Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (24)

24.
Госпожа Колтър в Женева

Каквато майката, такава и дъщерята

Иезекиил, 16:44

Госпожа Колтър изчака падането на нощта и едва тогава се запъти към колежа „Сен Жером“. Когато се смрачи, се спусна с мислелета през облаците и бавно полетя над брега на езерото над самите върхове на дърветата. Колежът се открояваше сред останалите древни постройки в града и тя скоро откри островърхата църква, тъмните сводове на манастирите и квадратната кула, където беше седалището на Председателя на Дисциплинарния съд. Дотогава беше посещавала колежа три пъти. Знаеше, че сред корнизите, еркерите и комините на покрива има достатъчно места, където може да се скрие дори нещо толкова голямо като мислелета.

Летеше бавно над блестящите от скорошния дъжд керемиди и насочи машината към пролуката между един стръмен покрив и голата тухлена стена на кулата. Мястото се виждаше само от камбанарията на близката църква „Светото покаяние“ и щеше да свърши добра работа.

Тя внимателно се спусна надолу, като остави машината сама да се намести на шестте си крака, така че кабината да застане хоризонтално. Започваше да й харесва този мислелет — той реагираше така бързо на желанията й и беше толкова безшумен! Можеше да прелети на сантиметри над нечия глава и пак да не го забележат. За този един ден, откакто го отвлече, госпожа Колтър го овладя напълно, но все още нямаше представа какъв е източникът на енергия и това я притесняваше — невъзможно беше да се каже кога горивото или батериите са на свършване. След като се увери, че машината е застанала стабилно и покривът е достатъчно солиден да издържи тежестта й, тя свали шлема и се измъкна от кабината.

Демонът й вече отместваше една от тежките стари керемиди. Жената се зае да му помогне и скоро се образува достатъчно голяма пролука, през която можеха да се вмъкнат.

— Влизай вътре и се огледай! — нареди госпожа Колтър и демонът й се шмугна в мрака.

Тя чуваше потракването на ноктите му, докато маймунката шеташе из тавана, после в отвора се появи черното й лице, обрамчено от златиста грива. Жената веднага я последва. Когато очите й свикнаха с тъмното, видя, че се намира в дълго таванско помещение със струпани на склад стари мебели — шкафове, маси, лавици и какво ли не още.

Първата й работа беше да премести един висок шкаф, за да затули пролуката, през която беше влязла, после се приближи на пръсти до вратата в дъното на помещението и опита бравата. Заключено беше, разбира се, но тя имаше фиба, а ключалката беше съвсем проста. Само след три минути госпожа Колтър и демонът й стояха в дъното на дълъг коридор, а в другия му край се виждаше тясна стълба.

След още пет минути те бяха отворили прозореца на килера до кухнята два етажа по-надолу и се измъкнаха на алеята. Къщичката на вратаря беше съвсем наблизо, а госпожа Колтър държеше да влезе по общоприетия начин, независимо как щяха да си тръгнат.

 

 

— Махнете си ръцете от мен! — хладно скастри тя пазача. — И се дръжте по-любезно, ако не искате да пострадате. Кажете на Председателя, че го търси госпожа Колтър, която настоява да го види веднага.

Мъжът тутакси се сви като ударен. Демонът му, дребен пинчер, който дотогава се зъбеше на спокойната и приветлива маймунка, също отстъпи и подви късото си опашле.

Пазачът завъртя ръчката на телефона и след по-малко от минута се появи млад свещеник с цветущо ентусиазирано лице, който пътем бършеше длани в робата си — в случай че госпожа Колтър пожелае да си стиснат ръцете. Тя не пожела.

— Кой сте вие? — попита жената.

— Брат Луис — отвърна младежът, като се мъчеше да успокои демона си заек. — Член на Секретариата на Дисциплинарния съд. Ще бъдете ли така добра…

— Не съм дошла тук да любезнича с някакъв писар! — прекъсна го тя. — Отведете ме при отец Макфайл. Веднага!

Мъжът смутено се поклони и я поведе. Зад тях пазачът въздъхна с облекчение.

