Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (16)

16.
Мислелетът

Под сводестия покрив окачени с магия ловка и изкусна, редици ярки лампи и пламтящи факли, захранвани от нафта и битум, разпръскваха лъчи.

Джон Милтън

— Детето ми! Моето момиченце! Къде е? Какво направихте с нея? Моята Лира! По-добре да бяхте изтръгнали сърцето ми! С мен тя беше в безопасност, а сега къде е?

Писъците на госпожа Колтър отекваха в малката стая на върха на елмазената кула. Жената беше вързана за един стол, с разрошена коса, разкъсани дрехи и безумен поглед. Демонът й се търкаляше и се гърчеше на пода, окован в сребърна верижка.

Лорд Азриел седеше на писалището и пишеше нещо, без да им обръща внимание. До него стоеше ординарец и поглеждаше притеснено към пленницата. Когато лорд Азриел му подаде листа, той с облекчение отдаде чест и побърза да излезе, а демонът му териер го следваше по петите с подвита опашка.

Лорд Азриел се обърна към госпожа Колтър.

— Лира? Честно казано, изобщо не ме е грижа — тихо и дрезгаво изрече той. — Вироглавото хлапе трябваше да стои където му кажат и да прави каквото му кажат. Не мога да губя повече време и сили за нея. Щом отказва да й помогна, да се оправя сама.

— Не говориш сериозно, Азриел, иначе нямаше…

— Напълно сериозно говоря. Шумът, който се вдигна около нея, е съвсем неоправдан. Какво толкова представлява тя? Обикновено английско момиче, при това не особено умно…

— Не е вярно! — извика госпожа Колтър.

— Добре де, да речем, че е умна, но съвсем не е блестяща. Освен това е невъздържана, нечестна, алчна…

— Смела, великодушна и любяща!

— Съвсем обикновено дете, което с нищо не се откроява.

— Обикновено дете? Лира? Тя е изключителна! Помисли си за онова, което успя да направи! Ти можеш да не я харесваш, Азриел, но не смей да подценяваш собствената си дъщеря! А с мен тя беше в безопасност…

— Права си — съгласи се той и се изправи. — Наистина е изключителна. Да успее да те укроти и да ти влезе под кожата — това не може да се види всеки ден. Тя ти е източила отровата, Мариса. Изтръгнала ти е зъбите. Цялата ти злоба се е изпарила и се е превърнала в сантиментална добродетелност. Кой би повярвал! Безжалостната фанатичка, мъчителката на деца, изобретателната на ужасни машини, които разполовяват малките нещастници, за да можете да търсите в жалките останки доказателства за греха — и изведнъж се появява някакво хлевоусто хлапе с мръсни нокти и ти започваш да кудкудякаш и да го браниш като квачка. Признавам, сигурно има някаква дарба, която не съм забелязал. Но ако се състои единствено в превръщането ти във всеотдайна майка, значи е твърде нищожна и жалка дарба. А сега не е зле да млъкнеш. Повиках командирите си на спешно съвещание и ако не се овладееш, ще наредя да ти запушат устата.

Госпожа Колтър приличаше на дъщеря си повече, отколкото допускаше, и вместо отговор плю в лицето на лорд Азриел. Той спокойно се избърса и заяви:

— Ако ти запуша устата, ще си спестя и това държание.

— О, да, човек, който се перчи пред подчинените си с вързани за стола пленници, се държи много достойно! Развържи ме или ще те принудя наистина да ми запушиш устата!

— Както желаеш — сви рамене той и извади от чекмеджето копринен шал.

Но преди да посегне, тя разтърси глава.

— Не, не! Азриел, умолявам те, не ме унижавай! От очите й рукнаха сълзи на безсилна ярост.

— Добре, ще те развържа, но него ще го оставя окован — кимна той към демона и пусна шала в чекмеджето, после разряза въжетата й със сгъваем нож.

Госпожа Колтър разтърка китките си, изправи се, протегна се и едва тогава забеляза в какво състояние са дрехите и косата й. Имаше блед и измъчен вид — остатъците от отровата на жилоногите все още действаха и й причиняваха непоносима болка, но тя нямаше намерение да се издава пред него.

— Можеш да се измиеш там. — Лорд Азриел посочи към малката стая кажи-речи с размерите на килер.

Тя вдигна от земята демона си, който изгледа злобно лорд Азриел през рамото й, и тръгна да се приведе в приличен вид.

Влезе ординарецът и обяви:

— Негово величество крал Огунве и лорд Роке.

Влязоха африканският генерал и жилоногият шпионин — крал Огунве в стегната униформа, с рана на слепоочието, току-що превързана с чиста превръзка, а лорд Роке — възседнал синия си сокол.

