Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (18)

18.
Преддверията на смъртта

О, ако беше възможно! Тогава бихме могли да си говорим с мъртвите дни наред!

Джон Уебстър

Лира се събуди преди разсъмване от треперенето на Панталеймон, който се беше сгушил на гърдите и, и реши да се поразходи и да се стопли. Небето започваше да светлее. Наоколо цареше мъртва тишина, по-бездънна и от тази в покритата със сняг Арктика. Отникъде не полъхваше ветрец, а морето беше толкова гладко и неподвижно, че нито една вълничка не близваше пясъка. Светът сякаш беше застинал между две вдишвания.

Уил спеше дълбоко, положил глава върху раницата, за да пази ножа. Плащът се беше смъкнал от рамото му и тя го зави, като си даваше вид, че гледа да не докосне демона му. Той би трябвало да има форма на котка и да е свит на кълбо също като него. Не можеше да го няма, сигурно беше някъде тук!

С дремещия Панталеймон в ръце тя се отдалечи и седна на склона на една дюна. Оттук никой нямаше да ги чуе.

— Онези дребосъци! — промърмори Панталеймон.

— Не ми харесват! — решително заяви Лира. — Мисля, че трябва да се отървем от тях по най-бързия начин. Ако ги оплетем в мрежа или нещо от този род, Уил ще може да отвори прозорец и тогава сме свободни!

— Нямаме мрежа, нито „нещо от този род“. Пък и не вярвам да са толкова глупави. Той ни гледа.

Панталеймон се беше превърнал в ястреб и очите му бяха по-зорки от нейните. Чернотата на небето с всяка изминала минута се превръщаше в ефирно синьо. Първите лъчи на слънцето вече позлатяваха хоризонта и пламтящата ивица сияеше ослепително. Лира седеше на дюната и светлината стигна до нея няколко секунди преди да докосне пясъчния бряг, после се придвижи към Уил. Момичето видя дребната фигурка на кавалера, застанал до главата на Уил — беше буден и ги гледаше.

— Цялата работа е там, че не могат да ни накарат да играем по тяхната свирка — каза тя. — Не им остава нищо, освен да вървят с нас. Сигурна съм, че това ги вбесява.

— Ако те ни хванат и опрат жилата си в нас, Уил ще трябва да отстъпи.

Лира се замисли. Спомни си живо ужасния вик на болка, който госпожа Колтър нададе, конвулсиите и безумния й поглед, зловещото гърчене на златистата маймунка, когато отровата проникна във вените й… А това беше само драскотина. Уил нямаше да има друг избор, освен да се подчини.

— А ако мислят, че той няма да отстъпи? — хрумна й внезапно. — Представи си, че го мислят за толкова студенокръвен, та да ни остави да умрем пред очите му? Най-добре е да останат с това убеждение, стига да може.

Беше взела алетиометъра и сега разгърна черното кадифе и го загледа. Лека-полека се потопи в познатия транс, в който множеството пластове на смисъла се проясняваха, но невидимата връзка между тях не се прекъсваше, а ставаше по-отчетлива. Докато пръстите й търсеха символите, умът й формулираше думите: как да се отървем от шпионите?

Стрелката трепна и започна да препуска по-бясно от когато и да било — толкова бързо, че Лира за пръв път се уплаши да не пропусне някой символ, ала част от мозъка й регистрираше всичко със съвършена точност.

Отговорът гласеше: „Не се опитвайте, защото животът ви зависи от тях.“

Това беше изненада, и то не от най-приятните. Следващият въпрос беше: „Как да стигнем до земята на мъртвите?“

Алетиометърът отговори: „Вървете надолу. Следвайте ножа. Вървете напред. Следвайте ножа.“

Последният й въпрос беше зададен колебливо, донякъде с чувство на срам: „Правилно ли постъпваме?“

„Да — дойде незабавно отговорът. — Да.“

Тя въздъхна и се събуди от унеса. Прибра косата зад ушите си и вдигна лице нагоре, наслаждавайки се на първите слънчеви лъчи. Сега светът като че беше оживял — шумоляха насекоми и лек ветрец полюляваше сухата трева на върха на дюната.

Тя остави алетиометъра и се приближи до Уил. Панталеймон си беше придал най-страшния вид, който можа да измисли, и сега се перчеше като лъв с надеждата да уплаши жилоногите.

