Ан Маккафри
Полетът на дракона (3)

От Уейра и Чашата се вдигнете,

Бронзови, кафяви, сини и зелени,

На криле, драконови ездачи на Перн,

Във въздуха, видими, и в миг — невидени.

Ф’лар, седнал на голямата шия на бронзовия Мнемет, се появи пръв в небето над главното Хранилище на Факс, така нареченият Господар на Високите склонове. Зад него, правилно подредени като клин, се появиха ездачите от неговото ято. Ф’лар провери подреждането автоматично; то беше така прецизно, както и в момента на навлизането им между.

Докато Мнемет извършваше завоя, който щеше да ги доведе до границата на Хранилището, в съответствие с приятелския характер на това посещение, Ф’лар разглеждаше с отвращението на драконов ездач лошото състояние на защитата на хребета. Ямите за огнен камък бяха празни, и изсечените в скалата жлебове, тръгващи от тях към всички посоки, бяха позеленели от растящия мъх.

Имаше ли поне един Господар на Перн, който да поддържа Хранилището си чисто от растителността в съответствие с древните закони? Устните на Ф’лар се свиха в тънка линия. Когато това Търсене завърши, и Впечатването бъде направено, в Уейра ще трябва да се свика един сериозен, наказващ Съвет. И, в името на златната черупка на кралицата, той, Ф’лар, смяташе да бъде неговият председател. Той щеше да замени летаргията с индустрия. Щеше да изкорени зелените и опасни плевели от височините на Перн, щеше да изтръгне стъблата на тревата от каменните им гнезда. Няма да бъде забравена нито една зелена опушка в нито една ферма. И десятъкът, който досега беше даван толкова мизерно и просяшки, щеше да се изпраща с подобаваща редовност в Драконовия Уейр под заплаха от изпепеляване с огнен камък.

Мнемет избоботи утвърдително, свивайки криле, за да кацне на тревясалите гранични камъни на Факсовото Хранилище. Бронзовият дракон изплющя с големите си криле, и Ф’лар чу предупреждаващата тръба в Голямата кула на Хранилището. Той подсказа, че иска да слезе, и Мнемет приклекна на колене. Ф’лар застана до огромната, подобна на клин глава на дракона, дипломатично очаквайки пристигането на Господаря на Хранилището. Разгледа спокойно долината под тях, потънала в мараня под топлите пролетни слънчеви лъчи. Игнорираше прикритите глави, които го наблюдаваха през процепите на парапета и прозорците по стените на Крепостта.

Ф’лар не се обърна, когато повеят на вятъра изотзад оповести пристигането на останалите от ятото. Той усети обаче кога Ф’нор, кафявият ездач, който по съвпадение му беше и полубрат, зае обичайната си позиция от лявата му страна, една драконова дължина по-назад. С крайчеца на окото си Ф’лар забеляза как Ф’нор старателно премазва с тока на ботуша си тревата, вкопчила се между камъните.

Иззад стените на крепостния двор, оттатък отворените врати, се чу заповед, приглушена до силен шепот. Почти веднага зад тях се появи, марширувайки, група хора, водени от средно висок, здраво сложен мъж.

Мнемет изви шия, навеждайки глава така, че брадичката му се опря на почвата. Многофасетните му очи проблясваха на височината на главата на Ф’лар с отвлечен интерес към приближаващата се група. Драконите не можеха да разберат защо предизвикват такъв малодушен страх сред обикновените хора. Само в един миг от живота си драконът можеше да атакува човек, и това можеше да бъде простено поради незнание. Ф’лар не можеше да обясни на дракона политиката, скрита зад нуждата да се предизвиква страх и у селяните, и у Господаря, и у занаятчиите. Той можеше обаче да забележи, че страхът и смущението, изписани по лицата на приближаващия ги взвод, които озадачаваха Мнемет, бяха странно приятни за него, Ф’лар.

— Добре дошъл, бронзов ездачо, във владенията на Факс, Господар на Високите склонове. Той е на твоите услуги — и човекът отдаде изпълнена с респект почест.

Използуването на трето лице можеше да бъде изтълкувано от педантичен човек като завоалирана обида. Това съвпадаше с информацията, с която Ф’лар разполагаше относно Факс, така че го игнорира. Сведенията му бяха верни и в това, че Факс е алчен човек. Личеше си по бягащите му очи, които пробляскваха към всеки детайл от облеклото на Ф’лар, както и от лекото намръщване, когато забеляза изкусно гравираната дръжка на меча.

