Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (14)

14.
Знаеш какво да питаш

Трудът без радост е каторга. Трудът без болка е каторга. Болка без труд е каторга. Радост без труд е каторга.

Джон Ръскин

Уил и Лира спаха цялата нощ и се събудиха, когато слънчевите лъчи докоснаха клепачите им. Отвориха очи почти едновременно, с една и съща мисъл, ала когато се огледаха, кавалерът Тиалис спокойно стоеше на стража недалеч.

— Силите на Съда на Консисторията са се изтеглили — уведоми ги той. — Госпожа Колтър е в ръцете на крал Огунве и на път към лорд Азриел.

— Откъде знаете? — попита Уил и вдървено се изправи. — Да не сте били оттатък?

— Не. Говорихме си по магнитния резонатор. Предадох разговора ни — обърна се той към Лира — на моя командир лорд Роке и той се съгласи, че трябва да потърсим заедно с вас мечока, а когато го намерим, да ви отведем в крепостта. Така че сега сме съюзници и ще направим всичко възможно да ви помогнем.

— Хубаво — съгласи се Уил. — Да хапнем тогава. Вие ядете ли нашата храна?

— Да, благодаря — кимна дамата.

Уил извади последните сушени праскови и коравата ръжена пита — всичко, което му беше останало — и раздели храната. Разбира се, жилоногите си взеха съвсем малко.

— А за водата — в този свят изглежда не се намира такава — каза Уил. — Ще трябва да почакаме, докато се върнем оттатък.

— Тогава не е зле да побързаме — обади се Лира. Най-напред обаче тя извади алетиометъра. Виждаше го ясно, не като вечерта, но пръстите й бяха вдървени и непохватни от съня. Въпросът й беше дали в долината все още се таи някаква опасност.

Не, гласеше отговорът. Всички войници си бяха отишли, а селяните бяха по домовете си. Можеха да тръгват.

Прозорецът изглеждаше странно сред ослепителния блясък на пустинята — върху потъналата в сянка гъста зеленина отвъд се очертаваше светъл квадрат и храстът приличаше на увиснала във въздуха картина. Жилоногите искаха да го погледнат и бяха изумени, че не могат да го видят от мястото си, а само под определен ъгъл тогава той изскачаше ненадейно пред погледа.

— Щом минем оттатък, ще трябва да го затворя — каза Уил.

Лира се опита да събере краищата, но дори не успя да ги напипа. Не успяха и жилоногите, независимо че ръцете им бяха далеч по-фини. Само Уил можа да напипа ръбовете и ги събра бързо и чисто.

— Колко светове можеш да отвориш с този нож? — попита Тиалис.

— Колкото съществуват — отвърна Уил. — Никой не е имал достатъчно време да провери.

Той метна раницата на гръб и ги поведе по горската пътека. Водните кончета се радваха на свежия влажен въздух и се стрелкаха като тънички игли през слънчевите лъчи. Дърветата вече не се люшкаха така силно, а въздухът беше спокоен и прохладен. На този фон още по-зловещо изглеждаше разкривеният скелет на гироптера, увиснал сред клоните, с тялото на африканския пилот, което се крепеше само на коланите, а по-нататък се виждаха овъглените останки на цепелина — почернели парцали, рейки и тръби, строшено стъкло и трупове. Трима овъглени до черно мъже с разкривени, сгърчени крайници, протегнати нагоре, сякаш все още готови за бой.

И това бяха само онези, които бяха паднали близо до пътеката. Имаше и други — горе на скалата и по-надолу сред дърветата. Потресени и притихнали, двете деца пристъпваха плахо сред кървавата касапница, докато жилоногите, свикнали на битки, се оглеждаха по-спокойно и се опитваха да определят загубите на коя страна са по-големи.

Когато стигнаха горния край на долината, където дърветата се разреждаха и започваха водопадите, всички спряха и пиха жадно от леденостудената вода.

— Надявам се всичко да е наред с онова момиченце — каза Уил. — Ако тя не те беше събудила, никога нямаше да се измъкнем. Ходила е специално при някакъв мъдрец, за да вземе праха.