Мъжът беше отворил резонатора. Лира го изчака да свърши и попита:

— С лорд Азриел ли разговаряхте?

— С негов представител.

— Няма да идем при него.

— Вече му го съобщих.

— А той какво отговори?

— Онова, което каза, беше предназначено за мен, не за вас.

— Както желаете — сви рамене Лира. — Женен ли сте за тази дама?

— Не. Колеги сме.

— Имате ли деца?

— Не.

Тиалис продължи да прибира резонатора, а в това време наблизо се събуди лейди Салмакия и грациозно се изправи в дупката, която беше изкопала в пясъка. Водните кончета още спяха, привързани с тънки като паяжина връвчици, а крилата им бяха мокри от росата.

— Във вашия свят има ли големи хора, или всички са малки като вас? — попита Лира.

— Ние знаем как да се справим с големите хора! — отвърна Тиалис не особено дружелюбно, приближи се към спътницата си и тихичко й зашепна нещо.

Лира не чуваше разговора им, но с удоволствие наблюдаваше как пият вода от росата, полепнала по тръстиките. Помисли си, че водата за тях сигурно е нещо по-различно — капки с големината на юмрук! И вероятно им беше трудно ги да пробият, защото обвивката им беше жилава и еластична като на балон.

Уил също се събуди. Първата му работа беше да се ориентира къде са жилоногите, които тутакси уловиха погледа му и се обърнаха към него.

Момчето отмести очи и видя Лира.

— Искам да ти кажа нещо — изрече тя. — Ела насам, по-далеч от…

— Ако се отдалечите от нас — прозвуча ясният глас на Тиалис, ще трябва да оставите ножа. Не го ли оставите, ще се наложи да си говорите тук.

— Не можем ли да останем сами? — възмути се Лира. — Не искаме да ни слушате!

— Тогава вървете, но оставете ножа тук.

Какво пък, в края на краищата бяха сами на този бряг, а жилоногите не можеха да използват ножа. Уил се порови в раницата си, измъкна манерката и няколко бисквити и тръгна към дюната, последван от Лира.

— Попитах алетиометъра — осведоми го тя, — и той ми каза да не се опитваме да избягаме от малките хора, защото те ще ни спасят живота. Може би нямаме друг избор, освен да останем с тях.

— Каза ли им какво мислим да правим?

— He. Няма и да им кажа. Достатъчно е да го съобщят на лорд Азриел по онази говореща цигулка, и той ще дойде да ни спре. Просто трябва да вървим и да не говорим нищо в тяхно присъствие.

— Те са шпиони! — напомни й Уил. — Сигурно ги бива в криенето и подслушването. Най-добре изобщо да не говорим за това. Тогава няма къде да ходят, ще трябва да тръгнат с нас.

— Сега не могат да ни чуят, много са далече. Уил, попитах и как да стигнем дотам. Алетиометърът ми каза да следваме ножа, и толкоз.

— Лесно е да се каже, но да се направи… Знаеш ли какво ми каза Йорек?

— Не. Но на мен ми каза — тогава, когато излязохме да се сбогуваме, — че ще ти е много трудно, но ще се справиш. Само не спомена защо е толкова сигурен…

— Ножът се счупи, защото си помислих за майка ми — обясни Уил. — Затова трябва да престана да мисля за нея. Само че… това е все едно да ти кажат да не мислиш за крокодил например. И ти започваш да мислиш само за това…

— Но снощи се справи много добре — насърчи го тя.

— Да, защото бях уморен, предполагам. Какво пък, ще видим. Казваш, просто да следваме ножа?

— Само това ми каза алетиометърът.

— Тогава можем да тръгнем още сега. Пък и нямаме много храна. Трябва да намерим нещо за из път — хляб, плодове или нещо такова. Значи най-напред ще потърся свят, където има храна, после ще започнем истинското търсене.

— Добре — съгласи се Лира, която нямаше търпение да тръгне на път с Пан и Уил, и двамата здрави и невредими.

Когато се върнаха при шпионите, те вече ги чакаха край ножа, с раници на гръб.

— Искаме да знаем какво смятате да правите — настоя Салмакия.

