг и ограничена сила, но все пак ангел.

— Сложете го в караулното — нареди той и завъртя ръчката на телефона.

Докато тримата мъже внесат ранения, войникът вече беше докладвал на началника на стражата.

Над най-високото укрепление се издигаше непристъпна кула от твърд неполиран елмаз — само един етаж с няколко стаи, чиито прозорци гледаха във всички посоки на света. В най-голямата стая имаше маса, столове и сандъче за карти, до нея беше долепена спалня с походно легло, имаше и малка баня.

Лорд Азриел седеше в голямата стая и гледаше над купищата разхвърляни книжа капитана на разузнавачите. Над масата висеше газена лампа, а един мангал пръскаше приятна топлина в студената нощ. На специална пречка до вратата беше кацнал малък син сокол. Началникът на шпионите се наричаше лорд Роке. Беше изумителна гледка — не по-висок от педята на лорд Азриел, тънък като водно конче, но всички командири в армията се отнасяха към него с дълбоко уважение, защото в шпорите си имаше отровно жило.

Той имаше навика да сяда върху масата, а острият му високомерен език принуждаваше всички да разговарят с него максимално сдържано и любезно. Роке и неговите събратя, жилоногите, освен дребния ръст притежаваха малко от качествата на добрия шпионин — бяха толкова горди и докачливи, че ако бяха високи като лорд Азриел, никога не биха останали незабелязани.

— Да — изрече капитанът с ясен и остър глас, а очичките му блестяха като капчици мастило. — Вашето дете, милорд. Знам за него. Очевидно знам доста повече от вас.

Лорд Азриел го погледна втренчено и дребното мъжле за част от секундата осъзна, че тук вежливостта няма място — погледът на началника му беше като насочен обвинително пръст. Това го накара да се олюлее и да потърси опора в чашата за вино, поставена на масата. Само миг по-късно изражението на лорд Азриел стана така невинно и хрисимо, както само дъщеря му го умееше, и лорд Роке реши да бъде по-внимателен.

— Не се и съмнявам, лорд Роке — каза лорд Азриел. — Но по причини, които не разбирам, дъщеря ми е в центъра на вниманието на Църквата и ми се иска да знам защо. Какво казват те за нея?

— Магистратурата се губи в догадки. Едни твърдят едно, други търсят нещо друго, и всички се опитват да пазят откритията си в тайна от останалите. Най-активни са Дисциплинарният съд на Консисторията и Обществото на Светия дух. A аз имам шпиони и в двете.

— Да не би да сте станал член на Обществото? — попита лорд Азриел. — Моите поздравления. Там обикновено никой не може да проникне.

— Моят шпионин в Обществото е лейди Салмакия, много способен агент — поясни лорд Роке. — Има един свещеник, с чийто демон мишка тя е влязла в досег, докато спял. Внушила му да проведе забранен ритуал с цел да повика Мъдростта. В необходимия момент му се явила тя самата. Сега свещеникът е убеден, че може да влезе във връзка с Мъдростта, когато си пожелае и че тя има облика на жилонога и живее в библиотеката му.

Лорд Азриел се усмихна.

— И какво е открила?

— Обществото смята, че дъщеря ви е най-важното дете, което някога е съществувало на света. Според тях не след дълго ще настъпи голяма криза и съдбата на всеки и на всичко ще зависи от нейното поведение в този момент. Колкото до Дисциплинарния съд на Консисторията, в момента те провеждат разследване със свидетели от Болвангар и откъде ли още не. Моят шпионин в Съда, кавалерът Тиалис, всеки ден се свързва с мен с помощта на магнитния резонатор и ми съобщава какво са открили. С две думи, Обществото много скоро ще разбере къде е детето, но няма да си мръдне пръста. На Съда на Консисторията ще му трябва повече време, но когато научат истината, те ще действат мигновено и решително.

— Ако разберете нещо ново, съобщете ми незабавно.

Лорд Роке се поклони, щракна с пръсти и малкият син сокол, кацнал на пречката до вратата, разпери криле и полетя към масата. Тогава се видя, че има юзда, седло и стремена. Лорд Роке се метна на гърба му и излетя през прозореца, който домакинът му услужливо задържа.

Лорд Азриел остави прозореца отворен въпреки нахлуващия отвън студ, и се облакъти на перваза, като си играеше с ушите на своя снежен леопард.

— Лира дойде при мен в Свалбард, а аз не й обърнах внимание — промълви той. — Спомняш си колко бях потресен… Трябваше ми жертва, а първото дете, което дойде, беше собствената ми дъщеря… Но когато разбрах, че с нея има още едно дете и тя е в безопасност, олекна ми. Дали не направих фатална грешка? След това нито за миг не съм се съобразявал с нейното съществуване, но тя е важна, Стелмария!