Лорд Азриел ги посрещна сърдечно и им предложи вино. Птицата изчака ездачът й да слезе и кацна на подпорката си до вратата. В този миг ординарецът съобщи за пристигането на третия командир — ангел на име Ксафания. Тя беше от далеч по-висок ранг от Барух и Балтамос и светеше с трепкаща, разсеяна светлина, която сякаш идеше някъде отвън.

Появи се госпожа Колтър, сресана и спретната, и тримата командири й се поклониха. Дори и да се изненада от вида им, тя с нищо не го показа, а наклони глава и седна кротко на един стол, прегърнала окованата маймунка.

Лорд Азриел премина направо на въпроса:

— Кажете ми какво се случи, крал Огунве.

Африканецът, огромен и силен, заговори с плътен глас:

— Убихме седемнайсет швейцарски гвардейци и унищожихме два цепелина. Изгубихме петима мъже и един гироптер. Момичето и момчето избягаха. Пленихме госпожа Колтър, въпреки храбрата й съпротива, и я доведохме тук. Надявам се да не сме й причинили неудобство.

— Вашето отношение беше безупречно, господине — рече тя, като едва забележимо наблегна на вашето.

— Другите гироптери невредими ли са? Има ли ранени? — попита лорд Азриел.

— Има щети и ранени, но нищо сериозно.

— Чудесно. Благодаря, ваше величество. Добре сте се справили. Лорд Роке, вие какво научихте?

— Моите шпиони са с двете деца в друг свят — отвърна жилоногият. — И двамата са живи и здрави, въпреки че момичето е спало дни наред под въздействието на упойващи вещества. Момчето за известно време е изгубило ножа си по време на събитията около пещерата — по-точно, кинжалът е бил счупен. Но сега отново е цял благодарение на едно същество от севера на вашия свят, милорд — една гигантска мечка, владееща до съвършенство ковашкото изкуство. Щом ножът бил поправен, момчето отворило тунел към друг свят и сега са там. Моите шпиони, естествено, са с тях, но има проблем — докато ножът е у момчето, нищо не може да го принуди да им се подчини. Дори и да го убият, докато спи, ножът без него е безполезен. Засега лейди Салмакия и кавалерът Тиалис ще ги следват, където и да отидат, та поне да не губим следите им. Те изглежда са намислили нещо — във всеки случай, отказват категорично да дойдат тук. Моите хора ще са плътно с тях.

— Дали в онзи друг свят ще са на сигурно място? — попита лорд Азриел.

— Излезли са на някакъв бряг с палмова гора. Наоколо нямало никакви следи от живот. В момента момчето и момичето спят говорих с кавалера Тиалис преди не повече от пет минути.

— Благодаря — кимна лорд Азриел. — Щом двамата ви шпиони са с децата, значи вече нямаме съгледвачи в Магистратурата. Ще трябва да разчитаме на алетиометъра. Поне…

В този миг госпожа Колтър ненадейно заговори:

— Не знам как е в другите звена, но Съдът на Консисторията разчита на тълкувателя Фра Павел Рашек. Той е надежден, но бавен. Поне още няколко часа няма да разберат къде е Лира.

— Благодаря, Мариса — каза лорд Азриел. — А имаш ли някаква представа какво мислят да правят Лира и онова момче?

— Никаква — поклати глава тя. — Говорих с момчето. Изглежда ми много упорито дете, при това свикнало да пази тайна. Не мога дори да предположа какво смята да прави. Колкото до Лира, тя е съвсем неразгадаема.

— Милорд — намеси се крал Огунве, — мога ли да знам дали дамата вече е член на съвета ни? Ако е така, какви са функциите й, ако ли не — редно ли е да се намира тук?

— Тя е наша пленница и моя гостенка, а също и важен агент на Църквата, което означава, че може да ни даде полезна информация.

— А ще го направи ли доброволно, или ще се наложи да я изтезаваме? — попита лорд Роке, без да сваля поглед от лицето й.

Госпожа Колтър се изсмя.

— Не мислех, че пълководците на лорд Азриел могат да бъдат толкова наивни, та да очакват да изтръгнат истината с мъчения!

Лорд Азриел неволно се възхити на нахалството й.

— Гарантирам за госпожа Колтър — заяви той. — Тя знае какво ще се случи, ако ни предаде, макар че едва ли ще има тази възможност. Но ако някой от вас има някакви съмнения, нека ги изрази открито.

— Аз имам — каза крал Огунве, — но се съмнявам не в нея, а във вас.

— Защо? — учуди се лорд Азриел.

— Ако поиска да ви съблазни, няма да имате сили да й се противопоставите. Добре направихме, че я пленихме, но беше грешка да я допускаме до този съвет. Отнасяйте се с нея с най-голямо уважение, осигурете й всички удобства, но не я оставяйте тук и стойте по-далеч от нея!

