Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (29)

29.
Битка в равнината

Човек е във властта на своя призрак, докато настъпи онзи час, когато човешкото у него се пробужда…

Уилям Блейк

За Лира и Уил беше почти непосилно да напуснат прекрасния свят, в който бяха прекарали нощта, но ако искаха да намерят демоните си, трябваше още веднъж да се потопят в мрака. Сега, след часове пълзене в сумрачния тунел, Лира за двайсети път се наведе над алетиометъра, като въздишаше и издаваше тихи жални звуци. Уил също усещаше болка там, където някога се намираше демонът му — оголена рана от остър копнеж, и всяко дихание се впиваше в нея като ледени куки.

Лира завъртя стрелките, но с каква мъка й се удаде това, как тежко се влачеха мислите й! Пътеките, които я водеха до смисъла на всеки един от трийсет и шестте символа с такава лекота и увереност, сега й се струваха смътни и размити. А връзката между тях… Някога това беше като надпревара, като песен, като приказка — нещо, което й идваше отвътре, също като дишането. А сега трябваше да полага огромни усилия, но смисълът й се изплъзваше, а не биваше. Ако не се справеше, всичко щеше да рухне, всичко…

— Не е далеч — най-сетне рече тя. — Виждам какви ли не опасности — битка и… Но вече сме почти на мястото. В края на този тунел има голяма гладка скала, по която тече вода. Там ще отвориш прозореца.

Духовете, които жадуваха за битка, нетърпеливо се стълпиха около нея и тя забеляза най-отпред Лий Скорзби.

— Лира, момичето ми — продума той, — малко остана. Когато видиш оня стар мечок, кажи му, че Лий до последно е бил воин. А когато битката свърши, ще имам цялото време на света да потърся сред разпръснатите във вселената атоми моята Хестър, майка ми, любимите — всичките мои любими… Лира, детето ми, когато всичко това свърши, почини си, чуваш ли? Животът е прекрасен, а смъртта е победена…

Гласът му заглъхна. Лира искаше да го прегърне, но беше невъзможно, затова само се вгледа в бледия му силует. Той видя блясъка и неукротимата дързост в очите й и това му вля сили.

На раменете на двете деца се бяха настанили жилоногите. Краткият им живот беше към края си и те го чувстваха по вцепенените си крайници и ледения обръч около сърцата си. Скоро щяха да се върнат в света на мъртвите, този път като духове. Но те си размениха бързи погледи и мълчаливо се зарекоха, че ще останат с Лира докрай и няма да споменават и дума за смъртта.

Изкачването продължаваше. Никой не говореше. Най-отпред тежко се катереше харпията, мрачна и притихнала, крилата й се влачеха, а ноктите й драскаха по камъните.

По някое време се чу нов звук — шум на капеща вода, който отекваше силно в тунела. Колкото повече напредваха, толкова по-учестен ставаше шумът, докато се превърна в църцорене, а после и в силен ромон.

— Ето тук! — заяви Лира и посегна да докосне скалата, препречваща пътя им. Беше гладка, студена и влажна. — Тази е.

После се обърна към харпията:

— Мислех си за това как ме спаси и как обеща да изведеш духовете от света на мъртвите. И си помислих, че отсега нататък не е честно да нямаш име. И реших да ти дам име, както мечият крал Йорек Бирнисон ми даде името Златоуста. Ще те нарека Щедрокрила. Това е вече твоето име и такова ще остане завинаги — Щедрокрила.

— Един ден — промълви харпията — пак ще се срещнем, Лира Златоуста.

— Ако знам, че ти си тук, от нищо няма да ме е страх. Сбогом, Щедрокрила, до смъртта ми.

Тя прегърна харпията, притисна я до гърдите си и я целуна по двете страни.

— Това е светът на лорд Азриел, нали? — обади се кавалерът Тиалис.

— Да — кимна Лира. — Така казва алетиометърът. Крепостта му не е далеч.

— Нека тогава да кажа няколко думи на духовете.

Лира го вдигна високо и той извика:

— Слушайте ме, защото само аз и лейди Салмакия сме били тук по-рано! На върха на планината се издига крепост — крепостта на лорд Азриел. Не знам кой е врагът. Сега Лира и Уил имат само една задача — да намерят демоните си. Нашата задача е да им помогнем. Да проявим доблест и да се сражаваме с всички сили!

След като кавалерът приключи речта си, Лира се обърна към Уил.

— Добре. Готова съм.

Момчето извади ножа и погледна в очите баща си, застанал наблизо. Още съвсем малко щяха да са заедно и Уил си помисли какво щастие би било да са тримата с майка му…

— Уил! — с тревога прошепна Лира.

Той спря и отпусна ръка, а ножът остана да виси във въздуха, заклещен между атомите на друг, невидим свят. Момчето пое дълбоко дъх.

— Едва не…

— Разбрах — каза тя. — Уил, погледни ме!

В призрачната светлина той различи блестящата й коса, решителните устни и искрящите очи, усети топлината на дъха й и близкия аромат на тялото й.

И почувства, че може да измъкне ножа.

