Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (12)

12.
Пробивът

Докато бягаше, очи обръщаше назад, а по петите му го следваше страхът.

Едмънд Спенсър

Когато падна мракът, работите стояха така. В елмазената си кула лорд Азриел крачеше нетърпеливо из стаята. Вниманието му беше приковано върху дребната фигурка до магнитния резонатор. Всички други съобщения можеха да чакат. Сега всяка негова мисъл беше насочена към новините, които достигаха до крепостта с помощта на малкото четвъртито парче камък под ярката светлина на лампата.

Крал Огунве седеше в кабината на гироптера си и трескаво съобразяваше как да разбие плановете на Дисциплинарния съд, за които току-що беше научил от жилоногите. Навигаторът драскаше някакви цифри на парче хартия, които подаваше на пилота. Сега скоростта беше решаваща — ако успееха да стигнат и да се приземят първи, това щеше да улесни задачата им. Гироптерите бяха по-бързи от цепелините, но имаха повече път до долината.

В цепелините на Съда на Консисторията войниците от швейцарската гвардия проверяваха екипировката си. Арбалетите им поразяваха смъртоносно противника на повече от петстотин метра разстояние, а всеки от стрелците можеше да зареди и да изстреля петнайсет стрели в минута. Спираловидният рогов стабилизатор придаваше въртеливо движение на стрелите и правеше оръжието по-точно от пушка. Освен това самострелите бяха тихи, а това наистина беше неоценимо предимство.

Госпожа Колтър лежеше будна до входа на пещерата. Златистата маймунка беше нервна и се мяташе наоколо — с падането на мрака прилепите бяха излетели и нямаше кого да измъчва. Сега обикаляше дебнешком в тъмното и размазваше с острия си черен пръст редките светулки, влетели случайно в пещерата.

Лира лежеше трескава и неспокойна, макар че беше дълбоко заспала, потопена в забрава от силната отвара, която майка й насила беше наляла в устата й само час преди това. Един сън я измъчваше вече от доста време и сега се беше върнал с нова сила. Тялото й се разтърсваше от тихи стонове на жал и ярост, на трескава решимост, и Панталеймон тихичко скърцаше със зъби, безсилен да й помогне.

Под разлюлените от вятъра борове на пътеката Уил и Ама се приближаваха към пещерата. Уил се опита да обясни какво възнамерява да направи, но демонът й не можеше да разбере нищо, а когато отвори прозорец, за да й покаже, тя едва не припадна от ужас. Уил трябваше да върви спокойно и да говори тихо, защото момичето отказа да му даде прашеца и дори да му каже как се използва. Накрая не му оставаше друго, освен да каже:

— Върви след мен, но много тихо. Надяваше се, че тя ще изпълни молбата му.

Йорек беше някъде наблизо, облечен в доспехите си, и чакаше войниците от цепелините, за да ги задържи и да даде достатъчно време на Уил. Никой от двамата не знаеше, че и силите на лорд Азриел са наблизо — вятърът от време на време донасяше до слуха на Йорек далечно бръмчене, но той познаваше само шума на цепелините и не можеше да си представи що за апарат бръмчи така.

Балтамос сигурно би могъл да му каже, но той не беше на себе си. Откакто откриха Лира, ангелът отново се беше затворил в мъката си — беше тих, разсеян и вял. Това затрудняваше разговора между Уил и Ама.

Когато спряха на пътеката, момчето вдигна глава нагоре и попита:

— Балтамос, тук ли си?

— Да — долетя безизразният глас на ангела.

— Моля те, остани с мен. Стой наблизо и ме предупреждавай за всяка опасност. Нужен си ми.

— Още не съм те изоставил! — сопна се ангелът. Това беше всичко, което Уил успя да изтръгне от него. Високо над главите им Тиалис и Салмакия се носеха сред бурните въздушни течения и се опитваха да различат мястото, където трябваше да е пещерата. Кончетата бяха послушни и умни, но студът ги сковаваше, а бурният вятър ги подмяташе като перушинки. Ездачите ги насочиха надолу към дърветата и там запрелитаха от клон на клон, докато се съвземат, а мракът около тях се сгъстяваше.

Уил и Ама се промъкнаха толкова близо до пещерата, колкото беше възможно, без обитателите й да ги забележат. До самата пътека растеше кичест храст и там той изряза прозореца.

Единственият свят, който успя да открие оттатък, беше гол и скалист, а над него в осеяното със звезди небе луната грееше ярко и осветяваше призрачнобялата земя, над която цареше безмълвие. Само шушненето и свиренето на насекомите нарушаваше тишината.