— Достатъчно е да знаете, че няма да идем при лорд Азриел — отвърна Уил. — Преди това имаме да свършим още нещо.

— И след като е ясно, че не можем да ви попречим, ще ни кажете ли поне какво е то?

— Не — заяви Лира, — защото веднага ще им докладвате. Налага се да дойдете с нас, без да знаете къде отиваме. Разбира се, винаги можете да се откажете и да се върнете при тях.

— Това не може да стане — заяви Тиалис.

— Трябва ни някаква гаранция — намеси се Уил. — Вие сте шпиони и сте длъжни да лъжете и да хитрувате — такава ви е работата. Трябва да сме сигурни, че можем да ви вярваме. Снощи бяхме много уморени и не помислихме за това, но дайте сега да се разберем. Какво ще ви попречи да ни изчакате да заспим и да ни ужилите, а после, когато сме напълно безпомощни, да повикате лорд Азриел с вашия резонатор? Няма нищо по-лесно от това. Затова ни трябва сигурна гаранция, че няма да го направите. Обещанието не е достатъчно.

Двамата шпиони се разтрепераха от гняв, че някой дръзва да се усъмни в честността им.

Тиалис пръв се овладя и процеди:

— Не приемаме едностранни искания. Вие също ще трябва да ни предложите нещо в замяна. Ще ни кажете какво възнамерявате да правите, после ще ви предам резонатора. Когато ми се наложи да пратя съобщение, ще ми го давате, но винаги ще знаете за това и няма да можем да го използваме без ваше съгласие. Това ще бъде нашата гаранция. А сега ни кажете какво мислите да правите и защо.

Уил и Лира си размениха бърз поглед.

— Добре — съгласи се Лира. — Така ще е честно. Ето къде ще идем: в света на мъртвите. Не знаем къде се намира, но ножът ще ни отведе. Това е, което мислим да правим.

Двамата шпиони я гледаха с отворени от изумление уста.

— Това е пълна безсмислица! — примигна Салмакия. — Мъртвите са си мъртви и това е! Няма свят на мъртвите.

— И аз така мислех — намеси се Уил. — Но вече не съм толкова сигурен. Е, с ножа ще разберем.

— Но защо?

Лира погледна към Уил. Той кимна.

— Още преди да срещна Уил — започна тя, — много преди да заспя, въвлякох един приятел в смъртна опасност и той загина. Мислех, че го спасявам, но вместо това причиних гибелта му. И докато спях, аз го сънувах и си помислих, че може би ще изкупя вината си, ако го намеря и му се извиня. А Уил иска да открие баща си, който умря тъкмо когато се намериха. Лорд Азриел пет пари не дава за тези неща, нито пък госпожа Колтър. Ако идем при него, ще трябва да правим онова, което той пожелае, а той дори не би помислил за Роджър — така се казва приятелят ми, който умря — защото не го е грижа. Само че мен… нас ни е грижа. И затова искаме да отидем там.

— Дете — обади се Тиалис, — когато умрем, това е краят на всичко. Няма друг живот. Ти си виждала смъртта. Виждала си мъртви тела, знаеш и какво става с демоните, когато дойде смъртта. Те изчезват. Какво би могло да остане след това и да оживее?

— Ще идем и ще видим — отсече Лира. — Е, вече ви казахме, сега ще взема резонатора ви.

Тя протегна ръка, а Панталеймон, превърнат в леопард, бавно потупа с опашка, за да подсили казаното. Тиалис свали раницата от гърба си и я постави върху дланта на Лира. Тя се оказа неочаквано тежка. Разбира се, за нея не беше нищо, но силата на малкия шпионин беше учудваща.

— Колко мислите, че ще трае тази експедиция? — попита кавалерът.

— Не се знае — отвърна Лира. — Знаем толкова, колкото и вие. Просто ще отидем там и ще видим.

— Най-напред — намеси се Уил — ще потърсим вода и още храна. Нещо лесно за носене. Затова ще се помъча да открия свят, където ще можем да си набавим всичко, и тръгваме.

Тиалис и Салмакия възседнаха кончетата, но останаха на земята. Големите насекоми нямаха търпение да полетят, но ездачите знаеха как да ги накарат да им се подчиняват. Лира за пръв път се вгледа отблизо в тях и видя изумително тънките копринени юзди, сребристите стремена и миниатюрните седла.