— Ще опитам пак — каза.

Съсредоточи се и насочи всичките си мисли към върха на ножа. Не след дълго откри онова, което търсеше. Духовете се бяха струпали така близко, че двамата с Лира усещаха с всеки свой нерв едва доловимо ледено пъплене.

Най-сетне и последният замах беше направен.

Първото, което ги връхлетя, беше шумът. Светлината, която нахлу през отвора, ги заслепи и трябваше да закрият очи. Ала грохотът, взривовете, оръдейният огън и виковете бяха толкова силни, че косите им настръхнаха от ужас.

Първи се окопитиха Джон Пари и Лий Скорзби. И двамата бяха опитни войници и шумът не успя да ги стресне толкова, но Лира и Уил бяха зашеметени.

Над главите им избухваха взривни ракети, които посипваха склоновете на планината недалеч с парчета камъни и метал. В небето ангели се биеха с други ангели, стрелкаха се вещици, звучаха бойни възгласи. Видяха жилоног, яхнал водно конче, да атакува летяща машина, чийто пилот човек се опитваше да влезе в ръкопашен бой с него. Водното конче излетя стремително нагоре, а ездачът му скочи и заби шпорите си дълбоко в шията на човека и отново се метна върху блестящия зелен гръб на насекомото. Машината с трясък се заби в скалите в подножието на крепостта.

— Разшири прозореца! — нареди Лий Скорзби. — Пусни ни да излезем!

— Почакай, Лий — намеси се Джон Пари. — Там става нещо. Погледни!

Уил изряза втори, по-малък прозорец, а когато надникнаха през него, нещо на бойното поле се беше променило. Атакуващите бяха започнали да се изтеглят. Няколко бронирани машини спряха и тромаво обърнаха назад. Една ескадрила, която до този момент се справяше доста добре с гироптерите на лорд Азриел, внезапно промени посоката на полета си и обърна на запад. Пехотата, въоръжена с пушки и огнехвъргачки, с отровни снаряди и оръжия, каквито никой от наблюдаващите не беше виждал, също започна да се изтегля.

— Какво става? — зачуди се Лий. — Те напускат бойното поле — но защо?

Нямаше видима причина за подобно изтегляне — съюзниците на лорд Азриел бяха по-малобройни, с не толкова мощни оръжия, а много от войниците бяха ранени.

Внезапно Уил усети раздвижване сред духовете, които гледаха и сочеха нагоре.

— Привидения! — извика Джон Пари. — Ето какво било!

Тогава за пръв път Лира ги видя. Приличаха на блещукащи прозрачни воали, които се спускаха от небето плавно като тополов пух, но едва се забелязваха, а когато кацнаха на земята, станаха съвсем неразличими.

— Какво правят? — попита тя.

— Насочват се към пехотата…

Лира и Уил едновременно осъзнаха какво ще последва и изкрещяха в един глас:

— Бягайте! Махнете се оттам!

Някои от войниците чуха детските гласове и се озърнаха смаяни. Други вдигнаха пушките към странните бледи силуети и стреляха, но без никакъв ефект. Тогава Привиденията нападнаха първия войник.

Беше африканец от света на Лира. Демонът му, дългокрака пъстра котка, оголи зъби и се приготви за скок.

Всички видяха как мъжът вдигна пушката и се прицели, без да му трепне окото, но в следващия миг демонът му се оказа впримчен от невидима мрежа, съскащ, ръмжащ и безпомощен, а човекът захвърли пушката и се втурна към него, крещейки името му, почти примрял от болка и жестоко гадене.

— Е, Уил — продума Джон Пари, — сега ни пусни. Ние можем да се сражаваме с тези твари.

Уил разшири прозореца и изтича навън начело на армията от духове. После започна най-странната битка, която можеше да си представи.

Духовете изскочиха изпод земята — бледи силуети, още по-незабележими на дневна светлина. Те вече нямаха от какво да се боят и се хвърлиха срещу невидимите Привидения, като сграбчваха, късаха и раздираха нещо, което погледите на Лира и Уил не можеха да уловят.

Пехотинците и останалите живи съюзници бяха слисани и наблюдаваха с недоумение тази призрачна битка. Уил се насочи право в центъра й, като размахваше ножа. По-рано Привиденията бяха избягали от него, значи и сега щяха да сторят същото.

Лира го последва като сянка — накъдето тръгнеше той, там беше и тя. Съжаляваше само, че не може да се включи в битката, а засега само гледаше с широко отворени очи. От време на време й се струваше, че вижда Привиденията, които проблясваха мазно във въздуха. Тогава я връхлетя първият пристъп на гадене — сигурен признак, че са се добрали до нея.

Разпозна го веднага, макар да го изпитваше за пръв път. И разбра две неща — че е пораснала достатъчно и е станала уязвима за тях и че Пан е някъде наблизо.

— Уил! Уил! — изкрещя.

Той я чу и се обърна с нож в ръка и пламтящи очи. Понечи да каже нещо, но внезапно изохка задавено и се хвана за сърцето. Лира разбра, че изпитва същата болка като нея.

