Ан Маккафри
Полетът на дракона (8)

Планини треперят, морета кипят,

Пясъците парят, дракони твърдят —

Червената Звезда е близо.

Камъни се скупчват и пламтят огньове,

Няма я тревата, Перн за бой готов е,

Стражата навън излиза.

Гледай, Звезден камъко, претърсвай небето,

Гответе се, Уейрове, ездачи, летете —

Червената Звезда е близо.

— Ако кралиците не трябва да летят, тогава защо са им криле? — запита Лесса. Спокойният и вразумителен тон вече й костуваше доста усилия.

Тя трябваше да научи, че (въпреки че за нея беше естествено да се успокоява) трябва да се успокоява дискретно. За разлика от повечето жители на Перн, драконовите ездачи бяха способни да усещат силната емоционална аура.

Тежките вежди на Р’гул се събраха в удивено смръщване и той затвори уста раздразнено. Лесса разбра отговора му още преди той да го изцеди.

— Кралиците не летят — каза просто той.

— Освен в брачен полет — допълни С’лел. Той дремеше, състояние, което постигаше често и без усилия, въпреки че беше по-млад от енергичния Р’гул.

Отново са на път да се скарат, помисли си Лесса с вътрешно раздразнение. Тя можеше да издържи така около половин час, след което стомахът й започваше да кърка. Техните възгледи относно инструктирането на новата Стопанка на Уейра в „Задълженията към Дракона, Уейра и Перн“ често се превръщаха в продължителни спорове върху дребни детайли от уроците, които тя трябваше да запомня и да повтаря дума по дума. Понякога, както сега, тя се развличаше с ефирната надежда, че може да ги омотае до такава степен в собствените им глупости, че несъзнателно да й открият някоя и друга истина.

— Кралиците летят само в брачен полет — съгласи се с поправката Р’гул.

— Сигурно след като могат да летят в брачен полет, значи могат да летят и по друго време — каза Лесса с непоклатимо търпение.

— Кралиците не летят. — Изражението на Р’гул беше упорито.

— Йора никога не е летяла с дракон изобщо — промърмори С’лел, премигвайки бързо, потънал в спомени за миналото. Изразът му беше смътно загрижен. — Йора никога не напускаше това жилище.

— Тя водеше Неморт на храна — изстреля раздразнено Р’гул.

В гърлото на Лесса се надигна жлъч, и тя преглътна. Биха ли те разбрали, че Рамот може да събуди всички понякога? Или може би беше по-добре да събуди Р’гуловия Хат. Тя леко се усмихна вътрешно, когато мисълта за тайната й способност да разговаря с всеки дракон в Уейра, син, зелен, кафяв или бронзов, мигновено я успокои.

— Когато изобщо успяваше да накара Неморт да се размърда — промърмори С’лел, почесвайки се загрижено по брадичката.

Р’гул хвърли на С’лел остър поглед, за да го накара да замълчи, и след като успя, потупа по дъсчицата за писане на Лесса.

Подтискайки въздишката си, тя взе стилото. Вече беше писала тази балада девет пъти с абсолютна точност, дума по дума. Десет очевидно беше за Р’гул магическо число, тъй като тя беше написала всяка една от традиционните Обучаващи Балади, Сагите за Бедствието и Законите, верни буква по буква, по десет пъти. Наистина, не беше разбрала половината от тях, но знаеше смисъла им.

„Планини треперят, морета кипят,“ написа тя.

Може би. Ако е имало голямо вътрешно разместване на земните пластове. Един от пазачите на Факс в Руатското Хранилище беше разказвал веднъж на стражите една история от дните на дядото на господаря си. Цяло крайбрежно селище в Източен Форт се било плъзнало във водата. Същата година било имало няколко огромни вълни, и се твърдяло, че оттатък Иста се била появила пак по същото време планина, чийто връх изригвал огън. След това изчезнала обратно. Може би този ред разказваше за това. Може би.

„Пясъците парят…“ Наистина се говореше, че през лятото Игенската равнина може да бъде направо непоносима. Няма сянка, няма дървета, няма пещери, само бяла пясъчна пустиня. Дори драконовите ездачи старателно избягваха тази област в средата на лятото. И, като се досети, пясъците на Площадката на Излюпването винаги бяха топли под краката. Ставаха ли тези пясъци достатъчно горещи, за да парят? И какво всъщност ги стопляше? Същият невидим подземен огън, който загряваше водата в баните на Бенденския Уейр?

„Дракони твърдят…“ Достатъчно тромаво, за да може да се разтълкува по една дузина различни начини, и Р’гул дори не би намекнал кой от тях е официалният. Означаваше ли това, че драконите твърдят, че Червената Звезда е близо? Как? Като издават специален звук, подобен на този, с който жалеят, когато някой от техния род отиде да умре между? Или може би драконите подсказват какво могат да направят, докато Червената Звезда е наблизо? Освен, разбира се, традиционната им задача да изгорят Нишките, докато са още в небето? Ох, колко много неща не казваха тези балади, и никой не искаше да обясни. Но все пак трябва да е имало някакъв смисъл.

„Камъни се скупчват и пламтят огньове, няма я тревата, Перн за бой готов е.“

Още загадки. Камъни върху огъня ли трупа някой? Огнения камък ли имат предвид? Или пък камъните се скупчват сами като по време на лавина? Авторът на баладата поне можеше да подскаже сезона — или може би го е направил с „няма я тревата“? Смяташе се обаче, че зеленината привлича Нишките, което беше традиционното обяснение защо е забранено да се оставя растителност около човешките жилища. Но камъните не можеха да спрат Нишките да се заровят в земята и да се размножават под нея. Само фосфиновите издишвания на дъвчещ огнен камък дракон спираха Нишките. И в днешни дни никой, усмихна се тънко Лесса, дори и драконовите ездачи — определено с изключение на Ф’лар и на хората от неговото ято — не си даваха труда да използуват огнен камък, да не говорим пък за това да изкореняват тревата около къщите. Напоследък хълмовете, поддържани голи със столетия, се покриваха с гъста трева напролет.

„Стражата навън излиза.“

Тя издраска фразата със стилото, мислейки си: Така че нито един драконов ездач да не може да напусне Уейра незабелязано.

Сегашната политика на бездействие на Р’гул като Водач на Уейра почиваше на идеята, че ако никой, Господар или обикновен жител на Хранилище, не вижда драконови ездачи, тогава никой няма да се чувствува обиден. Дори традиционните патрули вече летяха над необитаеми области, за да оставят сегашното раздразнение относно „паразитния“ Уейр да изчезне. Факс, чиято открита вражда беше запалила това движение, не беше отнесъл каузата със себе си в гроба. Говореше се, че Ларад, младият Господар на Телгар, е новият му водач.

Р’гул като Водач на Уейра. Това дълбоко измъчваше Лесса. Той беше толкова открито неподходящ. Но неговият Хат беше летял с Неморт по време на последния й полет. Традиционно (тази дума почваше да отвращава Лесса заради многобройните лични пропуски, извинявани с нея) Водач на Уейра беше ездачът на партньора на кралицата. Е, Р’гул изглеждаше подходящ човек — едър здравеняк, енергичен физически и доминиращ. Тежкото му лице внушаваше представата за строго дисциплинирана личност. Само че според Лесса тази дисциплина беше насочена в погрешна посока.

