Ан Маккафри
Полетът на дракона (9)

Тям, що драконите гледат, ти отдавай чест

С всяка мисъл, дума, дело или жест.

Светове в беда така са оцелели —

пазени от хора като драконите смели.

— Какво става? Благородният Ф’лар нарушава традицията ли? — запита Лесса Ф’нор, когато кафявият ездач се появи с вежливо обяснение за отсъствието на водача на ятото.

Лесса вече не си даваше труд да сдържа езика си в присъствието на Ф’нор. Кафявият ездач знаеше, че това не е насочено срещу него, така че рядко се обиждаше. Част от резервираността на неговия полубрат беше попила и в него.

Изразът му днес обаче не беше толерантен. Беше остро осъдителен.

— Той проследява К’нет — каза просто Ф’нор. Тъмните му очи бяха разтревожени. Той бутна тежката тъмна коса настрани от челото си, друг навик, възприет от Ф’лар, което наля масло в огъня на недоволството на Лесса към липсващия драконов ездач.

— Наистина ли? Добре щеше да бъде, ако вместо това му подражаваше — отбеляза тя.

Очите на Ф’нор проблеснаха гневно.

Добре, помисли си Лесса. Скоро и той ще е мой…

— Това, което не разбираш, Стопанко на Уейра, е че К’нет възприема инструкциите ти твърде либерално. Някое справедливо поотмъкване не би предизвикало протести, но К’нет е твърде млад, за да бъде предпазлив.

— Моите инструкции ли? — повтори невинно Лесса. Сигурно Ф’нор и Ф’лар нямаха и помен от доказателство, за което да се захванат. Нито пък й пукаше особено. — Просто му е писнало от цялата тази страхливост, това е всичко.

Ф’лар стисна здраво зъби, за да се удържи да не я опровергае гневно. Промени позата си и стисна широкия ездачески колан, докато кокалчетата на пръстите му не побеляха. След това върна към Лесса студен поглед.

В тази пауза Лесса съжали, че е антагонизирал Ф’нор. Той се беше опитал да се държи приятелски, със симпатия, и често я беше развеселявал с анекдоти, докато горчилката в нея ставаше все повече и повече. С настъпването на студа порциите в Уейра намаляваха въпреки системните добавки на К’нет. Отчаянието се плъзгаше около Уейра на ледените си криле.

От неуспешния опит за бунт на Д’нор насам всякакъв дух беше напуснал драконовите ездачи. Дори на животните им личеше. Слабата диета не можеше да обясни изцяло изгубения блясък на броните им и нарушената им хармоничност. Апатията можеше — и го обясняваше. Лесса се чудеше дали Р’гул не се разкайва за резултатите от безгръбначното си решение.

— Рамот не е будна — каза тя спокойно на Ф’нор, — така че няма нужда да се правиш на прислуга пред мен.

Ф’нор не казваше нищо, и продължаващото му мълчание започваше да кара Лесса да се чувствува неприятно. Тя се надигна, потривайки ръце в дрехата си, като че ли можеше да изтрие последните си прибързани думи. Закрачи напред-назад, хвърляйки погледи от нейната спалня в тази на Рамот, където златната кралица, вече по-голяма от кой да е от бронзовите дракони, лежеше в дълбока дрямка.

Дано само да се събуди, мислеше си Лесса. Когато тя е будна, всичко е наред. Толкова наред, колкото може да бъде, естествено. Но тя е като скала.

— Така че… — започна тя, опитвайки се да не допусне нервността да се прокрадне в гласа й, — Ф’лар поне прави нещо, дори ако това е да запушва единствения ни източник на снабдяване.

— Литол ни изпрати тази сутрин съобщение — отсече Литол. Гневът му се беше успокоил, но не и неодобрението му.

Лесса се обърна с лице към него в очакване.