Ф’лар констатира на свой ред няколкото скъпи пръстена, които проблясваха на лявата ръка на Факс. Дясната му ръка стоеше леко присвита, навик на професионалния боец с меч. Туниката му от скъп плат беше лекьосана и не особено скоро облечена. Краката на мъжа, обути в тежки ботуши от кожа на уер бяха стабилно стъпили, тежестта балансираше на пръстите. С този човек трябва да се държим внимателно, реши Ф’лар, както и би трябвало с покорителя на петте съседни Хранилища. Такава алчна смелост сама по себе си говореше за много. Факс се беше оженил в шесто Хранилище… и беше наследил, макар и при доста необичайни обстоятелства, седмо. Ф’лар се надяваше да докара Търсенето до успех в тези седем Хранилища. Нека Р’гул върви на юг да Търси сред ленивите, макар и красиви жени там. Уейрът се нуждаеше от силна стопанка този път; Йора беше направо безполезна с Неморт. Нещастия и несигурност — това бяха условията, които възпитаваха качествата, нужни според Ф’лар на една Стопанка на Уейра.

— Тръгнали сме на Търсене — произнесе с маниерно разтегляне Ф’лар. — Искаме гостоприемството на Хранилището ти, Господарю Факс.

Очите на Факс се разшириха непроницаемо при споменаването на Търсенето.

— Бях чул, че Йора е мъртва — отговори Факс, изоставяйки внезапно третото лице, като че ли Ф’лар беше издържал някакъв тест с това, че не му обърна внимание. — Значи Неморт е снесла кралско яйце, а? — продължи той, плъзгайки очи по редицата на ятото, отбелязвайки дисциплинираната стойка на ездачите и подсказващия здраве цвят на драконите.

Ф’лар не удостои очевидното с отговор.

— И така, Милорд… — продължи Факс, накланяйки леко глава в очакване срещу драконовия ездач.

В продължение на един удар на сърцето Ф’лар се учуди дали събеседникът му го провокира умишлено с подобни прикрити обиди. Името на бронзовите ездачи трябваше да бъде така добре познато из цял Перн, както и това на кралицата на драконите и нейната Стопанка на Уейра. Ф’лар запази спокоен израз, очи срещу очите на Факс.

Свободно, с необходимия оттенък на арогантност, Ф’нор излезе напред и спря малко зад главата на Мнемет, докосвайки небрежно челюстната става на огромното животно.

— Бронзовият ездач на Мнемет, Господарят Ф’лар, ще се нуждае от отделна стая. Аз, Ф’нор, кафяв ездач, предпочитам да бъда с останалите от ятото. Ние сме дванадесет на брой.

Ф’лар хареса този ход на Ф’нор, натъртването на броя на ездачите, сякаш Факс не умееше да брои. Ф’нор беше формулирал нещата толкова находчиво, че за Факс беше невъзможно да протестира срещу върнатата обида.

— Господарю Ф’лар, — каза Факс през зъби, стиснати в усмивка, — за Високите склонове е чест да участвуват в твоето Търсене.

— За Високите склонове ще бъде от полза — отговори Ф’лар помирително — ако една от техните жителки стане Стопанка на Уейра.

— За наша вечна полза — отговори вкрадчиво Факс. — В старите времена прочути стопанки са идвали от моите Хранилища.

— Вашите Хранилища? — учуди се Ф’лар, усмихвайки се дипломатично, докато подчертаваше множественото число. — Ах, да, вие сега сте владетел на Руата, нали? Имало е много от това Хранилище.

Странно напрежение прекоси лицето на Факс, за да бъде бързо заменено от пресилено любезна усмивка. Той се отдръпна настрана, поканвайки с жест Ф’лар да влезе в Хранилището.

Заместникът на Факс изръмжа набързо заповед и хората се подредиха в две редици, избивайки с подкованите си с метал ботуши искри от камъните.

Подчинявайки се на неизречена заповед, всички дракони се издигнаха в облак от прах. Ф’лар мина небрежно през групата посрещачи. Мъжете хвърляха разтревожени погледи, когато зверовете прелетяха над тях към крепостта. Някой във Високата кула изтърва уплашен възглас, когато Мнемет реши да кацне именно на това удобно място. Големите му криле раздвижиха фосфоресциращия въздух из двора на крепостта, докато той настаняваше огромното си тяло на недостатъчната площ за приземяване.