А Ф’лар… той беше дисциплинирал себе си и ездачите от своето ято по начин, който Лесса смяташе за подходящ. Защото той, за разлика от Водача на Уейра, не само искрено вярваше в Законите и Традициите, които следваше, но и ги разбираше. Отново и отново тя беше успявала да разбере като озадачаващ урок фраза или две, подхвърлени от Ф’лар в нейна посока. Но традиционно само Водачът на Уейра инструктираше Стопанката на Уейра.

Защо, в името на Яйцето, с Неморт не беше летял Мнемет, Ф’ларовият бронзов гигант? Хат беше благородно животно, в пълната си сила, но не можеше да се сравнява с Мнемет нито по размери, нито по размах на крилете, нито по сила. В последната купчинка яйца на Неморт щеше да има повече от десет яйца, ако с нея беше летял Мнемет.

Йора, последната и неоплакана Стопанка на Уейра беше била дебела, глупава и некомпетентна. Всеки беше съгласен с това. Съответно и драконът приличаше на ездача си така, както ездачът приличаше на дракона. Размислите на Лесса стигнаха до извод. Без съмнение Мнемет беше бил така отблъснат от драконицата, както човек като Ф’лар би бил отблъснат от ездачката — по-точно неездачката, поправи се Лесса, хвърляйки ироничен поглед към похъркващия С’лел.

Но ако Ф’лар беше встъпил в опасността от отчаяния дуел с Факс, за да запази живота на Лесса там, в Руатското Хранилище, за да я доведе в Уейра като кандидатка за Впечатването, защо тогава не беше поел ръководството на Уейра, когато тя беше успяла, и не беше изместил Р’гул? Какво чакаше? Навремето той беше достатъчно страстен и убедителен, за да я накара да се откаже от Руата и да дойде в Бенденския Уейр. Защо сега беше възприел такава позиция на отвлечено равнодушие, докато Уейрът все повече и повече губеше авторитета си?

„За да опазя Перн“, беше казал Ф’лар. От какво, ако не от Р’гул? По-добре щеше да бъде да започне работата по спасяването му. Или изчакваше, докато Р’гул се провали фатално? Р’гул няма да се провали, мислеше си тъжно Лесса, защото няма да направи каквото и да било. И особено няма да обясни това, което тя иска да знае.

„Гледай, Звезден камъко, претърсвай небето.“ От мястото си Лесса можеше да види гигантския правоъгълник на Звездния камък, очертан на фона на небето. До него винаги стоеше ездач-страж. Един ден тя се покатери там горе. Оттам се откриваше величествен изглед към Бенденските планини и към високото плато, което достигаше до самия Уейр. Миналия Оборот при Звездния камък имаше голяма церемония, когато изгряващото слънце като че ли кацна за момент върху Скалата на Пръста, отбелязвайки зимното слънцестоене. Това обаче обясняваше единствено важността на Скалата на Пръста, не и тази на Звездния камък. Още една необяснена загадка.

„Гответе се, Уейрове“, изписа Лесса мрачно. Множествено число. Не Уейр, а Уейрове. Р’гул не можеше да отрече, че на Перн имаше пет празни Уейра, изоставени кой знае преди колко Оборота. Тя трябваше да научи имената и реда на основаването им. Форт беше първият и най-могъщ, след това Бенден, Високите склонове, Горещия Иген, Океанският Иста и равнинният Телгар. Нямаше обаче обяснение защо пет са били изоставени. Нито защо големият Бенден, способен да подслони петстотин животни в мириадите от пещери, поддържаше едва двеста. Разбира се, Р’гул беше се измъкнал с обяснението, че Йора е била некомпетентна и невротична Стопанка на Уейра, и е позволявала на нейната драконова кралица да преяжда безконтролно. (Никой не беше казал на Лесса защо това е толкова нежелателно, нито пък съответно защо, в противоположност на това, те бяха толкова доволни когато Рамот се тъпчеше.) Разбира се, Рамот растеше, растеше така бързо, че промените се забелязваха всеки ден.

Лесса се усмихна с нежна усмивка, която дори присъствието на Р’гул и С’лел не можеше да обезпокои. Тя премести поглед от драсканиците си към прохода, който водеше от Стаята на Съвета нагоре към голямата пещера, където беше леговището на Рамот. Тя усещаше, че Рамот все още спи дълбоко. Жадуваше драконицата да се събуди, жадуваше за успокоителното внимание на тези дъгоцветни очи, за приятното й присъствие, което правеше живота в Уейра поносим. Понякога Лесса се чувстваше като че ли е две различни личности: радостна и доволна, когато се грижи за Рамот, и мрачна и ядосана, когато драконицата спи. Лесса прекъсна внезапно подтискащата мисъл, и се върна прилежно към урока. Така времето минаваше по-бързо.

„Червената Звезда е близо.“

Това покри с мрак, сякаш пребоядиса в зелено Червената Звезда, и Лесса заби стилото си в мекия восък със символ за завършена работа.

Тя си спомняше онази трудно забравима зора преди повече от два пълни Оборота, когато беше вдигната от зловещо предчувствие от влажната слама в сиренарната в Руата. И Червената Звезда блестеше над нея.

Но сега тя беше тук. И цялото това бляскаво, активно бъдеще, което Ф’лар беше обрисувал ярко, не се беше материализирало. Вместо да използува потайната си сила, за да манипулира събитията и хората за доброто на Перн, тя беше вмъкната в последователност от празни откъм действия и знания, монотонни дни, С’лел и Р’гул й бяха доскучали направо до погаждане, беше затворена в жилището на Стопанката на Уейра (колкото и по-добро да беше то от парчето под в сиренарната), площадката за хранене и банята. Единственото, за което тя използуваше способностите си, беше за да прекъсва тези срещи с нейните така наречени наставници. Скърцайки със зъби, Лесса си помисли, че ако не беше Рамот, тя щеше просто да си отиде. Да свали сина на Гема и да си върне Руатското Хранилище, както и трябваше да направи веднага след смъртта на Факс.

Тя прехапа устни, усмихвайки се в самоирония. Ако не беше Рамот, тя нямаше да остане тук нито миг след Впечатването. Но от секундата, в която очите й бяха срещнали тези на младата кралица там, на Площадката на Излюпването, нищо друго освен Рамот нямаше значение. Лесса принадлежеше на Рамот и Рамот беше нейна, с ум и сърце, безвъзвратно настроени една на друга. Само смъртта можеше да разкъса тази невероятна връзка.

Понякога ездач без дракон оставаше да живее, както Литол, Надзирателят на Руата, но той беше наполовина сянка, и тази размита личност живееше в мъки. Когато ездачът му умреше, драконът изчезваше в между, това замръзнало нищо, през което драконът някакси пренасяше себе си и ездача си за един момент от едно място на Перн на друго. Да навлезеш между беше опасно за неопитните. Опасността да бъдеш впримчен между за повече време, отколкото е нужно на човек да се изкашля три пъти, беше известна на Лесса.

И въпреки всичко единственият драконов полет на Лесса на шията на Мнемет беше я изпълнил с неукротимото, страстно желание да повтори усещането. Тя наивно беше мислила, че ще бъде обучавана като младите ездачи и дракони. Но тя, вероятно най-важният жител на Уейра след Рамот, оставаше привързана към земята, докато младежите влитаха и излитаха от между в непрекъснати упражнения. Тя побесняваше от неприятните ограничения.

