Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (36)

36.
Счупената стрела

Съдбата ни забива клинове железни и се промъква между тях.

Андрю Марвел

Двата демона се прокрадваха през заспалото село, прекосиха обления от лунната светлина площад в центъра и спряха пред вратата на Мери. Надникнаха предпазливо вътре, но видяха само спящата жена. Отдръпнаха се и тръгнаха през осветената площадка към дървото с надвисналите клони.

Дългите клони протягаха спираловидните си листа кажи-речи до земята. Много бавно и внимателно, за да не вдигат шум, двата силуета се промъкнаха през завесата от листа и видяха онова, което търсеха — момчето и момичето, заспали прегърнати.

Те се приближиха тихо и ги докоснаха с носовете, лапите, мустаците си, къпейки се в животворната им топлина, но безкрайно предпазливо, за да не ги събудят.

Докато оглеждаха хората си (бързо заздравяващата рана на Уил беше облизана и почистена, а от челото на Лира беше отметнат един непокорен кичур), зад гърба им се чу едва доловим звук.

Двата демона мигновено отскочиха и се превърнаха във вълци диви светли очи, оголени бели зъби, заплаха във всяка извивка на тялото.

Пред тях стоеше жена, чийто силует се очертаваше ясно на лунната светлина. Не беше Мери, а когато заговори, смисълът на думите й достигна ясно до тях, макар да не беше издала нито звук.

— Елате с мен — каза тя.

Сърцето на Панталеймон подскочи, но той остана безмълвен, докато не се отдалечиха от дървото.

— Серафина Пекала! — радостно възкликна демонът. — Къде беше? Знаеш ли какво се случи?

— Тихо! Да идем някъде, където ще можем да си поговорим на спокойствие.

Клонката й от омаен бор беше оставена до вратата на Мери. Вещицата я възседна, а двата демона се превърнаха в птици — чучулига и бухал — и полетяха с нея над дъсчените покриви, над саваната, над високия хълм, докато стигнаха китката от огромни дървета, високи като замък с посребрени от лунната светлина кули.

Серафина Пекала кацна на един удобен клон, сред разтворените цветове, пиещи жадно Праха, а двете птици се спуснаха до нея.

— Вие няма дълго да останете птици — каза тя. — Много скоро ще придобиете постоянна форма. Огледайте се и запазете спомена за тази гледка.

— В какво ще се превърнем? — попита Панталеймон.

— Ще разберете по-скоро, отколкото си мислите. Слушайте сега, ще ви разкрия нещо, което само вещиците знаят. Причината е в това, че вие сте тук с мен, а вашите хора са далеч, потънали в сън. Кои са единствените хора, способни на това?

— Вещиците — отвърна Панталеймон. — И шаманите. Значи…

— Когато ви оставиха на брега на езерото, водещо до света на мъртвите, Лира и Уил направиха нещо, което вещиците правят, откакто има вещици. У нас на север има една огромна пустош, която се е образувала след някаква голяма природна катастрофа по времето, когато светът е бил млад. Там не расте и не живее нищо. Демоните не могат да влязат в нея. За да стане вещица, момичето трябва да я прекоси, като остави демона си отвън. Познавате това страдание. Но след като го направят, вещиците откриват, че не са разединени, както в Болвангар. Те продължават да са едно цяло с демоните си. Но сега могат да се разделят, да летят до далечни места и да виждат различни неща, а после да споделят впечатленията си. А вие не сте разединени, нали?

— Не — каза Панталеймон. — Още сме едно цяло. Но така болеше и бяхме толкова уплашени…

— Е, те двамата не могат да летят като вещиците, нито ще живеят толкова дълго, но благодарение на онова, което направиха, сега всички вие сте вещици във всичко останало.

Двата демона се замислиха върху тези странни думи.

— Това означава ли, че ще бъдем птици, както са демоните на вещиците? — полюбопитства Панталеймон.

— Имайте търпение.

— И как може Уил да е вещица? Нали всички вещици са жени?

— Те двамата промениха много неща. Всички ние постоянно се учим на нещо, дори вещиците. Но има едно, което не се е променило — вие трябва да помагате на хората си, а не да им пречите. Да ги напътствате и да им вдъхвате кураж по пътя към мъдростта. Затова са демоните.