— Добре е — увери го Лира. — Питах алетиометъра снощи. Само дето ни мисли за дяволи и се бои от нас. Сигурно й се иска никога да не се е забърквала с нас, но иначе всичко е наред.

След като напълниха манерката, те поеха по широкото плато по посока на хребета, където според алетиометъра трябваше да търсят Йорек.

Следващия ден прекараха в път — истинско изпитание за Лира, чиито мускули бяха отслабнали и омекнали от дългото бездействие. Но тя би предпочела по-скоро дай отрежат езика, отколкото да си признае, затова куцукаше със стиснати устни до Уил и мълчеше. Едва когато спряха да починат по обяд и се отпуснаха на земята, си позволи да изохка тихичко, и то когато Уил се беше отдалечил, за да се облекчи.

— Почини си — нареди й лейди Салмакия. — Няма нищо срамно в това да си уморена.

— Не искам да разочаровам Уил! Той ще си помисли, че съм слаба и само съм му в тежест!

— Това е последното, което би си помислил.

— Как не! — озъби се Лира. — Вие го познавате точно толкова, колкото и мен!

— Затова пък познавам нахалството, а ти ми показваш точно това! — скастри я малката дама. — Казах ти да почиваш. Пести си силите за из път.

Лира кипна, но блестящите шпори на жената й напомниха да си държи езика зад зъбите.

В това време кавалерът отваряше капака на магнитния резонатор. Любопитството надделя над яда и Лира се приближи да погледне. Уредът приличаше на къс молив от матов сивкаво-черен камък върху дървена поставка. Тиалис плъзна по края му мъничък лък, наподобяващ тези на цигулките, и започна да натиска с пръсти повърхността в различни точки. Не се виждаха никакви знаци или деления, така че докосванията изглеждаха случайни, но от напрегнатото му изражение и ловкостта на движенията му Лира заключи, че процесът изисква немалък опит и съсредоточаване, както беше при тълкуването на алетиометъра.

След няколко минути кавалерът остави лъка и си сложи чифт слушалки. Наушниците не бяха по-големи от нокътя на кутрето й. Той омота краищата на двата проводника около малки щифтчета от двете страни на камъка и започна да върти щифтчетата, като по този начин очевидно регулираше напрежението между двата проводника. Изглежда така се осъществяваше приемането на съобщенията.

— Как действа това нещо? — попита Лира, когато той приключи. Тиалис я погледна внимателно, сякаш да прецени дали наистина се интересува, и обясни:

— Вашите учени — как им казвахте, експериментални теолози, сигурно знаят за явлението, наречено квантова спойка. Това означава, че две частици могат да се свързват само ако имат общи свойства, така че случващото се с една от тях се случва същевременно и с другата, независимо на какво разстояние са една от друга. В нашия свят знаят как да разделят на две частиците на един и същи камък, така че да се получи резонанс. Другата половина е у лорд Роке, нашия командир. Когато свиря с лъка, неговата половина повтаря точно звуците и така можем да комуникираме.

Той прибра всичко и каза нещо на дамата, която се отдалечи заедно с него на няколко крачки. Двамата говореха тихо и Лира не успя да улови нищо от разговора им, въпреки че Панталеймон се беше превърнал в бухал и надаваше ухо.

В това време Уил се върна и всички отново поеха на път. Следобед се придвижваха по-бавно — вече бяха уморени, а и пътят беше станал по-стръмен. Спряха за почивка още веднъж в някаква камениста долина, защото сега дори и Уил забеляза, че Лира е на края на силите си, едва влачи крака, а лицето й е станало пепеляво.

— Дай да ти видя краката — каза той. — Ако имаш мехури, ще те намажа с мехлема.

Мехури имаше, и то огромни. Лира стисна зъби и затвори очи, докато Уил втриваше мехлема в изранените й ходила.

В това време Тиалис отново се занимаваше с резонатора. След няколко минути той го затвори и каза:

— Съобщих местоположението ни на лорд Роке. Ще пратят гироптер да ни вземе веднага щом срещата с вашия приятел приключи.

Уил кимна, а на Лира в този моменти беше все едно. След малко тя се надигна, обу си чорапите и обувките и всички отново потеглиха.

