Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (21)

21.
Харпиите

Мразя изцяло измислените неща… Винаги трябва да има някаква реална основа.

Байрон

Лира и Уил се събудиха почти едновременно, смразени от ужас — чувстваха се като осъдени на смърт в деня на екзекуцията. Тиалис и Салмакия хранеха кончетата си с пеперуди, уловени с примка под лампата над бензиновия варел, и с мухи, свалени от паяжините, и ги пояха с вода от тенекиена чиния. Когато видя изражението на Лира и притиснатия до гърдите й Панталеймон, превърнат в мишле, шпионката остави работата си и се приближи към тях. В това време Уил излезе от стаята да се поогледа наоколо.

— Все още можете да промените решението си — каза Салмакия.

— Не можем. Вече сме решили — заяви Лира, едновременно заинатена и уплашена.

— А ако не се върнем?

— На вас не ви се налага да идвате с нас.

— Няма да ви изоставим.

— И какво ще стане, ако вие двамата не се върнете?

— Поне ще умрем, вършейки нещо важно.

Лира не отговори. Досега не беше разглеждала Салмакия отблизо, но сега я виждаше много ясно в мъждивата светлина на газената лампа. Лицето й беше спокойно и приветливо — не красиво, дори не и хубавичко, но точно такова лице би искал да види човек до себе си, ако е болен, нещастен или уплашен. Гласът й беше нисък и богат, с едва доловима нотка на смях и радост от живота, която избиваше под спокойния тон. Лира не помнеше някой да й е чел в леглото. Никой не й беше разказвал приказки, не й беше пял приспивни песнички, не я беше целувал за лека нощ, преди да угаси лампата.

Но сега внезапно си помисли, че ако има на света глас, способен да те обгърне с усещане за сигурност и да те стопли с любов, той щеше да звучи точно така. И дълбоко в сърцето си пожела един ден да има свое дете, да го люлее, да го утешава и да му пее с такъв глас.

— Е? — попита тя задавено и преглътна буцата, заседнала на гърлото й.

— Ще видим — отсече дамата и си тръгна.

Закусиха с тънки филийки сух хляб и горчив чай — единственото, което домакините можеха да им предложат, поблагодариха и метнаха раниците на гръб. Излязоха навън и поеха през мизерния град към езерото. Лира се огледа за смъртта си и видя тъмния силует на няколко крачки пред тях. Той обаче не се приближи, макар да поглеждаше час по час назад да види дали го следват.

Всичко беше обвито в мъгла и градът тънеше в сумрак, сякаш вървеше към свечеряване. От локвите по пътя се вдигаше пара и накъсаните валма се вкопчваха като отчаяни влюбени в анбарните жици. Хора нямаше, от време на време се мяркаше нечия смърт, но водните кончета се стрелкаха във въздуха, сякаш съшиваха всичко с невидима нишка и ярките им багри радваха окото.

Не след дълго стигнаха покрайнините на града и тръгнаха по брега на едва забележима вада със застояла вода, проправяйки си път през проскубаните ниски храсти, които растяха наоколо. От време на време чуваха дрезгаво грачене или пляскане на разтревожено земноводно, но единственото същество, което видяха, беше огромна жаба, дълга колкото ходилото на Уил. Създанието не подскачаше, а се влачеше, сякаш беше смъртно ранено. То лежеше по средата на пътеката и напразно се опитваше да се махне от пътя им, а погледът му говореше, че не очаква нищо добро от тях.

— Ако я убием, ще й направим услуга — каза Тиалис.

— Откъде знаеш? — попита Лира. — Може пък да иска да живее, независимо от всичко.

— Ако я убием, ще трябва да я вземем с нас — намеси се Уил. — А тя иска да остане тук. Достатъчно живи същества съм убил. Дори една мръсна воняща локва може да е по-добра от смъртта.

— А ако я боли? — попита Тиалис.

— Ако можеше да ни каже, щяхме да знаем. Но след като не може, аз нямам никакво намерение да я убивам. Това би означавало, че мислим за себе си, а не за жабата.

Те продължиха пътя си и не след дълго промененият звук на стъпките им подсказа, че са наближили открито пространство, макар мъглата да не им позволяваше да видят нищо. Панталеймон се бе превърнал в лемур и се блещеше с огромните си очи, вкопчен в рамото на Лира, но и той виждаше толкова, колкото и останалите, само трепереше неудържимо.

