Ан Маккафри
Полетът на дракона (18)

Драконовите ездачи трябва да летят

Когато Нишки от небето валят.

Светове в беда така са оцелели —

пазени от хора като драконите смели.

Както и беше предсказал Ф’лар, атаката свърши късно следобед, и уморените дракони и ездачи бяха посрещнати от високото тръбене на Рамот от Върха.

След като Лесса се увери, че Ф’лар не е получил други наранявания, че тези на Ф’нор са повърхностни и че Манора е натоварила Килара със задачи в кухнята, тя се нае да организира грижата за ранените и покоя за натъжените.

Когато се спусна сумракът, над Уейра настана тежка тишина — тишината на умове и тела твърде уморени, или твърде измъчени от болка, за да могат да разговарят. Собствените думи на Лесса й звучаха като светотатство, докато тя съставяше списъка на ранените мъже и животни. Двадесет и осем ездачи или дракони бяха вън от строя за следващото сражение с Нишките. С’ган беше единственият фатален случай, но при Керун имаше още четири сериозно ранени дракона и седем тежко ранени мъже, някои от които щяха да са неспособни да действуват с месеци.

Лесса прекоси Чашата в посока леговището на Рамот, нежелаеща, но решена да предаде на Ф’лар тази смущаваща новина.

Тя очакваше да го намери в спалнята, но тя беше празна. Рамот вече спеше, докато Лесса премина покрай нея към Стаята на Съвета — също празна. Озадачена и малко разтревожена, Лесса почти пробяга пътя до Стаята на Записите, за да намери Ф’лар да се рови с измъчено лице в плесенясалите кожи.

— Какво правиш тук? — запита тя сърдито. — Трябва да спиш сега.

— И ти също — отвърна той, учуден.

— Помагах на Манора да се оправи с ранените…

— Всеки с работата си. — Но той се надигна от масата, разтривайки врата си и раздвижвайки раненото рамо, за да отпусне вцепенените мускули.

— Не можех да заспя, — призна той, — така че си помислих какви отговори мога да изровя от Записите.

— Още отговори? На какво? — извика Лесса, раздразнена от това. Като че ли Записите изобщо даваха някога отговор на каквото и да било. Очевидно огромната отговорност на защитата на Перн срещу Нишките почваше да дава отражението си върху Водача на Уейра. В края на краищата, налице беше и стресът от първата битка, да не говорим за изтощението да се пътува между времената, за да стигне до Нерат, изпреварвайки Нишките.

Ф’лар се усмихна и покани с жест Лесса да седне до него на стенната скамейка.

— Имам нужда от отговора на извънредно актуалния въпрос как един отслабен Уейр би могъл да се справи с бойните задачи на шест.

Лесса се помъчи да се противопостави на паниката, която се надигна като студена вълна отвътре в нея.

— Ами твоите времеви диаграми ще имат грижата за това — отговори тя внимателно. — Ще имаш възможността да запазиш силата ни в дракони докато новите четиридесет станат готови да се присъединят.

Ф’лар вдигна вежда подигравателно.

— Хайде да бъдем честни помежду си, Лесса.

— И преди е имало Дълги Интервали — възпротиви се тя. — И след като Перн е могъл да оцелее след тях, значи отново ще може.

— Преди винаги е имало шест Уейра. И около двадесет Оборота преди Червената Звезда да започне Преминаването си, кралиците са започвали да снасят огромни люпила. Всички кралици, не само една вярна златна Рамот. Ох, как само проклинам Йора! — Той се надигна и закрачи напред-назад, раздразнено бутвайки настрана кичур черна коса, който падаше над очите му.

Лесса беше раздвоена между желанието да го успокои и смучещия, задавящ страх, свил се във вътрешностите й, който й пречеше да мисли за каквото и да било.

— Преди не се съмняваше толкова много…

Той се завъртя към нея.

— Не, докато не преживях истинска среща с Нишките и не си изградих представа за реалния размер на загубите. Това показва, че шансът не е на наша страна. Дори ако успеем да придадем други ездачи към здравите дракони, ще ни е трудно да поддържаме продължително време едновременно ефективна въздушна и наземна сили. — Той забеляза озадачената й гримаса. — Нерат утре трябва да бъде претърсен на крак. Трябва да съм последният глупак, за да се надявам, че сме успели да хванем и изгорим всяка една Нишка във въздуха.