Двамата мълчаха. Серафина се обърна към чучулигата и попита:

— Как ти е името?

— Нямам име. Не знаех, че съществувам, докато не бях изтръгната от сърцето му.

— Тогава ще те нарека Кирджава.

— Кирджава — повтори Панталеймон. — Какво означава това?

— Скоро ще разберете. А сега ме слушайте внимателно, защото ще ви кажа какво трябва да правите нататък.

— Не! — яростно изкрещя Кирджава.

— От тона ти разбирам, че съзнаваш какво ще ви кажа — промълви Серафина.

— Не искаме да го чуем! — възкликна Панталеймон.

— Много е рано — присъедини се Кирджава. — Прекалено рано!

Серафина замълча, защото бяха прави и защото от сърце им съчувстваше. Ала тя беше най-мъдрата и опитната от тримата и трябваше да им посочи правилния път. Вещицата почака вълнението им да се уталожи и продължи:

— Ще ми кажете ли докъде стигнахте в странстванията си? — попита тя.

— Минахме през много светове — заразказва Панталеймон. — Колкото прозорци видяхме, толкова пъти преминавахме отвъд. Те се оказаха повече, отколкото си мислехме.

— И видяхте…

— Да — кимна Кирджава. — Гледахме внимателно и видяхме какво става.

— И още много неща видяхме — побърза да добави Панталеймон. — Видяхме ангели и говорихме с тях. Бяхме в света на малките хора, жилоногите. Там има и големи хора, които се опитват да ги изтребят.

Демоните започнаха да разказват на вещицата какво са видели. Тя разбираше, че се опитват да отвлекат вниманието й, но ги остави да говорят заради любовта, която звучеше в гласовете им.

Ала не след дълго историята им свърши и те замълчаха. Единственият звук беше шумоленето на листата. Най-сетне Серафина Пекала рече:

— Вие се криете от Лира и Уил, за да ги накажете. Знам защо го правите — моят Кайса постъпи точно като вас, когато трябваше да премина през пустошта. Но след време отново дойде при мен, защото още се обичахме. Те скоро ще имат нужда от вас, за да направят онова, което им предстои. Защото вие трябва да им кажете какво е то.

Панталеймон извика високо — вледеняващ кръвта вик на бухал, какъвто този свят не беше чувал досега. В гнездата и бърлогите наоколо, навсякъде, където се спотайваха, ловуваха и пасяха нощните животни, в този миг се зароди един нов и непознат страх, който нямаше да бъде забравен.

Серафина го наблюдаваше и сърцето й се свиваше от жал — до мига, в който погледът й спря върху Кирджава, демона на Уил. Спомни си разговора с Рута Скади, когато за пръв път видяха Уил. Тогава посестримата й я попита дали е надникнала в очите му, а тя й отговори, че не се осмелява. Тази малка кафява птичка излъчваше свирепост, осезаема като гореща вълна, и вещицата се плашеше от нея.

Викът на Панталеймон заглъхна и Кирджава попита:

— И ние трябва да им кажем, така ли?

— Да — тихо, но решително потвърди вещицата.

Постепенно свирепостта на малката птичка утихна и Серафина отново можеше да я погледне в очите. Сега там се четеше тъга и отчаяние.

— Насам идва кораб — каза вещицата. — Аз избързах напред, за да ви намеря. Дойдох с циганите от нашия свят дотук. Те ще пристигнат след ден-два.

Двете птици кацнаха една до друга и за миг се превърнаха в две гугутки.

— Може би сега летите за последен път — продължи Серафина, Имам дар да надничам в близкото бъдеще, И виждам, че пак ще можете да стигате толкова нависоко, стига да има такива дървета, но ми се струва, че няма да бъдете птици. Огледайте се наоколо и запомнете всичко това. Знам, че ще се наложи заедно с Лира и Уил да мислите усилено, но накрая ще направите най-добрия избор, колкото и болезнен да е той. И единствено вие имате правото да го направите.

Никой от двамата не отговори. Вещицата възседна клонката от омаен бор и се издигна над гигантските корони, поемайки с кожата си прохладата на вятъра, милувката на звездните лъчи и ласкавото докосване на Праха, който никога не беше виждала.