— Да помислим трезво — каза демонът. — Какво би могла да направи тя?

— Да направи… едва ли може да направи кой знае какво. Но дали не знае нещо?

— Може да тълкува алетиометъра, значи има достъп до знанието.

— Нищо особено. И други го имат. Но къде може да е тя, мътните го взели!

В този миг на вратата се почука и той се обърна.

— Милорд — доложи влезлият офицер, — на западната порта току-що се появи ангел. Ранен. Настоява да говори с вас.

Минута по-късно Барух лежеше на походното легло, което бяха преместили в голямата стая. Бяха повикали и фелдшер, но се виждаше, че състоянието на ангела е безнадеждно. Беше тежко ранен, крилата му бяха разкъсани, а очите му започваха да се замъгляват.

Лорд Азриел седна до леглото и хвърли шепа треви върху въглените в мангала. Както беше установил Уил малко по-рано, това очерта по-ясно силуета на ангела и го направи почти видим.

— Е, господине — заговори лорд Азриел, — какво имате да ми кажете?

— Три неща. Моля ви, нека да ги кажа, преди да ме попитате нещо. Казвам се Барух. С другаря ми Балтамос сме от партията на бунтовниците и застанахме под вашите знамена още в самото начало. Ала искахме да ви поднесем нещо ценно, защото силите ни са ограничени, и неотдавна успяхме да проникнем в сърцето на Облачната планина, крепостта на Всемогъщия. И там научихме…

Той спря за миг, за да вдъхне дима от тревите. Това явно му даде сили и ангелът продължи:

— Научихме истината за Всемогъщия. Разбрахме, че се е оттеглил в кристални покои в самото сърце на Облачната планина и вече не управлява царството, а размишлява върху по-дълбоки тайни. На негово място управлява ангел на име Метатрон. Познавам го добре, макар че на времето…

Гласът на Барух секна. Очите на лорд Азриел искряха, но устните му оставаха стиснати.

— Метатрон е горд — продължи ангелът, когато се посъвзе, — а честолюбието му е безмерно. Преди четири хиляди години Всемогъщият го избра за свой наместник и двамата заедно започнаха да кроят планове. Сега имат нов план, който с другаря ми успяхме да открием. Всемогъщият смята, че мислещите твари от всички видове са станали опасно независими, затова Метатрон е решил да се намеси доста по-активно в човешките дела. Възнамерява тайно да премести седалището на Всемогъщия в някаква друга крепост и да превърне Облачната планина в оръдие на войната. Според него църквите навсякъде са слаби и тънат в поквара, готови са на лесни компромиси… Метатрон иска да организира постоянна инквизиция във всеки от световете, която да се управлява пряко от него. А първата му военна цел ще е вашето унищожение…

И двамата трепереха, и ангелът, и човекът — първият от слабост, вторият от вълнение.

Барух събра всичките си оставащи сили и продължи:

— Има и още нещо. Съществува нож, който може да отваря врати между световете и нищо не е в състояние да му се опре. Силата му е безгранична, но само в ръцете на Пазителя, който знае как да го използва. И това е едно момче…

Тук ангелът отново трябваше да спре, за да събере сили. Беше уплашен — усещаше как животът изтича от него и тялото му се стапя. Лорд Азриел виждаше усилието му да задържи отлитащата искрица живот и седеше напрегнат, стиснал облегалките на креслото.

— Другарят ми сега е при момчето — с усилие продължи ангелът. — Искахме да ви го доведем направо тук, но той отказа, защото… Това е третото, което искам да ви кажа. Те са приятели с дъщеря ви. И той не е съгласен да тръгне насам, докато не я открие. Тя е…

— Кое е това момче?

— Синът на шамана. На Станислаус Груман.

Лорд Азриел беше толкова изумен, че неволно се изправи, разпръсквайки идващите откъм мангала облаци пушек.

— Груман е имал син?

— Груман не е роден в този свят. Нито пък истинското му име е Груман. Аз и другарят ми бяхме отведени при него от собственото му желание да открие ножа. Последвахме го, защото знаехме, че той ще ни отведе при Пазителя на кинжала, когото после ще можем да доведем при вас. Но момчето отказа…

За пореден път Барух трябваше да спре. Лорд Азриел седна, като проклинаше собствената си припряност, и хвърли нова шепа треви върху жаравата. Демонът му лежеше наблизо и потупваше с опашка по дъбовия под, а златистите му очи не се откъсваха от разкривеното от болка лице на ангела. Барух пое дълбоко въздух, а лорд Азриел мълчаливо зачака. Единственият звук, който долиташе до слуха им, беше плющенето на знамето над кулата.

