Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (22)

22.
Шепот

Гъсти като есенни листа застилащи потоците на Валомброза, с надвиснали Етруски сенки.

Джон Милтън

Първата работа на Уил беше да сложи Лира да седне, после извади от раницата мехлема от кървав мъх и огледа раната на главата й. Тя кървеше обилно, но не беше дълбока. Момчето откъсна парче от ризата си, почисти раната и я намаза с мехлема, като се опитваше да не мисли за мръсния нокът, който я беше причинил. Лира седеше със зареян поглед, а лицето й беше станало пепеляво.

— Лира! Лира! — повика я той и леко я разтърси. — Хайде, трябва да тръгваме!

Момичето потрепери и си пое трескаво въздух. Очите й се спряха върху него, болни и отчаяни.

— Уил, не мога да го правя вече… Не мога да лъжа! Мислех, че е толкова лесно, но не се получи… Това е единственото, което мога да правя, а не се получи!

— Не е единственото, което можеш да правиш! Можеш да тълкуваш алетиометъра или греша? Хайде, да се огледаме къде сме. И да потърсим Роджър.

Помогна й да се изправи и двамата за пръв път се огледаха наоколо.

Пред тях се простираше огромна равнина, чийто край се губеше в мъглата. Мъждивата светлина като че нямаше определен източник, а струеше отвсякъде и не приличаше на светлина, а и сенките не бяха никакви сенки. Всичко наоколо имаше един и същ мръсносив цвят.

Равнината беше пълна с хора, толкова много, че Лира дори не би могла да предположи колко са. Мъже, жени и деца — но не живи хора, а духове. Повечето от тях стояха прави, но имаше и седнали, а някои лежаха. Никой не помръдваше, камо ли да тича и да играе. Мнозина обаче се обърнаха да погледнат новодошлите със страх и любопитство в широко отворените очи.

— Духове — прошепна Лира. — Значи тук идват всички, които някога са живели…

Може би заради отсъствието на Панталеймон тя се вкопчи още по-здраво в ръката на Уил и той беше доволен от това. Жилоногите бяха отлетели напред и ярките им фигурки се стрелкаха над главите на множеството, което изумено следеше полета им. Ала тишината беше бездънна и потискаща, а сивата светлина изпълваше Уил с боязън и присъствието на Лира беше единственото, в което се долавяше някакъв живот.

Зад тях, оттатък стената, все още отекваха крясъците на харпиите. Някои от призраците погледнаха уплашено нагоре, но повечето останаха вторачени в Уил и Лира. Около двете деца започна да се събира тълпа. Лира се сви и направи крачка назад. Нямаше сила да се изправи лице в лице с тях, колкото и да й се искаше, и Уил трябваше да заговори пръв.

— Можете ли да говорите нашия език? — попита той. — Говорите ли изобщо?

Колкото и да бяха уплашени и замаяни от болка, двамата пак бяха по-силни от цялата тълпа мъртъвци, взети заедно. Нещастните духове бяха съвсем слаби и безплътни и сега, когато чуха първия ясен глас, прозвучал тук откакто свят светува, много от тях пристъпиха напред с искреното желание да му отговорят.

Ала можеха единствено да шепнат. Слаб, безцветен шепот, малко по-силен от дихание — това беше всичко, на което бяха способни. И докато те прииждаха, жилоногите се спуснаха ниско, за да им попречат да се струпат прекалено близко. Децата призраци гледаха нагоре с отчаян копнеж и Лира тутакси разбра защо — те мислеха, че водните кончета са демони, и с цялото си сърце жадуваха да притиснат до гърдите си собствените си демони.

— Не, не са демони! — извика Лира, изпълнена с жалост. — Ако моят демон беше тук, щях да ви позволя да го погалите, честна дума…

Тя протегна ръце към тях. Духовете на възрастните стояха по-назад, сякаш обзети от страх, но децата се стълпиха около нея. Бедничките, бяха безплътни като мъгла и ръцете на Лира и Уил минаваха през тях. Те се блъскаха, слаби и безтегловни, за да усетят топлата кръв и биещите сърца на двамата пътешественици, които почувстваха докосванията като лек студен полъх. Малко по малко започна да им се струва, че и те са мъртви — животът и топлината нямаше да им стигнат за всички, вече бяха премръзнали, а тълпата като че нямаше край.

Най-сетне Лира не издържа и ги помоли да се отдръпнат.

— Моля ви, и ние искаме да докоснем всички, но сме дошли тук да търсим един наш приятел и искаме да ни кажете къде е и как да го намерим. Ох, Уил — прошепна тя, накланяйки глава към него. — Ако знам какво да правя сега!

Духовете бяха като омагьосани от кръвта на челото й. Тя искреше като розов цвят в сумрака и няколко от тях преминаха през нея, копнеейки да докоснат нещо толкова живо и истинско. Едно момиченце, девет-десет годишно, плахо протегна ръка и тутакси отскочи ужасено.