— Какво пък, аз ви дадох възможност да говорите открито и приемам забележката ви — сви рамене лорд Азриел. — Държа на вашето присъствие повече, отколкото на нейното, ваше величество. Ще наредя да я преместят.

Той посегна към звънеца, но в този миг госпожа Колтър заговори:

— Моля ви, най-напред ме изслушайте! Мога да ви помогна. Бях свой човек в Магистратурата, толкова близо до тях, че едва ли ще срещнете втори път някого като мен. Знам как мислят, мога да предположа как ще постъпят. Сигурно се чудите дали може да ми се вярва и какво ме е накарало да ги напусна. Много е просто — те искат да убият дъщеря ми. Не могат да я оставят жива. В мига, в който разбрах коя е и какво представлява, когато чух за пророчеството на вещиците, вече знаех, че ще трябва да напусна Църквата. Разбрах, че съм неин враг и тя — мой. Не знаех нищо за вас, но знаех, че трябва да се опълча срещу Църквата, срещу всичко, в което тя вярва, ако трябва и срещу самия Висш съдник. Аз…

Госпожа Колтър замълча. Командирите я слушаха напрегнато. Тя се обърна към лорд Азриел, погледна го в очите и отново заговори, този път сякаш само на него. Гласът й беше нисък и зареден със страст, очите й блестяха.

— Бях най-лошата майка на света. Позволих да ми отнемат единственото дете, когато беше още съвсем мъничко бебе, защото не ме беше грижа. Интересуваше ме единствено кариерата ми. Не се сещах за нея години наред, а ако го правех, то беше само заради скандала около раждането й. Но после Църквата започна да се интересува от Праха и от децата и нещо се събуди в сърцето ми… Тогава си спомних, че съм майка и че Лира… е мое дете. Тя беше под заплаха и аз я спасих. Три пъти досега съм се намесвала, за да я спасявам от опасности. Първият път беше, когато Жертвеният съвет започна работа — тогава отидох в „Джордан“ и я взех със себе си в Лондон, за да не попадне в ръцете на Съвета… Поне така се надявах. Но тя избяга. Вторият път беше в Болвангар, когато я открих тъкмо навреме, под… под острието на… Сърцето ми щеше да се пръсне… Те… ние… аз бях постъпвала така с други деца, но когато ставаше дума за моето… О, вие дори не можете да си представите ужаса на този миг! Надявам се никога да не сте изпитвали такова страдание… Но аз я освободих и я измъкнах оттам. Спасих я за втори път. И все пак тогава още се чувствах част от Църквата, верен, предан и всеотдаен слуга, защото вярвах, че върша Божие дело. После разбрах за пророчеството на вещиците. Един ден, много скоро, Лира ще бъде съблазнена, както някога Ева — така казват те. Не знам каква форма ще приеме тази съблазън, но тя расте и не е трудно да си представим. Сега, когато и Църквата го знае, те ще я убият. Ако всичко зависи от нея, как биха могли да я оставят жива? Да поемат риска да чакат тя да устои каквато и да е съблазънта? Не, те нямат избор. Ако можеха, щяха да се върнат в райската градина и да убият и Ева, преди да се е поддала на изкушението. За тях убийството не е проблем. Самият Калвин е пращал деца на смърт. Ще я убият тържествено и с церемонии, с химни и псалми, с молитви и жалби, но в крайна сметка ще я убият. Ако попадне в ръцете им, все едно вече е мъртва. Затова, когато чух от вещицата за пророчеството, аз я спасих за трети път. Заведох я на място, където щеше да е в безопасност, и смятах да остана там.

— Да, но сте я упоили — прекъсна я крал Огунве. — Държали сте я в безсъзнание.

— Трябваше. Лира ме мрази. — Тук гласът й, до този момент овладян, се прекърши, и тя избухна в ридания. — Боеше се от мен и ме мразеше и ако не я бях упоила, щеше да избяга като птиче от лапите на котка! Знаете ли какво е това за една майка? Да спи, беше единственият начин да е в безопасност! През цялото това време в пещерата… докато спеше безпомощна, а демонът й се гушеше в нея… О, тогава изпитвах такава обич, такава нежност, такава дълбока… Собственото ми дете… за пръв път можех да правя всичко за нея, за моето малко момиченце… Миех я, хранех я и я топлех, стараех се да й бъде удобно и леко, докато спи… Лежах до нея нощем, люлеех я в прегръдките си, ридаех в косите й, целувах затворените й очи. Моето момиченце…

Тя нямаше срам. Говореше тихо, без патос, без да повишава глас, а когато я разтърсваха ридания, млъкваше само за миг, сякаш сдържаше чувствата си заради онези, които я слушаха. Това правеше безсрамните й лъжи още по-въздействащи. Лорд Азриел я слушаше и си мислеше, че лъжата е в кръвта й.

