Ан Маккафри
Полетът на дракона (2)

Бий, барабан, свири, тръба,

Ездачо, тръгвай на борба,

С огън изпепели тревата

Дорде залезе зло-звездата.

Лесса се събуди от студ. Студ, по-силен от мраза на винаги влажните каменни стени. Студ, съпроводен с чувство за опасност, по-голяма от онази преди десет Оборота, която я беше запратила, хленчеща от ужас, да се скрие във вонящото леговище на уер-пазача.

Вцепенена в концентриране, Лесса лежеше на сламата в уханната сиренарна, която тя използуваше като спалня заедно с другите кухненски ратаи. В това зловещо знамение имаше опасност, различна от всяко друго предчувствие. Тя докосна съзнанието на уер-пазача, плъзгащ пръстените си навън из двора. Виеше се, изпънал веригата си докрай. Беше разтревожен, но не помнеше да е забелязал каквото и да било необикновено в мрака, предшествуващ зората.

Лесса се сви в плътно кълбо кости, обхващайки се с ръце, за да намали вцепенението в напрегнатите си рамене. След това, заставяйки се да се отпусне, мускул след мускул, става след става, тя се опита да усети какво потайно зло може да я събуди, но да не разтревожи чувствителния уер-пазач.

Опасността определено не се намираше вътре в стените на Руатското Хранилище. Нито наближаваше павирания периметър около Крепостта, по който упоритата трева беше израснала отново през древната зидария, зелено доказателство за разрухата на някога голокаменното Хранилище. Опасността не напредваше нагоре по слабо използувания напоследък павиран път от долината, нито пък витаеше из каменните жилища на занаятчиите в основата на отвесните стени на Крепостта. Не оставяше дъха си във вятъра, духащ от студените брегове на Тилек. Но въпреки това тя звънеше остро в сетивата на Лесса, заставяйки да вибрира всеки нерв във слабичката й фигура. Напълно събудена, тя се опита да я идентифицира преди състоянието на предусещане да се разпръсне. Проникна навън, към Прохода, по-далече, отколкото изобщо някога беше достигала. Каквато и да беше заплахата, тя не беше в Руата… засега. Нито пък имаше познат дъх. Значи не беше Факс.

Лесса изпита, макар и предпазливо, удоволствие от това, че Факс не беше идвал в Руатското Хранилище вече три пълни Оборота. Апатията на занаятчиите, западащите ферми, дори разядените от зеленината стени вбесяваха Факс, самозвания Господар на Високите склонове, до степен, в която той предпочиташе да забрави причините, накарали го за завладее някога гордото и богато Хранилище.

Опитвайки се упорито да идентифицира това подтискащо зло, Лесса изрови от сламата сандалите си. Надигна се, механично отръсквайки сламките от сплъстената си коса, която сви в груб възел на тила.

Тя се промъкна между спящите ратаи, събрани накуп, за да се топлят, и се плъзна нагоре по износените стъпала към кухнята. Готвачът и помощникът му лежаха на дългата маса пред голямата пещ, изложили гърбове на топлината на тлеещия огън, и хъркаха на различни гласове. Лесса се промъкна през подобната на пещера кухня към конюшните. Отвори вратата точно колкото да може да се промъкне тъничкото й тяло. Паветата на двора с конюшните бяха ледени дори през тънките подметки на сандалите. Тя потрепери, когато сутрешният въздух проникна през кърпената й дреха.

Уер-пазачът се плъзна през двора да я посрещне, молейки, както винаги, да бъде пуснат на свобода. Тя погали успокояващо гънките на островърхите му уши, докато той се нагаждаше към крачката й. Поглеждайки нежно надолу към ужасната глава, тя обеща да го почеше добре днес. Той се сви, стенейки, на края на изпънатата верига, докато тя продължи към набраздените стъпала, водещи към защитната стена над масивните врати на Крепостта. На върха на кулата, Лесса впи поглед на изток, където каменните гърди на Прохода се издигаха в мрачно спокойствие срещу настъпващия ден.