Внезапно чуха шум на разбиваща се в брега вълна. Звукът беше тих, но идваше от съвсем близо. Кончетата се върнаха с ездачите си при децата. Панталеймон пропълзя на гърдите на Лира, която се приближи плътно до Уил и двамата тръгнаха предпазливо по хлъзгавата пътека.

Внезапно се озоваха на брега. Покритата с мазна пяна вода беше почти неподвижна, само от време на време някоя малка вълна се разливаше лениво по чакъла.

Пътеката сви наляво и малко по-нататък от мъглата изникнаха призрачните очертания на разкривен дървен пристан, надвиснал над водата. Стълбовете му бяха изгнили, подпорите — зеленясали и хлъзгави. И това беше всичко. Пътеката свършваше точно пред пристана, а пристанът свършваше в мъглата. Смъртта на Лира й се поклони и се скри в мъглата още преди да е отворила уста да попита какво да правят нататък.

— Слушайте! — каза Уил.

Откъм невидимата вода долетя ленив звук — скърцане на дърво и тих отмерен плясък. Уил сложи ръка върху дръжката на ножа и предпазливо пристъпи по изгнилите дъски. Лира го следваше по петите. Кончетата кацнаха върху двата обрасли с мъх стълба за привързване на лодките и застинаха като хералдически стражи, а двете деца застанаха на края на кея, взирайки се в мъглата с мокри ресници. Единственият звук беше ленивото скърцане и плисък, които се приближаваха.

— Да не отиваме! — прошепна Панталеймон.

— Трябва! — отсече Лира.

Тя погледна Уил. Лицето му беше застинало и мрачно. Не, той не би се върнал. Жилоногите, седнали на раменете им, също бяха спокойни и съсредоточени. Крилата на кончетата бяха покрити със ситни капчици и от време на време те изпляскваха силно, за да ги изтръскат. Лира се надяваше, че в света на мъртвите ще се намери някаква храна за тях.

Тогава внезапно се появи лодката.

Беше древна развалина с гребла, изгнила и кърпена на хиляди места, а човекът, който седеше в нея, беше по-стар от времето, грохнал и прегърбен в дългата си роба от зебло, препасана с връв. Костеливите му ръце стискаха веслата, а сълзящите му воднисти очи се губеха сред бръчките и гънките сива кожа.

Той пусна едното весло и хвана с разкривените си пръсти желязната халка на един от стълбовете в края на кея, а с другата ръка придвижи лодката до пристана.

Нямаше нужда от думи. Уил се качи пръв, а след него и Лира се накани да влезе в лодката.

Ала лодкарят вдигна ръка.

— Без него — дрезгаво проговори той.

— Без кого?

— Без него.

Той насочи жълтеникаво-сивия си пръст към Панталеймон, чиято червеникава козина тутакси побеля.

— Но той и аз сме едно! — възрази Лира.

— Ако ти дойдеш, той ще трябва да остане.

— Не можем! Така ще умрем!

— Нали това искаш?

Тогава за пръв път Лира разбра какво се канеше да направи. Това беше първата реална последица от решението й. Тя стоеше ужасена и разтреперана и притискаше скъпия си демон така силно, че той не издържа и изскимтя от болка.

— Те… — опита се да протестира момичето, но замълча. Не беше честно да натяква на останалите трима, че нямат какво да губят.

Уил я гледаше с тревога и съчувствие. Тя се огледа, погледна към езерото, към пристана, към неравната пътека и застоялите локви, към мъртвите храсти… Нейният Пан сам тук! Как би оживял без нея? Той трепереше под дрехата й, прилепен до голата й кожа, жадуващ за топлината й. Невъзможно! Никога!

— Ако искаш да дойдеш, той ще трябва да остане тук — повтори лодкарят.

Лейди Салмакия дръпна юздите и кончето й полетя и кацна в лодката. Тиалис я последва. Двамата прошепнаха нещо на лодкаря. Лира гледаше като осъден на смърт, който вижда суматоха в съдебната зала и очаква да чуе, че е дошъл пратеник със заповед за помилване.

Лодкарят се наведе да чуе по-добре, после поклати глава.

— Не. Ако тя дойде, той ще трябва да остане.