— Телгар и Форт са имали среща с Керун — продължи тежко Ф’нор. — Решили са, че Уейрът е виновен за загубите им. Защо — проблесна отново гневът му — не си се погрижила да контролираш по-отблизо К’нет, след като си избрала него? Той е още зелен. С’ган, Т’сум, аз бихме…

— Ти? Ти дори не кихваш без да се посъветваш с Ф’лар — пресече го тя.

Ф’нор се изсмя открито.

— Ф’лар те зачита повече, отколкото заслужаваш — отговори той, подигравателен на свой ред. — Не си ли разбрала защо той трябва да чака?

— Не! — изкрещя Лесса. — Не съм! Трябва да го предусетя като драконите ли? В името на черупката на първото Яйце, Ф’нор, защо никой не ми обяснява нищо? Както и да е, поне е добре да се знае, че той има някакво основание да чака. Надявам се то да е валидно. Че вече не е прекалено късно. Защото аз мисля, че е.

Вече беше прекалено късно, когато той ме спря да не повлияя на Т’бор, помисли си тя, но се въздържа да го каже. Вместо това добави: — Беше вече твърде късно, когато Р’гул се оказа прекалено страхлив, за да усети срама от…

Ф’нор се наведе към нея. Лицето му беше побеляло от гняв.

— Да гледа как този момент се изплъзва изискваше повече кураж, отколкото ти изобщо някога ще имаш.

— И защо го направи?

Ф’нор пристъпи напред с такава злоба, че Лесса очакваше удар. Той подтисна импулса, разтърсвайки бясно глава, за да се овладее.

— Грешката не е на Р’гул — каза той накрая. Лицето му изглеждаше старо и отпуснато, очите му — обезпокоени и пълни с болка. — Беше адски трудно да гледаш и да знаеш, че трябва да чакаш.

— Защо? — почти изпищя Лесса.

Ф’нор можеше да бъде подръчкван повече. Той продължи с тих глас:

— Мислех, че ти трябва да знаеш, но не е в характера на Ф’лар да се извинява заради някой от неговите хора.

Лесса преглътна саркастичната забележка, надигнала се в гърлото й, за да не прекъсне случайно дългоочакваното обяснение.

— Р’гул е Водач на Уейра само по подразбиране. Той щеше да бъде достатъчно добър, подозирам, ако не се беше случил такъв дълъг Интервал. Записите предупреждават за опасността…

— Записите? Опасност? Какво имаш предвид под Интервал?

— Интервал се наблюдава, когато Червената Звезда не премине достатъчно наблизо, за да ни посипе с Нишките. Записите показват, че между две преминавания на Червената Звезда минават около двеста Оборота. Ф’лар смята, че откакто за последен път са падали Нишки е минало около два пъти повече време.

Лесса се вгледа с разбиране на изток. Ф’нор кимна сериозно.

— Да, и сигурно не е било трудно да се забравят страхът и вниманието през тези четиристотин години. Р’гул е добър боец и добър водач на ято, но той трябва да види, помирише и пипне опасността, преди да се съгласи, че тя съществува. О, той е научил Законите и всички Традиции, но никога не е разбирал същността им. Не по начина, по който я разбира Ф’лар, и до който аз съм стигнал — добави той демонстративно, виждайки скептичния израз на лицето на Лесса. Очите му се присвиха, и той насочи обвиняващо пръст към нея. — Нито пък по начина, по който ти ги разбираш, само че ти не знаеш защо.

Тя се отдръпна назад, не от него, а от злото, което тя знаеше, че съществува, въпреки че наистина не знаеше защо вярва в това.

— В момента, когато Ф’лар Впечата Мнемет, Ф’лон започна да го тренира да поеме ръководството. След това Ф’лон загина по време на това глупаво шоу. — По лицето на Ф’нор премина изражение на смесени гняв, съжаление и раздразнение. Лесса със закъснение се досети, че той говори за баща си. — Ф’лар беше твърде млад, за да поеме ръководството, и преди някой да успее да се намеси, Р’гул пробута Хат да лети с Неморт, и ние трябваше да чакаме. Но Р’гул не можеше да контролира тъгата на Йора по Ф’лон, и тя бързо ставаше все по-лоша Стопанка. Той също разбра погрешно плана на Ф’лон как да прекараме останалата част от интервала — като изолиране. Съответно, — Ф’нор сви рамене изразително, — Уейрът губеше престиж през цялото това време.