Уил измъкна ножа и за миг остана неподвижен, борейки се с огромното желание да потърси собствения си свят. Кредитната карта още беше у него, можеше да купи храна, дори да се обади по телефона на госпожа Купър и да попита за майка си…

Ножът издаде стържещия звук на гвоздей, чегъртащ грапав камък. Сърцето на Уил подскочи и замря. Ако пак счупеше острието, това щеше да е краят.

След няколко секунди той опита отново. Но този път не направи усилие да прогони мисълта за майка си, а си каза: „Да, знам, че е там, но сега ще гледам другаде и ще правя онова, което се иска от мен…“

Този път успя. Напипа нов свят и плъзна острието, за да направи разрез. Няколко мига по-късно всички те стояха насред чистичък двор, който им заприлича на двора на фермерска къща някъде в Холандия или Дания. Всичко беше пометено и прибрано, а вратите на конюшните бяха отворени. Слънчевите лъчи си пробиваха път сякаш през лека мъглица, а във въздуха се усещаше слаба миризма на изгоряло и на още нещо, не толкова приятно. Никъде не се виждаше жива душа, само откъм конюшните долиташе бръмчене, толкова наситено и силно, сякаш бръмчеше машина.

Лира отиде да надникне, но само след миг се върна пребледняла.

— Там има четири… — задавено изхърка тя, притиснала ръка към гърлото си. — Четири умрели коня. И милиони мухи…

— Виж! — промълви Уил, преглъщайки заседналата на гърлото му буца. — Или по-добре недей…

Той посочи малинака, който растеше по краищата на малката зеленчукова градина. От най-гъстата му част се подаваха чифт крака — единият с обувка, другият бос.

Лира не искаше да поглежда, но Уил държеше да провери дали човекът е жив и не се нуждае от помощ. Когато се върна, видът му беше тревожен.

Двамата шпиони вече бяха на вратата на къщата, която зееше широко отворена.

Тиалис бързо се върна при тях.

— Отвътре се носи някаква сладникава миризма — съобщи той и отново полетя към вратата, а в това време Салмакия оглеждаше около къщата.

Уил тръгна след кавалера. Озова се в голяма старомодна кухня с наредени на дървени лавици бели порцеланови съдове, излъскана чамова маса и изстинало огнище, над което висеше черно котле. Съседното помещение беше килер. Два от рафтовете бяха пълни с ябълки, които изпълваха цялата къща с аромата си. Тишината беше потискаща.

— Уил, да не би това да е светът на мъртвите? — прошепна Лира. И на него му беше хрумнала същата мисъл, но той я прогони.

— Не, не мисля. Просто досега не сме били тук. Какво пък, ще вземем толкова храна, колкото можем да носим. Има нещо като ръжен хляб — това е добре, той не тежи. А ето и сирене…

Когато натовариха всичко, което можеха да носят, Уил пусна златна монета в чекмеджето на голямата чамова маса.

— Какво има? — попита Лира, която забеляза озадачено вдигнатите вежди на Тиалис. — Човек трябва да си плаща, когато взема нещо.

В този момент през задната врата влезе Салмакия и кацна с кончето си на масата, озарявайки повърхността й в електриковосиньо.

— Идват някакви мъже — съобщи тя. — Пеша, с оръжия. Само на няколко минути път са. А оттатък нивите гори някакво село.

Още не беше довършила, когато се чу тропот на ботуши по чакъла, дрънкане на метал и нечий глас, който издаваше заповеди.

— Май ще трябва да се махаме — каза Уил.

Той опипа въздуха с върха на ножа и внезапно усети нещо неизпитвано досега. Острието като че се плъзгаше по много гладка повърхност, която създаваше усещането за огледало, после бавно пропадна, докато накрая вече можеше да направи разреза. Ала повърхността оказваше съпротива, сякаш беше дебел плат, и Уил примигна от изненада при вида на отворилия се прозорец — светът оттатък беше същият като този, в който се намираха, до най-малката подробност.

— Какво става? — повика го Лира.