— Не бързайте, господине — ласкаво изрече лорд Азриел. — Знаете ли къде е дъщеря ми?

— В Хималаите… в нейния свят — прошепна Барух. — Огромни планини. Пещера до една долина с дъги…

— Дълъг път и в единия, и в другия свят. Трябва да сте летял бързо.

— Това е единственият ми дар — промълви Барух. — Ако не се смята любовта ми към Балтамос, когото никога вече няма да видя.

— Но щом вие сте я открили толкова лесно…

— Значи и други ангели ще могат.

Лорд Азриел измъкна от сандъка голям атлас и го разгърна, търсейки Хималаите.

— Можете ли да ми покажете къде точно се намира пещерата?

— С ножа… — със сетни сили промълви ангелът и лорд Азриел разбра, че разсъдъкът му започва да се замъглява. — С ножа той може да влезе и да излезе от всеки свят… Казва се Уил. Но те са в опасност, той и Балтамос… Метатрон знае, че сме научили тайната му. Те ни преследваха… Хванаха ме сам на ръба на вашия свят… Аз му бях брат… Само това ни помогна да го намерим в Облачната планина. Метатрон някога беше Енох, син на Иаред, син на Малелеил… Енох имаше много жени. Обичаше плътта… Моят брат Енох ме прогони, защото… О, скъпи мой Балтамос…

— Къде е момичето?

— Да, да. Пещера… майка й… долина с ветрове и дъги… парцаливи знамена над светилището…

Той се надигна и се вгледа в картата.

В този миг снежният леопард се изправи и се хвърли към вратата, но твърде късно — един ординарец влезе, без да чака, в мига, в който почука. Така беше прието тук и никой нямаше вина. Изражението на войника накара лорд Азриел да се обърне и да погледне ангела. Разтреперан от слабост, Барух се мъчеше да удържи цяло своето разпадащо се тяло. Усилието се оказа твърде голямо. Течението от отворената врата лъхна над леглото и безплътните частици, освободени от връзките, излетяха нагоре като понесени от вятъра листа.

— Балтамос! — разнесе се шепот от въздуха.

Лорд Азриел сложи ръка на шията на демона си. Снежният леопард почувства треперенето му и се опита да го успокои. Лордът се обърна към ординареца.

— Милорд, моля да…

— Ти не си виновен. Поднеси моите почитания на крал Огунве. Ще се радвам, ако той и останалите ми пълководци дойдат още сега тук. Покани и господин Базилидес с алетиометъра. И накрая, искам Втори ескадрон гироптери въоръжен и в пълна готовност. Веднага да тръгнат на югозапад заедно с балон-цистерна. Заповедите си ще получат по време на полета.

Ординарецът отдаде чест, хвърли още веднъж неспокоен поглед към празното легло и излезе.

Лорд Азриел се отправи към южния прозорец и го разтвори широко. Долу под него неугасващите огньове хвърляха отблясъците си, а гъстият дим се извиваше към тъмното небе. Дори в кулата можеше да се чуе блъскането на ковашките чукове.

— Какво пък, научихме доста, Стелмария — тихо изрече той.

— Но недостатъчно.

На вратата отново се почука и влезе алетиометристът. Беше слаб блед мъж на средна възраст. Казваше се Теукрос Базилидес, а демонът му беше славей.

— Добър вечер, господин Базилидес — поздрави го лорд Азриел. — Имаме проблем и искам да оставите всичко друго, докато не го решим…

Той разказа на мъжа какво е чул от Барух и му показа атласа.

— Намерете тази пещера. Дайте ми възможно най-точни координати. Това е най-важната задача, която някога съм ви поставял. Започнете още сега, много ви моля.

 

 

…тропна с крак така силно, че дори насън я заболя.

— Знаеш, че няма да го направя, Роджър, затова не го казвай! Аз ще се събудя и няма да забравя, разбра ли!

Тя се огледа, но видя само широко отворени очи и лишени от надежда лица, бледи лица, тъмни лица, стари лица, млади лица — всички мъртъвци, които прииждаха и се тълпяха край нея, безмълвни и скръбни.

Лицето на Роджър беше различно. В него единствено имаше надежда.

— Защо гледаш така? — попита тя. — Защо не си отчаян като тях? Защо още не си се отказал от надеждата?

А той отвърна:

— Защото…