— Не се плаши — успокои го Лира, — не сме дошли да ви сторим зло. Кажи ни нещо, ако можеш!

Момиченцето заговори с едва чут тъничък шепот:

— Харпиите ли го направиха? Те ли те нараниха?

— Да — отвърна Лира, — но ако могат само това, пет пари не давам за тях!

— Не, не е само това… Има и по-лошо…

— Какво? Какво друго правят?

Ала духовете не искаха да им кажат, само поклатиха глави. Най-сетне едно момченце проговори:

— За ония, които са тук от няколкостотин години, не е чак толкова лошо. За толкова време се уморяваш и вече не е така страшно…

— Най обичат да си говорят с новите — добави момиченцето. Това е… Ох, толкова е противно! Те… Не, не мога да ви кажа.

Гласовете им бяха тихи като падащи листа. И само децата говореха — възрастните бяха потънали в такава дълбока летаргия, че изглежда нищо не можеше да ги извади от нея.

— Слушайте! — каза Лира. — Чуйте какво ще ви кажа. С моите приятели дойдохме тук, за да намерим едно момче на име Роджър. Той е тук отскоро, само от няколко седмици, и сигурно почти никого не познава, но ако знаете къде е…

Ала още докато говореше, си даде сметка, че може да стои тук, докато остарее, да търси навсякъде и да се вглежда във всяко лице, и пак да види само нищожно малка част от всички мъртъвци. Усети как я обзема отчаяние.

Обаче стисна зъби и вирна брадичка. Помисли си: „Щом стигнахме дотук, все е нещо!“

Момиченцето питаше нещо с тъничкия си гласец.

— Защо го търсим ли? — повтори Уил. — Ами защото Лира иска да говори с него. Но и аз търся един човек. Баща ми, Джон Пари. Той също е някъде тук и искам да се срещнем, преди да се върна в света на живите. Моля ви, питайте за Роджър и за Джон Пари нека да дойдат, Лира и Уил искат да говорят с тях. Помолете ги…

Ала в този миг духовете внезапно се обърнаха и побягнаха, дори и възрастните, също като разпилени от вятъра листа. След секунда около двете деца не беше останал никой и скоро се разбра защо, отгоре се разнесоха крясъци, писъци и врява и харпиите ги връхлетяха, пляскайки с крила, обвити в зловоние.

Лира тутакси се сви на земята и притисна длани към ушите си, а Уил се наведе над нея, стиснал ножа в ръка. Тиалис и Салмакия се стрелнаха към тях, но още бяха далеч и момчето имаше секунда или две да огледа противните създания, които кръжаха и се спускаха стремително към земята. Чу и думите, които крещяха — гнусни, глумливи думи, хули по адрес на майка му, които го пробождаха като с нож. Ала част от ума му беше напълно спокойна — мислеше, пресмяташе, наблюдаваше. Никоя от харпиите нямаше желание да се приближи до ножа.

В желанието си да види какво ще се случи, той се изправи. Една от харпиите — може би самата Безименна — тромаво се метна встрани. Беше се спуснала твърде ниско с намерението да прелети точно над главата му. Тежките й криле изпляскаха непохватно и тя едва успя да свие навреме. Уил можеше да протегне ръка и с един замах да й отсече главата, но не го направи.

В това време долетяха жилоногите, готови за атака, но Уил ги спря.

— Тиалис! — извика ги. — Салмакия! Елате насам!

Те кацнаха на раменете му и той продължи:

— Наблюдавайте ги. Вижте ги какво правят. Само налитат и крещят. Мисля, че тя закачи Лира случайно. Според мен те изобщо не искат да ни докосват. Спокойно можем да не им обръщаме внимание.

Лира вдигна глава и ги погледна. Създанията кръжаха около главата на Уил, понякога на сантиметри от него, но в последния момент успяваха да избегнат съприкосновението. Двамата малки шпиони горяха от нетърпение да се хвърлят в битка, а крилата на кончетата им трептяха от копнеж да се стрелнат във въздуха със смъртоносните си ездачи, но в крайна сметка Тиалис и Салмакия се овладяха, защото разбираха, че е прав.

Това подейства и на духовете — когато видяха, че Уил стои невредим и без капчица страх, те започнаха да се връщат обратно. От време на време поглеждаха боязливо към харпиите, но съблазънта да усетят отново топлината на жива плът и пулса на биещи сърца беше твърде силна.

Лира се изправи и застана до Уил. Раната й се беше отворила и кръвта се стичаше на тънка струйка по бузата й, но тя само я избърса с длан.