— Това не е справедливо — обади се Уил. — На нас не ни се налага да оставяме част от себе си тук. Защо трябва Лира да го прави?

— Не е така — възрази лодкарят. — В това е нейното нещастие, че може да вижда и да говори с онази своя част, с която трябва да се раздели. А вие няма да го почувствате, докато не тръгнете на път, но тогава вече ще е късно. Всички вие ще трябва да оставите част от себе си тук. Такива като него нямат достъп до земята на мъртвите.

„Не — изплака мислено Лира, и Панталеймон заедно с нея. — Не затова минахме през Болвангар. Как ще се намерим отново?“

Момичето отново обърна поглед към мрачния и мъглив бряг, толкова безрадостен и отровен от горест и страдание, и си представи как нейният Панталеймон, скъпият й другар, остава сам и гледа как тя изчезва в мъглата. Това я накара да заридае с глас. Сърцераздирателният й плач не отекваше, приглушен от мъглата, но по целия бряг в безбройните локви и плитчини, в изкорубените дънери осакатените същества, които се спотайваха там, чуха жалбата й и се свиха, уплашени от такава страст.

— Ако той дойде… — извика Уил, неспособен да понесе болката й, но лодкарят поклати глава.

— Той може да се качи, но ако го направи, лодката няма да тръгне.

— А как ще го намеря отново?

— Не знам.

— По същия път ли ще се върнем?

— Да се върнете?…

— Мислим да се върнем. Отиваме в света на мъртвите и имаме намерение да се върнем обратно.

— Не и оттук.

— Тогава по друг път, но ще се върнем!

— Превозил съм милиони, но никой досега не се е върнал.

— Тогава ние ще сме първите. Ще намерим обратния път. А щом е така, бъди добър, лодкарю, прояви малко състрадание и й позволи да вземе демона си!

— Не — отново поклати той престарялата си глава. — Има си правила, които не могат да се нарушават. Това е също такъв закон, какъвто е този… — Лодкарят се наведе през борда, загреба шепа вода и после наклони ръката си, така че водата да изтече. — Законът, който кара водата да тече обратно в езерото. И този е такъв. Не мога да наклоня ръка и да накарам водата да потече нагоре. Нито да взема демона й в страната на мъртвите. Тя може да дойде или да не идва, но той ще остане тук.

Лира не виждаше нищо, заровила лице в котешката козина на Панталеймон. Ала Уил видя как Тиалис скочи от кончето си и се приготви да се нахвърли върху лодкаря и почти се съгласи с намерението му. Ала старецът също го беше видял и обърна глава към него.

— Как мислиш, колко векове съм превозвал хора до земята на мъртвите? Можеш ли да си представиш, че ако нещо може да ме нарани, то вече не е изпробвано? Да не си въобразяваш, че всички идват с мен доброволно и с радост? Те се дърпат и плачат, заплашват ме и се нахвърлят отгоре ми. Нищо не помага. Колкото и да ме жилиш, нищо не можеш да ми сториш. По-добре успокой детето — не ме гледай мен.

Уил извърна глава. Лира правеше най-жестокото нещо в живота си и се мразеше за това, страдаше с Пан, за Пан и заради Пан. Тя се опитваше с ридание да откопчи котешките му ноктенца от дрехите си и да го остави на пътеката. Уил си запуши ушите — не можеше да понесе такова страдание. Лира отблъскваше демона си отново и отново, а той пищеше и се мъчеше да се вкопчи в нея.

Тя можеше да се върне.

Можеше да каже: не, идеята не е добра, не бива да го правим.

И щеше да бъде права, защото връзката й с Пан беше самият й живот и тя можеше да я постави над всичко, да изхвърли от съзнанието си всяко друго съображение…

Но тя не можеше да го направи.

— Пан, никой досега не го е правил — прошепна момичето разтреперано, — но Уил казва, че ще се върнем, и аз ти се кълна, Пак, обичам те и ще се върнем… Аз… Пази се, миличък… нищо няма да ти се случи… Ние ще се върнем и ако трябва да те търся до последната секунда от живота си, ще го направя. Няма да спра, няма да намеря покой… О, Пан, миличък Пан… Трябва, разбери, трябва…

Тя отново го отблъсна и демонът се долепи до калната земя, треперещ от студ и ужас.