Макар че не му личеше да забелязва страха, ужаса и почитта, които драконите предизвикваха, Ф’лар изпитваше удивление и донякъде удоволствие от този ефект. Господарите на Хранилищата се нуждаеха от напомняне, че те всъщност си имат работа с драконите, а не само с ездачите им, които бяха простосмъртни хора и можеха да бъдат убити. Древната почит към драконовите ездачи, както и към самите дракони, трябваше да бъде заложена отново в днешните сърца.

— Хранилището току-що става от масата, Господарю Ф’лар, ако… — предложи Факс. Гласът му пресекна при усмихнатия отказ на Ф’лар.

— Представете задължението ми пред вашата дама, Господарю Факс — отвърна Ф’лар, забелязвайки със скрито удовлетворение как Факс стисна зъби при церемониалното изискване.

Ф’лар беше напълно доволен от себе си. Той още не беше роден по време на последното Търсене, което за нещастие беше довело некадърната Йора. Но беше чел рапортите за предишни Търсения в Старите Записи, които описваха подмолни пътища как да бъдат обърквани тези Господари, които предпочитат да пазят дамите си настрана, когато дойдат драконовите ездачи. Да откаже на Ф’лар възможността да плати дълга си би било за Факс равносилно на тежка обида, която може да бъде възмездена само в смъртна схватка.

— Може би ще предпочетете първо да видите жилището си? — контрира Факс.

Ф’лар изтръска въображаема прашинка от мекия си ръкав и поклати глава с печален израз.

— Първо задълженията.

— Разбира се — почти изсъска Факс и тръгна бързо напред. Токовете му демонстрираха гнева, който той не можеше да изрази иначе.

Ф’лар и Ф’нор го последваха с по-бавна крачка през голямата двукрила метална врата в Голямата Зала, изсечена в склона на хълма. Нервни слуги прибираха масата с форма на буквата U. При влизането на двамата драконови ездачи те се стреснаха и изпуснаха посудата. Факс вече беше на другия край на залата и нетърпеливо стоеше край отворена плъзгаща се врата, единственият достъп до вътрешното Хранилище, изсечено, както всички такива Хранилища, дълбоко в камъка, убежище за всички по време на опасност.

— Не се хранят зле — отбеляза тихо Ф’нор, разглеждайки остатъците по масата.

— По-добре, отколкото Уейрът, изглежда — отвърна сухо Ф’лар, прикривайки уста с ръка, когато видя двама хамали, олюляващи се под тежестта на поднос с полуоглозган скелет на него.

— Изглежда младо и крехко — с горчилка каза Ф’лар. — Докато жилавите и остарели животни ги пращат на нас.

— Естествено.

— Добре обзаведена зала — с уважение каза Ф’лар, когато достигнаха Факс. След това, виждайки нетърпението на Факс да продължи, Ф’лар се обърна, без да бърза, към залата. Показа на Ф’нор дълбоко разположените, тесни като прорези прозорци, тежките бронзови капаци, отворени към обедното небе.

— Гледат на изток, както и трябва. Казаха ми, че новата зала на Телгарското Хранилище всъщност гледала на юг. Кажете ми, Господарю Факс, придържате ли се тук към старите традиции? Поставяте ли дневен пазач?

Факс смръщи вежди, опитвайки се да отгатне какво има предвид Ф’лар.

— В Кулата винаги има пазач.

— Пазач откъм изток?

Погледът на Факс отскочи към прозорците, след това се върна обратно, плъзвайки се по лицето на Ф’лар, след това към Ф’нор и пак към прозорците. След това отговори остро:

— Винаги има пазачи. На всички подходи.

— О, само на подходите — обърна се Ф’лар към Ф’нор и кимна мъдро.

— Къде другаде? — запита Факс заинтересувано, гледайки ту единия драконов ездач, ту другия.

— Трябва да попитам вашия менестрел. Вашето Хранилище има обучен менестрел, нали?

— Разбира се. Имам няколко обучени менестрели — изправи рамене Факс.

Ф’лар изрази неразбиране.

— Господарят Факс е владетел и на шест други Хранилища — напомни Ф’нор на водача на ятото.

— Разбира се — акцентира Ф’лар със същия намек, който Факс беше използувал преди малко.

Подражанието не остана незабелязано от Факс, но тъй като беше неспособен в момента да измисли нарочна обида, облечена в невинна словесност, той тръгна през осветяваните от светилници коридори. Драконовите ездачи го последваха.