— Време, време, време — изруга Лесса. — Винаги не му е още времето. Кога ще му бъде времето?

— Изслушай ме. — Острият тон на Ф’нор прекъсна тирадата й така ефикасно, сякаш той я беше грабнал и разтърсил. Тя не беше подозирала такава сила у него и го изгледа с нараснал респект.

— Рамот вече е напълно пораснала, готова е за първия си брачен полет. Когато тя полети, всички бронзови ще се опитват да я хванат. Не винаги успява най-силният. Понякога това е този, който всеки в Уейра иска да я хване. — Той произнасяше думите бавно и ясно. — По този начин Р’гуловият Хат улови Неморт. Другите ездачи искаха Р’гул. Не можеха да преглътнат мисълта да ги води деветнадесетгодишен хлапак, въпреки че той беше син на Ф’лон. Така че Хат получи Неморт. А пък те получиха Р’гул. Получиха това, което поискаха. И погледни само какво е то! — посочи той с презрителен жест излинялия Уейр.

— Твърде късно е, твърде късно е — простена Лесса, разбирайки много неща, твърде добре, твърде късно.

— Може би, поради твоето подстрекаване на К’нет към неконтролирани грабежи — увери я Ф’нор цинично. — Знаеш, че ти нямаше нужда от него. Нашето ято го върши тихичко. Но тъй като продължаваше да носи твърде много, ние престанахме. Имахме твърде много твърде бързо, тъй като Господарите на Хранилищата стават достатъчно неблагоразумни, за да се отбраняват. Мисли, Лесса от Перн, — наклони се Ф’нор към нея с горчива усмивка, — каква би била реакцията на Р’гул. Не си се спирала над това, нали? Помисли си сега каква ще бъде реакцията му, когато добре въоръжените Господари на Хранилищата пристигнат, за да поискат възмездие?

Лесса затвори очи, ужасена от сцената, която можеше да си представи много добре. Тя се улови за ръчката на креслото и тромаво седна, смазана от нещата, които не беше пресметнала правилно. Прекалено самоуверена, защото беше успяла да предизвика смъртта на надменния Факс, тя беше на път да докара съсипването на Уейра със същата арогантност.

Внезапно се надигна такъв шум, като че ли половината Уейр пристигаше по прохода към леговището. Тя чуваше как драконите доволно си подвикват един на друг, за първи път от два месеца насам.

Тя скочи изненадана. Беше ли Ф’лар пропуснал да улови К’нет? Беше ли К’нет, поради някаква ужасна случайност, хванат от Господарите? Двамата с Ф’нор хукнаха към леговището на кралицата.

Не идваше нито Ф’лар, нито К’нет, нито пък някой сърдит Господар — нито пък няколко. Беше Р’гул. Спокойното му лице сега беше изкривено, очите му бяха тържествуващо опулени. Откъм външната площадка Лесса можеше да чуе как Хат се бори със същото остро оживление. Р’гул хвърли кратък поглед към Рамот, която невъзмутимо спеше. Когато се приближи до Лесса, погледът му беше студен и пресмятащ. Д’нол влетя в леговището на пълна скорост, набързо закопчавайки туниката си. По петите му тичаха С’лан, С’лел, Т’бор. Те се събраха в широк полукръг около Лесса.

Р’гул пристъпи напред с ръка, протегната като за поздрав. Преди Лесса да успее да отстъпи, тъй като нещо в израза на Р’гул я отвращаваше, Ф’нор застана находчиво до нея и Р’гул гневно отпусна ръка.

— Кръвта на улова си ли изсмуква Хат? — запита кафявият ездач зловещо.