Уил трудно можеше да каже какво животно е сега Пан. Изглеждаше толкова мъничък — сукалче, кученце, нещо безпомощно и смазано, толкова нещастно, че сякаш беше самото нещастие. Очите му не се откъсваха от лицето на Лира и Уил видя, че тя с все сила се мъчи да не отмества поглед, да не бяга от вината. Изпита искрено възхищение от куража й, докато цялото му същество стенеше от непоносимата гледка на тяхната раздяла. Между тях имаше толкова живи и трептящи нишки, че самият въздух сякаш беше зареден с електричество.

Панталеймон не попита: „Защо?“ — той знаеше. Не попита и дали Лира обича Роджър повече от него, защото знаеше истинския отговор и на този въпрос. Бе наясно и с това, че ако заговори, съпротивата й щеше да рухне, и мълчеше, за да не причинява повече болка на човешкото същество, което го изоставяше. Сега и двамата си даваха вид, че няма да боли, че раздялата им ще е кратка, че така е най-добре. Ала Уил виждаше, че сърцето на момичето се разкъсва.

Лира направи крачка и влезе в лодката. Беше толкова лека, че качването й почти не се усети. Тя седна до Уил, без да откъсва поглед от Панталеймон, който стоеше на ръба на пристана. Но когато лодкарят развърза въжето и вдигна веслата, демонът, приел облика на кученце, изприпка до самия край на кея, потраквайки с нокти по дъските, и остана там, загледан безпомощно в лодката. Скоро очертанията на дървения пристан избледняха в мъглата.

Тогава Лира нададе вик, изпълнен с такава болка, че дори и в този обвит в мъгла свят гласът й прокънтя като в пещера, а откъм земята на живите й отговори неговото отражение.

— Уил, сърцето ми… — изстена тя и се вкопчи в него. Влажното й лице беше сгърчено от болка.

Така се сбъдна предсказанието на Ректора на „Джордан“, който беше казал на Библиотекаря, че Лира ще извърши страшно предателство и болката й ще е огромна.

Ала и самият Уил усети как го сграбчва невъобразима болка. Забеляза как двамата жилоноги се вкопчват един в друг, сякаш усетили същата агония.

Част от нея беше физическа. Сякаш желязна ръка стискаше сърцето му и се мъчеше да го изтръгне между ребрата му, и той притисна ръце към гърдите си, опитвайки се напразно да го удържи. Болката беше по-силна и далеч по-мъчителна от онази, която изпита при загубата на пръстите си. Ала тя беше и душевна — нещо тайно и дълбоко лично беше изтръгнато от него и извадено на показ, без да го желае, и той изстена не толкова от болка, колкото от срам и отвращение от самия себе си, защото сам беше станал причина това да се случи.

Беше дори по-лошо. Сякаш беше казал: „Не, не ме убивайте, страх ме е. Убийте майка ми вместо мен. Все ми е едно, защото не я обичам.“ И сякаш тя го беше чула да го казва и си даваше вид, че не е чула нищо, за да пощади чувствата му. И предлагаше сама да заеме мястото му от любов към него. Така се чувстваше и това беше най-непоносимото чувство, което беше изпитвал някога.

В този миг Уил осъзна какво означава всичко това — че също имаше демон и какъвто и да беше обликът му, той също беше останал с Панталеймон на онзи мрачен и безрадостен бряг. Тази мисъл ги осени едновременно с Лира, която вдигна глава да го погледне, и за втори, но не и за последен път всеки от тях видя в очите на другия огледалното отражение на собствените си чувства.

Само лодкарят и водните кончета оставаха безразлични към пътешествието, в което се бяха впуснали. Големите насекоми бяха все така ярки и пълни с живот и отърсваха прозрачните си крила от полепналата по тях мъгла, а старецът в грубата си роба се накланяше напред и назад, опирайки босите си ходила в хлъзгавото дъно.

Пътят продължи по-дълго, отколкото беше предполагала Лира. Част от нея все още се свиваше от болка при мисълта за Панталеймон, изоставен на брега, но друга нейна част вече свикваше с болката и събираше сили, любопитна да види какво ще се случи и къде ще спрат.