Брат Луис на два-три пъти безуспешно се опита да завърже разговор, накрая се отказа и мълчаливо придружи жената до апартаментите на Председателя в кулата. Отец Макфайл се молеше и ръката на горкия брат Луис се тресеше, докато чукаше на вратата. Отвътре се чу въздишка, последвана от стон, и нечии стъпки се приближиха до вратата.

При вида на застаналата на прага жена очите на Председателя се разшириха, а на устните му се появи хищна усмивка.

— Госпожо Колтър! — възкликна той и протегна ръка. — Много се радвам да ви видя. Кабинетът ми е студен и не мога да ви предложа гостоприемството, което заслужавате, но все пак заповядайте!

— Добър вечер — поздрави го тя и пристъпи в мрачната стая с каменни стени, а Председателят се втурна да й поднесе стол. Жената се обърна към брат Луис:

— Благодаря. Бих пийнала чаша шоколад.

Никой нищо не й беше предложил и тя знаеше колко оскърбително е да се отнася с младия секретар като със слуга, но той беше толкова жалък, че напълно си го заслужаваше. Председателят кимна и брат Луис трябваше да се погрижи за шоколада, колкото и да му беше неприятно.

— Разбирате, предполагам, че сте арестувана — заяви Председателят, сядайки на другия стол.

— Защо да си разваляме настроението още отсега? — усмихна се госпожа Колтър. — Дойдох тук доброволно още в мига, в който успях да избягам от крепостта на лорд Азриел. Всъщност, отче Председател, разполагам с доста информация за силите му, а също и за детето, и дойдох да я споделя.

— За детето, значи… Добре, започнете с това.

— Дъщеря ми е на дванайсет. Много скоро тя ще застане на прага на зрелостта и тогава ще бъде много късно да предотвратим катастрофата. Природата и удобният случай ще изиграят ролята на барута и огъня. Благодарение на вашата намеса вероятността това да се случи е по-голяма отвсякога. Надявам се да сте доволни!

— Ваш дълг беше да я доведете тук и да я поверите на нашите грижи. А вие предпочетохте да се скриете в някаква затънтена пещера — макар че за мен си остава загадка как жена с вашия ум е могла да разчита, че никой няма да я открие там!

— За вас очевидно много неща са загадка, отче Председател, като се започне от връзката между майка и дете. Ако изобщо ви е минало дори за миг през ума, че ще оставя дъщеря си на грижите грижите! — на група мъжкари, обсебени от плътски помисли, мъже с мръсни нокти, лъхащи на застаряла пот, чиито похотливи погледи ще пъплят по тялото й като хлебарки — ако сте си помислили, че мога да подложа детето си на подобно нещо, отче Председател, значи сте по-глупав, отколкото съм аз във вашите очи!

Той понечи да отговори, но в този миг на вратата се почука и влезе брат Луис с дървен поднос с две чаши шоколад. Остави подноса на масата, поклони се вдървено и се усмихна на Председателя, очевидно с надеждата, че ще го поканят да остане. Отец Макфайл обаче кимна към вратата и младежът неохотно си тръгна.

— А вие какво смятахте да правите? — попита той.

— Да я държа на сигурно място, докато опасността отмине.

— Каква може да е тази опасност?

— Мисля, че разбирате за какво става дума. Някъде змията изкусителка чака своя час и аз трябваше да им попреча да се срещнат.

— С нея има някакво момче.

— Да. И ако вие не се бяхте намесили, щях да ги държа под око и двамата. А сега един Бог знае къде са. Но със сигурност не са при лорд Азриел.

— Лордът ще ги търси, в това няма съмнение. Момчето притежава нож с необикновена мощ. Дори само заради него си струва да ги открият.

— Много добре го разбирам — кимна госпожа Колтър. — Аз успях да го счупя, но той пък успя отново да го поправи.

Тя се усмихваше. Нима й харесваше това вироглаво хлапе?

— Знаем — промърмори председателят.

— Аха! — изрече жената. — Фра Павел изглежда е станал по-бърз. Навремето щеше да му трябва цял месец, за да стигне до тази информация.

Тя отпи от шоколада, който беше рядък и слаб. Мина й през ума, че тези скучни попове са майстори да налагат собственото си въздържание и на гостите си, при това с увереността, че така е редно.

— Кажете ми за лорд Азриел — подкани я Председателят. — Разкажете ми всичко.