Така измина около час. Долината тънеше в сянка и Уил вече се чудеше дали ще намерят подслон преди падането на нощта. В този миг Лира нададе вик на радост и облекчение:

— Йорек! Йорек!

Беше го забелязала още преди Уил. Мечият крал все още беше далеч и белият му кожух едва се различаваше в снега, но той тутакси вдигна глава, подуши въздуха и се втурна надолу по склона.

Йорек подмина Уил и се насочи към Лира, която се хвърли насреща му, обгърна врата му с две ръце и зарови лице в козината му. От гърлото на мечока се изтръгна такова дълбоко ръмжене, че сърцето на Уил замря, но Лира го изтълкува като удоволствие и в миг забрави и мехурите, и умората си.

— О, Йорек, миличък, толкова се радвам да те видя! Мислех, че никога повече няма да се срещнем — след онзи път в Свалбард и всичко, което стана… Господин Скорзби жив и здрав ли е? А кралството ти? Съвсем сам ли си тук?

Малките шпиони бяха изчезнали. Във всеки случай, наоколо не се виждаше никой, освен тях тримата — момчето, момичето и огромният бял мечок. Йорек приклекна и Лира се покатеря на гърба му, сякаш цял живот беше мечтала само за това, настани се гордо и се остави скъпият й приятел да я отнесе до пещерата си.

Потънал в мислите си, Уил не се вслушваше в разговора им, макар че по едно време чу ужасения й възглас:

— Господин Скорзби? О, не! Не е честно! Наистина ли е мъртъв? Сигурен ли си, Йорек?

— Вещицата ми каза, че е тръгнал да търси мъжа на име Груман — отвърна мечокът.

Уил се заслуша по-внимателно, защото Барух и Балтамос му бяха казали някои неща.

— Какво е станало? Кой го е убил? — с разтреперан глас попита Лира.

— Загинал е в бой. Задържал е цяла рота московити, докато онзи мъж избяга. Намерих тялото му. Умрял е достойно. Аз ще отмъстя за него.

Лира ридаеше неудържимо и Уил не знаеше какво да каже, защото този непознат мъж беше загинал, за да спаси баща му. И Лира, и мечокът бяха познавали и обичали този човек, а той знаеше само името му.

Скоро Йорек свърна по една пътека и се насочи към входа на голяма пещера, тъмнеещ сред снеговете. Уил не знаеше къде са шпионите, но беше сигурен, че не са далеч. Искаше да каже няколко думи на Лира, но премълча — трябваше най-напред да се увери, че жилоногите не го чуват.

Той остави раницата си на входа на пещерата и се отпусна уморено на земята. Зад него мечокът кладеше огън и Лира го гледаше с интерес, макар че все още беше разстроена. Йорек взе в лапата си малък камък, изглежда някаква желязна руда, и удари с него не повече от три-четири пъти друг подобен камък на земята. При всеки удар изхвърчаха рояци искри и улучваха точно там, където целеше мечокът — в купчината съчки и суха трева на пода. Не след дълго огънят вече пламтеше ярко, а Йорек прибавяше все нови и нови цепеници.

Децата се пооживиха, защото въздухът беше доста студен. След огъня ги чакаше още една приятна изненада — къс месо, вероятно от планинска коза. Йорек го предпочиташе сурово, но този път го набучи на една остра пръчка и го сложи над огъня да се пече.

— Лесно ли се ловува в тези планини, Йорек? — попита Лира.

— Не. Моят народ не може да живее тук. Сбърках, но не съжалявам, защото те намерих теб. Какви са плановете ви?

Уил огледа пещерата. Бяха седнали близо до огъня и пламъците хвърляха жълти и оранжеви отблясъци върху бялата козина на мечия крал. Двамата шпиони не се виждаха никъде, но така или иначе той трябваше да зададе въпроса си.

— Кралю Йорек, ножът ми е счупен…

Уил замълча, загледан някъде зад мечока, и вдигна показалец към стената.

— Ако ме чувате — продължи той по-високо, — не се крийте, а излезте открито пред нас. Недейте да ни шпионирате!

Лира и Йорек се обърнаха да погледнат на кого говори. Малкият мъж излезе от сянката и застана спокойно на скалната издатина над главите им. Мечокът изръмжа.