Уил я беше обгърнал с ръка, но и той гледаше напред и се опитваше да надникне през влажния сив сумрак, да чуе нещо различно от мокрия плясък на веслата. И наистина не след дълго промяната дойде — пред тях се извиси висока скала, а може би бряг. Още преди да заглъхнат всички звуци, те видяха как мъглата отпред потъмня.

Лодкарят вдигна едното весло, за да завие наляво.

— Къде сме? — чу се гласът на кавалера, тих, но решителен както винаги, ала този път с една дрезгава нотка, която говореше за преживяната неотдавна болка.

— Близо до острова — отвърна лодкарят. — Още пет минути, и ще бъдем на пристана.

— Какъв остров? — попита Уил и откри, че и неговият глас е напрегнат и сякаш излизаше от гърлото на някой друг.

— На този остров е вратата към света на мъртвите — обясни старецът. — Всички идват тук — крале, кралици, убийци, поети, деца. Всички минават оттук и никой не се връща.

— Ние ще се върнем! — яростно изсъска Лира.

Той не каза нищо, но старческите му очи бяха пълни с жалост.

Когато се приближиха, видяха надвисналите над тъмнозелената бездна клони на кипариси и тисове. Брегът се издигаше стръмно нагоре, а дърветата бяха толкова гъсти, че и невестулка трудно би се промъкнала през тях. При тази мисъл Лира изхълца тихо, защото тъкмо тук Пан би могъл да им покаже колко е ловък и пъргав. Но не сега, може би никога.

— Мъртви ли сме? — попита Уил.

— Няма разлика — отвърна старецът. — Някои идват тук и докрай не вярват, че са мъртви. Те през цялото време твърдят, че са живи, че е станала грешка, че някой трябва да си плати. Но всичко е безсмислено. Има други — бедните души! — които копнеят да са мъртви още приживе. Самоубиват се с надеждата да намерят покой и откриват, че нищо не се е променило, дори е станало по-лошо, но този път няма спасение. Никой не може да се съживи. А има и такива, които са толкова крехки и болнави, често малки дечица, че едва са се родили, и вече поемат надолу към света на мъртвите. Карал съм тази лодка безброй пъти с ревящо бебенце в скута си, което не може да направи разлика между света горе и тук, долу. Старите хора са най-много, а богатите са най-лоши — зъбят се, ругаят ме и ме кълнат, крещят и заплашват — за какъв се мисля аз? Имам ли някаква представа колко злато са натрупали? Дали не бих се съгласил да ми платят, за да ги върна обратно? Те ще ме съдят, имат влиятелни приятели, познават папата или еди-кой си крал, не знам си кой херцог и могат да направят така, че да си получа заслуженото… Но в крайна сметка разбират истината — единственото, което могат да направят, е да се качат на моята лодка и да потеглят към света на мъртвите, а колкото до папите и кралете, и те на свой ред идват тук, и то по-скоро, отколкото им се иска. Оставям ги да крещят и да беснеят. Те нищо не могат да ми сторят и накрая млъкват. Та ако не знаете дали сте мъртви и ако това момиченце се кълне, че пак ще се върне при живите, аз не възразявам. Скоро ще разберете кои сте и какви сте.

През цялото време старецът гребеше отмерено покрай брега и сега пусна веслата и посегна към първия стълб, изникнал пред носа на лодката.

Придърпа я до тесния пристан и я задържа, та да могат пътниците му да слязат. Лира не искаше да слиза — докато оставаше близо до лодката, нейният Панталеймон щеше да е с нея, защото така я видя за последен път, но ако се отдалечеше, нямаше да може да си представи какво прави тя и накъде се е запътила. За миг се поколеба, но водните кончета излетяха, а Уил слезе на брега, блед и с ръка на сърцето, и тя трябваше да го последва.

— Благодаря — каза Лира на лодкаря. — Когато се връщаш обратно, ако видиш демона ми, кажи му, че го обичам повече от всичко на света — и на живите, и на мъртвите — и че ще се върна при него, дори никой друг да не го е правил. Кълна се!

— Да, ще му кажа — кимна старият лодкар.

Сетне отблъсна лодката и плясъкът на веслата заглъхна в мъглата.

Пътниците стояха мълчаливо на самия край на този непознат свят — света на мъртвите. Пред тях имаше само мъгла, но още по-тъмна от преди което им подсказа, че точно над тях се издига висока стена.