Госпожа Колтър се облегна удобно и започна да разказва — не всичко, подобно нещо и през ум не й минаваше. Каза му за крепостта, за съюзниците, за ангелите, за мините и леярните.

Отец Макфайл я слушаше, без да помръдне, а демонът му гущер се беше превърнал в слух и поглъщаше жадно всяка дума.

— Как се озовахте тук? — попита Председателят.

— Откраднах един гироптер, но горивото му свърши и трябваше да го зарежа недалеч оттук. После продължих пеша.

— Лорд Азриел много усилено ли търси децата?

— Разбира се.

— Предполагам, че иска да се добере до ножа. Знаете ли, че той си има име? Скалните призраци от севера го наричат Богоунищожителя. Тъкмо към това се стреми Азриел, нали? Да унищожи Всемогъщия? Има хора, които твърдят, че Бог и без това вече е мъртъв. Явно Азриел не е от тях, щом като си е поставил за цел да го убие.

— Ако Бог е жив, тогава къде е? — въздъхна госпожа Колтър. — И защо вече не говори? В началото на света той се е разхождал из райската градина и е говорел с Адам и Ева. После се оттеглил и единствен Мойсей можел да чува гласа му. По-късно, по времето на Даниил, вече бил стар. А сега къде е? Още ли е жив, на някаква невъобразима възраст, немощен и оглупял, неспособен да мисли, да действа и да говори, дори и да умре? Ако се е превърнал в слабоумен старец, няма ли да е по-милосърдно, истинска проява на любов към Бога, да бъде намерен, за да му бъде поднесен дарът на смъртта?

Докато говореше, госпожа Колтър все повече се въодушевяваше. Запита се дали някога ще излезе жива оттук — но да говори така с този човек беше наистина опияняващо!

— А Прахът? — попита отец Макфайл. — При тази вопиюща ерес, какво мислите за Праха?

— Нищо не мисля — поклати глава жената. — Не знам какво е. И никой не знае.

— Аха… Е, започнах с това, че сте арестувана. Мисля, че е време да ви намерим място за спане. Ще ви настаним удобно и никой няма да ви причини зло, но не бива да се опитвате да избягате. Утре ще говорим повече.

Той позвъни и брат Луис влезе почти мигновено.

— Отведи госпожа Колтър в най-хубавата стая за гости — нареди Председателят. — И я заключи.

Най-хубавата стая за гости беше мизерна, бедно обзаведена, но поне беше чиста. След като ключът се превъртя зад гърба й, госпожа Колтър се огледа за микрофон и скоро откри един в нощната лампа и втори под рамката на леглото. Изключи и двата и реши, че може да отдъхне, но я чакаше ужасна изненада.

От скрина зад вратата я наблюдаваше лорд Роке.

Тя извика и се подпря на стената, защото усети, че нозете й се подкосяват. Жилоногият седеше с кръстосани крака и явно се чувстваше като у дома си. Нито тя, нито маймунката го бяха видели. Когато пулсът й се поуспокои, госпожа Колтър си пое дъх и изрече:

— Кога щяхте да ме осведомите за присъствието си, любезни милорд? Преди да се съблека или след това?

— Преди това — отвърна той невъзмутимо. — Укротете демона си, за да не го укротя аз.

Златистата маймунка беше оголила зъби, а козината й беше настръхнала. Изписаната на лицето й злоба би ужасила всеки нормален човек, но лорд Роке само се усмихна. Шпорите му блестяха в мъждивата светлина на стаята.

Малкият шпионин се изправи и се протегна.

— Говорих с моя агент в крепостта. Лорд Азриел ви изпраща поздрави и ви моли да го информирате веднага щом научите какви са намеренията на тези хора.

Тя почувства как дъхът й спира, сякаш лорд Азриел я беше тръшнал на земята след ожесточена борба. Очите й се разшириха. Тя бавно се отпусна на леглото.

— За какво сте дошъл тук — да ме шпионирате или да ми помогнете?

— И двете. И имате късмет, че съм тук. Когато се появихте, те задействаха някакво анбарно устройство в подземието. Не знам какво е то, но около него се върти цял екип от учени. Вашата поява разбуни духовете.