Думите й бяха насочени предимно към крал Огунве, макар и да не личеше на пръв поглед, но лорд Азриел забеляза и това. Кралят не само беше главният й обвинител, той беше и човек, за разлика от Ксафания и лорд Роке, и тя прекрасно знаеше коя струйка да докосне.

Ала в действителност най-впечатлен беше лорд Роке. Той почувства у нея нещо толкова близко до природата на скорпиона, колкото изобщо беше възможно у човешко същество, и си помисли, че най-разумно е да държиш скорпиона под око.

Ето защо подкрепи крал Огунве, който беше променил мнението си и сега настояваше госпожа Колтър да остане. Лорд Азриел се оказа сам — вече беше склонен да я отпрати, но трябваше да се съобрази с желанието на командирите си.

Госпожа Колтър го погледна нежно и загрижено. Лорд Азриел беше сигурен, че никой от останалите не може да види скритото ликуване в красивите й очи.

— Остани тогава — рече той. — Но мисля, че вече говори достатъчно. Сега помълчи. Искам да помислим върху онова предложение за гарнизон на северната граница. Видяхте доклада — смятате ли, че е осъществимо? И има ли смисъл? Искам да видя и арсенала. От Ксафания очаквам да чуя какво е разположението на ангелските сили. Най-напред гарнизонът. Крал Огунве?

Африканецът заговори. Обсъждането продължи няколко минути и госпожа Колтър беше впечатлена от точното им познаване на отбранителните сили на Църквата, както и от оценката им за качествата на вражеските пълководци.

Ала сега, когато Тиалис и Салмакия бяха с децата и нямаше кой да следи работата на Магистратурата, сведенията им скоро щяха да остареят безнадеждно. В ума на госпожа Колтър проблесна една мисъл, която я накара да размени светкавичен поглед с демона си, но тя не каза нищо, само погали златистата му козина и продължи да слуша внимателно.

— Достатъчно! — заяви най-сетне лорд Азриел. — По-късно ще се занимаем с този въпрос. Сега арсеналът! Разбрах, че вече са готови да изпробват мислелета. Да отидем да погледаме.

Той извади от джоба си сребърен ключ и освободи маймунката от веригите, като се стараеше да не докосне и косъмче от златистата й козина.

Лорд Роке възседна сокола си и последва останалите, които напуснаха кулата и тръгнаха след лорд Азриел към крепостната стена.

Духаше студен вятър, който шибаше лицата им и затваряше очите им. Синият сокол се издигна заедно с мощния въздушен поток, надавайки ликуващи крясъци. Крал Огунве се загърна в дрехата си и постави ръка на главата на демона си гепард.

— Извинете, госпожо — смирено се обърна госпожа Колтър към ангела. — Ксафания ли се казвате?

— Да.

Външността й още от първия миг порази госпожа Колтър така, както преди това събратята й бяха поразили Рута Скади. Тя не светеше, а беше осветена, макар да не се виждаше източник на светлина. Беше висока, гола, с крила, а набразденото й лице беше по-старо от всичко, което госпожа Колтър беше виждала някога.

— И сте от онези ангели, които преди много време са се вдигнали на бунт?

— Да. Оттогава се скитам из множество светове. Сега се заклех във вярност на лорд Азриел, защото във великото му начинание виждам единствената надежда тиранията най-сетне да бъде унищожена. — А ако се провалите?

— Тогава всички ще бъдем унищожени и жестокостта ще се възцари навеки.

В това време лорд Азриел крачеше бързо покрай обрулените от вятъра стени към огромното стълбище, чието подножие тънеше в мрак, въпреки множеството факли в нишите по стените. Синият сокол се спусна над главите на хората и се гмурна в бездната. Трепкащите пламъчета осветяваха перата му, когато минаваше край тях, докато накрая се превърна в миниатюрна искрица и изчезна в мрака.

Ангелът слизаше редом с лорд Азриел, а госпожа Колтър се озова до крал Огунве.

— Извинете невежеството ми, ваше величество — каза тя, — но никога не бях виждала, нито чувала за същества като онзи мъж със сокола — поне до вчера, когато се появиха в пещерата… Откъде идват? Можете ли да ми кажете нещо за тези хора? За нищо на света не бих го обидила, но ако го заговоря, без да знам нищо за него, може неволно да го оскърбя.

— Добре правите, че питате — отвърна африканецът. — Неговите хора са горди. Техният свят е вървял по път, различен от нашия. Там има два вида разумни същества — хора и жилоноги. Повечето хора са слуги на Всемогъщия и се опитват да изтребят малкия народ от незапомнени времена. На жилоногите се гледа като на дяволски изчадия. Ето защо те все още проявяват известно недоверие към нас, които сме по-едри. Ала жилоногите са свирепи и горди воини, безмилостни противници и ценни шпиони.