— Пан! Пан! — извика тя и се надигна на пръсти, за да се огледа наоколо.

Уил се преви, опитвайки се да се пребори с гаденето. След няколко секунди му олекна — може би демоните им бяха успели да избягат. Във всеки случай не се виждаха наоколо, а край тях цареше пълна суматоха — разнасяха се изстрели, викове, писъци от болка и ужас, далечно писукане на скални призраци, свистене и тъпи удари на стрели. А после към всичко това се добави и нов звук воят на надигащия се вятър.

Лира го усети най-напред върху страните си, после видя превитата трева и чу бученето му в глогините. Небето беше натежало от надвисналата буря. Не се виждаше нито едно бяло петънце. Облаците се кълбяха и се трупаха серножълти, морскосини, барутносиви и катраненочерни, забулвайки целия хоризонт.

Зад гърба й слънцето все още грееше и всяка горичка, всяко дръвче между нея и бурята блестеше ярко и великолепно — крехки пламъчета живот, които с всяка своя клонка, листенце, плод и цвят отричаха смъртта.

А сред всичко това вървяха две деца, които вече не бяха съвсем деца, защото виждаха Привиденията. Вятърът затваряше клепачите на Уил и разпиляваше косите на Лира, би трябвало да отвее и Привиденията, но те все така се носеха надолу към полето. Хванати за ръце, момчето и момичето прескачаха трупове и ранени, Лира викаше демона си, а Уил се оглеждаше за неговия.

Изведнъж светкавица озари небето и първият грохот на бурята изтрещя в ушите им. Лира се хвана за сърцето, а Уил се препъна. Двамата се вкопчиха един в друг и погледнаха нагоре. И видяха нещо, което никой в милионите светове не беше виждал.

Над крепостта откъм изток, от последното късче чисто небе, право към бурята летяха вещиците на Рута Скади, Рейна Мути и още пет или шест клана, възседнали клонките от омаен бор и понесли безброй насмолени факли.

Ревът и пращенето на факлите достигаха до слуха на онези, които ги гледаха от земята. Някои от Привиденията все още бяха във въздуха и вещиците, заслепени от светлината, налетяха върху тях. Чуха се викове и няколко пламтящи фигури се сгромолясаха на земята, но повечето безплътни изчадия вече бяха ниско над полето и процесията продължи полета си право към сърцето на бурята.

Откъм Облачната планина се появи ято ангели, въоръжени с копия и мечове, готови да се срещнат лице в лице с вещиците. Вятърът духаше зад гърба им и те се движеха стремително като стрели, но вещиците бяха не по-малко бързи и се издигнаха високо, за да се спуснат мълниеносно върху противника, размахали като оръжие пламтящите факли. Един след друг ангелите лумваха като пеперуди в пламъка на свещ и политаха с писъци към земята.

Закапаха първите едри капки. Ако повелителят на бурята се беше надявал да угаси вещерските огньове, чакаше го разочарование насмолените факли пламтяха още по-ярко на дъжда, пращяха и пръскаха искри. Дъждовните капки яростно блъскаха земята и се разбиваха на хиляди миниатюрни пръски. Не след дълго Лира и Уил вече бяха подгизнали до кости и трепереха от студ, а дъждът ги жилеше с невидими иглички.

Двамата се препъваха и се превиваха срещу вятъра, бършеха стичащата се по лицата им вода и не спираха да викат Пан.

Сега бурята бушуваше с пълна сила, гърмеше, трещеше и разкъсваше, сякаш самите атоми се цепеха. Лира и Уил тичаха сред грохота и ужаса, а с тях бяха и двамата жилоноги шпиони, които не бяха изгубили самообладание и ги упътваха накъде да вървят и къде да гледат, за да избегнат Привиденията. Лира трябваше да вземе лейди Салмакия в ръце, защото малката дама все повече губеше сили и вече не можеше да се крепи на рамото й. Тиалис се вглеждаше в небето и търсеше да зърне някой от събратята си. Всеки път, когато над тях се мернеше светещата игла на водно конче, той се провикваше, но гласът му беше отслабнал, а може би неговите хора търсеха електриковосиния и червено-жълтия цвят на техните кланове. Те не можеха да знаят, че сиянието им отдавна е угаснало, а двете безжизнени тела лежат в света на мъртвите.

Внезапно в небето се появи нещо ново. Децата заслониха очи и се вгледаха в бурята. От тъмните й талази изникна машина, каквато не бяха виждали дотогава — тромава на вид, с шест крака, без светлини и съвършено безшумна, която се приближаваше откъм крепостта. Тя прелетя ниско над главите им и се насочи към самия център на бурята.

Ала двамата нямаха време да се дивят, защото в този миг ги връхлетя нов зашеметяващ пристъп на гадене, който подсказа на Лира, че Пан отново е в опасност. Почти веднага след нея го усети и Уил. Безпомощни и ужасени, те се запрепъваха слепешката през локвите и калта, сред хаоса от мъртви тела и вкопчени в ръкопашен бой призраци.