Женска или не, Рамот трябваше да има същата вътрешна способност да преминава между, както и мъжките. Това се поддържаше — недвусмислено според Лесса — от „Баладата за полета на Морета“. Та не бяха ли баладите предназначени да информират? Да учат тези, които не могат да пишат и четат? Така че младият жител на Перн, без значение дали той е драконов ездач, Господар или жител на Хранилище, да може да научи задълженията си към Перн и да повтори ярката му история? Тези двамата безнадеждни идиоти можеха да отрекат дори съществуването на тази Балада, но как тогава беше я научила Лесса, ако тя не съществуваше? Без съмнение, мислеше кисело Лесса, кралиците имат криле именно по тази причина!

Когато Р’гул се съгласеше — и тя щеше да настоява, докато той го направеше — да й позволи да поеме традиционната си отговорност като Пазител на Записите, тя щеше да намери тази балада. Един ден толкова забавеното от Р’гул „всяко нещо с времето си“ щеше да дойде.

Всяко нещо с времето си!, злобееше тя. Всяко нещо с времето си! Толкова много неща не с времето си са ми се събрали. Кога най-сетне ще дойде това тяхно навреме? Какво чакат? И какво чака превъзхождащият ги Ф’лар? Преминаването на Червената Звезда, в което вярва само той самият ли? Тя спря за момент, тъй като и най-обикновеното отбелязване на този феномен пробуждаше в нея студено, иронично чувство за зло.

Тя разтърси глава, за да го разсее. Движението й беше неблагоразумно, и привлече вниманието на Р’гул. Той вдигна поглед от Записите, които старателно четеше. Когато дръпна дъсчицата й през каменната маса на Съвета, дрънченето разбуди С’лел. Той вдигна глава бързо, още полусънен.

— Ъ? Е? Да? — измърмори той, премигвайки, за да фокусира замъглените си от съня очи.

Това вече беше твърде много. Лесса бързо установи контакт със С’леловия Туент, който тъкмо се събуждаше от дрямката. Туент нямаше нищо против.

— Туент е неспокоен, трябва да вървя — делово измърмори С’лел. След това забърза нагоре по коридора. Облекчението му, че напуска, беше не по-малко от това на Лесса да види тази гледка. Тя беше изненадана, когато го чу да поздравява някого в коридора, и се надяваше, че пристигането на някой друг ще й даде повод да се отърве от Р’гул.

Беше Манора. Лесса поздрави старшата на жените от Долните Пещери с не особено добре прикрито облекчение. Р’гул, винаги нервен в присъствието на Манора, незабавно се измъкна.

Манора, едра жена на средна възраст, притежаваше излъчване на тиха сила и полезност. Тя беше се присъединила чрез труден компромис към този вид живот, и се държеше със спокойно достойнство. Търпението й тактично упрекваше Лесса за нейната капризност и дребни проблеми. От всички жени, които Лесса беше срещала в Уейра (доколкото драконовите ездачи изобщо й позволяваха де се среща с жени), тя уважаваше най-много Манора. Някакъв инстинкт у Лесса й подсказваше, че тя надали ще бъде някога в свободни или приятелски отношения с която и да е от жените в Уейра. Нейните внимателно поддържани в рамките на формалността отношения с Манора обаче не само я задоволяваха, но и я удовлетворяваха.

Манора беше донесла таблиците с порционите от Пещерите на Снабдяването. Тя, като старша на жените, беше длъжна да информира Стопанката на Уейра за управлението на неговото домакинство. (Едно от задълженията, което Р’гул настояваше тя да изпълнява).

— Битра, Бенден и Лемос са ни изпратили техния десятък, но това не е достатъчно, за да изкараме големите студове през този Оборот.

— И миналия Оборот получихме само от тези трите, и въпреки това нямахме проблеми с прехраната.

Манора се усмихна приятелски, но беше очевидно, че тя не смята Уейра за достатъчно добре снабден.

— Вярно е, но това беше защото имахме запаси от сушена храна от по-благодарни Обороти, за да се поддържаме. Тези запаси вече свършиха. С изключение на купищата варели с риба от Тилек… — Гласът й изтъня изразително.

Лесса потръпна. Сушена риба, солена риба, всякакви видове риба напоследък се сервираха доста често.

— Запасите ни от зърно и брашно в Сухите Пещери са вече на свършване, понеже Бенден, Битра и Лемос не произвеждат зърно.

— Значи се нуждаем най-много от зърно и месо?

— Бихме могли да използуваме повече плодове, корени и зеленчуци за разнообразие — каза замислено Манора. — Особено ако студеният сезон е наистина дълъг, както предсказват познавачите на времето. Сега ще отидем до Игенската равнина да събираме пролетни и есенни орехи, малини…

— Вие? До Игенската равнина? — прекъсна я Лесса, изумена.

— Да — отговори Манора, изненадана от реакцията на Лесса. — Винаги събираме там. Също и изкарваме водни зърнени култури от ниските заливни площи.

— Как стигате там? — запита Лесса остро. Отговорът можеше да бъде само един.

— Ами по-старите ездачи ни пренасят. Не го правят на въпрос, и това дава на животните нещо за вършене, което не е уморително. Не знаехте ли това?

— Че жените от Долните Пещери летят с драконовите ездачи? — присви устни Лесса сърдито. — Не. Не ми бяха казали. — Но това й настроение не й помогна особено при търсенето на симпатия или съжаление в очите на Манора.

— Като Стопанка на Уейра, — каза тя възпитано, — вашите задължения ви задържат там, където…

— Ако аз поискам да ме отнесат до… Руата, например — прекъсна я Лесса, безмилостно придържайки се към темата, която беше усетила, че Манора иска да изостави, — ще ми бъде ли отказано?

Манора изгледа Лесса внимателно. Очите й бяха потъмнели от загриженост. Лесса изчакваше. Умишлено беше поставила Манора в ситуация, в която жената трябваше или да лъже откровено, което щеше да бъде отвращаващо за личност като нейната, или да се отклонява от прекия отговор, което щеше да бъде по-информативно.

— Липсата на особени основания може да бъде опасна в тези времена. Абсолютно опасна — каза твърдо Манора, и без да усети, се изчерви. — Не и когато кралицата расте толкова бързо. Вие трябва да бъдете тук. — Неочаквано предупредителният й намек, направен с върховна тревожност, впечатли Лесса повече, отколкото всичките помпозни нравоучения на Р’гул относно постоянната грижа за Рамот.

— Вие трябва да бъдете тук — повтори Манора с открит страх.

— Кралиците не летят — напомни й кисело Лесса. Тя подозираше, че Манора ще повтори С’леловия отговор на това твърдение, но по-възрастната жена внезапно превключи на по-безопасна тема.

— Не можем, дори на половин порция, — издърдори Манора, без да си поеме дъх, размествайки нервно дъсчиците, — да изкараме целия Студен период.

— Имало ли е изобщо някога преди такъв недостиг… по времето на Традициите? — запита Лесса с ядовита благост.

Манора вдигна въпросителен поглед към Лесса, която се изчерви, засрамена от себе си заради стоварването на раздразнението й от драконовите ездачи на главата на жената. Разкаянието й беше двойно, когато Манора мрачно прие мълчаливото й извинение. В този миг решението на Лесса да разбие доминирането на Р’гул над Уейра и над самата нея изкристализира окончателно.

— Не, — продължи Манора спокойно, — традиционно — и тя се усмихна криво към Лесса — на Уейра се изпращат първите плодове на земята и лова. Наистина, през последните Обороти доставките ни хронично не достигаха, но това нямаше значение. Нямахме млади дракони, които да храним. Те ядат здравата, както знаете. — Погледите на двете жени се сключиха във вечното женско изумление от прищевките на младите, за които те се грижат. След това Манора повдигна рамене. — Ездачите ходеха на лов с животните си по Високите склонове или по Керунското плато. Сега обаче…

Тя направи безпомощна гримаса, за да подскаже, че ограниченията на Р’гул са ги лишили от това облекчение в снабдяването с продоволствия.