— Всичките ли са на ваша страна, или и те са разделени като хората?

— Някои от тях са с враговете ни, но повечето са с нас.

— А ангелите? Знаете ли, доскоро смятах, че ангелите са измислица от Средновековието и че не съществуват… Да разговаряш с ангел, е някак смущаващо, не мислите ли… Колко от тях са с лорд Азриел?

— Госпожо Колтър — погледна я кралят, — питате за неща, от които би се интересувал всеки шпионин.

— Много добър шпионин, ако ви пита така открито! — усмихна се тя. — Аз съм пленница, ваше величество. Не бих могла да избягам, дори и да имах къде да отида. Вече съм безвредна, можете да ми вярвате.

— Щом казвате, с удоволствие ще ви повярвам — отвърна кралят. — Ангелите са по-трудни за разбиране от което и да било човешко същество. Да вземем само това, че не са еднакви — някои са по-могъщи от други. Сключват помежду си неразбираеми за нас съюзи, таят стари вражди, а ние почти нищо не знаем за това. Всемогъщият още със самата си поява се опитва да ги потиска.

Госпожа Колтър спря като закована. Беше потресена до дъното на душата си. Африканският крал застана до нея, убеден, че внезапно се е почувствала зле. И наистина, лицето й беше мъртвешки бледо в светлината на факлите.

— Казахте го така небрежно — промълви тя, — сякаш е нещо, което не може да не знам… Но как е възможно? Нали Всемогъщият е сътворил света? Той е съществувал преди всичко друго. Как може да се е появил?

— Знаем го от ангелите — каза Огунве. — Някои от нас също бяха потресени, когато разбраха, че Всемогъщият не е създал света. Може да е имало създател, може и да не е имало — това никой не знае. Знаем само, че в един момент Всемогъщият е взел властта и оттогава ангелите се бунтуват, човешките същества също се борят срещу него. Това е последният бунт. Никога преди хора, ангели и всички разумни същества не са сключвали подобен съюз. Това е най-голямата армия, събирана някога. Но и тя може да се окаже недостатъчна. Ще видим.

— Но какво смята да прави лорд Азриел? Какъв е този свят и защо той е тук?

— Доведе ни тук, защото този свят е празен. Няма разумен живот. Ние не сме колониалисти, госпожо Колтър. Не сме дошли да завоюваме, а да градим.

— Той мисли ли да нападне небесното царство?

Огунве я изгледа безизразно.

— Няма да нападаме царството — заяви, — но ако царството ни нападне, да се готви за война, защото ние сме готови. Госпожо Колтър, аз съм крал, но за мен е чест да се присъединя към лорд Азриел в усилията му да изгради свят без царства. Без крале, без епископи, без свещеници. Небесното царство носи това име, откакто Всемогъщият се е възцарил над останалите ангели. Ние не го искаме. Този свят тук е различен. Ние искаме да бъдем свободни граждани на небесната република.

Госпожа Колтър искаше да каже още нещо, на устните й напираха множество въпроси, но кралят забърза да настигне командира си и тя трябваше да го последва.

Стълбата слизаше толкова надолу, че когато стигнаха подножието й, небето вече не се виждаше. Озоваха се в огромна зала, осветена от лъчисти кристали, вградени в поддържащите тавана колони. Стълби, висящи мостове, греди и подпори пресичаха полумрака над главите им, а по тях се движеха улисани в работа хора.

Лорд Азриел вече разговаряше с командирите си, когато госпожа Колтър ги настигна, и не пожела дай даде време да отдъхне, а тръгна през огромната зала. От време на време някоя сияеща фигура се стрелкаше във въздуха или кацаше до него, за да разменят набързо няколко думи. Въздухът беше топъл и влажен. Госпожа Колтър забеляза, че на всяка колона на височината на човешки ръст има празна ниша — вероятно дан на уважение към лорд Роке, който можеше да каца със сокола си там и да взема участие в обсъжданията.

Ала групата не остана дълго в залата. В дъното й някакъв работник отвори тежка двойна врата и ги пропусна на платформа с железни релси. Там чакаше малък закрит вагон, теглен от анбарен локомотив.

Машинистът се поклони, а демонът му, кафява маймунка, се шмугна зад гърба му, подплашен от демона на госпожа Колтър. Лорд Азриел размени няколко думи с човека и покани останалите да се качат във вагона, осветен от същите лъчисти кристали, окачени на сребърни скоби по махагоновата ламперия.