Шпионите погледнаха оттатък озадачени. Не само въздухът се съпротивляваше на ножа, имаше и още нещо, което ги държеше и им пречеше да прекрачат отвъд. Уил трябваше да си пробие път през нещо невидимо, после с усилие издърпа и Лира. Жилоногите не успяха да преминат сами и се наложи да кацнат върху ръцете на двете деца, но дори и тогава преминаването им приличаше на борба със силен насрещен вятър. Прозрачните крила на кончетата се свиха и увиснаха и малките им ездачи трябваше да ги успокояват с нежни думи и милувки.

Ала след няколко секунди борба всички бяха отвъд. Уил напипа краищата на прозореца и ги съедини, макар да бяха напълно невидими. Войниците останаха в собствения си свят.

— Уил! — повика го Лира. Той се обърна и видя, че не са сами в кухнята. Сърцето му подскочи. Пред тях стоеше човекът, когото беше видял преди десетина минути в малинака, мъртъв и с прерязано гърло.

Беше мъж на средна възраст, слаб и с вида на човек, който прекарва по цял ден на открито. Но сега той изглеждаше зашеметен, парализиран от ужас. Очите му бяха изцъклени, а треперещата му ръка стискаше ръба на масата. Гърлото му обаче си беше цяло, както с облекчение забеляза момчето.

Човекът отвори уста да заговори, но от гърлото му не излезе нито звук. Единствено му се удаде да посочи към Уил и Лира.

— Извинете, че се натрапихме — първа се окопити Лира, — но искахме да избягаме от хората, които чухме да идват. Съжаляваме, ако сме ви изплашили. Аз съм Лира, това е Уил, а тези двамата са наши приятели, кавалерът Тиалис и лейди Салмакия. Ще ни кажете ли кой сте вие и къде се намираме?

Този нормален глас като че помогна на човека да дойде на себе си. Той потрепери, сякаш се отърсваше от кошмар.

— Аз съм мъртъв — произнесе той. — И лежа ей там, мъртъв. Сигурен съм. А вие не сте мъртви. Какво става? Бог да ми е на помощ, те ми прерязаха гърлото! Какво става?

Твърдението на човека, че е мъртъв, накара Лира да се приближи по-плътно до Уил, а Панталеймон се превърна в мишле и се сгуши на гърдите й. Колкото до двамата шпиони, те се опитваха да успокоят кончетата си, които изглежда изпитваха ужас от мъжа и се мятаха из кухнята, търсейки изход.

Мъжът обаче не ги забелязваше. Той все още се опитваше да разбере какво става.

— Дух ли сте? — попита Уил.

Човекът му протегна ръката си и Уил се опита да я поеме, но пръстите му се сключиха във въздуха. Единственото, което усети, беше лек хладен повей.

Мъжът ужасено впери поглед в ръката си. Вцепенението вече го напускаше и той започваше да усеща безнадеждността на положението си.

— Вярно е — промълви. — Мъртъв съм… мъртъв съм и ще отида в ада…

— Тихо! — каза Лира. — Отиваме там заедно. Как се казвате?

— Някога бях Дирк Янсен, а сега… Не знам какво да правя… къде да ида…

Уил отвори вратата. Дворът беше същият, градината не беше променена, отгоре светеше същото мъгляво слънце. Там беше и тялото на мъжа. Недокоснато.

От гърлото на Дирк Янсен се изтръгна стон, сякаш едва сега се беше убедил в очевидното. Кончетата изхвърчаха през вратата и стремително излетяха нагоре, по-бързи и от птици. Мъжът се озърташе безпомощно, кършеше ръце и жално стенеше.

— Не мога да остана тук… Не мога. Но това не е фермата, която познавам. Нещо не е наред. Трябва да тръгвам…

— Накъде ще тръгнете, господин Янсен? — попита Лира.

— По пътя. Не знам. Трябва да вървя. Не мога да остана тук…

Салмакия се спусна и кацна на ръката на Лира и миниатюрните нокти на кончето се забиха в дланта й.

— Откъм селото идват хора — каза шпионката. — Хора като този човек тук… И всичките вървят в една посока.

— Тогава ще вървим с тях — заяви Уил и метна раницата на рамо.

Дирк Янсен вече подминаваше собственото си тяло и извърна поглед. Имаше вид на пиян — спираше, пак тръгваше, олюляваше се и се спъваше в камъните на пътеката, която като жив познаваше толкова добре.

Лира тръгна след Уил, а Панталеймон се превърна в сокол и излетя толкова високо над главата й, че дъхът й спря.