— Бинт и Орт също — изстреля Т’бор. Очите му горяха със същата странна треска, която като че ли беше хванала всички бронзови ездачи.

Рамот се размърда неспокойно, и всички спряха, за да я наблюдават.

— Изсмукват кръвта на улова си ли? — възкликна Лесса, смутена, но знаеща, че това е важно по някакъв странен начин.

— Повикайте К’нет и Ф’лар — нареди Ф’нор с повече увереност, отколкото би трябвало да използува един кафяв ездач в присъствието на бронзови.

Смехът на Р’гул беше неприятен.

— Никой не знае къде са отишли.

Д’нол се опита да протестира, но Р’гул го прекъсна с безмилостен жест.

— Няма да посмееш, Р’гул — каза Ф’нор със студена злоба.

Добре, Лесса щеше да посмее. Отчаяният й повик към Мнемет и Пиант донесе слаб отговор. След това там, където беше Мнемет, остана абсолютна пустота.

— Тя ще се събуди — говореше Р’гул, пронизвайки с очи Лесса. — Тя ще се събуди и ще бъде в лошо настроение. Трябва да й позволиш да изсмуче само кръвта на жертвата. Ако не я сдържаш, тя ще се натъпче и няма да може да лети.

— Тя ще излети на брачен полет — изсъска Ф’нор. Гласът му беше пълен със студен, но безнадежден бяс.

— Тя ще излети на брачен полет с който от бронзовите може да я хване — продължи Р’гул. Гласът му беше ликуващ.

И той се надява Ф’лар да не бъде тук, разбра Лесса.

— Колкото е по-дълъг полетът, толкова по-добро е люпилото. И тя няма да може да лети добре и високо, ако се е натъпкала с тежко месо. Не бива да преяжда. Трябва да й позволиш да изсмуче само кръвта на животните. Разбираш ли?

— Да, Р’гул — каза Лесса. — Разбирам. Най-сетне те разбирам, и то твърде добре. Ф’лар и К’нет не са тук. — Гласът й стана писклив. — Но Рамот никога няма да лети с Хат, дори ако се наложи да я пратя между.

Тя видя как неприкритият шок и ужас помита триумфа от лицето на Р’гул, и го наблюдаваше как се овладява. Злобна насмешка замени изненадата при нейната заплаха. Наистина ли мислеше, че тя няма да го направи?

— Добър ден — каза Ф’лар с удоволствие откъм входа. К’нет се усмихваше широко до него. — Мнемет ми предаде, че бронзовите изсмукват само кръвта. Колко мило, че поканихте и нас за спектакъла.

Облекчението временно издуха антагонизма към Ф’лар от ума на Лесса. Видът му, спокоен, арогантен и шеговит, повдигна духа й.

Очите на Р’гул се плъзнаха по полукръга от бронзови ездачи, опитвайки се да разберат кой е повикал тези двамата. И Лесса разбра, че Р’гул мразеше Ф’лар и се страхуваше от него. Тя усещаше и че Ф’лар се е променил. В него вече нямаше нищо безразлично, пасивно или отвлечено. Вместо това беше изпълнен с напрегнато предвиждане. Нямаше да чака повече!

Рамот се надигна, събудена внезапно и напълно. Мислите й бяха в такова състояние, че Лесса ясно разбра, че Ф’лар и К’нет са пристигнали точно навреме. Паренето на глада на Рамот беше толкова силно, че Лесса се спусна към главата й, за да я успокои. Но Рамот не беше в настроение, в което можеше да бъде убеждавана.

С неочаквана пъргавина тя се надигна и се насочи към изхода. Лесса хукна след нея, последвана от драконовите ездачи. Рамот изсъска раздразнено към бронзовите дракони, които се тълпяха на края на площадката. Те бързо се пръснаха настрани от пътя й. Ездачите им хукнаха по широките стълби, които водеха от леговището на кралицата към Чашата.