Влакът веднага потегли, плавно напусна перона и навлезе в някакъв тунел, като бързо увеличаваше скоростта. Само тракането на колелата върху гладките релси подсказваше, че се движат с шеметна бързина.

— Къде отиваме? — попита госпожа Колтър.

— В оръжейната — лаконично отговори лорд Азриел и продължи тихия си разговор с ангела.

— Милорд — обърна се госпожа Колтър към лорд Роке, — вашите шпиони винаги ли се движат по двойки?

— Защо питате?

— Обикновено любопитство. С демона ми не успяхме да победим вашите шпиони в пещерата. Бях изненадана да открия колко добре се сражават.

— Изненадана? Смятате, че хора с нашия ръст не могат да бъдат добри бойци?

Тя го погледна спокойно, макар да потръпна вътрешно от тази необуздана гордост.

— Така е. Мислех, че лесно ще ви победим, но всъщност ние бяхме победени. Признавам грешката си. Винаги ли се сражавате по двама?

— Вие сте двама, вие и демонът ви, нали така? Да не би да очаквате, че ще ви дадем предимство?

Надменният му поглед, искрящ дори в слабата светлина на кристалите, я възпря от по-нататъшни въпроси.

Тя сведе очи с престорена скромност и замълча.

Изминаха няколко минути. Госпожа Колтър усещаше, че влакът се движи надолу към самите недра на планината. Нямаше представа какъв път са изминали, но след петнайсетина минути влакът забави скорост и не след дълго спря на платформата, където анбарните светлини сияеха ослепително след непрогледния мрак на тунела.

Лорд Азриел отвори вратите и групата слезе на перона. Въздухът беше толкова горещ и наситен със серни изпарения, че госпожа Колтър се задъха. Отнякъде долитаха тежки удари на чукове и стъргане на стомана в камък.

Един работник им отвори врата, извеждаща вън от платформата, и шумът тутакси се усили, а топлината ги връхлетя като приливна вълна. Ослепителната светлина ги накара да закрият очи, само Ксафания като че не забеляза лавината от звуци, светлина и жега. Когато посвикна малко, госпожа Колтър се огледа, тръпнеща от любопитство.

В собствения си свят беше виждала пещи, леярни и заводи, но и най-големият изглеждаше като селска ковачница в сравнение с това. Чукове с големината на къщи се издигаха за секунди до високия таван, после се стоварваха с грохот обратно и приплескваха железни блокове колкото дънери. Цялата планина се тресеше от мощните им удари. От един отвор в каменната стена се изливаше река от разтопен метал, лъхащ на сяра, която преминаваше през елмазен шлюз и оттам тръгваше по канали, жлебове и улеи, за да стигне до редица форми, където се охлаждаше в облак от зловонен дим. Огромни режещи машини и валяци нарязваха, валцуваха и пресоваха дебелото цял пръст желязо, сякаш беше хартия, после чудовищните чукове се стоварваха отгоре му с такава сила, че наредените един върху друг няколко пласта се сливаха и образуваха плътен лист с необичайна здравина.

Ако Йорек Бирнисон можеше да види този цех, може би щеше да признае, че тези хора разбираха нещо от обработка на металите. Госпожа Колтър само гледаше и се изумяваше. Беше невъзможно да чуеш каквото и да е в този шум и никой дори не се опитваше да заговори. Лорд Азриел направи знак на малката групичка да го последва по един решетъчен мост, висящ над още по-дълбока бездна, където миньори с кирки и лопати къртеха лъскавия метал от скалата.

От моста навлязоха в каменен коридор с увиснали блещукащи сталактити със странни цветове. Ударите и скърцането постепенно утихнаха. Госпожа Колтър усети свеж полъх върху сгорещеното си лице. Лъчистите кристали не бяха поставени в ниши, нито монтирани в колони, а бяха пръснати на пода. Нямаше пламтящи факли, които да усилват жегата, и хората отново започнаха да усещат студа, а не след дълго внезапно се озоваха на чист въздух.

Тук част от планината беше изсечена и се образуваше площадка с големината на казармен плац. В отдалечения й край се виждаха огромни железни врати в самата планина, някои от тях отворени, други затворени. От една такава врата няколко мъже изкарваха нещо, покрито с брезент.

— Какво е това? — попита госпожа Колтър.

— Мислелетът — отвърна африканският крал.

Жената нямаше представа какво би могло да значи това и зачака нетърпеливо да вдигнат брезента.

Беше застанала близо до крал Огунве, сякаш търсеше защита.

— Какво представлява това нещо и за какво служи? — продължи да пита тя.

— Сега ще видим.