Лира потрепери. Имаше чувството, че кожата й е станала рехава като дантела и студеният влажен въздух се промъква между ребрата й, вледенявайки прясната рана там, където доскоро беше Панталеймон. Тогава й мина през ума, че сигурно и Роджър се е чувствал така, когато се строполи в бездната, опитвайки се да се вкопчи в отчаяно протегнатата й ръка.

Всички стояха притихнали и слушаха. Единственият звук беше безкрайното трополене на капките, откъсващи се от листата.

— Не можем да останем тук — каза Лира.

Те тръгнаха притиснати един до друг към стената. Огромните каменни блокове, зеленясали от древния хлъзгав мъх, се издигаха, докъдето поглед стига. Оттатък стената се чуваха приглушени викове, но никой не можеше да каже дали са човешки гласове или нещо друго — високи жални писъци и стенания, които увисваха във въздуха като пипала на медуза и пареха като въглени.

— Там има врата — изрече Уил прегракнало.

Беше очукана дървена врата с каменен праг. Уил посегна да я отвори, но в този миг съвсем наблизо прозвуча един от онези зловещи дрезгави викове, от който ушите им писнаха.

Жилоногите мигом излетяха. Водните кончета приличаха на миниатюрни бойни коне, устремени в битка. Ала съществото, което се спусна отгоре, ги помете с един-единствен удар на крилото и те кацнаха зашеметени на една издатина точно над главите на децата. Тиалис и Салмакия бързо се овладяха и започнаха да успокояват уплашените си кончета.

Съществото беше голяма птица с размерите на лешояд, но с глава и гръд на жена. Уил беше виждал рисунки на такива създания и сега си спомни думата, с която ги назоваваха — харпии. Лицето й беше гладко и без бръчки, но по-старо дори от лицата на вещиците. Беше видяла как се нижат хилядолетията и жестокостта и страданията, на които бе станала свидетел, бяха белязали лицето й с печата на злоба и омраза. Тя им се стори още по-отблъскваща, когато я видяха отблизо. Очите й бяха покрити с гурели, а ярката червенина на устните беше спечена и корава, сякаш дълго беше повръщала съсирена кръв. Мръсната й разчорлена коса, черна като гарваново крило, висеше до раменете, ноктестите й крака се вкопчваха свирепо в камъка, мощните й тъмни крила бяха прибрани на гърба. Всеки път, когато помръднеше, от нея се разнасяше неописуема воня.

Уил и Лира се изправиха и вдигнаха глави нагоре, замаяни от отвращение и болка.

— Охо, ама вие сте живи! — дрезгаво им се присмя харпията. Уил почувства, че никога не е изпитвал такава омраза и отвращение към живо същество.

— Коя си ти? — попита Лира, отвратена не по-малко от него. Харпията само нададе грак в отговор. Просто отвори уста и изкрещя право в лицата им с такава сила, че ушите им писнаха и те политнаха назад. Уил сграбчи ръката на Лира и двамата се вкопчиха един в друг. Крясъкът премина в отвратителен кикот. От мъглата се отзоваха също такива гласове. Насмешливите, злобни крясъци напомниха на Уил за безпощадната жестокост на детската площадка, само че тук нямаше учители да усмиряват духовете, нямаше на кого да се оплачеш, нито къде да се скриеш.

Той стисна дръжката на ножа и погледна харпията в очите, макар че ушите му още пищяха и му се гадеше.

— Ако се опиташ да ни спреш — каза, — по-добре се приготви да се биеш, вместо да пищиш. Защото смятаме да минем през тази врата.

Противните червени устни на харпията отново се раздвижиха, но този път тя не изграчи, а му прати целувка.

— Майка ти е сама — подметна създанието. — Ние ще й пратим кошмари! Ще пищим в ушите й, докато спи!

Уил не помръдна, защото забеляза с крайчеца на окото лейди Салмакия да се промъква предпазливо към клона, на който беше кацнала харпията. Тиалис придържаше за юздата кончето й, което трептеше с крила и напираше да литне. Тогава се случиха две неща — Салмакия се хвърли към харпията, готова да забие острата си шпора в люспестия крак, а Тиалис пусна кончето да излети. Секунда по-късно Салмакия скочи от клона право на гърба на електриковосиньото си конче и се устреми нагоре.