Лесса усети в объркването си как Ф’нор я поставя на шията на Кант и подканва дракона си да побърза след останалите към площадката за хранене. Лесса наблюдаваше изумена как Рамот се плъзга леко и грациозно над разтревоженото, бягащо стадо. Тя замахна бързо, сграбчи жертвата си за шията и, свивайки криле внезапно, се спусна върху нея, твърде нетърпелива, за да я вдигне във въздуха.

— Контролирай я! — изсъска Ф’нор, поставяйки Лесса безцеремонно на земята.

Рамот изпищя неподчинението си на заповедта на нейната Стопанка. Тя завъртя глава наоколо, биейки гневно с криле. Очите й бяха като искрящи кладенци от огън. Тя протегна шията си колкото можеше по-нагоре, свирейки отказа си да слуша. Острото ехо отекна в стените на Уейра. Всички дракони наоколо, сини, зелени, кафяви и бронзови, размахаха криле с цялата си сила, и техните отговори отекнаха във въздуха като гръмотевица.

Сега вече Лесса наистина трябваше да събере цялата сила на волята си, която беше събрала през гладните години на отмъщението. Клинообразната глава на Рамот се мяташе напред-назад, очите й блестяха с нажежено до бяло непокорство. Това вече не беше приятелски настроеното и доверчиво драконче. Това беше истински зъл демон.

Волята на двете се сблъскваше над окървавеното поле. Без нито капка слабост, намек за страх или мисъл за отстъпление, Лесса насили Рамот да й се подчини. С протестиращо пищене драконовата кралица наклони глава над плячката си. Езикът й проблясна към неподвижното тяло, огромните челюсти се отвориха. Главата й се люлееше над димящите разкъсвания, оставени от ноктите й. С последно оскърбено изсъскване Рамот впи зъби в тлъстото гърло на животното и изсмука кръвта на трупа.

— Задържай я — мърмореше Ф’нор. Лесса го беше забравила.

Рамот се надигна с писък и с невероятна бързина се стовари върху нова плячка. Тя отново се опита да захапе мекия корем на жертвата, и Лесса отново трябваше да наложи волята си. С непокорни писъци Рамот с нежелание изсмука кръвта отново.

Третия път тя не се противопостави на заповедта на Лесса. Драконицата беше започнала да разбира, че е подета от инстинкт, на който не може да противостои. Тя беше изпълнена с бяс, докато не усети вкуса на кръвта. Сега вече знаеше от какво има нужда: да лети бързо, далече и силно, далеч от Уейра, далеч от тези мънички, безкрили същества, далеч пред възбудените бронзови дракони.

Драконовият инстинкт беше ограничен до „тук“ и „сега“. Нямаше възможността да контролира и предвижда. Хората им носят с партньорството си мъдрост и ред, улови се да напява тихичко Лесса.

Без да се спира, Рамот повали четвърто животно, съскайки от жажда, докато смучеше гърлото му.

Над Чашата на Уейра беше паднала напрегната тишина, нарушавана само от звука на храненето на Рамот и от тънкото свистене на вятъра.

Кожата на Рамот започна да блести. Тя сякаш порасна, не от натъпкване, а поради луминесценцията. Надигна кървавата си глава. Раздвоеният й език се мяркаше напред-назад, за да оближе окървавената муцуна. Тя се изправи, и в същия момент се дочу напяване откъм бронзовите дракони, наобиколили площадката за хранене в мълчаливо предусещане.

С внезапно златно движение Рамот изви големия си златен гръб. Тя се изви в небето с разперени криле и с невероятна скорост полетя. След нея в миг последваха седем бронзови тела. Могъщите им криле разпращаха пълен с пясък въздух към лицата на гледащите хора от Уейра.

Усещайки сърцето си в гърлото от този изумителен полет, Лесса усети как душата й се издига заедно с Рамот.

— Стой с нея — прошепна предупредително Ф’нор. — Стой с нея. Сега тя не трябва да се изплъзва от контрола ти.

Той се отдръпна от Лесса към останалите, които като един бяха вперили поглед нагоре към изчезващите блестящи прашинки на драконите.