— Не сте поискали разрешение от Йорек Бирнисон да влезете в неговата пещера — укори ги Уил. — А той е крал, докато вие сте само шпиони. Би трябвало да проявите повече уважение.

На Лира й беше приятно, когато говореше така. Тя го погледна възхитено. Видът му беше свиреп и високомерен.

Ала изражението на кавалера далеч не беше толкова възторжено.

— Ние бяхме честни спрямо вас — заяви той. — Не беше почтено да ни мамите.

Уил се изправи и Лира си помисли, че ако имаше демон, той би бил тигрица. При мисълта за гнева на това величествено животно тя се сви на мястото си.

— Щом сме ви измамили, значи е било нужно — изрече Уил. Бихте ли се съгласили да дойдете тук, ако знаехте, че ножът е счупен? Разбира се, че не. Щяхте да използвате отровата си, за да ни зашеметите, а после щяхте да повикате помощ и да ни откарате при лорд Азриел. Ето защо трябваше да ви надхитрим, Тиалис, и нямате друг избор, освен да се примирите с това.

— Кой е този? — попита Йорек Бирнисон.

— Шпионин. Двама шпиони, пратени от лорд Азриел. Те ни помогнаха да избягаме вчера, но ако са на наша страна, не би трябвало да се крият и да ни подслушват. Щом го правят, значи нямат никакво право да говорят за непочтеност.

Шпионинът мяташе такива изпепеляващи погледи, сякаш беше готов да се нахвърли върху самия Йорек, а още, по-охотно върху невъоръжения Уил. Ала справедливостта изискваше да признае грешката си. Не му оставаше нищо друго, освен да се поклони и да се извини.

— Ваше величество — обърна се той към Йорек, който изръмжа в отговор.

Кавалерът още веднъж хвърли към Уил изпълнен с омраза поглед и изгледа Лира предизвикателно, а мечока — с уважение и известно опасение. Израженията се сменяха като танцуващо пламъче върху живото му подвижно лице. До него внезапно изникна лейди Салмакия и се поклони на мечия крал, без да обръща внимание на двете деца.

— Моля да ни простите — изрече тя. — Навикът да се криеш не се преодолява лесно. Моят спътник, кавалерът Тиалис, и аз, лейди Салмакия, толкова дълго сме били сред врагове, че неволно пропуснахме да ви изразим уважението, което ви се полага. Ние с него придружаваме тези две деца, за да им помогнем да стигнат живи и здрави при лорд Азриел. Нямаме никаква друга цел и не замисляме нищо, което би ви навредило, кралю Йорек Бирнисон.

Дори и да се чудеше с какво две толкова миниатюрни създания биха могли да му навредят, Йорек с нищо не го показа. Да прочетеш нещо върху лицето му, поначало не беше лесно, но тук си каза думата и неговата представа за учтивост, пък и дамата говореше достатъчно миролюбиво и с уважение.

— Елате до огъня — покани ги той. — Храна има достатъчно, ако сте гладни. Уил, ти говореше нещо за ножа.

— Да — кимна Уил. — Мислех си, че такова нещо не може да се случи, но той се счупи. А алетиометърът каза на Лира, че ти можеш да го поправиш. Исках да те помоля по-учтиво, но така се получи. Можеш ли да го поправиш, Йорек?

— Покажи ми го.

Уил изсипа парчетата от ножницата и ги нареди на каменистия под. Всички си бяха на мястото. Лира вдигна един горящ клон и Йорек се наведе да огледа всяко едно парче поотделно, като ги опипваше внимателно с огромните си пръсти и ги обръщаше на светлината. Уил неволно се възхити на ловкостта на тези грамадни лапи.

Йорек се изправи и главата му потъна в сянката.

— Да — заяви той.

Това беше отговор на въпроса, който му бяха задали — ни повече, ни по-малко.

— А ще го направиш ли, Йорек? — обади се Лира, която тутакси долови разликата. — Няма да повярваш колко е важен този нож ако не го поправиш, ще изпаднем в ужасна беда. И не само ние…

— Не ми харесва този нож — поклати глава Йорек. — Боя се от онова, на което е способен. Никога не съм виждал нещо по-опасно. И най-смъртоносните бойни машини са детски играчки в сравнение с него. Вредата, която може да нанесе, е безгранична. Далеч по-добре щеше да бъде, ако изобщо не го бяха правили.