— Уил — тихо проговори момичето, — радвам се, че дойдохме тук заедно…

Той долови странна нотка в гласа й и особено изражение в погледа й, което го зарадва повече от всичко на света — знаеше, че тя е намислила нещо дръзко и отчаяно, но още не е готова да говори за него.

И кимна, за да й покаже, че е разбрал.

— Елате с нас — покани ги момиченцето призрак. — Насам… Ние ще ги открием!

И двамата изпитаха странно чувство — сякаш малки невидими ръчички се промушваха през ребрата им и ги теглеха след себе си.

Тръгнаха през огромната унила равнина, а харпиите се виеха с писъци над главите им, но не се решаваха да ги доближат, а жилозогите летяха ниско и следяха зорко полета им.

Докато вървяха, духовете направиха опит да ги заговорят.

— Извинявайте — обади се едно малко момиченце, — но къде са демоните ви? Прощавайте, че питам. Но…

Лира не забравяше нито за миг скъпия си изоставен Панталеймон и този въпрос я прободе право в сърцето. Вместо нея отговори Уил:

— Оставихме ги отвън, където ще са в безопасност. По-късно ще си ги приберем. А ти имаше ли демон?

— Да — отвърна детето. — Казваше се Калкан. О, толкова го обичах…

— Той имаше ли постоянна форма? — попита Лира.

— Не, още не. Мислеше, че ще бъде птица, но на мен много не ми се искаше, защото ми харесваше да е пухкав и да го гушкам в леглото. Но той все по-често се превръщаше в птица… А как се казва твоят демон?

Лира започна да разказва за Панталеймон и духовете отново се стълпиха около нея. Всички искаха да поговорят за демоните си.

— Моят се казваше Матапан…

— Играехме на криеница и тя се превръщаше в хамелеон. Никога не можех да я открия, много беше добра…

— Веднъж си ударих окото и не виждах нищо, а той ме отведе у дома…

— Той не искаше да остане един и същ, аз пък бързах да порасна и вечно спорехме…

— Тя се свиваше на клъбце в ръката ми и заспиваше…

— Те дали са тук? Или някъде другаде? Ще ги видим ли отново?

— Не. Когато човек умре, демонът му просто угасва като пламъче на свещ. Виждала съм го. Но моя Кастор не можах да го видя, не се сбогувахме…

Духовете бяха оживени и развълнувани, очите им блестяха, а страните им бяха топли, сякаш черпеха живот от двамата пътешественици.

— Дали има тук някой от моя свят, където хората нямат демони? — попита Уил.

Едно от децата, слабо момче на неговата възраст, кимна и Уил се обърна към него.

— Да — каза момчето. — Ние не знаем какво е да имаш демон, но знаем как се чувства човек без него. Тук има хора от всякакви светове.

— Аз познавах смъртта си — обади си едно момиче. — Познавах я от съвсем малка. Когато слушах тук да говорят за демони, мислех, че става дума за нещо такова. Сега ми липсва. Никога вече няма да я видя. „Аз бях дотук“ — това беше последното, което ми каза, преди да си отиде завинаги. Когато беше с мен, знаех, че има някой, на когото мога да се доверя, някой, който знаеше къде отиваме и какво да правим. Но я изгубих. И не знам какво ще се случи нататък.

— Нищо повече няма да се случи! — намеси се друго дете. — Нищичко, докато свят светува!

— Ти пък откъде знаеш? — сопна се трети призрак. — Те как дойдоха? Допускал ли е някой, че е възможно?

— Това е първото нещо, което се случва тук — вметна друго момче. — Може би сега всичко ще се промени.

— Какво бихте направили, ако можехте? — попита Лира.

— Бихме се върнали в света на живите!

— Дори това да означава да го зърнете само за миг? Пак ли ще искате да се върнете?

— Да! Да!

— Добре, но сега ще трябва да намеря Роджър — каза Лира, въодушевена от новата си идея, но първият, с когото щеше да я сподели, беше Уил.

Сред милионите духове по цялата безкрайна равнина настъпи раздвижване. Децата не можеха да видят, но Тиалис и Салмакия, които летяха високо, забелязаха бавното целенасочено движение на тълпите от бледи фигури, наподобяващо миграцията на огромни ята птици или стада северни елени. В центъра му бяха Уил и Лира, които не вървяха отпред като водачи и не следваха множеството, но някак обединяваха желанията на всички мъртъвци в едно.

Двамата шпиони си размениха бърз поглед и кацнаха с кончетата си върху една изсъхнала клонка.

— Ние имаме ли демони, Тиалис? — попита Салмакия.

— Не знам, но когато се качихме на лодката, усетих нещо странно сякаш някой ми изтръгна сърцето и го захвърли още биещо на брега — отвърна кавалерът. — Но не е така — то още си бие в гърдите ми. Значи нещо от мен е останало там заедно с демона на момичето, пък и нещо от теб, Салмакия, защото лицето ти е посърнало, а ръцете ти са бледи и вдървени. Да, и ние имаме демони каквото и да представляват. Може би хората в света на Лира са единствените, които знаят, че имат демони. И може би точно затова един от тях е започнал бунта.