Устройството приличаше на тренажор или на кабина на гироптер. Под стъкления покрив беше разположена седалка с множество лостчета и ръчки отпред. Имаше шест гъвкави крака, съединени под различен ъгъл с корпуса, така че съоръжението изглеждаше мощно и едновременно с това — тромаво. Самият корпус се състоеше от хиляди тръбички, цилиндри, бутала, кабели, клапани и лагери. Беше трудно да се каже кое е тялото и кое — двигателят, защото всичко беше слабо осветено отзад и тънеше в сянка.

Лорд Роке полетя със сокола си направо към машината и закръжи отгоре, като я оглеждаше от всички страни. Лорд Азриел и ангелът разговаряха с механиците, а двама души се качиха в кабината. Единият държеше бележник, другият — сноп кабели.

Госпожа Колтър гледаше машината с жадно любопитство и се опитваше да запомни всеки детайл, да си създаде представа за цялостното й действие. Лорд Азриел се качи в кабината, закопча кожените колани около кръста и раменете си и нагласи шлема на главата си. Демонът му, снежният леопард, скочи зад него. Механикът извика нещо, лорд Азриел му отговори, после хората се изтеглиха към вратата.

Мислелетът се задвижи, но по някакъв съвсем необясним начин — леко потрепери, после се разтърси, сякаш черпеше неизвестна енергия от шестте членести крака. Госпожа Колтър гледаше с недоумение, после видя какво става — различни части на апарата се завъртаха и се разгръщаха към тъмното небе. Лорд Азриел движеше лостовете, проверяваше скалите, нагласяше уредите. И изведнъж мислелетът изчезна.

По някакъв неведом начин той беше излетял светкавично във въздуха и сега кръжеше над главите на хората и бавно завиваше наляво. Не се чуваше шум на двигател, не беше ясно и как преодолява земното притегляне — мислелетът просто си висеше във въздуха.

— Слушайте! — възкликна крал Огунве. — На юг! Госпожа Колтър обърна глава нататък и се напрегна да чуе. Високо в планината виеше вятър, а откъм цеха долиташе дълбок тътен на чукове и преси, от който земята трепереше. Чуваха се и гласове, но те изведнъж стихнаха като по команда, а лампите угаснаха. И тогава в тишината се чу далечното бръмчене на гироптер.

— Кои са? — тихо попита тя.

— Примамка — отвърна кралят. — Мои пилоти, които трябва да примамят врага да ги последва. Вижте!

Госпожа Колтър се взря в беззвездния мрак. Над главите им мислелетът висеше като закован и дори силният вятър не го помръдваше. Кабината не беше осветена и лорд Азриел беше напълно невидим.

Тогава ниско в небето се появиха светлини, а звукът на моторите се усили дотолкова, че се чуваше съвсем отчетливо. Показаха се шест гироптера, единият, от които явно беше в беда, защото след него се влачеше тъмна диря, пък и летеше по-ниско от останалите. Всички те се движеха по посока на планината, но личеше, че нямат намерение да кацат.

По петите ги преследваше пъстра сбирщина от летателни апарати. Не беше лесно да се каже какво точно представляват, но госпожа Колтър различи тежък гироптер от някакъв непознат вид, два апарата с прави крила, огромна птица, която се движеше плавно и мощно с двама въоръжени ездачи на гърба, и трима или четирима ангели.

— Щурмови отряд — поясни крал Огунве.

Разстоянието между двете групи се скъсяваше. От единия апарат с правите крила блесна огнена черта, последвана секунда-две по, късно от силен трясък. Ала снарядът така и не достигна до целта повредения гироптер, защото в мига, в който се видя светлината, и още преди да се е чул трясъкът, откъм мислелета избухна огън и снарядът се взриви във въздуха.

Госпожа Колтър още не беше осъзнала какво става, когато в небето се разрази битка. Погледът не можеше да проследи хода й, защото движението на летателните апарати беше твърде стремително, а наоколо цареше мрак, ала планината се озари от серия безшумни експлозии, съпроводени единствено от кратко съскане като от изпусната за миг пара. По някакъв необясним начин всяка от мълниите улучваше различен нападател — гироптерът и самолетите избухнаха в пламъци и се взривиха, а гигантската птица нададе крясък, сякаш се раздра покровът на планината, и се сгромоляса върху далечните скали долу. Колкото до ангелите, те просто изчезнаха като блещукащо облаче — милиарди частици, които потрепваха и избледняваха, докато накрая угаснаха като замиращи фойерверки.

После настъпи тишина. Вятърът отнесе надалеч звука на моторите, а гироптерите се скриха зад хребета. Никой не продумваше. Пламъците осветяваха отдолу мислелета, който все още висеше във въздуха. Разрушението в редиците на нападателите беше толкова пълно, че дори госпожа Колтър, която беше виждала какви ли не потресаващи неща, беше потресена. Тя вдигна поглед към мислелета, който проблесна в небето и само след миг вече беше на земята.