— А някога — продължи тя, гласът й беше омекнал от носталгията, — прекарвахме най-студената част от Оборота в някое от южните Хранилища. Или, ако искахме и можехме, се връщахме по родните си места. Семействата някога се гордееха с дъщери, тръгнали със синовете на драконовия народ. — Лицето й се отпусна в тъжни бръчки. — Светът се върти, и времената се менят.

— Да — чу се Лесса да казва с неприятен глас. — Светът се върти, и времената… времената се менят.

Манора погледна към нея стреснато.

— Дори Р’гул ще види, че нямаме друг избор — продължи Манора набързо, опитвайки се да се върне към нейния проблем.

— И какво? Ще позволи на възрастните дракони да ловуват?

— О, не. Той е безкомпромисен относно това. Не. Ще трябва да търгуваме с Форт или Телгар.

В Лесса избухна възмущение. Това беше несправедливо.

— Дойде ли ден на Уейра да се наложи да купува това, което трябва да му бъде давано… — и тя спря по средата на изречението, смразена както от възможността за такава нужда, така и от неизбежното ехо от други думи. „Дойде ли ден някое от моите Хранилища да не може да издържа себе си или да посрещне както трябва законния си владетел…“ Думите на Факс отекваха в главата й. Отново ли предсказваха тези думи бедствие? За кого? И какво?

— Знам, знам — казваше загрижено Манора, без да забележи шока, в който беше изпаднала Лесса. — Това вече прелива чашата. Но ако Р’гул не позволи да се ловува благоразумно, няма да имаме друг избор. Пробождането на глада в стомаха му няма да му хареса особено.

Лесса се бореше да подтисне вътрешния ужас. Тя пое дъх дълбоко.

— Тогава сигурно ще си пререже гърлото, за да изолира стомаха — изсъска тя. Острият коментар върна живостта на мисълта й. Тя игнорира изненадания поглед на Манора и продължи.

— Традиция е ти като старша на жените от Долните Пещери да довеждаш такива неща до вниманието на Господарката на Уейра, нали?

Манора кимна, объркана от бързата смяна на настроението на Лесса.

— И съответно аз, като Стопанка на Уейра, трябва да доведа това до вниманието на Водача на Уейра, който, предполага се — тя не се опита да прикрие издевателството — предприема действия по въпроса?

Манора кимна с объркан поглед.

— Добре тогава — каза Лесса с приятен, весел глас, — ти достойно си изпълнила традиционните си задължения. Сега е мой ред да изпълня моите. Нали?

Манора изгледа Лесса внимателно. Лесса й се усмихна убеждаващо.

— Значи вече можеш да оставиш работата на мен.

Манора бавно се надигна. Без да сваля поглед от Лесса, тя започна да събира дъсчиците.

— Твърди се, че Форт и Телгар са събрали необикновено добра реколта — подхвърли тя. Спокойният й тон не прикриваше особено добре тревогата й. — Керун също, въпреки крайбрежното наводнение.

— Наистина ли? — измърмори Лесса учтиво.

— Да — продължи Манора окуражено, — и стадата в Керун и Тилек са се увеличили доста.

— Радвам се за тях.

Манора я измери с поглед, не съвсем убедена от внезапната й вежливост. Привърши със събирането на дъсчиците, след което ги постави отново на грижливо подредена купчинка.

— Забелязали ли сте как К’нет и ездачите от неговото ято се дразнят от ограниченията на Р’гул? — запита тя, наблюдавайки Лесса внимателно.

— К’нет?

— Да. И старият С’ган. Да, кракът му все още е трудно подвижен, и Тагат може да е повече сив, отколкото син, от старостта, но той беше от люпилото на Лидит. Последните й яйца излюпиха добри животни — отбеляза тя. — С’ган си спомня други времена…

— Преди светът да се завърти и времената да се променят ли?

Този път приятелският тон на Лесса не подведе Манора.

— Ти си привлекателна за драконовите ездачи не само като Стопанка на Уейра, Лесса от Перн — каза Манора остро. Лицето й беше напрегнато. — Някои от кафявите ездачи, например…

— Ф’нор? — наблегна Лесса.

Манора се изправи гордо.

— Той е голям мъж, Стопанке, и ние от Долните Пещери сме се научили да не се вълнуваме от кръвните връзки и настроенията. Препоръчвам го като кафяв ездач, а не като своя син. Да, препоръчвам Ф’нор, и бих препоръчала също Т’сум и Л’рад.

— Препоръчваш ги, защото са от крилото на Ф’лар и са възпитани в старата традиция ли? По-малко податливи на уговарянията ми…

— Препоръчвам ги, защото вярват в традицията, че Уейрът трябва да се снабдява от Хранилищата…

— Добре — ухили се Лесса към Манора, виждайки, че жената не може да бъде подведена относно Ф’нор. — Ще приема препоръките ти като свои, защото не смятам… — Тя прекъсна изречението по средата. — Благодаря ти, че ми съобщи за нашите проблеми със снабдяването. Имаме нужда най-вече от прясно месо, нали? — запита тя, изправяйки се.

— И от зърно. Южните коренови зеленчуци също биха били добре дошли — отговори формално Манора.

— Отлично — съгласи се Лесса.

Манора излезе със замислен вид.

Лесса дълго си припомняше моментите от това интервю, седнала като слабичка статуетка в огромния каменен стол, краката й свити под нея на възглавницата.

Най-напред, смущаващата информация за това, че Манора се страхува много дори само от перспективата Лесса да отсъствува от Уейра, от близостта до Рамот, по какъвто и да било повод, за какъвто и да било период от време. Инстинктивната й реакция на страх беше много по-ефективен аргумент от която и да било от претенциозните пословици на Р’гул. Манора обаче не беше подсказала с абсолютно нищо основанието за този страх. Добре, Лесса нямаше да лети на някой от другите дракони, с или без ездач, както беше започнала да мисли, че ще може.

Относно проблема с недостатъчното снабдяване Лесса смяташе да действува. Особено след като Р’гул нямаше да го направи. И, тъй като Р’гул не можеше да протестира за това, което не знае, тя щеше да спомогне, с помощта на К’нет или Ф’нор, или колкото ездачи е нужно, за това Уейрът да бъде снабден достатъчно добре. Редовното хранене беше станало приятен навик, от който тя не искаше да се откаже. Тя не възнамеряваше да става алчна, но някои справедливи дребни кражби биха останали незабелязани от Господарите на Хранилищата.

К’нет обаче беше млад; той можеше да прояви прибързаност и недискретност. Вероятно Ф’нор щеше да бъде по-мъдрият избор. Но беше ли той толкова способен да маневрира както К’нет, който беше в края на краищата бронзов ездач? Може би С’ган. Липсата на престарелия син ездач, разполагащ с предостатъчно време, можеше да остане незабелязана.

Лесса се усмихна сама на себе си, но усмивката й бързо изчезна.

„Дойде ли ден на Уейра да се наложи да купува това, което трябва да му бъде давано…“ Тя подтисна предупредителната тръпка, концентрирана върху срамността на тази ситуация. Тя допълнително подчертаваше степента на нейната самоизмама.