Ама го последва, като движеше бързо палците и показалците си, за да прогони дяволите, които сигурно обитаваха тази призрачна земя. Демонът й се ориентира по-бързо от нея, превърна се в гущер и чевръсто се покатери по най-близката скала.

Уил веднага забеляза проблема. Силната лунна светлина, която осветяваше бледите скали, щеше да блести като фенер, когато отвореше прозореца към пещерата на госпожа Колтър. Трябваше да го отвори бързо, да издърпа Лира и отново да го затвори. После можеха да я събудят в този свят, където щеше да е в безопасност.

Той спря на ярко осветения склон и се обърна към Ама:

— Трябва да бъдем много бързи и тихи. Никакъв шум, дори и шепот!

Колкото и да беше уплашена, тя го разбра. Пакетчето с праха беше в джоба й — беше го проверявала десетки пъти, а двамата с демона й толкова често бяха репетирали събуждането, че можеше да го направи и със затворени очи.

Двамата се изкачиха на върха на призрачнобялата скала. Уил внимателно прецени разстоянието и реши, че оттатък трябва да е вътрешността на пещерата.

Извади ножа и изряза възможно най-малкото прозорче, през което можеше да надникне.

Бързо се долепи до пролуката, за да не позволи на лунната светлина да проникне оттатък, и се огледа. Беше се ориентирал съвсем точно — малко по-нататък се виждаше входът на пещерата и тъмните силуети на околните скали, очертани на фона на нощното небе. Недалеч лежеше госпожа Колтър, очевидно заспала, а до нея беше златистата маймунка. Уил успя да види дори опашката на демона, която потупваше по спалния чувал.

Той смени ъгъла и не след дълго различи скалата, зад която спеше Лира. Момичето обаче не се виждаше. Дали не беше прекалено близо? Затвори прозореца и отвори нов на две-три крачки по-нататък.

Лира не беше там.

— Слушай — прошепна той на Ама, — жената я е преместила и не мога да я видя. Мисля да мина оттатък и да я потърся, после ще се върна. Ти остани тук, но стой настрана, за да не те порежа случайно, когато отварям прозореца. Ако нещо ми попречи и не се върна, иди и ме чакай до първия прозорец на пътеката.

— Трябва и двамата да отидем — възрази Ама. — Ти не знаеш как да я събудиш, а аз знам, освен това познавам пещерата по-добре от теб.

Лицето й беше изпълнено с решимост, устните й — упорито свити, юмруците — стиснати. Демонът й гущер ненадейно се сдоби с кожесто ветрило и бавно го разпери около врата си.

— Е, какво пък… — съгласи се Уил неохотно. — Но трябва да се промъкнем бързо и тихо, а ти ще правиш каквото ти кажа, ясно ли е?

Тя кимна и се потупа още веднъж по джоба, за да се увери, че лекарството е на мястото си.

Уил изряза малко прозорче ниско над земята, надникна през него и бързо го уголеми, после се шмугна на четири крака оттатък. Ама го последва и само след десет секунди прозорецът беше затворен.

Те се спотаиха зад един голям камък. Балтамос застина до тях в облика на птица. Трябваха им няколко секунди, докато свикнат с мрака след обляната в лунна светлина пустош на другия свят. Вътре в пещерата беше доста по-тъмно и по-шумно. Най-силно се чуваше шумът на вятъра, но имаше и още нещо. Отвън долиташе ревът на цепелин, при това не много отдалеч.

Стиснал ножа в ръка, Уил предпазливо се изправи и се огледа.

Ама последва примера му. Демонът й, превърнат в бухал, се озърташе зорко. Лира обаче не беше в тази част на пещерата.

Уил надникна иззад скалата и отправи поглед към входа, където госпожа Колтър и демонът й спяха дълбоко.

Сърцето му замря. Лира беше там, потънала в дълбок сън редом с госпожа Колтър. В тъмното очертанията им се сливаха. Нищо чудно, че не я беше забелязал веднага.

Уил докосна ръката на Ама и посочи нататък.

— Трябва да сме много внимателни — прошепна той.

Отвън ставаше нещо. Ревът на цепелините вече беше много по-силен от вятъра в дърветата, а през клоните проблясваха светлини. Колкото по-бързо измъкнеха Лира, толкова по-добре. А това означаваше да се доберат до нея, преди госпожа Колтър да се е събудила, да отворят прозорец и да я измъкнат навън.

Уил шепнешком обясни плана си на Ама. Тя кимна.

В мига, в който се надигна, за да хукне нататък, жената се събуди.