Отровата подейства мигновено. Нов крясък разтърси тишината, още по-силен от предишния, и харпията размаха крила с такава сила, че Уил и Лира усетиха как въздухът се раздвижи и отскочиха. Тя обаче се вкопчи в камъка, а лицето й се наля с кръв. Косите й щръкнаха като кълбо змии.

Уил дръпна Лира за ръката и двамата хукнаха към вратата, но харпията се стрелна към тях, като едва не ги събори с крилата си. Уил тутакси се извърна, тласна Лира зад гърба си и вдигна ножа.

Жилоногите полетяха към харпията, устремиха се към лицето й, после също така стремително се отдръпнаха. Не успяха да нанесат удар, но поне й отвлякоха вниманието. Тя запляска тромаво с крила и едва не се стовари на земята.

— Тиалис! — извика Лира. — Салмакия! Спрете!

Шпионите дръпнаха юздите и излетяха високо над главите на двете деца. В мъглата вече се струпваха и други тъмни силуети, а откъм брега долитаха крясъците на още стотина харпии. Тяхната позната изпляска с крила, тръсна глава, протегна първо единия, после другия си крак, показа ноктите си. Беше съвсем невредима, в това не можеше да има съмнение.

Жилоногите покръжиха във въздуха и се спуснаха към Лира, която протегна ръце да кацнат върху тях. Салмакия я разбра и прошепна на Тиалис:

— Тя е права. Нищо не можем да й сторим — не знам защо.

— Как ти е името, госпожо? — попита Лира.

Харпията отново изпляска с крила и пътешествениците едва не паднаха в несвяст от отвратителната смрад на разложение, която ги лъхна.

— Безименна! — изкрещя тя.

— Какво искаш от нас?

— А вие какво можете да ни дадете?

— Можем да ти кажем къде сме били и какво сме видели. Може да ти се стори интересно. Видяхме доста интересни неща по пътя насам.

— Аха, искате да ми разкажете някаква история!

— Ако желаеш.

— Може пък и да пожелая. И после какво?

— После ще ни пуснеш да минем през тази врата и да намерим духа, за който сме дошли. Надявам се да го направиш. Много те моля.

— Какво пък, опитай — склони харпията.

Колкото и зле да се чувстваше, Лира си даде сметка, че току-що е изтеглила печелившата карта.

— Внимавай! — прошепна Салмакия, ала умът на Лира вече беше изцяло завладян от историята, която беше разказала предната вечер. Тя трескаво търсеше нови детайли, оформяше я и я доукрасяваше — мъртви родители, семейно съкровище, корабокрушение, бягство…

— Всичко е започнало, когато съм била бебе — поде тя. — Родителите ми били херцогът и херцогинята на Абингдън и били приказно богати. Баща ми бил един от съветниците на краля и в двореца много го ценели. Самият крал ходел на лов в нашите гори. Къщата, в която съм се родила, била най-голямата в цяла Южна Англия. Наричали я…

Без каквото и да било предупреждение харпията се хвърли към нея с извадени нокти. Лира едва успя да се сниши, но един нокът закачи главата й и отскубна цял кичур коса.

— Лъжкиня! — изкрещя съществото. — Лъжкиня! Лъжкиня!

Изви се и отново полетя към Лира, като се целеше право в лицето й. Ала Уил измъкна ножа и препречи пътя. Безименна успя да избегне острието тъкмо навреме и Уил тласна Лира към вратата. Тя беше вцепенена от ужас и заслепена от кръвта, която се стичаше по лицето й. Уил нямаше представа къде са жилоногите, затова пък харпията отново се хвърли към тях и продължи да крещи яростно:

— Лъжкиня! Лъжкиня! Лъжкиня!

Гласът й сякаш долиташе от всички посоки едновременно, а думите отекваха в мъглата, приглушени и променени. За миг Лира изпита чувството, че харпията крещи собственото й име — Лира и лъжкиня й звучаха като една дума.

Уил я притискаше до гърдите си, обгърнал раменете й с ръка, и усещаше как цялото й тяло трепери. Заби ножа в изгнилото дърво на вратата и с рязко движение изряза резето.

Двамата с Лира, съпроводени от шпионите върху стрелкащите се водни кончета, прекрачиха в царството на духовете, докато зад гърба им в мъглата отекваха зловещите крясъци на харпиите.