Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (20)

20.
Изкачването

Най-сетне се добрах — до горе допълзях. И всяко клонче, за което се ловях, към щастието бе стъпало.

Емили Дикинсън

Мулефите изработваха всевъзможни въжета и върви и Мери Малоун прекара цялата сутрин в преглеждане и изпробване, докато най-сетне откри онова, което търсеше, в запасите на семейството на Атал. Усукването и навиването бяха непознати в този свят, така че всички въжета бяха плетени, затова пък се отличаваха с якост и гъвкавост.

— Какво правиш? — попита Атал.

Мулефите нямаха дума за катерене и Мери трябваше дълго да ръкомаха и да обяснява. Атал беше ужасена.

— Ще се качваш във високата част на дърветата?

— Трябва да видя какво става — обясни Мери. — Помогни ми сега да приготвя въжето.

На времето Мери се беше запознала в Калифорния с един математик, който прекарваше цялото си свободно време в катерене по дърветата. Мери се беше занимавала малко с алпинизъм и го слушаше с интерес, докато той й говореше за различните техники и нужната екипировка. Дори реши да опита и тя при първа възможност. Разбира се, тогава и през ум не й минаваше, че ще й се наложи да се катери по дърветата в друга вселена, при това сама, което не беше особено приятно, но просто нямаше избор. Оставаше й единствено да се подсигури и да направи катеренето възможно най-безопасно.

Тя взе намотаното въже, достатъчно дълго, та да се прехвърли през някой от клоните на едно високо дърво и другият му край да се спусне додолу, и достатъчно яко да издържи няколко души с нейното тегло. После наряза множество парчета от по-тънко, но здраво въженце и направи от тях примки, които щяха да й служат като опора за ръцете и краката, когато ги вържеше за голямото въже.

Сега проблемът беше как да прехвърли въжето през клона. Тя се мъчи близо два часа с една жилава пръчка и тънка връв, докато успя да направи някакво подобие на лък. С ножа си издяла няколко стрели, като на мястото на перата постави твърди листа, които да стабилизират полета им. Най-сетне, след цял ден работа, беше готова да започне. Но слънцето вече залязваше, а ръцете й бяха уморени, затова предпочете да се нахрани и да си легне, докато мулефите продължаваха да обсъждат начинанието й с тихите си мелодични гласове.

На сутринта първата й работа беше да прехвърли въжето през клона с помощта на лъка и стрелите. Около нея се събра малка групичка мулефи, загрижени за безопасността й. Катеренето беше толкова чуждо на тези живи колесници, че самата мисъл ги хвърляше в ужас.

Дълбоко в себе си Мери знаеше как се чувстват. Тя се опита да овладее напрежението и привърза края на най-тънката и лека връв към една от стрелите, после обтегна лъка.

Първият опит се оказа неуспешен. Стрелата улучи дънера и остана забита там. Втората достигна клона, но не можа да го прехвърли, а при издърпването се счупи. Дългата връв падна заедно с нея и Мери опита отново с последната стрела. Този път успя.

С внимателно дърпане, та да не нарани и да не скъса връвта, тя прехвърли вързаното за нея въже през клона и хвана края му, после завърза здраво и двата края за един изпъкнал корен, дебел колкото краката й. Разбира се, от земята не можеше да прецени колко е здрав клонът, на който щеше да разчита. За разлика от алпинизма, където на всеки няколко метра се забиваха клинове, които не позволяваха да паднеш отвисоко, в този случай имаше само едно много дълго въже и едно също толкова дълго падане, ако нещата се объркаха. За да се подсигури допълнително, тя силете три малки въженца, върза ги и промуши примката през двата висящи края на въжето, та да може да я стегне, ако започнеше да се плъзга надолу.

После провря крака си в първата примка и започна катеренето.

Стигна до листака по-бързо, отколкото предполагаше. Катереше се право нагоре, въжето прилягаше плътно към дланите й, а дълбоките пукнатини в кората улесняваха придвижването й. Не й се мислеше как ще се качи на клона, но се оказа по-лесно, отколкото очакваше, и само петнайсет минути след тръгването си тя седеше на най-долния клон и пресмяташе как да стигне до следващия.

Беше взела още две въжета с намерението да си направи нещо като стълба с примки на мястото на карабините и всички останали алпинистки приспособления. Връзването и отне още няколко минути, но след като се подсигури по този начин, тя си избра следващия клон и метна въжето към него.

След още десет минути предпазливо изкачване се озова в най-гъстата част на короната. Можеше да докосне дългите листа, да прокара ръце през тях. Откри едно цветче, после второ и трето — неправдоподобно малки, кремавобели, и в центъра на всяко — зрънце с големината на монета, от което щеше да се развие огромната, твърда като желязо шушулка.

Съгледа удобно местенце, където се съединяваха три клона, върза здраво въжето за него и спря да почине.

През пролуките в гъстия листак виждаше синьото море, чисто и искрящо чак до самия хоризонт. Погледна през другото си рамо и пред очите й се заредиха ниски хълмове насред златистокафявата прерия, прорязана от черните линии на пътищата.

Подухваше лек ветрец, който разнасяше уханието на цветовете и шумолеше в твърдите листа. Мери почувства как я обгръща покой и ведрост, сякаш нечии огромни ласкави ръце я залюляват в прегръдката си. Усети как я залива вълна на блаженство — само веднъж в живота си беше изпитвала подобно чувство и това съвсем не беше мигът, когато даваше обет като монахиня.

След известно време към действителността я върна лека болка в десния глезен, който беше неудобно заклещен между клоните. Тя освободи крака си и отново насочи вниманието си към предстоящата задача, все още замаяна от необятното усещане за свобода и покой.