Тя се размърда и каза нещо на маймунката, която тутакси скочи на крака. Уил видя силуета й да се прокрадва към входа на пещерата, а после и госпожа Колтър седна и заслони очи срещу нахлуващата отвън светлина.

Уил стискаше здраво китката на Ама. Госпожа Колтър бързо се изправи. Беше облечена, пъргава и нащрек, сякаш изобщо не беше спала. Двамата с демона й се спотаиха на входа на пещерата, като се ослушваха внимателно. Светлините от цепелините се мятаха във всички посоки, моторите ревяха, мъжки гласове крещяха заповеди. Беше ясно, че трябва да се бърза.

Уил стисна ръката на Ама и хукна към Лира, приведен ниско, за да не се спъне в някой камък на пода.

Миг по-късно вече беше до Лира, която спеше дълбоко с увития около врата й Панталеймон. Вдигна ножа и заопипва с него въздуха. Само след секунда щеше да отвори прозореца и да измъкне момичето на сигурно място…

Нещо го накара да вдигне поглед. Над него се бе надвесила госпожа Колтър. Отблясъците от въздуха се отразяваха във влажните стени и озаряваха лицето й. За един кратък миг му се стори, че това не беше нейното лице, а чертите на майка му, която го гледаше с укор. Сърцето му се сви от жалост. Той натисна с ножа, по мисълта му не следваше пътя на острието. Със зловещо пращене кинжалът се строши на парчета, които се посипаха по пода.

Вече нямаше нож.

Пътят отвъд беше затворен.

— Събуди я! — извика той на Ама. — Бързо!

И се изправи, готов за бой. Най-напред щеше да удуши противната маймунка. Напрегна се, за да посрещне скока й. Усети, че още стиска дръжката на ножа. Е, поне можеше да го използва, за да нанася удари с него.

Ала нападение не последва. Госпожа Колтър се поотмести, колкото да се види пистолетът в ръката й. Лъч светлина падна върху двете момичета. Ама ръсеше от прашеца върху горната устна на Лира, изчакваше я да поеме дъх и използваше опашката на демона си като четчица, за да й помогне да вдиша билките.

Отвън шумът като че се промени — сега към рева на цепелина се прибавяше още нещо. Звучеше познато, също като бръмчене хеликоптер, после този шум се умножи, светлините станаха по-ярки и дърветата отвън се озариха в яркозелено.

Госпожа Колтър се обърна да погледне, но прекалено светкавично, за да успее Уил да скочи и да й отнеме пистолета. Колкото до демона маймуна, той не откъсваше от момчето немигащия си поглед, готов всеки миг да се нахвърли върху него.

Лира се раздвижи и проговори нещо. Уил се наведе над нея и стисна ръката й, а демонът на Ама лекичко разтърсваше Панталеймон, повдигаше главата му и тихичко му шепнеше нещо.

Отвън се чуха викове и право от небето падна човек, който се сгромоляса със зловещ трясък на не повече от пет метра от входа на пещерата. Госпожа Колтър не трепна, само го погледна спокойно и отново се обърна към Уил. Секунда по-късно някъде отгоре долетя пукот на пушка, последван от яростна престрелка. В небето избухнаха взривове, засъскаха пламъци, затрещя картечен огън.

Лира се мъчеше да се събуди, поемаше дълбоко дъх, въздишаше и стенеше, повдигаше се на лакът и пак падаше назад, а Панталеймон се протягаше, прозяваше се и се зъбеше на другия демон, но отслабналите мускули отказваха да му служат и той тромаво се поваляше на една страна.

В това време Уил трескаво търсеше по пода на пещерата парчетата от счупения нож. Нямаше време да мисли как се е случило, нито дали може да се поправи. Той беше Пазител на кинжала и трябваше да събере всичко на едно място. Вдигаше от пода късчетата и ги пускаше в ножницата, а всеки нерв от тялото му усещаше по-силно от всякога липсата на отрязаните пръсти. Парчетата метал блестяха на светлината, всичко седем на брой, а най-малкото беше самото връхче. Уил ги събра до едно, после се обърна и се опита да разбере какво става навън.

Някъде над върховете на дърветата цепелините висяха почти неподвижно, а от тях по въжета се спускаха мъже, но вятърът пречеше на пилотите да задържат балоните на едно място. В това време над скалата се появиха първите гироптери. Можеха да кацат само един по един, после африканските стрелци трябваше да се спуснат надолу по скалата. Един от тях беше свален със сполучлив изстрел откъм цепелините.

В мига, в който Уил погледна нататък, и двете страни вече бяха свалили свои части на земята. Някои от войниците бяха убити още преди да стъпят на скалата, още няколко бяха ранени и лежаха върху камъните или сред дърветата. Никой не беше успял да стигне до пещерата и все още госпожа Колтър владееше положението там.