Умът на Лесса беше странно раздвоен. Тя беше запазила само толкова физическо осъзнаване, че да разбира, че тя самата все още е на земята.

Всички други сетива и усещания бяха полетели заедно с Рамот. И тя, Рамот-Лесса, беше изпълнена с безгранична сила. Крилете й без усилие биеха в разредения от височината въздух. Пронизваше я ликуване, ликуване — и желание.

Тя по-скоро усещаше, отколкото виждаше големите бронзови мъжкари да я преследват. Тя съжаляваше безуспешните им опити. Защото беше свободна като птица и недостижима.

Тя мушна глава под едно от крилете и се подигра на дребните им усилия със свирещи заяждания. Рееше се високо над тях. Изведнъж, свивайки криле, се заби надолу, изпитвайки удоволствие да ги види как се разпръсват, закачайки крилата си, в опит да избягнат сблъскването.

Тя отново се издигна бързо над тях, докато те наваксваха изгубената скорост и височина.

Ето така Рамот лениво флиртуваше с поклонниците си, блестяща в новоспечелената си свобода, подканяйки бронзовите да я надлетят.

Един се спусна, изтощен. Тя беше доказала превъзходството си. Скоро и втори изостави преследването, докато тя си играеше с тях, виейки се и плъзгайки се в сложни фигури. Понякога дори забравяше за тях, толкова беше погълната от трепета на полета.

Когато най-сетне й доскуча, тя се смили да погледне към следващите я, усети смътно задоволство от това, че само три големи животни все още я преследват. Разпозна Мнемет, Орт и Хат. Всички на върха на силата си; може би дори достойни за нея.

Тя се плъзна надолу, измъчвайки ги, радвайки се на изкусния им сега полет. Не можеше да понася Хат. Орт? Сега Орт беше чудесно младо животно. Тя сви криле, за да се плъзне между него и Мнемет.

Когато тя се плъзна покрай Мнемет, той внезапно сви криле и се спусна край нея. Изненадана, тя се опита да премине към реещ се полет и откри, че крилата й са заплетени в неговите и вратът му се увива здраво около нейния.

Сплетени в едно, те падаха. Мнемет, мобилизирайки запасите си от сила, разтвори криле за да забави падането им. Надманеврирана и изплашена от скоростта, с която се спускаха надолу, Рамот също разпери големите си криле. И след това…

Лесса се подхлъзна с ръце, трескаво опитващи се да напипат каквато и да било поддръжка. Тя сякаш експлодира обратно в тялото си. Всеки нерв трепереше.

— Не се сдавай, глупачко. Стой с нея — застърга гласът на Ф’лар край ухото й. Ръцете му грубо я подхванаха.

Тя се опита да фокусира очи и улови разкривения образ на стените на собственото й жилище. Тя се притисна до Ф’лар, докосвайки голата му кожа и объркано разтърсвайки глава.

— Върни я обратно.

— Как? — изкрещя тя, задъхвайки се, без да може да си представи какво може да примами Рамот настрани от такова величие.

Жилещата болка от плесници по лицето й й помогнаха да усети с гняв смущаващата близост на Ф’лар. Очите му се мятаха бясно, устата му беше изкривена.

— Мисли с нея. Тя не бива да отиде между. Стой с нея.

Треперейки при мисълта да изгуби Рамот между, Лесса я потърси и откри, все още с криле, преплетени в тези на Мнемет.

Брачната страст на двата дракона в този момент се разгърна и включи и Лесса. Сякаш я потопи приливна вълна, надигнала се неумолимо от морето на душата й. Със самотен вик тя прегърна Ф’лар. Усети тялото му, непоклатимо като скала срещу нейното, твърдите му ръце я повдигнаха, устните му се впиха безмилостно в нейните, докато тя потъваше в следващата неочаквана вълна от желание.

— Сега! Ние ще ги върнем живи и здрави у дома — мърмореше той.