Кавалерът се смъкна от гърба на кончето, привърза го грижливо и извади магнитния резонатор. Ала едва беше започнал работа, когато внезапно спря.

— Не отговаря.

— Значи сме извън обсега на всичко живо?

— Във всеки случай на помощ не можем да разчитаме. Какво пък, знаехме, че идваме в света на мъртвите!

— Момчето би отишло с нея и на края на света.

— А дали ножът му ще може да отвори път назад, как мислиш?

— Сигурна съм, че той самият го вярва, но аз съвсем не съм толкова уверена, Тиалис!

— Много е млад. И двамата са още много млади. Ако тя не се измъкне оттук, въпросът за избора, когато се появи съблазънта, отпада.

— Мислиш ли, че може вече да е направила избора? Тогава, когато остави демона си на брега? Може би това е бил изборът, който е трябвало да направи?

Кавалерът се загледа в разбуненото милионно множество в равнината на мъртвите, което следваше живата искрица Лира. Виждаше се само косата на момичето — най-светлото петно в полумрака, а до нея се мяркаше тъмнокосата глава на момчето, силна и високо вдигната.

— Не — поклати глава той. — Още не. Изборът тепърва предстои.

— Тогава ние с теб трябва да я отведем до него.

— Не само нея, и двамата. Сега те са свързани навеки.

Лейди Салмакия дръпна тънката като паяжина юзда и кончето й излетя стремително, насочвайки се към двете деца. Тиалис я следваше по петите.

Но двамата не спряха при тях, а продължиха нататък — кончетата им жадуваха за полет, пък и им се искаше да видят докъде се простира тази унила равнина.

Лира ги зърна над главата си и за миг изпита облекчение, че в този свят все пак има нещо, което искри от живот и красота. Неспособна да таи повече хрумналата й мисъл, тя се обърна към Уил, приближи устни до ухото му и зашепна задъхано:

— Уил, искам да измъкна всички тези нещастни духове оттук — и децата, и възрастните! Можем да ги освободим! Ще открием Роджър и баща ти и после ще отворим пътя към света отвъд, за да ги пуснем на свобода. Какво ще кажеш?

Той се обърна и й се усмихна и в усмивката му имаше толкова нежност и щастие, че сърцето й замря. Запита се за миг какво ли значи това, но без Панталеймон трудно можеше да намери отговора. Може би сърцето й биеше по нов начин. Усещането беше толкова странно, че трябваше да си напомни да върви напред и да не се държи като слабоумна.

В това време името Роджър вървеше пред тях. То се предаваше от дух на дух като импулс, пращан от една клетка на тялото към друга.

Тиалис и Салмакия, които оглеждаха множеството от въздуха, забелязаха нова промяна в движението на тълпата. Малко по-нататък се наблюдаваше необичайно оживление. Те се спуснаха по-ниско и за пръв път не бяха в центъра на вниманието, защото имаше нещо по-важно, което ги изместваше. Духовете си шепнеха, сочеха нещо и се опитваха да изтласкат някого напред.

Салмакия се сниши още повече, но не успя да кацне — твърде гъста беше тълпата, а нямаше достатъчно силни ръце и рамене, които да я поемат. Пред себе си тя видя обърканото и нещастно лице на малко момче, озадачено и недоверчиво.

— Роджър? Ти ли си Роджър? — попита Салмакия.

Той я погледна объркано и кимна.

Салмакия се върна при кавалера и двамата заедно полетяха към Лира. Разстоянието никак не беше малко, но те се вглеждаха в движението на безплътния поток под себе си и най-сетне я откриха.

— Лира! Лира! — повика я Тиалис. — Приятелят ти е ей там!

Лира погледна нагоре и протегна ръка, за да кацне кончето. Голямото насекомо веднага се насочи към длънта й, а червените и жълти ивици по тялото му блестяха като емайл.

— Къде е? — попита Лира нетърпеливо. — Далече ли е?

— На около час път оттук. Но той вече знае, че идваш. Просто продължавай да вървиш и скоро ще се срещнете.

Тиалис видя, че Уил се опитва да върви изправен, но му е все по-трудно. Затова пък Лира беше нов човек и засипваше жилоногите с въпроси. Как изглежда Роджър? Говорили ли са с него? Доволен ли е, че ще я види? Другите деца разбират ли какво става, опитват ли се да помогнат или просто чакат да видят какво ще стане?

И така нататък. Тиалис търпеливо и искрено отговори на всичките й въпроси. В това време тя стъпка по стъпка се приближаваше към момчето, което беше отвела към смъртта му.