— Но с него… — започна Уил.

Мечокът не го остави да довърши.

— С него можеше да правиш необикновени неща. Ала не знаеш на какво е способен ножът. Твоите намерения може и да са добри, но и той има свои намерения.

— Как е възможно?

— Намеренията на едно оръдие са онова, което прави. Намерението на чука е да удря, на менгемето — да стяга, на крика — да повдига. Затова са създадени. Но понякога едно оръдие може да има приложения, за които не подозираш. Понякога, докато правиш онова, което възнамеряваш, ти осъществяваш и неговите намерения, без да го знаеш. Можеш ли да видиш върха на този нож?

— Не — призна Уил.

И това беше самата истина — острието беше толкова тънко, че върхът му ставаше невидим за окото.

— Как тогава можеш да знаеш на какво е способен?

— Не знам, но трябва да го използвам и да помогна някои добри неща да се осъществят. Ако не правя нищо, ще съм не просто безполезен, а и виновен.

Лира беше цялата слух. Долавяйки неохотата на Йорек, тя се намеси:

— Йорек, ти знаеш какви лоши хора бяха онези в Болвангар. Ако не ги победим, те ще продължат да вършат същите неща, докато свят светува. Освен това, ако ножът не е у нас, може те да се доберат до него. Когато се срещнахме за пръв път, аз не знаех нищо за кинжала — и никой не знаеше, — но сега знаем и трябва да го използваме! Не можем да се откажем. Това ще бъде слабост, голяма грешка, все едно да им го дадем в ръцете и да им кажем: „Правете с него каквото намерите за добре, ние няма да ви пречим!“ Добре, не знаем на какво е способен, но можем да попитаме алетиометъра, не е ли така? Тогава ще разберем и ще знаем какво да очакваме, вместо да гадаем и да се боим.

Уил не искаше да споменава най-важната за самия него причина — ако ножът не бъдеше поправен, той никога нямаше да се върне у дома и да види майка си. Тя никога нямаше да разбере какво се е случило и щеше да мисли, че и той като баща му я е изоставил. Ножът беше виновен за изчезването и на двамата — и пак той трябваше да го върне при нея, иначе цял живот нямаше да си го прости.

Йорек Бирнисон дълго мълча с вперен в мрака поглед, после се надигна и се приближи до входа на пещерата, загледан в звездите над главата си. Някои бяха същите, които познаваше от небето на севера, други му бяха чужди и непознати.

Зад него Лира обърна месото над огъня, а Уил преглеждаше раните си. Тиалис и Салмакия седяха мълчаливо на издатината.

Най-сетне Йорек се обърна.

— Добре, ще го направя, но при едно условие — рече той. — Макар да знам, че е грешка. Моят народ няма богове, няма духове и демони. Ние живеем и умираме, и това е всичко. Човешките дела ни носят само грижи и болка, но ние имаме език, воюваме и използваме оръдия. Може би е редно да вземем нечия страна. Но знанието е по-добро от догадките. Лира, погледни инструмента си. Знаеш какво да питаш. Ако после още го искате, ще поправя ножа.

Лира веднага извади алетиометъра и се примъкна до огъня, за да вижда циферблата. Трептенето на пламъците й пречеше, а може би димът замъгляваше очите й, и тълкуването й отне повече време от обикновено. Най-сетне тя примигна и тръсна глава, излизайки от унеса. В погледа й се четеше тревога.

— Никога не съм го виждала толкова объркан. Каза много неща. Мисля, че ги разбрах, поне така ми се струва. Отначало каза за равновесието. Ножът можел да нанесе вреди, можел да върши и добро, но равновесието било толкова деликатно, че и най-незначителната мисъл или желание можело да наклони везните в една или друга посока… Ставаше дума за теб, Уил, за твоите желания и мисли, но не ми каза коя мисъл е добра и коя лоша. После… Той каза „да“. Каза, че ножът трябва да бъде поправен.

Йорек я изгледа втренчено, после кимна.

Тиалис и Салмакия слязоха да погледнат по-отблизо.