— Накарай жителите на Хранилищата да го направят. Не може просто да си седят на топло във Вътрешните Хранилища и да разчитат ние да направим всичко. Ако те не бяха такива скъперници и глупаци…

Той прекъсна оплакването й с рязък жест.

— Те ще си свършат своята работа докрай — увери я. — Свиквам утре пълен Съвет, заедно с всички Господари на Хранилища и Водачи на Гилдии. Но не е достатъчно само да се маркира къде са паднали Нишките. Как можеш да унищожиш някоя от тях, ако се е заровила дълбоко под повърхността? Драконовият огън върши работа във въздуха и на повърхността, но не и на три фута дълбочина.

— Ох, не съм мислил за това. Но огнените ями…

— …ги има само по височините и около жилищата на хора, но не и по поречието на Керун и в зелените джунгли на Нерат.

Това съображение наистина беше неприятно. Тя изхихика печално.

— Беше твърде късогледо от моя страна да мисля, че нашите дракони са достатъчни на бедния Перн, за да се разправи с Нишките. Но все пак… — тя сви рамене изразително.

— Има и други методи, — каза Ф’лар, — или поне е имало. Трябва да е имало. Често попадам на споменаването, че Хранилищата са организирали наземни групи и че те са били въоръжени с огън. Никога обаче не се споменава какъв точно, толкова добре е било известно. — Той вдигна ръце в знак на отвращение и седна тежко на скамейката. — Дори петстотин дракона не биха могли да изгорят всички Нишки, които паднаха днес. Но въпреки всичко те са успявали да поддържат Перн чист от Нишките.

— Перн да, но не беше ли изгубен Южният континент? Или целият Перн им е бил твърде много?

— Никой не се е грижил за Южния континент в течение на стотици хиляди Обороти — отсече Ф’лар.

— Той съществува на картите — напомни му Лесса.

Той изхъмка с отвращение към Записите, разбутвайки пазещите тайните си купчини по дългата маса.

— Някъде трябва да има отговор. Някъде тук.

В гласа му имаше нотка на отчаяние, намек за това, че той обвиняваше себе си, че не е открил тези убягващи факти.

— Половината от тези неща не биха могли да бъдат прочетени дори от човека, който ги е написал — остро каза Лесса. — Освен това, именно твоите собствени идеи досега са ни помагали най-много. Ти състави времевите таблици, и виж колко полезни се оказаха те сега.

— Пак ли ставам твърде закостенял, а? — запита той. В ъгълчето на устата му играеше полуусмивка.

— Без съмнение — увери го тя с повече убеденост, отколкото изпитваше. — И двамата знаем, че Записите са пълни с най-невероятни пропуски.

— Добре казано, Лесса. Тогава нека забравим тези лъжливи и остарели концепции и измислим наши собствени решения. Първо, имаме нужда от повече дракони. Второ, имаме нужда от тях веднага. Трето, имаме нужда от нещо също толкова ефективно като огнедишащ дракон, което да унищожава заровилите се Нишки.

— Четвърто, имаме нужда от сън, иначе няма да можем да мислим за каквото и да било — добави тя с обичайната си рязкост.

Ф’лар се разсмя и я прегърна.

— Само това ти е в ума, нали? — пошегува се той, докато ръцете му я галеха жадно.

Тя безуспешно се опита да го отблъсне и да се измъкне. Беше забележително любвеобилен за ранен и уморен мъж. Едно наум по отношение на Килара. Представи си презумпцията на тази жена, докато е превързвала раните му.

— В списъка на отговорностите ми като Стопанка на Уейра влиза грижата за теб като Водач на Уейра.

— Но прекарваш времето си със сини ездачи и ме оставяш на нежните грижи на Килара.

— Нямаш вид на човек, който се оплаква от това.

Ф’лар отметна назад глава и прихна.

— Да отворя ли Форт Уейр и да изпратя Килара там? — иронизира я той.

— Бих искала Килара да е на Обороти път оттук! — изсъска Лесса, раздразнена до мозъка на костите си.

Челюстта на Ф’лар увисна и очите му се разшириха. Той скочи на крака с изумен вик:

— Ти го каза!

— Какво съм казала?

— На Обороти оттук! Това е то. Ще изпратим Килара назад, между времената, заедно с нейната кралица и новите ездачи. — Ф’лар въодушевено крачеше из стаята, докато Лесса се опитваше да проследи мисълта му. — Не, най-добре да се изпрати с тях и поне един от по-старите бронзови. Също и Ф’нор… Не, бих искал Ф’нор да е на моите услуги. Дискретно, разбира се…

— Да изпратиш Килара назад… къде? Кога? — прекъсна го Лесса.