Крал Огунве се хвърли към него, същото направиха и останалите командири и механиците. Госпожа Колтър остана на мястото си, все още изумена от възможностите на този невиждан апарат.

— Защо ни го показва? — прошепна демонът й.

— Сигурно защото не може да прочете мислите ни — тихо отвърна тя.

И двамата мислеха за онзи миг в елмазената кула, когато ги осени блестящата идея — да предложат на лорд Азриел да идат в Дисциплинарния съд на Консисторията и да шпионират за него. Тя познаваше всички лостчета на властта и знаеше как да ги използва. Отначало щеше да й е трудно да убеди онези хора в добрите си намерения, но не беше невъзможно. Сега, когато жилоногите бяха останали с Уил и Лира, Азриел със сигурност не би устоял на едно такова предложение.

Но в този миг, докато гледаха странната машина, нова мисъл ги порази с още по-голяма сила. Тя притисна до гърдите си златистата маймунка. Сърцето й ликуваше.

— Азриел! — невинно се обади тя. — Мога ли да видя как работи машината?

Лордът погледна надолу разсеяно и нетърпеливо, но в изражението му се долавяше и удовлетворение. Беше възхитен от мислелета, това се виждаше ясно. Едва ли би устоял на изкушението да й го покаже.

Крал Огунве се отдръпна. Лорд Азриел протегна ръка и издърпа госпожа Колтър в кабината, помогна й да се настани и я загледа, докато тя се озърташе.

— Как работи това нещо? Какво го задвижва?

— Мислите ти — отвърна той. — Оттук иде и името му. Ако пожелаеш да върви напред, той тръгва напред.

— Това не е отговор. Хайде, кажи ми. С какъв двигател работи? Как лети? Не виждам в него нищо аеродинамично. Но този пулт… Отвътре прилича на гироптер.

Той не устоя. Госпожа Колтър беше в ръцете му, защо тогава да не й каже? Хвана един кабел, на чийто край се виждаше кожен мундщук със следи от зъбите на демона му.

— Демонът ти трябва да стисне този мунщук — със зъби или с ръце е без значение. А ти трябва да си сложиш шлема. Между тях протича ток, а един усилвател го увеличава. Е, доста по-сложно е, отколкото ти го обяснявам, но машината се управлява лесно. Сложихме й пулт като на гироптерите, просто защото така сме свикнали, но след време той няма да е нужен. Естествено, само човек и демон могат да я управляват.

— Разбирам — кимна тя.

И го блъсна с все сила, изтласквайки го от кабината.

В същия миг нахлупи шлема на главата си, а златистата маймунка стисна мундщука. Жената посегна към лоста, с който в гироптерите се задвижваха крилата, и го дръпна към себе си. Мислелетът светкавично се устреми нагоре.

Това обаче не означаваше, че вече е овладяла управлението. Машината застина, наклонена на една страна, а тя затърси трескаво лостовете, с които да даде преден ход. За тези няколко секунди лорд Азриел направи три неща — скочи на крака, спря с жест крал Огунве, който се готвеше да даде заповед за стрелба на войниците си, и нареди на жилоногия:

— Лорд Роке, вървете с нея, моля ви.

Малкият шпионин тутакси излетя със синия си сокол и птицата се устреми право към отворената врата на кабината. Жената се озърташе, маймунката също, но ясно се видя, че никой от двамата не е забелязал дребната фигурка, която се прехвърли в кабината зад гърбовете им.

Миг по-късно мислелетът потегли, а соколът полетя надолу и кацна на ръката на лорд Азриел. След не повече от две секунди мислелетът вече се губеше в далечината.

Лорд Азриел гледаше след него с тъга и възхищение.

— Прав бяхте, ваше величество — каза той. — И трябваше да се вслушам в думите ви. Тя е майка на Лира. Трябваше да очаквам нещо подобно.

— Няма ли да я преследвате? — попита крал Огунве.

— Какво, и да унищожа такава чудесна машина? В никакъв случай!

— Накъде мислите, че ще тръгне? Да търси детето?

— Не, това ще стане по-късно. Тя не знае къде да я търси. Знам какво точно ще направи — ще отиде в Съда на Консисторията и ще им поднесе мислелета като доказателство за вярност, после ще започне да шпионира. Ще ги шпионира в наша полза. На нея никакво лицемерие не й е чуждо, но това ще бъде нещо ново. А когато разбере къде е момичето, ще тръгне да го търси и ние ще я последваме.

— А кога лорд Роке ще й се покаже?

— О, той ще пази присъствието си в тайна, за да бъде пълна изненадата, не мислите ли?

Двамата се разсмяха и тръгнаха обратно към цеха, където ги чакаше нов, усъвършенстван модел на мислелета.