Серафина се върна в селото и безшумно влезе в къщата на жената. Не знаеше нищо за Мери, освен че иде от света на Уил и й е отредено да играе съдбовна роля в случващото се. Нямаше как да знае дали е дружелюбна или свадлива, но трябваше да я събуди, без да я стресне. За това си имаше магия и вещицата се зае с нея.

Седна на пода до главата на жената и се загледа в лицето й с полупритворени очи, като дишаше в такт с нея. Скоро вътрешното зрение започна да й показва образите, които Мери виждаше в съня си, и тя се настрои към тях, както се настройва музикален инструмент, докато се озова сред тях. Вече можеше да разговаря с Мери и Серафина го направи с онази внезапна симпатия, която често изпитваме в съня си към напълно непознати хора.

Миг по-късно двете вече водеха тих разговор, от който Мери нямаше да си спомня нищо, и вървяха сред някакъв глупав пейзаж от тръстики и електрически трансформатори. Вече беше време Серафина да вземе нещата в свои ръце.

— След няколко секунди ще се събудиш — каза тя. — Не се плаши. Аз ще съм до теб. Събуждам те по този начин, за да знаеш, че нищо не те заплашва. После ще си поговорим както трябва.

Вещицата напусна съня и отново се видя седнала на пръстения под на колибата, а Мери я гледаше с широко отворени блестящи очи.

— Ти трябва да си вещицата! — прошепна Мери.

— Да. Името ми е Серафина Пекала. А ти как се казваш?

— Мери Малоун. Никога не са ме будили така тихо. Наистина ли съм будна?

— Да. Трябва да поговорим, а насън разговорът е неуправляем и трудно се помни. По-добре да сме будни. Как предпочиташ, да останем вътре или да се поразходим?

— По-добре да излезем — каза Мери и седна в леглото. — Къде са Лира и Уил?

— Спят под дървото.

Двете излязоха от къщата, минаха край дървото, чиито листа скриваха легналите под него, и се упътиха към реката.

Мери оглеждаше Серафина Пекала с възхищение, примесено с боязън. Никога не беше виждала толкова стройно и изящно създание. Вещицата изглеждаше по-млада от самата нея, а Лира беше казала, че е на стотици години. Единственото, което подсказваше възрастта й, беше изразът на печална мъдрост, запечатан върху лицето й.

Двете седнаха на брега над сребристочерната вода и Серафина й разказа за какво са разговаряли с демоните на децата.

— Днес те тръгнаха да ги търсят, но се е случило нещо друго. Уил никога не е виждал демона си отблизо, освен когато са бягали от битката, и то само за секунда. И дори не беше сигурен, че има демон.

— Има. Ти също.

Мери я загледа невярващо.

— Ако можеше да го видиш — продължи Серафина, — щеше да видиш черна птица с червени крака и яркожълта човка, леко закривена. Планинска птица.

— Алпийска врана… Как го видя?

— Притворя ли очи, и го виждам. Ако имахме време, бих могла да те науча и ти да го виждаш — и него, и демоните на другите в твоя свят. За нас е толкова странно, че не ги виждате!

После разказа на Мери какво е казала на двата демона и какво означава това.

— И те ще трябва да им кажат? — попита Мери.

— Мина ми през ума да ги събудя и да им кажа аз. После ми мина през ума, че мога да те натоваря теб с тази задача. Но когато видях демоните им, разбрах, че така ще е най-добре.

— Те са влюбени.

— Знам.

— И тъкмо са го открили…

Мери се опита да си представи всички последици от онова, което току-що беше чула от Серафина Пекала, но задачата беше непосилна.

— Виждаш ли Праха? — първа наруши мълчанието тя.

— Не, никога не съм го виждала. А докато не започнаха войните, дори не бяхме чували за него.

Мери извади далекогледа от джоба си и й го подаде. Вещицата го поднесе към очите си и ахна.

— Значи това е Прахът… Колко е красиво!

— Обърни се и погледни към дървото.

Серафина насочи далекогледа към дървото, под което спяха Лира и Уил.

— Те ли го направиха? — възкликна изумена.