Беше обяснила на мулефите как трябва да държи двете пластини на една ръка разстояние, за да види зрафа. Те веднага разбраха проблема и й направиха къса бамбукова тръбичка, като прикрепиха по една пластина в двата й края, така че да се получи нещо като телескоп. Далекогледът сега беше в джоба на ризата й и тя го извади. Когато погледна през него, видя плаващите златни искрици, зрафа, Сенките, Праха като гъст облак от миниатюрни създания, носени от вятъра. През повечето време те се въртяха като прашинки в слънчев лъч, като молекули в чаша вода.

През повечето време.

Ала колкото повече гледаше, толкова по-ясно започваше да се различава някакво друго движение. Зад цялото това на пръв поглед хаотично въртене прозираше едно по-дълбоко, по-бавно, по-целенасочено движение от сушата към водата.

Това беше любопитно. Мери пропълзя по един хоризонтален клон, като се вглеждаше внимателно във всеки цвят, до който успяваше да се добере. И скоро започна да разбира какво става. След достатъчно дълго наблюдение, за да се увери в правотата на догадката си, тя започна бавно и предпазливо да се спуска надолу.

Завари мулефите изтръпнали от тревога и страх за своята приятелка, която се беше изкачила толкова високо.

Облекчението на Атал беше видимо. Тя я опипа от главата до петите с хобота си, като надаваше тихи възгласи на удоволствие, че я намира жива и здрава, после я понесе надолу към селото, следвана от още десетина мулефи.

В мига, в който прехвърлиха билото на хълма, отдолу проехтя възглас, а когато стигнаха площадката, тълпата беше толкова гъста, че със сигурност не можеше да се състои само от жителите на селото. Мери предположи, че са дошли пратеници и от други места, за да чуят какво има да им каже, и от сърце съжаляваше, че не може да ги зарадва с по-добра вест.

Старият залиф Сатамакс се качи на платформата и я поздрави сърдечно, а тя му отвърна с цялата любезност, на която беше способна. Когато най-сетне приветствията свършиха, Мери заговори.

Смисълът на онова, което каза с много запъване и заобиколни фрази, се свеждаше до следното:

— Приятели мои, бях сред високите корони на вашите дървета и огледах внимателно напъпилите листа, младите цветове и шушулките. Видях, че високо във върховете на дърветата има поток от зраф, който се движи срещу вятъра. Въздухът се движи от морето към сушата, но зрафът върви насреща му. Можете ли да го видите от земята? Защото аз не мога.

— Не — каза Сатамакс. — За пръв път чуваме за това.

— Дърветата филтрират зрафа, когато минава през тях, и част от него полепва по цветчетата. Видях го с очите си — цветовете са обърнати нагоре и ако зрафът падаше надолу, щеше да проникне в цветчетата и да ги оплоди като прашец от звездите. Само че той не пада надолу, а продължава към морето. Когато се случи някое цветче да гледа към земята, зрафът прониква в него. Затова все още има шушулки. Но повечето са обърнати нагоре и затова зрафът просто ги подминава, без да прониква в тях. Цветовете сигурно са се развили по този начин, защото в миналото всичкият зраф е падал надолу. Нещо се е случило, но не с дърветата, а със зрафа. Този поток се вижда само от въздуха, затова не сте го забелязали досега. Затова, ако искате да спасите дърветата и себе си, ще трябва да разберем защо зрафът се държи по този начин. Аз все още не се сещам как може да стане това, но ще помисля.

Тя видя как много от мулефите обръщат глави нагоре, за да видят движението на Праха. Ала от земята не можеха да различат нищо — тя самата погледна през далекогледа, но единственото, което видя, беше дълбоката синева на небето.

Мулефите дълго обсъждаха проблема, опитваха се да си припомнят легенди или разкази, в които да се споменава за зраф, движещ се като вятъра, но напразно. Знаеха единствено, че зрафът идва от звездите, и така беше от памтивека.

Накрая я попитаха дали има някакви идеи.

— Трябва да направя още някои наблюдения — отвърна Мери. — Искам да разбера дали потокът се движи само в една посока, или сменя направлението си, както въздушните течения през деня и през нощта. Затова трябва да прекарам повече време на дървото, дори да спя там, за да мога да наблюдавам и през нощта. Ще ми трябва вашата помощ да построим нещо като платформа, та да мога да спя спокойно. Но наблюденията са задължителни.

Мулефите, практични и изгарящи от нетърпение по-скоро да разберат истината, веднага й предложиха да построят онова, от което се нуждае. Те познаваха макарите и подемните техники и не след дълго измислиха начин да я качат на дървото, спестявайки й дългото и опасно катерене.

Доволни, че и те могат да се включат в работата, мулефите се втурнаха да търсят материали, под нейно ръководство плетяха и връзваха въжета и върви и сглобяваха платформата, която щеше да й позволи да провежда наблюденията си от короните на дърветата.

 

 

След като си поговори с двамата старци край маслиновата горичка, отец Гомес изгуби следата. Няколко дни той обикаля наоколо, разпитвайки всеки срещнат, но жената като че беше потънала вдън земя.

Това беше обезсърчаващо, но той никога не би се отказал, за нищо на света. Кръстът на гърдите му и пушката на рамото му бяха символ на непоклатимата му решимост да изпълни задачата каквото и да се случи.

Щеше да се лута още дълго, ако не беше една промяна на времето, която му помогна. В света, в който се намираше, въздухът беше сух и горещ и често го мъчеше жажда. Докато изкачваше един каменист насип, видя на върха му мокро петно и тръгна да види дали някъде няма извор. Вода не намери, но в света на мулефите току-що беше валяло. Така той откри прозореца и разбра къде е отишла Мери.