— Удоволствие е да се види владетел на Хранилище, който следва толкова съвестно древните обичаи — каза Ф’лар на Ф’нор така, че Факс да го чуе, докато влизаха във вътрешното Хранилище. — Много са изоставили сигурността на масивната скала и са увеличили външните граници на Хранилищата си до опасни размери. Аз лично не бих забравял така лесно за риска.

— Те рискуват, Господарю Ф’лар. Други печелят — изсумтя Факс насмешливо, забавяйки крачка с важен вид.

— Печелят? Как така?

— Всяко външно Хранилище, бронзови ездачо, е лесно превземаемо с тренирани войници, опитно лидерство и добре премислена стратегия.

Този човек не е самохвалко, реши Ф’лар. Нито пък в тези мирни дни се е отказал да постави пазач на Кулата. Въпреки това обаче той не разширява опасно Хранилището си, не поради зачитане на древните Закони, а поради предпазливост. Държи менестрели не заради изискванията на традицията, а за показ. Но е оставил ямите пълни с гнилоч, оставил е тревата да расте. Предлага на драконовите ездачи едновременно открита вежливост и завоалирана обида. Човек, с който трябва да се внимава.

Жилищата на жените в Хранилището на Факс бяха преместени от традиционните най-вътрешни коридори в тези откъм склона на хълма. Слънчевата светлина се лееше от три дълбоко вградени във външната стена прозореца с двойни капаци. Ф’лар отбеляза, че бронзовите панти са добре смазани. Външните первази бяха на препоръчваната височина от едно копие; Факс не се беше поддал на модерната практика на изоставяне на защитните функции на стената.

Стаята беше богато украсена с красиви изображения на жени, заети с всички видове женска работа. Врати от двете страни водеха към по-малки спални, откъдето по заповед на Факс се изсипаха бързо жените му. Факс надуто посочи към жена в синя рокля, с прошарена коса, набраздено от разочарования и горчилки лице и изкривено от бременност тяло. Тя се приближи неловко и спря на няколко стъпки от господаря си. Ф’лар си направи от поведението й извода, че тя не се приближаваше до Факс повече, отколкото беше абсолютно необходимо.

— Господарката на Кром, майка на моите наследници — каза Факс без гордост или сърдечност.

— Миледи… — спря Ф’лар, изчаквайки името й да бъде съобщено.

— Гема — изсъска кратко Факс.

Ф’лар се поклони дълбоко.

— Миледи Гема, Уейрът е в Търсене и моли за гостоприемството на вашето Хранилище.

— Господарю Ф’лар, — отговори леди Гема с нисък глас, — вие сте най-добре дошли.

Ф’лар не пропусна не много ясното произнасяне на наречието, нито факта, че Гема знаеше името му. Усмивката му беше по-топла, отколкото изискваше вежливостта, сгрята от уважение и симпатия. Съдейки по броя на жените в това жилище, Факс използуваше леглото доста често. Тук сигурно имаше една-две, с които леди Гема би се простила без да съжалява особено.

Факс започна с представянето, мърморейки неясно имената, докато не разбра, че тази стратегия е безуспешна — Ф’лар просто вежливо питаше за името отново. Ф’нор, усмихвайки се все повече и повече, докато обръщаше внимание кои жени Факс предпочита да запази анонимни, се измъкна от стаята. Ф’лар щеше да сравни впечатленията си с него по-късно, макар че при повърхностния оглед тук нямаше никоя, достойна за Търсенето. Факс предпочиташе закръглените и дребни жени. Тук нямаше нито една дръзка. Ако някога беше имало, духът им беше избит от тях. Факс без съмнение беше насилник, а не любовник. Някои от групата не бяха виждали вода по цяла зима, ако се съди по количеството мазнина по косите им. От всички тях, ако това бяха всички, единствено леди Гема беше волева жена, и тя беше твърде стара.

След като любезностите свършиха, Факс изпроводи не особено добре дошлите си гости навън. Ф’нор беше извинен от водача на ятото му да се присъедини към останалите драконови ездачи. Факс безапелационно поведе бронзовия ездач към жилището, което му беше определил.

Стаята беше на по-ниско ниво от жилищата на жените и определено съответствуваше на ранга на квартиранта си. Многоцветните гоблени бяха покрити с кървави битки, единични схватки с мечове, летящи дракони с искрящи тела, горящи по върховете на хребети купчини огнен камък, и всичко друго, което можеше да предложи опръсканата с пурпур история на Перн.