— Не знам дали да се чувствам поласкана, или да се тревожа. Всъщност съм много уморена и смятам да си легна. Щом сте тук, за да ми помогнете, можете да останете на пост. А като начало просто се обърнете на другата страна.

Жилоногият се поклони и застана с лице към стената, докато тя се изми в очукания леген, избърса се с излинялата кърпа и си легна. В това време демонът й оглеждаше стаята — надникна в гардероба, под картината, зад завесите, през прозореца, където се очертаваха тъмните грамади на манастирските сгради. Лорд Роке го следеше внимателно. Най-сетне маймунката легна при госпожа Колтър и двамата тутакси потънаха в сън.

Лорд Роке не й каза всичко, което беше научил от лорд Азриел. Съюзниците следяха полета на всички същества, които преминаваха над границите на републиката, и бяха забелязали съсредоточаване на неизвестни сили на запад, които бе възможно да са ангели, но можеха да са и нещо съвсем различно. Изпратените патрули, чиято цел бе да разузнаят обстановката, до този момент не бяха научили нищо. Силите, които се събираха там, се бяха обвили в непроницаема мъгла.

Шпионинът реши, че е най-добре да не тревожи госпожа Колтър — тя беше съвсем изтощена. Остави я да спи спокойно и започна да обикаля безшумно стаята — приближи се към вратата, после надникна през прозореца, като през цялото време оставаше нащрек.

Около час след като си беше легнала, отвън се чу едва доловим шум, някакво леко драскане и шепот. През процепа на вратата се промъкна слаба светлина. Лорд Роке се спотаи в най-тъмния ъгъл зад крака на стола, на който госпожа Колтър беше оставила дрехите си.

След около минута се чу превъртане на ключ в ключалката. Вратата се открехна едва-едва, после светлината угасна.

Лорд Роке виждаше доста ясно в слабия светлик, който се процеждаше през тънките завеси, но новодошлият трябваше да почака, докато очите му свикнат с полумрака. Най-сетне вратата се отвори още малко и младият свещеник, брат Луис, се вмъкна в стаята.

Той се прекръсти и се приближи на пръсти до леглото. Лорд Роке се приготви за скок, но младежът само се надвеси над госпожа Колтър и се вслуша в равномерното й дишане. Когато се увери, че е дълбоко заспала, се обърна към тоалетната масичка.

Закри с ръка фенерчето си и едва тогава го включи. През пръстите му се промъкна тънък лъч. Той се наведе над масичката така, че носът му почти я докосваше, но каквото и да търсеше, то явно не беше там. Госпожа Колтър беше оставила няколко неща, преди да си легне — шепа монети, пръстен, часовник. Ала брат Луис очевидно не се интересуваше от тях.

Младежът отново се обърна към спящата жена и този път явно откри онова, което търсеше, защото изсъска тихичко през зъби. Предметът, който му трябваше, беше медальонът, окачен на златна верижка на врата на госпожа Колтър.

Лорд Роке се промъкна безшумно покрай стената и застана до вратата.

Свещеникът пак се прекръсти, пое си дълбоко дъх и се наведе над леглото — и в този миг маймунката се размърда.

Младежът застина с протегнати ръце. Демонът заек трепереше в краката му. Можеше поне да стои на пост, да пази нещастника, помисли си лорд Роке. Маймунката се обърна на другата страна и отново притихна.

Брат Луис остана така близо минута, после отново протегна треперещите си ръце към жената. Разкопчаването на верижката му отне толкова много време, че лорд Роке вече очакваше утрото да го свари в тази поза, но най-сетне младият свещеник се изправи с медальона в ръка.

Шпионинът, бърз и безшумен като мишка, успя да се шмугне през открехнатата врата още преди свещеникът да е прекрачил прага. Спотаи се в тъмния коридор, а когато младежът заключи вратата, тръгна по петите му.

Брат Луис се запъти към кулата, а когато Председателят му отвори вратата, жилоногият бързо се мушна в стаята и се сви зад иконостаса в ъгъла, откъдето можеше да слуша и да наблюдава необезпокояван.

Отец Макфайл не беше сам — алетиометристът Фра Павел се беше надвесил над книгите си, а до прозореца нервно пристъпваше от крак на крак още един мъж. Беше доктор Купър, теологът експериментатор от Болвангар.