Защо тя беше мислела, че да бъдеш в Уейра е толкова различно от това да бъдеш в Руатското Хранилище? Бяха ли уроците от ранното й детство внушили такава безпрекословна почит към Уейра, че животът да трябва да промени хода си само защото Лесса от Руата е била Впечатана от Рамот? Как беше възможно тя да е била такава романтична малка глупачка?

Огледай се наоколо, Лесса от Перн, огледай Уейра с очи, отворени за истината. Стар и свещен ли е Уейрът? Да, но е и овехтял и износен — и изгубил авторитета си. Да, ти беше съблазнена от това да седиш на големия каменен стол на Стопанката на Уейра край масата на Съвета, но възглавничката е тънка, а платът — прашен. Поласкана да мислиш, че дланите ти лежат където са почивали тези на Морета и Торени? Да, но камъкът е покрит с мръсотия и се нуждае от добро изтъркване. И седалището ти може да почива където са били техните — но не това е мястото, където се намира умът ти.

Овехтелият Уейр демонстрираше западането на ролята си в схемата на живота на Перн. Също и тези мъжествени драконови ездачи, толкова смели в уеровите си доспехи, гордо яхнали шиите на големите си животни — те не можеха лесно да бъдат изучени отблизо без няколко смущаващи разкрития. Те бяха обикновени хора, с човешки стремежи и амбиции, пълни с човешки грешки и разочарования, нежелаещи да нарушат приятния си живот заради грубите необходимости, които биха възстановили Уейра. Те бяха потънали твърде дълбоко в изолацията си от останалата част на човечеството; те не разбираха, че никой не се сеща за тях. Не ги предвождаше истински лидер…

Ф’лар! Какво чакаше той? Да види Лесса неефективността на Р’гул? Не, реши бавно Лесса, да порасте Рамот. За да лети с нея Мнемет, когато може… този Ф’лар беше просто традиционалист, и Лесса мислеше, че това извинение е само благовидна външност… когато ездачът на избраника на кралицата става, по традиция, Водач на Уейра. Този ездач!

Добре де, може би Ф’лар просто смята, че събитията вървят не както той ги планира.

Очите ми бяха заслепени от тези на Рамот, но сега вече мога да виждам през дъгата, мислеше си Лесса, настройвайки се срещу нежността, която винаги придружаваше всяка мисъл за златното животно. Да, мога да виждам сега в черните и сиви сенки, където чирачеството ми в Руата би могло да ме постави на изгодна позиция. Вярно е, тук трябва да се контролира нещо много повече от едно малко Хранилище, и трябва да се повлияят много по-проницателни умове. Проницателни, но глупави по свой собствен начин. Доста опасно е, ако загубя. Но как бих могла? Усмивката на Лесса се разшири и тя потърка длани в бедрата си в предвиждане на предизвикателството. Те не могат да направят нищо с Рамот без мен, а тя им трябва. Никой не може да удържи Лесса от Руата, и те са така обвързани към мен, както бяха към Йора. Само че аз не съм Йора!

С приповдигнат дух Лесса скочи от стола. Отново че чувствуваше пълна с живот. И по-убедена в силата си, отколкото когато Рамот беше будна.

Време, време, време. Време за Р’гул. Е, добре, Лесса вече нямаше повече само да отмерва времето му. Тя беше досега безнадеждна глупачка. Сега щеше да бъде Стопанка на Уейра. Ф’лар я беше съблазнил да мисли, че тя може да бъде.

Ф’лар… мислите й се връщаха непрекъснато към него. Щеше да трябва да внимава за него. Особено когато започнеше да „подрежда“ нещата по свой вкус. Но тя имаше едно предимство, за което той не знаеше — че може да разговаря с всички дракони, не само с Рамот. Дори с неговия безценен Мнемет.

Лесса отметна назад ръце и се разсмя. Смехът отекна кухо в голямата, празна Стая на Съвета. Тя се разсмя отново, зарадвана от упражнението, което толкова рядко й се случваше да прави. Веселието й събуди Рамот. Ликуването от взетото решение беше заменено от това от знанието, че златният дракон се събужда.

Рамот отново се размърда и се протегна неспокойно, когато гладът прониза дрямката й. Лесса хукна леко нагоре по прохода, нетърпелива като дете да види отново блестящите очи и нежността, която характеризираше драконицата като личност.

Огромната златна клинообразна глава на Рамот се въртеше от една страна на друга, докато съненият дракон търсеше другарката си по Уейр. Лесса бързо докосна тъпата й брадичка, и търсещата глава спря, успокоена. Няколкото защитни клепача се разделиха над многофасетните очи, и Рамот и Лесса подновиха залога за безсловесната си преданост.

Рамот отново беше сънувала тези сънища, каза тя на Лесса, потрепервайки леко. Там беше толкова студено! Лесса погали меката горна част на клепача й, успокоявайки я. Тя беше така здраво свързана с Рамот, че остро усещаше тревогата, която предизвикваше това повтаряне.

Рамот се оплака от сърбеж в лявата страна на гърба.

— Кожата отново се лющи — каза й Лесса, пръсвайки бързо фино масло върху засегнатата област. — Ти растеш толкова бързо — добави тя шеговито и с нежна тревога.

Рамот повтори, че я сърби отвратително.

— Или яж по-малко, така че да спиш по-малко, или спри да растеш през нощта.

Лесса напяваше грижливо, докато втриваше маслото:

— Дракончето трябва са бъде мазано с масло всеки ден, тъй като бързият растеж в ранното му развитие може да доведе до преразтягане на деликатните тъкани на кожата, правейки ги тънки и чувствителни.

Сърбящи, поправи я Рамот, извивайки се.

— Тихо. Само повтарям каквото са ми казвали.

Рамот изпусна драконова въздишка, която омота здраво робата на Лесса около краката й.

— Шът. Всекидневното къпане е задължително, и тези измивания трябва да се придружават от пълно намазване с масло. Загрубялата кожа се превръща в лоша броня за възрастния дракон. Лошата броня води до разкъсвания на кожата, които са опасни за летящия звяр.

Не спирай да триеш, помоли я Рамот.

— Наистина, за летящия звяр!

Рамот информира Лесса, че е толкова гладна. Не може ли да я изкъпе и намаже с масло по-късно?

— В момента, в който си натъпчеш корема догоре, ставаш толкова сънлива, че едва можеш да пълзиш. Станала си прекалено голяма, за да може човек да се грижи за теб.

Острото възражение на Рамот беше прекъснато от ниско прихване. Лесса се обърна, набързо прикривайки раздразнението, което изпита, като видя Ф’лар да крачи разсеяно към аркообразния вход на коридора на леговището.

Сигурно беше ходил на патрул, тъй като все още носеше тежкото снаряжение от уерова кожа. Здравата туника прилепваше към плоските гърди, очертаваше дългите, мускулести крака. Костеливото, но мъжествено лице все още беше зачервено от ултра-студа на между. В странно махагоновите му очи проблясваше веселие и, добави Лесса, високомерие.

— Расте под добри грижи — коментира той, доближавайки се до леговището на Рамот с куртоазен поклон към младата кралица.

Лесса чу Мнемет да изпраща поздрави на Рамот от своето място на ръба отвън.

Рамот кокетливо обърна очи към водача на ято. Усмивката му с почти собственическа над нея гордост удвои раздразнението на Лесса.

— Ескортът пристига точно навреме, за да каже на кралицата добър ден.

— Добър ден, Рамот — каза покорно Ф’лар. След това се изпъчи, тупвайки тежките ръкавици в крака си.

— Да не сме прекъснали режима на патрулите — попита Лесса с извинителен тон.