— Приятна стая — потвърди Ф’лар, като смъкна ръкавиците и уеровата си туника и ги хвърли безгрижно на масата. — Трябва да се погрижа за моите хора и за животните. Драконите са хранени наскоро — коментира той, посочвайки какво Факс е пропуснал да попита. — Моля за свободата да се разхождам из работилниците.

Факс кисело потвърди, че това е традиционна привилегия на драконовите ездачи.

— Няма по-нататък да отнемам времето ти, Господарю Факс, тъй като сигурно си претоварен от работа с тези седем Хранилища. — Ф’лар леко наклони тяло към владетеля, обръщайки се настрани с жест на човек, който освобождава подчинен. Можеше да си представи вбесения израз на лицето на Факс. Изслуша отдалечаващите се стъпки, изчака достатъчно дълго, за да е сигурен, че Факс е излязъл от коридора, и след това бързо се върна по стъпките си до Голямата зала.

Суетящите се слуги спряха за момент да подреждат допълнителните грубо сковани маси, за да видят драконовия ездач. Той кимна усмихнато към тях, опитвайки се да види дали някоя от жените тук не е замесена от тестото, от което излизат Стопанки на Уейра. Претрупани от работа, недохранени, белязани от бичове и болести, те бяха просто каквото бяха — ратаи, подходящи само за тежка, монотонна работа.

Ф’нор и останалите бяха настанени в набързо опразнена барака. Драконите се бяха разположили удобно на скалистия хребет над Хранилището. Бяха се подредили така, че всяка част от широката долина попадаше под внимателните им погледи. Всички бяха нахранени, преди да напуснат Уейра, и всеки ездач поддържаше дракона си в лека, но будна връзка. По време на Търсенето не биваше да има инциденти.

Групата стана при влизането на Ф’лар.

— Без трикове, без инциденти, но се огледайте наоколо внимателно — каза лаконично той. — Връщане на залез, с имената на възможните предложения. — Той забеляза усмивката на Ф’нор, спомняйки си как Факс се беше запъвал на някои имена. — Описанията подредени по важност и характеристики.

Мъжете кимнаха с очи, в които блестеше разбиране. Увереността в успеха на Търсенето ги изпълваше със задоволство, въпреки че Ф’лар се съмняваше, че е видял всички жени на Факс. По силата на логиката, най-добрите от Високите склонове трябваше да бъдат в главното Хранилище на Факс, но не бяха. Въпреки това, имаше още доста големи работилници за посещаване, да не говорим за другите шест Хранилища. Все същото…

По неуговорен импулс, Ф’лар и Ф’нор напуснаха бараката едновременно. Хората им щяха да ги последват ненатрапващо се, по двойки или поединично, за да проучат работилниците и близките ферми. Хората видимо бяха така нетърпеливи да излязат навън, както Ф’лар беше вътрешно. Някога драконовите ездачи бяха чести и почитани гости във всички големи Хранилища на Перн, от южния Нерат до планинския Тилек. Този приятен обичай също беше изчезнал заедно с други признаци на уважение и внимание, доказателство за слабия авторитет на Уейра понастоящем. Ф’лар се надяваше да коригира това.

Той се напъна да проследи наум пропълзелите промени. Записите, които всяка Стопанка на Уейра проследяваше, бяха доказателство за постепенния, но лесно уловим упадък, забелязващ се през последните двеста пълни Оборота. Знаенето на този факт не облекчаваше положението. И Ф’лар беше от онази шепица хора, които вярваха и на Записите, и на баладите. Ако се вярваше на старите легенди, ситуацията скоро можеше да се промени коренно.

Ф’лар чувствуваше, че зад всеки от Законите на Уейра стои смисъл, има обяснение, съществува задача. От Първото Впечатване до огнения камък, от това да се почиства тревата от височините до това да се копаят канали покрай хребетите. От такива дребни елементи като контролирането на апетита на драконите до ограничаването на броя на живеещите във Уейра. Въпреки че Ф’лар не знаеше защо са били изоставени останалите пет Уейра. Тайно той размисляше дали в изоставените Уейрове няма някакви Записи, прашни и шумящи. Той трябваше да се опита да провери, когато следващия път ятото му излети на патрул. В Бенденския Уейр определено нямаше обяснение на нещата.

— Тук има индустрия, но няма ентусиазъм — говореше Ф’нор, привличайки вниманието на Ф’лар обратно към обиколката им из работилниците.