— Така е — оповести той, когато се върна след няколко секунди. — Откъм селото идват хора. Мъртви…

Скоро и те ги видяха — двайсетина мъже, жени и деца, всичките като Дирк Янсен объркани и ужасени. Селото беше на около половин миля и всички вървяха скупчени близо един до друг по средата на пътя. Когато видя другите духове, Дирк Янсен се втурна към тях и те го посрещнаха с разтворени обятия.

— Може да не знаят накъде са тръгнали, но отиват заедно — каза Лира. — Най-добре и ние да вървим с тях.

— Как мислиш, дали в този свят имат демони? — попита Уил.

— Не знам. Ако видиш такъв като тях в твоя свят, ще познаеш ли, че е дух?

— Трудно ми е да преценя. Но наистина не изглеждат нормално… В моя град често виждах един човек, който се мотаеше около магазините с една и съща найлонова торба, но никога не заговаряше когото и да било, нито влизаше вътре. И никой не го поглеждаше. Аз за себе си го наричах Призрака. Тези хора малко приличат на него. Може би моят свят е пълен с духове, а аз не съм знаел.

— Мисля, че в моя не е така — неуверено изрече Лира.

— Както и да е, това трябва да е светът на мъртвите. Тези хора току-що са били убити — сигурно от онези войници — и ето ги тук, а светът е същият като онзи, в който са живели. Мислех си, че ще е много по-различно…

— Уил, той избледнява! — прошепна Лира. — Погледни!

Тя се вкопчи в ръката му. Уил спря и се огледа. Права беше. Малко преди да открие прозореца в Оксфорд и да прекрачи отвъд, беше гледал слънчево затъмнение. Стоеше навън заедно с още хиляди хора и гледаше как ярката дневна светлина избледнява и угасва, а къщите, дърветата, паркът се обвиват в здрач. Всичко беше ясно като посред бял ден, само светлината беше по-малко, сякаш умиращото слънце я беше погълнало.

Сега ставаше нещо подобно, но не съвсем защото очертанията на предметите губеха своята отчетливост и се размиваха.

— Това дори не е като да ослепееш — прошепна Лира уплашено, защото не ние не можем да видим нещата, а те самите се топят…

Багрите полека се изцеждаха от света. Ярката зеленина на тревата и дърветата се превърна в убито сиво-зелено, веселото жълто на царевичните ниви доби пясъчен оттенък, а червените тухли на спретнатата фермерска къща започнаха да посивяват…

Самите хора, които сега бяха съвсем близко, също го бяха забелязали и сочеха нататък, някои се държаха за ръцете и всички търсеха утеха у другите.

Единствените ярки петна в цялата картина бяха червено-жълтите и електриковосини багри на двете водни кончета, техните ездачи, Уил и Лира, както и Панталеймон, който кръжеше в облика на сокол над главите им.

Бяха се приближили до групата и сега се виждаше ясно — хората в нея до един бяха духове. Уил и Лира инстинктивно се притискаха един към друг, но нямаше от какво да се боят, защото призраците бяха уплашени не по-малко от тях и тъпчеха на едно място.

— Не се бойте! — подвикна Уил. — Нищо няма да ви сторим. Къде отивате?

Всички обърнаха поглед към най-възрастния мъж в групата, сякаш беше техен водач.

— Там, където отиват всички останали — каза той. — Имам чувството, че знам, но не си спомням някой да ми го е казвал. Май че трябва да вървим по пътя, пък там ще видим.

— Мамо! — изхленчи едно детенце. — Защо става тъмно посред бял ден?

— Тихо, миличко, недей да мрънкаш! — сгълча го майката. — С мрънкане нищо няма да оправим. Предполагам, че сме мъртви.

— Къде отиваме? — продължи да хленчи детето. — Не искам да умирам, мамо!

— Отиваме да видим дядо — отчаяно продума майката.

Това не утеши детето и то се разплака. Останалите загледаха майката със съчувствие или раздразнение, но нищо не можеше да се направи и всички се повлякоха унило нататък през избледняващия пейзаж, а тъничкият плач на детето постепенно заглъхна.