Несъзнателно тя се обърна наляво, тъй като чувството за опасност идваше оттам. Погледна нагоре и очите й се заковаха в червената звезда, която беше започнала отскоро да доминира в утринното небе. Докато тя гледаше, звездата излъчи последно рубиново пулсиране преди величието й да изчезне в яркостта на изгряващото слънце на Перн. Различни фрагменти от приказки и балади, разказващи за сутрешното появяване на червената звезда, преминаха през ума й, твърде бързо, за да оставят каквото и да било впечатление. Нещо повече, инстинктът й подсказваше, че опасността може да дойде от североизток. От изток можеше да пристигне още по-голямо нещастие. Присвивайки очи, сякаш за да забележи връзката между нещастието и определен човек, тя впи поглед на изток. Тъничко просвиреният въпрос на уер-пазача я достигна точно в момента, в който предчувствието изчезна.

Лесса въздъхна. Тя не беше намерила отговор в зората, единствено противоречиви знамения. Трябваше да чака. Съобщението беше пристигнало и тя го бе приела. Свикнала бе да чака. Другите й оръжия бяха инатът, издръжливостта и хитростта, използувани с неуморното търпение на посветения на отмъщението.

Зората освети безпорядъка на пейзажа, неразораните ниви в долината по-долу. Падна върху сгърчените овощни градини, където редки стада от млекодайни животни търсеха пожълтели стъбла пролетна трева. Тревата в Руата, размишляваше Лесса, расте където не трябва и изсъхва където би трябвало да процъфтява. Тя вече трудно можеше да си спомни как изглеждаше някога Руатската долина, пълна с щастие и даваща изобилна продукция. Преди да дойде Факс. Странна, умислена усмивка изви устните, несвикнали с подобно упражнение. Факс не спечели нищо от покоряването на Руата… нито пък щеше да спечели, докато тя. Лесса, беше жива. И той нямаше дори най-слаба представа за източника на тази разруха.

Или може би имаше, чудеше се Лесса, умът й още трептящ от жестокото предчувствие за опасност. На запад лежеше наследственото и единствено легитимно Хранилище на Факс. На североизток лежаха единствено голите и каменисти планини и Уейрът, който защищаваше Перн.

Лесса се протегна, извивайки гръб, вдишвайки сладкия, чист сутрешен вятър.

От оборите се разнесе кукуригане на петел. Лесса се обърна с разтревожено лице. Очите й се мятаха по външната част на Хранилището — дали някой не я е видял в толкова нехарактерна поза. Тя развърза косата си, прехвърляйки плътната маса така, че да прикрива лицето й. Тялото й се сви в неугледната поза, която бе свикнало да изразява. Тя бързо се смъкна по стълбите и тръгна към уер-пазача. Той извика жалостиво. Големите му очи мигаха срещу светлината на изгрева. Без да обръща внимание на смрадливия му дъх, тя притисна към себе си люспестата глава, чешейки ушите и гънките около очите. Уер-пазачът изпадна в екстаз, дългото му тяло трепереше, свитите криле шумоляха. Единствено той знаеше коя е тя и какво замисля. И единствено на него в цял Перн тя беше имала доверие от сутринта, когато сляпо беше потърсила спасение в неговото мрачно, вонящо леговище, за да избегне острите мечове, попили толкова много Руатска кръв.

Лесса бавно се надигна, предупреждавайки уер-пазача да бъде също така зъл към нея, както и към останалите, ако наоколо има някой. Той обеща да й се подчини, люлеейки се напред-назад, за да подчертае неохотата си.

Първите лъчи на слънцето пробляснаха над външната стена на Хранилището, и уер-пазачът с вик се плъзна в мрачното си гнездо. Лесса се прокрадна бързо обратно към кухнята и сиренарната.