Те се бяха спуснали по набраздената рампа от Хранилището в производствения район, широк път ограден от къщички, чак до впечатляващите каменни зали на работилниците. Ф’лар отбеляза тихо затъпканите с мъх улуци на покривите, бръшляна, захванал се по стените. За човек с неговото възпитание беше направо болезнено да гледа фрапантното несъобразяване с обикновените мерки за сигурност. Растенията не биваше да бъдат допускани близо до жилищата на хората.

— Новините пътуват бързо — засмя се Ф’нор, кимайки към бързащ работник в престилка на хлебар, който промърмори към тях „добър ден“. — Нито една жена наоколо.

Наблюдението му беше точно. Жените трябваше да бъдат навън по това време, носейки това или онова от складовете, перейки в реката в такъв слънчев и топъл ден, или на път към фермите, за да помогнат в саденето. Нито една фигура в рокля наоколо.

— А някога бяхме предпочитани партньори — отбеляза Ф’нор ядовито.

— Първо ще минем през Залата на Тъкачите. Ако паметта не ми изневерява…

— Както никога не го е правила — прекъсна го сухо Ф’нор. Той не използуваше предимствата на кръвната им връзка, но се чувствуваше по-удобно с бронзовия ездач, отколкото повечето от драконовите ездачи, включително от бронзовите. Ф’лар изпитваше резерви към обществата с тесни връзки и равен статут на членовете. Дисциплината, която налагаше на ятото си, беше сурова, но хората търсеха начин да служат при него. Неговото ято винаги се представяше отлично на Игрите. Никой никога не беше оставал между, за да изчезне завинаги, нито пък животно от това ято се разболяваше, оставяйки ездача си изгнаник от Уейра без дракон, част от него мъртва завинаги.

— Л’тол дойде по този път и се засели в някой от Високите склонове — продължи Ф’лар.

— Л’тол?

— Да, един зелен ездач от ятото на С’лел. Спомняш си.

По време на Пролетните Игри едно ненавременно отклоняване от курса беше изложило Л’тол и животното му на пълната сила на фосфиновото издишване на С’леловия бронзов Туент. Л’тол беше отхвърлен от шията на дракона, докато той се опитваше да избегне удара. Другар от ятото му беше пикирал, за да подхване ездача, но зеленият дракон, с овъглено ляво крило и опушено тяло, беше умрял от шока и от фосфиновото отравяне.

— Л’тол би помогнал на Търсенето ни — съгласи се Ф’нор, докато двамата драконови ездачи влизаха през бронзовите врати на Залата на Тъкачите. Те спряха на входа, нагаждайки очите си към по-мрачното осветление вътре в залата. Светилници очертаваха извивките на стените и висяха на групи над големите станове, където майсторите тъчаха по-фините драперии и платове. Преобладаващото впечатление беше за тихо, полезно производство.

Преди очите им да се адаптират обаче към тях се плъзна една фигура, като промърмори вежлива, макар и кратка, молба да го последват.

Те бяха поведени надясно от входа, към малка стаичка, отделена от главната зала. Водачът им се обърна към тях. Лицето му се виждаше ясно в лъчите на настенните светилници. Той създаваше впечатление, което със сигурност го определяше като драконов ездач. Но лицето му беше дълбоко набраздено, едната страна му страна белязана от стари ръбци от изгаряне. Очите му, пълни с остра мъка, привличаха вниманието към себе си. Мигаше постоянно.

— Сега съм Литол — каза той със стържещ глас.

Ф’лар кимна утвърдително.

— Ти трябва да си Ф’лар — каза Литол, — а ти Ф’нор. Приличате на вашия баща.

Ф’лар отново кимна.

Литол преглътна конвулсивно. Мускулите на лицето му се гърчеха — присъствието на драконовите ездачи му беше напомнило за това, че е изгнаник. Той изобрази усмивка.

— Дракони в небето! Новините се разпространяват по-бързо, отколкото Нишките.

— Неморт е снесла златно.

— И Йора е мъртва? — запита Литол с интерес. За миг нервните движения на лицето му престанаха. — Хат ли летеше с нея?

Ф’лар кимна.

— Пак Р’гул, а? — направи горчива гримаса Литол. Той се загледа някъде в пространството, клепачите му бяха неподвижни, но мускулите край брадичката му непрекъснато помръдваха. — Трябва да проверите Високите склонове? Целите? — обърна се отново той към драконовите ездачи, поставяйки леко ударение на „целите“.

Ф’лар отново кимна утвърдително.