— Няма значение. Обикновен редовен полет — отговори неустрашимо Ф’лар. Той лениво се дръпна настрани от Лесса, за да не му закрива тя изгледа към кралицата. — Станала е по-голяма от повечето кафяви. В Телгар морето беше бурно и имаше наводнения. В Иген пък приливните вълни бяха с дълбочина един драконов ръст. — Усмивката му проблясна, като че ли дребните бедствия му доставяха удоволствие.

Тъй като Ф’лар никога не казваше каквото и да било без някакъв умисъл, Лесса картотекира това изречение за по-нататъшно разглеждане. Колкото и дразнещо да беше присъствието на Ф’лар, тя предпочиташе неговото пред това на останалите бронзови ездачи.

Рамот прекъсна размислите на Лесса с кисело напомняне: Ако тя трябва да бъде окъпана преди да яде, биха ли те могли да се заемат с това преди да е умряла от глад?

Лесса чу доволното боботене на Мнемет и без помощта на прохода.

— Мнемет казва, че не е зле да я развеселяваме — отбеляза Ф’лар снизходително.

Лесса подтисна желанието да му обясни, че чудесно може да чуе какво казва Мнемет. Един ден щеше да е много благотворно да наблюдава изумената реакция на Ф’лар на информацията, че тя може да чува и да говори на всеки дракон в Уейра.

— Пренебрегвам я недопустимо — каза Лесса, сякаш се разкайваше.

Тя забеляза, че Ф’лар беше почти готов да й отговори. Внезапно той спря и махагоновите му очи се свиха за момент. След това, усмихвайки се приятелски, й посочи с жест да продължава.

Някаква вътрешна злоба подтикваше Лесса да се опитва да подлъже Ф’лар. Един ден тя щеше да пробие високомерната му поза и да го хване на кукичката. Само че изискваше доста опити. Той имаше остър ум.

Тримата се присъединиха към Мнемет на скалистия ръб. Той прелиташе като защитник над Рамот, докато тя се плъзгаше тромаво надолу към далечния край на дългия овал на чашата на Уейра. Мъглата, издигаща се от топлите води на малкото езерце, се разпръсна от маховете на неловките криле на драконицата. Тя растеше толкова бързо, че не беше имала кога да се научи на координация на мускулите и тялото. Когато Ф’лар придържаше Лесса на шията на Мнемет по време на краткото спускане, тя гледаше с опасение недодяланите и груби движения на кралицата.

Кралиците не летят, защото не могат, мислеше си Лесса с горчива откровеност, сравнявайки гротескното спускане на Рамот с лекото плъзгане на Мнемет.

— Мнемет казва да те уверя, че тя ще бъде по-грациозна, когато порасте напълно — каза доволният глас на Ф’лар в ухото й.

— Но младите мъжки растат също толкова бързо, и не са дори… — Тя млъкна. Нямаше да повери каквото и да било на този Ф’лар.

— Те не израстват толкова големи, и постоянно се упражняват…

— Да летят!… — Лесса сграбчи думата, и, забелязвайки лицето на бронзовия ездач, не каза нищо повече. Той беше също толкова бърз и в случайно подхвърлените подигравки.

Рамот се беше потопила вече и раздразнително очакваше да бъде изтъркана с пясък. Лявата част на гърба я сърбеше ужасно. Лесса послушно атакува засегнатото място с ръка, пълна с пясък.

Не, животът й в Уейра не беше много по-различен от този в Руата. И сега търкаше. И Рамот от ден на ден предоставяше все по-голяма площ за търкане, помисли си тя, след като изпрати златния звяр в по-дълбоката вода да се изплакне. Рамот изпляска, потапяйки се във водата до самия връх на носа. Очите й, покрити от тънкия вътрешен клепач, проблясваха току под повърхността на водата — като подводни скъпоценни камъни. Тя лениво се обърна на другата страна и водата около глезените на Лесса се развълнува.

Когато Рамот излезеше навън, всяка работа прекъсваше. Лесса забеляза жените, скупчени на изхода на Долните Пещери, с очи, разширени от учудване. Драконите се подаваха от леговищата си или тихо се въртяха отгоре. Дори учениците, момчета и дракончета, зяпаха любопитно от бараките за новаци на тренировъчните площадки.

Неочаквано от височините на Звездния камък изсвири дракон. Той и ездачът му се спуснаха по спирала надолу.

— Десятък, Ф’лар, керван пред прохода — съобщи синият ездач, хилейки се широко, докато не се учуди на спокойствието, с което неговите неочаквани добри новини бяха посрещнати от бронзовия ездач.

— Кой може да бъде това? — запита Лесса Ф’лар. — Лоялните три вече ги докараха.

Ф’лар изчака, докато не видя Ф’нор на кафявия Кант да се извива нагоре и над защитния ръб на Уейра, последван от няколко зелени ездачи от ятото му.

— Скоро ще знаем — отбеляза той. След това се обърна замислено към изток. Неприятна усмивка докосна за миг ъгъла на устните му. Лесса също погледна на изток, където опитното око можеше да различи бледия блясък на Червената Звезда, въпреки че слънцето беше високо в небето.

— Лоялните ще бъдат защитени — промърмори Ф’лар тихичко, — когато Червената Звезда минава.

Лесса не знаеше как и защо те бяха стигнали до съгласие в непопулярното иначе убеждение във важността на Червената Звезда. Тя само знаеше че и тя също я възприема като Зло. Това всъщност беше най-важният аргумент във всички убеждавания на Ф’лар към нея да напусне Руата и да дойде в Уейра. Не знаеше и защо той не се е поддал на злокачественото влияние, което беше обезсилило останалите драконови ездачи. Тя никога не го беше питала — не защото не можеше, просто беше толкова очевидно, че вярата му не подлежи на съмнение. Той знаеше. И тя знаеше.

Понякога това убеждение обезпокояваше и драконите. При изгрев те като един започваха да се размърдват неспокойно в съня си — ако изобщо спяха — или мятаха опашките си и разперваха криле протестиращо, ако бяха будни. Манора, изглежда, също вярваше. Сигурно и Ф’нор. И може би част от увереността на Ф’лар беше заразила и ездачите от неговото ято. Той твърдо изискваше пълно спазване на традицията от своите ездачи и го получаваше, до степен на открито посвещаване.

Рамот изплува от езерото и полуизпляска, полуизподскача пътя си до площадката за хранене. Мнемет се настани на ръба и позволи на Лесса да седне на предния му крак. Почвата надалече от дъното на Чашата беше студена.

Рамот похапна, оплаквайки се горчиво от жилавите животни, които съставляваха порциона й, и протестирайки, когато Лесса я ограничи на шест.

— И другите трябва да ядат, знаеш.

Рамот информира Лесса че тя е кралица и има приоритет.

— Утре ще те сърби.

Мнемет каза, че тя може да вземе неговия дял. Той беше похапнал добре с едно тлъсто добиче в Керун преди два дни. Лесса изгледа Мнемет с любопитен интерес. Затова ли всички дракони от ятото на Ф’лар изглеждаха толкова самоуверени? Тя трябваше да започне да отделя повече внимание на това кой кога посещава площадката за хранене, и колко често.

Рамот вече се беше върнала в леговището си и отново дремеше, когато Ф’лар докара в жилището водача на кервана.

— Стопанко на Уейра — каза Ф’лар, — този пратеник иде от Литол със задължение към теб.

Човекът, с нежелание откъсвайки очите си от блестящата златна кралица, се поклони на Лесса.