Кавалерът Тиалис размени няколко думи с лейди Салмакия и се понесе напред, а останалите жадно го проследиха с поглед, опитвайки се да уловят ярките багри на кончето му, което все повече се смаляваше. Малката шпионка кацна върху ръката на Уил.

— Кавалерът отиде да погледне какво има напред — каза тя. Ние мислим, че пейзажът избледнява, защото тези хора започват да го забравят. Колкото повече се отдалечават от домовете си, толкова по-тъмно ще става.

— Но защо според вас не си стоят там? — попита Лира. — Ако аз бях призрак, щях да си остана на мястото, което познавам, вместо да се лутам и да се боя, че може да се загубя.

— Там те са нещастни — предположи Уил. — Нали това е мястото, където току-що са умрели… Сигурно се боят от него.

— Не, нещо ги тегли нататък — възрази лейди Салмакия. — Някакъв инстинкт, който ги кара да вървят по пътя.

И наистина, призраците тръгнаха по-решително, след като селото се изгуби от погледите им. Небето беше тъмно като пред буря, но без напрежението от натрупаното във въздуха електричество, предшестващо разразяването й. Духовете вървяха по-смело, а пътят се ширеше прав и ясно очертан сред размития пейзаж.

От време на време някой от тях хвърляше поглед към Лира и Уил, към блестящото водно конче и неговата ездачка, и в него почти се четеше любопитство. Най-сетне старецът проговори:

— Ей, вие, момчето и момичето! Вие не сте мъртви. Не сте духове. Защо сте тръгнали с нас?

— Случайно попаднахме тук — бързо отвърна Лира, изпреварвайки Уил. — Не знам как стана. Опитвахме се да избягаме от онези мъже и се озовахме тук, неизвестно как.

— Как ще разберете, когато стигнете до мястото, където трябва да идете? — попита Уил.

— Предполагам, че ще ни кажат — заяви духът без капка съмнение. — Там ще отделят грешниците от праведните, това е сигурно. Сега вече е късно за молитви. Трябваше да го правите, докато бяхте живи. Вече няма полза.

Беше съвършено ясно към коя група се причислява той самият, както и това, че не очаква тя да е голяма. Другите духове го слушаха с тревога, но той беше единственият им водач и не им оставаше друго, освен да го последват без много приказки.

Всички се повлякоха отново под смраченото небе, което беше добило цвета на мътна стомана. Живите се озъртаха на всички страни с надеждата да зърнат нещо ярко и весело, но ги очакваше разочарование. Най-сетне някъде в далечината се появи малка искрица и се понесе към тях. Лейди Салмакия пришпори кончето си с радостен възглас.

Двамата шпиони размениха няколко думи и се върнаха при децата.

— Нататък има някакъв град — съобщи Тиалис. — Има вид на бежански лагер, но явно е там от много векове, защото изглежда много стар. А отвъд него се простира море или езеро, но е забулено в мъгла. Чух крясъците на птиците. И всяка минута пристигат все нови и нови хора от всички посоки. Хора като тези тук, духове…

Самите духове го слушаха, макар и без особено любопитство. Имаха вид на хора, изпаднали в транс, и Лира изпитваше желание да ги разтърси, да ги принуди да се борят, да търсят изход.

— Как да помогнем на тези хора, Уил? — попита тя.

Момчето нямаше представа. Продължиха нататък, докато забелязаха някакво движение в далечината. Пред тях се издигаше мръсносив дим, от който картината като че ставаше още по-мрачна, а към него от всички страни прииждаха хора, по-точно духове — на върволици, по групи, по двойки и сами, но всичките с празни ръце. Стотици и хиляди мъже, жени и деца, които пъплеха през равнината към източника на пушека.

Сега пътят се спускаше полегато надолу и земята все повече започваше да прилича на сметище. Въздухът беше зловонен и задимен. Миришеше силно на химикали, на гниещи плодове, на нечистотии. И колкото повече вървяха, толкова по-лошо ставаше. Не се виждаше и сантиметър чиста земя, а единствените растения, избуяли наоколо, бяха плевелите и жилавата сивкава трева.

А пред тях, над водата, се стелеше мъгла. Тя се издигаше като канара, за да се слее с мрачното небе, а някъде от бездната долитаха птичите крясъци, за които беше споменал Тиалис.

Между купищата отпадъци и мъглата се спотайваше първият град на мъртвите.