— Добра работа, братко Луис — похвали го Председателят. — Дай го тук. Седни и дай да го видя. Браво, браво!

Фра Павел отмести една книга и младият свещеник остави медальона на масата. Останалите се надвесиха над него. Отец Макфайл се опита да го отвори, но не успя. Доктор Купър му подаде джобно ножче и след малко се чу меко щракане. Председателят си пое дълбоко дъх.

Лорд Роке безшумно се покатери върху масата, та да надникне и той. В светлината на газената лампа проблесна нещо с цвета на старо злато. Беше кичур коса и Председателят го въртеше в пръстите си и го оглеждаше от всички страни.

— Сигурен ли сте, че е на детето? — попита.

— Убеден съм — уморено го увери Фра Павел.

— Ще стигне ли, доктор Купър?

Бледият мъж се наведе и пое кичура от ръката на Председателя, после го поднесе към лампата.

— Да — каза той. — И едно косъмче е напълно достатъчно. Имаме материал в изобилие.

— Радвам се да го чуя. А сега, братко Луис, трябва отново да окачиш медальона на шията на прекрасната дама.

Раменете на младия свещеник увиснаха. Беше се надявал, че задачата вече е изпълнена. Председателят сложи кичура на Лира в един плик и затвори медальона, като в същото време се оглеждаше наоколо, и лорд Роке трябваше да изчезне от полезрението му.

— Отче Председател — обади се брат Луис, — аз, разбира се, ще направя онова, което ми нареждате, но мога ли да попитам за какво ви е косата на детето?

— Не, братко Луис, защото това ще те разстрои. Остави тези неща на нас. А сега върви!

Младежът взе медальона и излезе, преглъщайки яда си. Лорд Роке си помисли да тръгне с него и да събуди жената в момента, в който свещеникът се опитва да окачи верижката на шията й, но по-важно беше да разбере какви са намеренията на тези хора.

Когато вратата се затвори, жилоногият се върна обратно в сянката и се заслуша.

— Как разбрахте, че е там? — попита ученият.

— Всеки път, когато споменеше детето, тя опипваше медальона — отвърна Председателят. — Е, след колко време ще сте готови?

— Въпрос на часове — увери го доктор Купър.

— А косата? Какво ще правите с нея?

— Ще я поставим в резониращата камера. И тъй като всеки индивид е уникален, а подреждането на гениите частици е неповторимо… Как да ви кажа, след като информацията бъде анализирана, тя се кодира в серия от анбарни импулси и се препраща на прицелното устройство, а то от своя страна засича местонахождението на първоизточника където и да се намира той. При този процес всъщност се използва еретичната хипотеза на Барнард-Стоукс, идеята за множественост на световете…

— Не се притеснявайте, докторе. Фра Павел ми каза, че детето било в друг свят. Продължавайте, моля ви. И действието на бомбата се направлява с помощта на косата, така ли?

— Да, така е. Силата й се насочва към косата, от която е отрязан този кичур.

— И когато избухне, детето ще бъде унищожено, независимо къде се намира?

Ученият пое дълбоко дъх, накрая промърмори неохотно:

— Да. — После преглътна и продължи: — Енергията, която ни е нужна, е огромна. Анбарна енергия. Както при атомната бомба е нужно високоексплозивно вещество, което да предизвика верижната реакция в урана, така и това устройство има нужда от колосален заряд, който да освободи далеч по-огромната енергия на процеса на разединяване. Чудех се дали…

— Няма никакво значение къде се извършва детонацията, нали така казахте?

— Да. Точно в това е смисълът. Всяко място ни устройва.

— И всичко е напълно готово?

— Да, след като вече имаме косата. Но енергията…

— Погрижил съм се за това. Водно-анбарната централа при Сен-Жан-лез-0 ще работи за нас. Енергията, която се произвежда там, е напълно достатъчна, нали?

— Да — кимна ученият.

— Тогава можем да започваме. Вървете и проверете апаратурата, доктор Купър. Подгответе я за транспортиране по най-бързия начин. В планините времето се мени бързо и май се задава буря.

Ученият взе малкия плик с косата на Лира, поклони се сковано и излезе. Лорд Роке си тръгна заедно с него, безшумен като сянка.