— Трябват ли ти още дърва, Йорек? — попита Лира. — Можем да ти донесем с Уил.

Уил веднага схвана намека — далеч от шпионите можеха да поговорят на спокойствие.

— Долу, където пътеката се разделя, има храсти с много смола обясни Йорек. — Донесете ми колкото можете.

Лира тутакси скочи и Уил тръгна след нея. Луната грееше ярко и осветяваше преплетените в снега дири. Въздухът беше чист и мразовит. Двамата бяха изпълнени с надежда, щастливи и окрилени. Когато се отдалечиха достатъчно от пещерата, Уил попита:

— Какво още каза алетиометърът?

— Някои неща, които не разбрах и все още не разбирам. Каза, че ножът щял да бъде смърт за Праха, но после добави, че бил единственото средство да се запази Прахът жив. Нищо не разбирам, Уил. После много пъти повтори, че бил опасен. И ако ние с теб… разбираш какво искам да кажа…

— Ако отидем в света на мъртвите?

— Да… Ако го направим, може никога да не се върнем обратно… Каза, че това може да е гибелта ни, Уил.

Предупреждението като че ги отрезви и те тръгнаха да търсят храста, за който им беше споменал Йорек, притихнали при мисълта с какво се захващат.

— И все пак трябва да отидем — продума Уил. — Не мислиш ли?

— Не знам.

— Напротив, вече знаем. Ти трябва да говориш с Роджър, а аз — с баща ми. Не можем да не отидем.

— Страх ме е — въздъхна тя и Уил разбра, че за нищо на света не би го признала пред друг човек.

— А каза ли ти какво ще стане, ако не отидем? — попита той.

— Не, нямаше отговор. Само пустота. Наистина не го разбрах, Уил. Но според мен искаше да каже, че колкото и да е опасно, трябва да опитаме да спасим Роджър. Този път обаче няма да е като миналия, когато го отървах от Болвангар. Тогава не знаех какво правя, просто тръгнах нататък и късметът ми помогна. И ми помагаха много хора — цигани, вещици и кой ли не още. Там, където отиваме, никой от тях няма да ни е от полза. И виждам… В съня си видях… Това място беше по-лошо от Болвангар. Затова ме е страх.

— А мен ме е страх — промълви Уил след минута, без да я поглежда, — че може да се окажа в капан и никога повече да не видя мама.

И изведнъж го връхлетя спомен — беше много малък, още преди да започнат неприятностите им, и беше болен. Майка му седеше на леглото в мрака — много дълго, може би цяла нощ — и му пееше приспивни песнички, разказваше му приказки, а той знаеше, че докато чува любимия глас, нищо лошо не може да му се случи. Не можеше да я изостави сега! Ако беше нужно, цял живот щеше да се грижи за нея.

Лира сякаш четеше мислите му, защото изрече нежно:

— Да, така е, това би било ужасно… Знаеш ли, с моята майка никога не съм знаела… Растях си ей така, сама. Не помня някой някога да ме е прегръщал и милвал — все сме си само двамата с Пан, откакто се помня… Не си спомням госпожа Лонсдейл някога да ме е приласкавала. Тя беше икономка в „Джордан“ и гледаше само да съм чиста — все това ми повтаряше. Ах, да, и маниерите… Но в пещерата, там наистина почувствах… О, толкова е странно, знам, че е правила ужасни неща, но наистина почувствах, че ме обича и мисли за мен. Може би се е страхувала, че ще умра — толкова време да спя… Сигурно съм прихванала някаква болест… Но тя през цялото време се грижеше за мен. Един или два пъти се събудих, а тя ме държеше в прегръдките си… Помня го, не съм си го въобразила… Но ако имах дете, и аз щях да правя същото.

Значи Лира не знаеше защо е спала през цялото това време! Дали да й каже и да убие спомена, макар и лъжлив? Не, не биваше да й казва!

— Това ли е храсталакът? — прекъсна мислите му Лира.

Лунната светлина осветяваше всяко листенце. Уил откърши една клонка и пръстите му тутакси поеха силната миризма на борова смола.

— Няма да казваме нищо на онези човечета, шпионите! — добави тя.

Двамата събраха по един наръч клони и ги понесоха към пещерата.