— Казвам се Тиларек, Стопанко на Уейра. Праща ме Литол, Надзирател на Руатското Хранилище — каза той с уважение, но погледът му, когато той гледаше към Лесса, беше толкова одобрителен, че беше само на крачка от недискретността. Той измъкна съобщение от пояса си и се запъна, раздвоен между знанието, че жените не могат да четат, и инструкцията да го предаде на Стопанката на Уейра. В момента, когато той забеляза развеселеното потвърждение на Ф’лар, Лесса протегна ръка нетърпеливо.

— Кралицата спи — отбеляза Ф’лар, посочвайки прохода към Стаята на Съвета.

Много находчиво от страна на Ф’лар, помисли си Лесса, да осигури на пратеника възможност да погледа известно време Рамот. Тиларек щеше да разправя наляво и надясно по време на връщането си, вероятно допълвайки и обогатявайки нещата с всеки разказ, за необикновените размери и доброто здраве на кралицата. Нека да разказва и мнението си за новата Стопанка на Уейра.

Лесса изчака, докато видя Ф’лар да предлага на пратеника чаша вино, преди да развие кожата. Докато разгадаваше кривулиците на Литол, тя разбра колко се радва на това да получи новини от Руата. Но защо Литол трябваше да започва с:

„Детето расте здраво и силно…“

Това дете изобщо не я интересуваше. А…

„Руата е почистена от зеленината от върховете на хълмовете до основите на работилниците. Реколтата беше много добра, и животните се размножават в новите стада. Изпращам ви дължимия справедлив десятък на Руатското Хранилище. Желая процъфтяване на Уейра, който ни пази.“

Лесса изсумтя тихо. Руата наистина знаеше задълженията си. Но дори и другите три плащащи десятъка си Хранилища не бяха изпратили подходящи приветствия. Съобщението от Литол продължаваше зловещо:

„Няколко думи към мъдрите. Със смъртта на Факс Телгар излезе начело на растящите метежни настроения. Мерон, така нареченият Господар на Набол, е силен и се опитва, както оставам с впечатление, да вземе връх; Телгар е твърде внимателен с него. Разногласията се засилват и са по-разпространени, отколкото когато говорих за последен път с Бронзовия Ездач Ф’лар. Уейрът трябва да бъде двойно по-предпазлив. Ако Руата може да бъде от полза, съобщете ми.“

Погледът на Лесса стана зъл при последното изречение. То само подчертаваше, че твърде малко Хранилища са от полза по какъвто и да било начин.

— …ни се смяха, добри ми Ф’лар, — разказваше Тиларек, разквасявайки гърлото си със солидна глътка от вино, собствено производство на Уейра. — затова че постъпваме както трябва да се постъпи.

— Интересно, че колкото по-близо идвахме до Бенденските планини, толкова по-малко ни се смееха. Понякога е трудно да разбереш смисъла на някои неща, след като си престанал да ги правиш. Например ако аз не се грижех да пазя ръката си силна и привикнала към тежестта на меча, — и той направи няколко страховити замаха и пробождания с дясната си ръка — щях да се окажа в проблем, когато дойде някоя дълго отлагана битка. Някои хора обаче вярват най-много на най-гръмогласните. А пък някои вярват, защото се боят да не вярват. Само че — продължи той бързо — аз съм от боен род и не ми е лесно да слушам меленето на разни ми ти обикновени занаятчии и жители на Хранилищата. Беше ни обаче заповядано да държим мечовете си в ножниците, и ние го направихме. А също и — той изкриви лице в гримаса — да говорим по-меко. Господарите постоянно поддържат стража след… след Търсенето…

Лесса се чудеше какво искаше той да каже, но той продължи сдържано:

— Някои хора има доста да съжаляват, когато Нишките започнат да падат по цялата тази зеленина около вратите им.

Ф’лар напълни отново чашата на човека, питайки случайно каква реколта е забелязал той по пътя насам.

— Разкошна, богата и обилна — увери го куриерът. — Казват, че този Оборот е бил най-добрият, който помнят хората. Лозите в Кром са навързали ето такива гроздове — и той направи широк кръг с двете си огромни длани, и слушателите му реагираха по подходящ начин. — И никога досега не съм виждал житата на Телгар толкова гъсти и тежки. Никога.

— Перн процъфтява — отбеляза сухо Ф’лар.

— Моля да ме извините, — взе Тиларек изсъхнало парче плод от масата, — но ми се е случвало да събирам в праха след колите с реколтата по-добри неща от това. — Той излапа плода на две хапки, избърсвайки ръце от туниката си. След това, разбирайки какво е казал, добави набързо: — Руатското Хранилище ви изпраща най-доброто. Първите плодове, както трябва да се постъпи. Няма събирани от земята. Можете да бъдете сигурни.

— Успокоително е да знаем, че получаваме верността на Руата в пълна степен — увери го Ф’лар. — Чисти ли бяха пътищата?

— Да, и тая година е доста необикновена. Студове, след това горещини, като че ли времето не може да си спомни кой сезон е. Няма сняг и има съвсем малко дъжд. Но ветровете! Никога не сте виждали такива. Разправят как бреговете са били пострадали от силното вълнение. — Той извъртя очи изразително и, прегърбвайки се леко, добави поверително: — Разправят, че димящата планина на Иста, дето се появява и след това… пффффтт… изчезва… че тя отново се е появила.

Ф’лар изглеждаше определено скептичен, но Лесса не пропусна блясъка на удовлетворение в очите му. Човекът приказваше сякаш някои от неясните стихове на Р’гул.

— Вие трябва да останете няколко дни, за да си починете добре — покани Ф’лар пратеника сърдечно, повеждайки го покрай спящата Рамот.

— О, благодарен съм. Човек идва в Уейра може би веднъж или два пъти през целия си живот — разсеяно говореше Тиларек, извивайки врат, за да не изпуска от очи Рамот, докато Ф’лар го водеше навън. — Не знаех, че кралиците израстват толкова големи.

— Рамот вече е много по-едра и по-силна от Неморт — увери го Ф’лар, предавайки го на младия ездач, който трябваше да го изпрати до временното му жилище.

— Прочети това — каза Лесса, размахвайки нетърпеливо кожата към бронзовия ездач веднага, след като те отново влязоха в Стаята на Съвета.

— Не очаквах нещо много по-различно — отбеляза Ф’лар, незаинтересован, свивайки се на ръба на голямата каменна маса.

— И? — запита Лесса вбесено.

— Времето ще покаже — отвърна Ф’лар спокойно, разглеждайки дали плодът няма гнили места.

— Тиларек намекна, че не всички жители на Хранилищата споделят разколническите убеждения на техните господари — коментира Лесса, опитвайки се да се успокои.

Ф’лар изпръхтя.

— Тиларек казва „каквото ще хареса на слушателите им“ — каза той, подражавайки нелошо на интонацията на човека.

— Ти знаеш много добре, — каза Ф’нор през отворения вход, — че той не говори от името на всички свои хора. Сред ескорта имаше доста мърморене. — Ф’нор поздрави Лесса вежливо, макар и разсеяно. — Чувствува се, че Руата твърде дълго е била бедна, за да може да даде такъв дял на Уейра за първия си плодороден Оборот. И бих казал, че Литол е бил по-щедър, отколкото е трябвало. Ще ядем добре… поне известно време.

Ф’лар подхвърли кожата с изписаното на нея съобщение към кафявия ездач.

— Като че ли не знаехме това — изхъмка Ф’нор, след като прегледа бързо съобщението.