— Днес се е случило нещо — или вчера, ако е минало полунощ. Нещо дребно, но съдбоносно… Не знам какво е било. Те са се погледнали с други очи или… Дотогава не са се чувствали така, но изведнъж това е станало. И тогава Прахът се е устремил към тях, много мощно, и потокът е обърнал посоката си.

— Значи това е, което е трябвало да стане! — изумено изрече вещицата. — И сега всичко е спасено, или ще бъде, когато ангелите запълнят огромната бездна в долния свят.

После разказа на Мери за пропастта и как самата тя я беше открила.

— Летях високо и търсех да зърна свлачище, когато срещнах ангел. Женски ангел. Беше много странна, едновременно млада и стара — обясни Серафина, забравяйки, че в очите на Мери самата тя беше такава. — Името й беше Ксафания. Тя ми разказа много неща… Каза, че цялата човешка история е борба между мъдростта и глупостта. Тя и разбунтувалите се ангели, стремящи се към мъдростта, се опитвали да просветлят умовете, а Всемогъщият и неговите църкви искали да държат хората в мрак. И ми даде много примери от моя свят.

— И аз се сещам за много примери от моя.

— През повечето време мъдростта е трябвало да се крие, да шепне, да се прокрадва като крадец при нищите, защото дворците и съдилищата били във властта на враговете й.

— Така е — кимна Мери. — И при нас е същото.

— Борбата още не е свършила, макар силите на небесното царство да претърпяха поражение. Те ще сплотят отново редиците си под предводителството на друг водач, още по-силни от преди, и ние ще трябва да сме готови да ги посрещнем.

— Какво стана с лорд Азриел? — попита Мери.

— Влязъл е в двубой с Наместника на царството, ангела Метатрон, и го е бутнал в пропастта. Метатрон си отиде завинаги, а с него — и лорд Азриел.

Дъхът на Мери секна.

— А госпожа Колтър? — попита тя.

Вместо отговор вещицата извади една стрела от колчана си и я строши на две.

— Някога в моя свят — изрече тихо — видях една жена да измъчва вещица. Тогава се заклех, че тази стрела ще прониже гърлото й. Сега вече никога няма да го направя. Тя се пожертва заедно с лорд Азриел в битката с ангела, за да направи света по-сигурен за Лира. Поотделно те не биха могли да го сторят, но заедно успяха.

— Как ще кажем на Лира? — попита Мери, потресена от чутото.

— Ще чакаме сама да попита. А може и да не се сети. Във всеки случай, тя си има тълкувателя на символи, той ще й каже всичко, което иска да знае.

— Можеш ли да надникнеш в бъдещето и да кажеш какво ще изберат?

— Не но ако Лира се върне в своя свят, аз ще бъда нейна сестра за цял живот. А ти какво ще правиш?

— Аз… — започна Мери, но си даде сметка, че никога не се беше замисляла върху това. — Не знам, но мисля, че мястото ми е в моя свят. Макар че ще ми е мъчно да си тръгна оттук — струва ми се, че никога в живота си не съм била толкова щастлива.

— Е, ако се върнеш у дома, тогава ще имаш сестра в друг свят — подхвърли Серафина. — Както и аз. Ще се видим пак след ден-два, когато пристигне корабът, и ще си поговорим по пътя към дома. После ще се разделим завинаги. Да се прегърнем сега, сестро.

Двете се прегърнаха, после Серафина Пекала възседна клонката от омаен бор и полетя над блатата към морето, докато се изгуби от погледа на Мери.

Горе-долу по същото време един от огромните сини гущери се натъкна на тялото на отец Гомес. Уил и Лира се бяха върнали в селото по друг път и не го бяха видели. Свещеникът лежеше там, където го беше положил Балтамос. Гущерите се хранеха с мърша, но иначе бяха кротки и безобидни създания. Дългото им съжителство с мулефите ги беше научило, че имат право на всичко, оставено да лежи мъртво след мръкване.

Гущерът завлече тялото на свещеника в гнездото си и децата му си устроиха истинско пиршество. Колкото до пушката, тя остана да лежи в тревата, където я беше захвърлил човекът, за да се превърне постепенно в парче ръждив метал.