— Видели сте вече жените. — Отвращението на Литол си личеше. Това беше отбелязване на факт, не въпросът, който би трябвало да се очаква. — Е, добре, в целите Високи склонове няма по-добри. — Тонът му изразяваше върховно презрение. Той се отпусна на столче до тежката маса, която почти изпълваше единия ъгъл на стаята. Ръцете му стискаха толкова здраво широкия колан, който прикрепваше свободната туника към тялото му, че дебелата кожа се беше сгънала на две.

— Вие сигурно сте очаквали горе-долу обратното, нали? — продължи Литол. Говореше твърде много и твърде бързо. Това би било грубо до степен на обида от страна на друг, по-нископоставен. Просто ужасната самота на изгнаника от Уейра го довеждаше до бъбривост. Литол се плъзгаше по повърхността на нещата с бързи въпроси, на които си отговаряше сам, вместо да се зарови в дълбочина в нещата, които бяха твърде болезнени, за да бъдат докосвани — като неутолимата му нужда за контакт със сродните му. Въпреки това той даваше на драконовите ездачи точно информацията, от която те се нуждаеха.

— Факс обаче предпочита жените си удобно пълнички и послушни — дърдореше Литол. — Дори леди Гема е понаучила нещичко. Нещата щяха да бъдат много по-различни, ако той нямаше нужда от поддръжката на нейния род. Ох, колко различни щяха да бъдат! Така че той непрекъснато я поддържа бременна, надявайки се един ден тя да умре по време на раждане. И ще го постигне. Ще го подсигури.

Смехът му стържеше неприятно.

— Когато Факс дойде на власт, всеки разумен човек изпрати дъщерите си надалеч от Високите склонове, или постави клеймо на лицата им. — Той спря за момент, позата му издаваше тъмни и горчиви спомени, очите му бяха процепи от омраза. — Бях достатъчно глупав да мисля, че позицията ми ми осигурява имунитет.

Литол се надигна, изпъчи рамене, обръщайки се към двамата драконови ездачи. Изражението му беше отмъстително, гласът му — нисък и напрегнат.

— Убийте този тиран, драконови ездачи, за доброто и сигурността на Перн. На Уейра. На кралицата. Той само изчаква своето време. Той насажда недоволство сред останалите Господари. Той… — В смеха на Литол се появи истерична нотка. — Той си въобразява, че е равен на драконовите ездачи.

— Та няма ли тогава кандидатки в това Хранилище? — каза Ф’лар. Тонът му беше достатъчно остър, за да прекъсне заетостта на другия с любопитната му теория.

Литол изгледа бронзовия ездач.

— Че не го ли казах вече? Най-добрите или бяха погубени от Факс, или бяха изпратени надалеч. Това, което остана, е нищо. Абсолютно нищо. Слабоумни, необразовени, глупави, плоски. Вече познаваме това покрай Йора. Тя… — Той преглътна следващите си думи. Разтърси глава, почесвайки се по лицето, за да отслаби гнева и отчаянието.

— В другите Хранилища?

Литол разтърси глава и тъжно смръщи вежди. — Същото. Или измряли, или избягали.

— А Руатското Хранилище?

Литол спря да клати глава и погледна остро Ф’лар. Устните му се извиха в замислена усмивка. Той се разсмя безрадостно.

— Смяташ, че ще намериш някоя Торени или Морета, скрита в Руатското Хранилище в тези времена? Е, добре, бронзов ездачо, всички от Руатския род са мъртви. Остриетата на Факс нямаха милост този ден. Той знаеше, че са истина песните на менестрелите, че Господарите на Руата не са знаели граница в гостоприемството си към драконовите ездачи, и че руатийците са различен род. Знаеш, в тази род е имало — гласът на Литол се сниши до нечут шепот — изгнаници от Уейровете като мен.

Ф’лар кимна тежко. Не му се искаше да лишава човека от мъничкото опора за неговото самочувствие.

— Не. Твърде, твърде малко е останало в Руатската долина. — Литол се изсмя меко. — Факс получава от това Хранилище единствено неприятности. — Този спомен върна Литол към подобие на нормално поведение, и лицето му се отпусна в по-весело изражение. — Ние от това Хранилище сме най-добрите тъкачи в цял Перн. И нашите ковачници произвеждат най-добре закаленото оръжие. Очите му пробляснаха с гордост от обществото, към което се беше присъединил. — Новобранците от Руата често умират от мистериозни болести или при инциденти. И жените, които Факс вземаше… — Смехът му беше зъл. — Носят се слухове, че е бил импотентен месеци след това.

Активният ум на Ф’лар се хвърли към странен извод.

— Няма ли останали живи от Руатския род?