В мига, в който се отдалечиха на безопасно разстояние от покоите на Председателя, жилоногият се хвърли върху учения. Доктор Купър, който тъкмо слизаше по стълбите, усети болезнено убождане в рамото и сграбчи трескаво парапета, ала ръката му беше странно отслабнала и той се търколи надолу по стъпалата, за да се приземи полужив на площадката.

Лорд Роке изтръгна плика от конвулсивно стиснатата ръка на мъжа с известно усилие, защото беше два пъти по-голям от него, и пое към стаята на госпожа Колтър, като се стараеше да върви в сянката.

Пролуката под вратата беше тъкмо толкова голяма, колкото да се промъкне през нея. Брат Луис вече си беше отишъл, но не се беше осмелил да закопчае верижката около шията на жената, а я беше оставил на възглавницата до главата й.

Лорд Роке притисна ръката й, за да я събуди. Госпожа Колтър беше уморена до смърт, но въпреки това веднага отвори очи и седна в леглото.

Жилоногият й разказа какво е видял и й подаде плика.

— Трябва да го унищожите веднага. Онзи човек каза, че и един косъм бил достатъчен.

Тя погледна кичурчето тъмноруса коса и поклати глава.

— Късно е. Това е само половината кичур, който отрязах от косата на Лира. Сигурно са запазили някъде другата половина.

Лорд Роке изсъска от гняв.

— Да, той се огледа и аз трябваше да се скрия… Сигурно тогава го е отделил.

— И няма никакъв начин да разберем къде го е сложил — кимна госпожа Колтър.

— Но ако успеем да намерим бомбата…

— Шшт!

Беше златистата маймунка, която дебнеше и се ослушваше пред вратата. Тогава и те чуха звука — тежки стъпки, които бързаха към стаята.

Госпожа Колтър пъхна плика с кичура коса в ръцете на лорд Роке, който тутакси скочи върху гардероба. Когато ключът се завъртя шумно в ключалката, тя вече беше легнала и с демона й се преструваха на заспали.

— Къде е? Какво го направихте? Как успяхте да нападнете доктор Купър? — прегракнало изръмжа Председателят, осветявайки леглото.

Госпожа Колтър вдигна ръка да заслони очите си и седна с престорено усилие.

— Както виждам, добре се грижите гостите ви да не скучаят промърмори тя сънено. — Това някаква нова игра ли е? А моята роля каква е? И кой е този доктор Купър?

Заедно с отец Макфайл в стаята беше влязъл вратарят, който обикаляше със запален факел и надничаше по ъглите и под леглото. Председателят не се чувстваше съвсем на място — очите на жената бяха подпухнали от съня и примижаваха срещу светлината. Беше очевидно, че не е напускала леглото.

— Вие имате съучастник! — заяви той. — Някой е нападнал един от гостите на колежа. Кой е той? Кого доведохте със себе си? И къде е сега?

— Нямам никаква представа за какво говорите. И какво е това…

Ръката, на която се подпираше, неочаквано се беше натъкнала на медальона върху възглавницата. Тя замълча, вдигна верижката и погледна Председателя с такъв изумено-сънен поглед, че лорд Роке се възхити от неподражаемото й изпълнение.

— Но това е моят… какво прави тук? Отче Макфайл, кой е влизал в стаята? Някой е разкопчал верижката. И къде е косата на Лира? В медальона имаше кичур от косата на детето ми. Кой го е взел? Защо? Какво става тук?

Беше се изправила, косата й беше разбъркана, а гласът й издаваше крайно объркване и гняв.

Отец Макфайл отстъпи назад и притисна ръка към челото си.

— Някой трябва да е дошъл с вас! — изстена той. — Не може да нямате съучастник. Къде го скрихте?

— Нямам съучастници! — гневно го прекъсна госпожа Колтър. Ако тук се спотайва някой невидим убиец, той трябва да е самият дявол! И мога да ви кажа, че сигурно се чувства като у дома си!

— Отведете я в подземията! — нареди Председателят на стражата. — И я оковете. Знам как да изляза наглава с тази жена! Трябваше да се сетя още когато я видях да влиза!

Тя се огледа с безумен поглед и за част от секундата срещна очите на лорд Роке, които блестяха в мрака под самия таван. Жилоногият тутакси улови намерението й и вече знаеше какво се иска от него.