— Ако знаеш това, какво ще направиш? — запита Лесса. — Уейрът е загубил авторитета си до такава степен, че скоро ще дойде ден той да не може да се изхрани.

Тя умишлено използува тази фраза, забелязвайки с удоволствие как тя събуди спомените на двамата драконови ездачи. Погледът, който те отправиха към нея, беше почти жесток. След това Ф’лар прихна, и Ф’нор се отпусна с горчив смях.

— Е? — запита тя отново.

— Р’гул и С’лел ще огладнеят, без съмнение — каза Ф’нор, свивайки рамене.

— А вие двамата?

Ф’лар също сви рамене и, надигайки се, се поклони формално на Лесса.

— Тъй като Рамот спи дълбоко, Стопанко на Уейра, моля за твоето позволение да се оттегля.

— Измитайте се! — изкрещя Лесса към тях.

Те се бяха обърнали вече, усмихвайки се един на друг, когато Р’гул влетя в стаята. С’лел, Д’нол, Т’бор и К’нет го следваха по петите.

— Какво чувам? Че Руата единствена от Високите склонове ни праща десятък?

— Абсолютно точно — съгласи се Ф’лар спокойно, подхвърляйки съобщението към Р’гул.

Водачът на Уейра го прегледа, мърморейки тихо думите, мръщейки се на съдържанието му. След това го предаде на С’лел, който го разтвори така, че да могат да го прочетат всички.

— Миналата година изхранихме Уейра от десятъка на три Хранилища — декларира Р’гул надменно.

— Предишната година — намеси се Лесса. — И това стана само защото имахме резерви в складовите пещери. Манора току-що ми съобщи, че тези резерви са свършили…

— Руата беше много щедра — намеси се Ф’лар. — Това трябва да промени положението.

Лесса спря за момент, мислейки, че не го е чула добре.

— Не дотам щедра — прекъсна го тя, игнорирайки сдържащия поглед, който той хвърли към нея.

— Така или иначе дракончетата ядат повече тази година. Така че имаме само един изход. Уейрът трябва да търгува с Телгар и Форт, за да изкара студовете.

Думите й мигновено предизвикаха избухване.

— Да търгува? Никога!

— Уейрът унизен до търгуване? Грабеж!

— Р’гул, по-скоро ще крадем. Никакво търгуване!

Това беше засегнало болното място на всички бронзови ездачи. Дори С’лел реагира с негодувание. К’нет направо танцуваше, очите му блестяха при мисълта за действия.

Единствено Ф’лар остана спокоен. С ръце, скръстени пред гърдите, той гледаше студено към нея.

— Грабеж? — Гласът на Р’гул се издигна авторитетно над шума. — Не може да грабим!

Забравили възпитания у тях рефлекс на подчинение, те го засипаха с въпроси.

— Няма да грабим ли? — запитаха Т’бор и Д’нол в хор.

— И защо не? — продължи Д’нол. Вените на врата му се бяха издули.

Не е той подходящият, въздъхна наум Лесса, опитвайки се да забележи С’лан, но си спомни, че той е на тренировъчната площадка. Често той и Д’нол действуваха заедно срещу Р’гул на Съветите, но Д’нол не беше достатъчно силен, за да издържи сам.

Лесса погледна с надежда към Ф’лар. Защо не вземе думата той?

— Писнало ми е от жилаво старо месо, от лош хляб, от корени с вкус на дърво — крещеше Д’нол, изгубил всякакъв контрол. — Перн процъфтява този оборот. Нека пък малко капне и над Уейра, както си му е редът!

Т’бор, изправен войнствено до него, изръмжа в знак на съгласие. Очите му се спряха първо на един, след това на друг от мълчащите бронзови ездачи. Лесса се хвана за надеждата, че Т’бор може да послужи като заместител за С’лан.

— Едно движение на Уейра в този момент — прекъсна ги Р’гул с предупредително вдигната ръка — и всички Господари ще се надигнат. Срещу нас. — Ръката му се спусна драматично.

Той стоеше лице в лице с двамата бунтовници, с леко разтворени крака, вдигната гордо глава и бляскащи очи. Стърчеше с глава и половина над набития, дребен Д’нол и слабичкия Т’бор. Контрастът не беше приятен: създаваше се впечатлението за горд патриарх, наставляващ съгрешили деца.

— Пътищата са чисти — продължи Р’гул зловещо, — няма нито дъжд, нито сняг, който да спре една напредваща армия. Господарите поддържат силни стражи, откакто Факс беше убит. — Главата на Р’гул се обърна леко в посока на Ф’лар. — Сигурно всички си спомняте оскъдното гостоприемство, което получихме по време на търсенето? — Сега Р’гул изгледа всеки бронзов ездач подред с многозначителен поглед. — Знаете настроенията в Хранилищата, видяхте и тяхната сила. — Той вдигна глава. — Толкова ли сте глупави, че да ги настроите срещу себе си?

— Едно добро минаване с огнен камък… — изстреля Д’нол сърдито и внезапно спря. Еретичните му думи шокираха и него самия не по-малко, отколкото всеки друг в стаята.

Дори Лесса зяпна при идеята за умишлено използуване на огнения камък срещу хора.

— Трябва да се направи нещо — промърмори Д’нол отчаяно, обръщайки се първо към Ф’лар, след това, с полуугаснала надежда, към Т’бор.

Ако Р’гул победи, това ще бъде краят, мислеше си Лесса в студен бяс, и реагира, насочвайки мислите си към Т’бор. В Руата беше най-лесно да бъдат подтикнати ядосани хора. Ако… Отвън се разнесе гласът на дракон.

Пронизващо остра болка я стрелна от стъпалото нагоре до пръстите на ръцете. Вцепенена, тя отстъпи назад, падайки, без да иска, върху Ф’лар. Той хвана ръката й с пръсти като клещи.

— Ти смееш да се опитваш… — прошепна той жестоко в ухото й и с фалшива грижливост почти я бухна обратно на стола й. Пръстите му стискаха ръката й с желязна хватка.

Преглъщайки конвулсивно срещу двойното нападение, тя седна вдървено. Когато вече можеше да възприема какво ставаше, тя разбра, че моментът на кризата е преминал.

— Сега не може да се направи нищо — казваше Р’гул остро.

„Сега…“ Думите отекваха в звънящите уши на Лесса.

— Уейрът трябва да тренира младите дракони. Трябва да възпитава младите ездачи в уважение към Традициите.

Празни Традиции, мислеше си подтиснато Лесса, успокоявайки се с горчилка. И те щяха да изпразнят и самия Уейр.

Тя погледна с безсилен бяс към Ф’лар. Ръката му се сви предупредително около нейната, докато пръстите притиснаха сухожилието към костта и тя отново изхърка от болка. Въпреки сълзите, напълнили очите й, тя можеше да види поражението и срамът, изписани на младото лице на К’нет. Надеждата проблясна, подновена.

Тя се насили да се отпусне. Бавно, като че ли Ф’лар наистина я е уплашил. Достатъчно бавно, за да може той да повярва в капитулацията й.

В първия удобен момент тя щеше да хване К’нет натясно. Той беше готов за идеята, която тя току-що беше планирала. Той беше млад, мъжествен и така или иначе небезразличен към нея. Щеше да й свърши отлична работа.

— Драконов ездачо, от излишък бягай ти — интонираше Р’гул. — Носи той на Уейра само купища беди.

Лесса го изгледа, искрено ужасена, че той може да прикрие моралната загуба на Уейра с лицемерни наставления.