— Нито един!

— А семейства от Хранилището, които да носят кръв от Уейровете?

Литол се намръщи и погледна с учудване към Ф’лар. Почеса замислено белязаната страна на лицето си.

— Имаше — потвърди той бавно. — Имаше. Но се съмнявам дали са останали живи. — Той се замисли за миг-два, след това поклати глава със съчувствие. — Съпротивата на нашествието беше яростна, до смърт. В Хранилището Факс обезглави и жените, и децата. И затвори или екзекутира всички, за които знаеше, че са носели оръжие в Руата.

Ф’лар сви рамене. Идеята така или иначе беше само една възможност. При толкова тежки репресии Факс сигурно беше елиминирал не само съпротивата, но и най-добрите занаятчии. Това обясняваше лошото качество на продуктите от Руата и положението на тъкачите от Високите склонове като най-добрите в занаята си.

— Бих искал да имам по-добри новини за вас, драконови ездачи — промърмори Литол.

— Няма значение — увери го Ф’лар и посегна да отдръпне завесата на изхода.

Литол бързо го настигна. В гласа му имаше предупредителни нотки.

— Вслушайте се в това, което ви казвам за амбициите на Факс! Принудете Р’гул, или там който е Водач на Уейра в момента, да постави наблюдение над Високите склонове.

— Известен ли е на Факс начинът ти на мислене?

Привичната остра мъка прекоси лицето на Литол. Той преглътна нервно и отговори с равен глас:

— Това не би имало значение, ако Господарят на Високите склонове реши, но гилдията ми ме пази от наказания. Тук съм на сигурно място. Той е зависим от резултатите от нашата индустрия. — Той изсъска подигравателно. — Аз съм най-добрият тъкач на бойни сцени. В интерес на истината, — прибави, присвивайки една вежда шеговито, — драконите вече не се изобразяват на платното като другари на героите. Разбира се, вие сте забелязали колко много зеленина има?

Гримасата на Ф’лар отрази отвращението му.

— Това не е всичко, което сме забелязали. Но Факс спазва другите традиции…

Литол не прие този аргумент.

— Прави го, защото това е обикновена военна стратегия. Съседите му се въоръжиха, след като той превзе Руата, защото го направи чрез предателство, ако не знаете. И нека ви предупредя също — Литол размаха пръст в посока на Хранилището — той открито се надсмива над историите за Нишките. Той се подиграва на менестрелите заради несвързаните глупости от старите балади и е забранил всички песни за дракони от репертоара им. Новото поколение ще израсте напълно незапознато с традицията, дълга и предпазливостта.

Ф’лар не беше изненадан да чуе това след всички други разкрития на Литол, но то го смути повече от всичко друго чуто. И други хора не вярваха на словесните предания за исторически събития, смятайки ги за нищо повече от измислици на менестрелите. Но Червената Звезда пулсираше в небето, и наближаваше време, когато те щяха истерично да декларират, че променят старите си впечатления. От страх за собствения си живот.

— Излизал ли си рано сутрин напоследък? — попита Ф’лар, усмихвайки се зловещо.

— Да — издиша Литол със съскащ, задавен шепот. — Излизал съм. — Червата му прокъркориха, и той отскочи от драконовите ездачи с глава, наведена между прегърбените му плещи. — Вървете — оголи зъби той. И, тъй като те се поколебаха, помоли: — Вървете!

Ф’лар бързо излезе от стаята, последван от Ф’нор. Бронзовият ездач прекоси тихата, мрачна зала с дълги крачки и се гмурна в ослепителната слънчева светлина. Инерцията му го закара до центъра на площада. След това спря толкова рязко, че Ф’нор почти се сблъска с него, въпреки че заби токове в паважа.

— Ще прекараме точно същото време в другите Зали — заяви той с напрегнат глас. Лицето му беше извърнато настрани от погледа на Ф’нор. Гърлото му беше свито, говоренето внезапно се беше превърнало в мъчение. Той преглътна няколко пъти с труд.

— Да бъдеш без дракон… — промърмори Ф’нор със съжаление. Срещата с Литол беше посяла в него тъга, с която не беше свикнал. Това, че Ф’лар изглеждаше също толкова потресен, до голяма степен опровергаваше личното му мнение, че полубратът му е неспособен на емоции.

— Няма друг начин, след като Първото Впечатване е било вече направено. Знаеш това — насили се да каже накратко Ф’лар. След това закрачи към Залата, подслонила инструментите на кожарите.