— Какво ще правите? — попита Уил, надвиквайки шума.

— Ще ви задържа в плен.

— Какво, за заложници? Защо смятате, че това ще им направи някакво впечатление? Те искат да ни избият всичките!

— Една от страните — със сигурност, но за другата не съм убедена. Да се надяваме, че африканците ще победят.

Гласът й прозвуча доста жизнерадостно, а и видът й беше твърде бодър.

— Май си счупи ножа — подхвърли тя.

— Не съм. На мен ми трябваше цял, за да преминем оттатък. Вие го счупихте.

— Уил? — долетя гласът на Лира. — Уил ли говори?

— Лира! — бързо се извърна той и коленичи до нея.

Ама й помогна да седне.

— Какво става? — попита Лира. — Къде сме? Ох, Уил, сънувах един сън…

— В една пещера сме. Не прави резки движения, ще ти стане лошо. Внимателно, най-напред ела на себе си. Спала си дни наред.

Клепачите все още й тежаха, а устата й непрекъснато се разтваряше в дълги прозявки и Уил й помогна да се изправи, обгърнал раменете й с ръка, за да поеме тежестта й върху себе си. Сега, когато странното момиче беше будно, Ама го гледаше плахо и притеснено. Уил вдъхна дълбоко аромата на съненото тяло на Лира — тя беше тук, беше истинска!

Седнаха на камъка. Лира хвана ръката му и разтърка очи.

— Какво става, Уил? — прошепна тя.

— Ама те събуди с някакъв прах.

Лира едва сега забеляза момичето и сложи ръка на рамото му в знак на благодарност.

— Дойдох по най-бързия начин — продължи Уил, — но войниците едва не ме изпревариха. Не знам кои са. Ще се махнем оттук веднага, щом стане възможно.

Отвън врявата беше достигнала връхната си точка — един от гироптерите беше улучен от картечен откос от въздуха, докато войниците скачаха на скалата, и избухна в пламъци. Екипажът загина, а останалите гироптери не можеха да кацнат.

В това време втори цепелин беше открил удобно място в долината и арбалетчиците, които наскачаха от него, хукнаха към пещерата, за да се присъединят към нападателите. Госпожа Колтър стоеше на входа и се вглеждаше внимателно навън. Сега тя вдигна пистолета с две ръце и стреля, но изстрелът не се чу сред експлозиите и картечния огън.

Уил си помисли, че ако го направи още веднъж, ще се промъкне отзад и ще я събори. Обърна се да го каже на Балтамос, но ангелът беше изчезнал. Огледа се и го видя притиснат до скалата, отново в ангелския си облик, разтреперан и хленчещ.

— Балтамос! — подвикна Уил. — Престани, нищо не могат да ти направят! Трябва да ни помогнеш. Знаеш, че можеш да се биеш — не си страхливец, а и ние имаме нужда от теб!

Ала преди ангелът да отговори, събитията взеха нов обрат. Госпожа Колтър извика и се хвана за глезена, а златистата маймунка сграбчи нещо във въздуха и тържествуващо изврещя. От лапите й се чу глас — женски глас, но някак тих и тъничък:

— Тиалис! Тиалис!

Говореше миниатюрна жена, не по-голяма от дланта на Лира, и маймунката вече дърпаше да откъсне едната й ръка, а жената пищеше от болка. Ама знаеше, че демонът няма да спре, докато не я разкъса, но Уил видя пистолета да пада от ръката на госпожа Колтър, и се хвърли към нея.

Успя да сграбчи оръжието, ала в същия миг госпожа Колтър застина и Уил осъзна в какво безизходно положение са се озовали всичките.

Златистата маймунка и госпожа Колтър сякаш се вцепениха. Лицето на жената беше разкривено от болка и гняв, но тя не се осмеляваше да мръдне, защото на рамото й стоеше мъничък мъж и притискаше пета към шията й, вкопчил ръце в косата й. Изуменият Уил забеляза на петата му блестяща рогова шпора и се досети, че точно това е накарало госпожа Колтър да извика. Сигурно беше убол глезена й.

Ала малкият мъж не можеше да й стори нищо повече, защото партньорката му беше в ръцете на златистата маймунка. Маймунката пък не можеше да нарани жертвата си от страх, че той ще забие шпората си във врата на госпожа Колтър. Никой не се осмеляваше да помръдне.

Госпожа Колтър преглътна мъчително и обърна към Уил замъглените си от сълзи очи:

— Е, млади господине — изрече тя спокойно, — какво ще правим сега?