— Добър въпрос. — Ф’лар измъкна една от вездесъщите карти. — Много добър въпрос. Къде бихме могли да ги изпратим, без да причиним аномалия, като ги намерим в един от другите Уейрове? Високите склонове са отдалечени. Не, ние намерихме там пепел от огньове, знаеш, още топла, без никаква информация за това кой и защо ги е запалил. И ако ги бяхме изпратили назад, те щяха да са готови за днес, а те не бяха. Също те не могат да бъдат на две места едновременно… — Той разтърси глава, объркан от парадоксите.

Очите на Лесса бяха привлечени от празните очертания на зарязания Южен континент.

— Изпрати ги там — предложи тя весело, посочвайки с пръст.

— Там няма нищо.

— Ще си занесат от каквото имат нужда. Трябва да има вода — Нишките не могат да я изпият. Ще им пренасяме от каквото имат нужда, сено за животните, зърно…

Веждите на Ф’лар се събраха в концентрация, очите му замислено проблясваха. Подтиснатостта и унинието отпреди няколко мига бяха забравени.

— Там преди десет Оборота няма да има Нишки. И е нямало почти четиристотин. Десет Оборота ще дадат време на Придит да израсте и да снесе няколко люпила. Може би и още кралици.

След това той се намръщи и поклати глава, обзет от съмнения.

— Само че там няма Уейр. Няма Пещера на Излюпването, няма…

— Откъде знаеш? — прекъсна го Лесса, твърде зарадвана от многото предимства на този проект, за да се откаже от него така лесно. — Записите не споменават за Южния континент, но те не споменават за много неща. Откъде да знаем дали той не е отново зелен, след като от последното падане на Нишките са изминали почти четиристотин Оборота? Знаем, че Нишките не издържат дълго, ако наоколо няма нещо органично, с което да се хранят, и след като веднъж са изконсумирали всичко, те изсъхват и се разпадат.

Ф’лар я погледна с уважение.

— И защо никой не се е досетил за всичко това преди?

— Твърде закостенели — размаха Лесса пръст към него. — Освен това, не е имало нужда да мислят по въпроса.

— Нуждата… или може би ревността?… пробива и най-дебелата черупка. — Усмивката на лицето му издаваше чисто злорадство, и Лесса отскочи, когато той посегна към нея.

— Доброто на Уейра — натърти тя.

— Утре ще ви изпратя с Ф’нор да огледате. Само че честно, защото идеята е твоя.

Лесса замръзна.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Уверен съм, че мога да поверя проекта в твоите извънредно умели и заинтересовани ръце. — Той се разсмя и я прегърна, притискайки я до здравата страна на лицето си. На устните му играеше усмивка, очите му искряха. — Трябва да се правя на безмилостен Водач на Уейра и да удържам Господарите на Хранилищата да не затворят Вътрешните им врати. Надявам се също — той вдигна глава с лека гримаса — че някой от Водачите на Гилдиите ще знае как да се справим с третия проблем — със заровилите се Нишки.

— Но…

— Тази разходка ще помогне за това Рамот да не се нервира повече. — Той притисна слабичкото тяло на момичето още по-здраво до себе си. Вниманието му беше изцяло обърнато към нейното странно, деликатно лице. — Лесса, ти си четвъртият ми проблем.

Той се наведе, за да я целуне. Внезапно обаче по прохода се раздаде звук от бързи стъпки и Ф’лар я пусна, изсумтявайки раздразнено.

— В този час? — измърмори той, готов да насоли нахалника унищожително. — Кой си ти?

— Ф’лар? — това беше гласът на Ф’нор, разтревожен, хрипкав.

Един поглед към лицето на Ф’лар подсказа на Лесса, че дори неговият полубрат би отнесъл калая, и това по някакъв абсурден начин я зарадва. Но в мига, когато Ф’нор нахлу в стаята, както Водачът на Уейра, така и неговата Стопанка бяха като вкаменени на местата си. В кафявия ездач имаше нещо странно. И докато той бърбореше несвързаното си съобщение, Лесса внезапно разбра каква е разликата. Той беше почернял! Не носеше превръзки и на бузата му нямаше и помен от раната, причинена от Нишките, за която тя се беше грижила тази вечер!

— Ф’лар, не става! Не можеш да бъдеш жив в две времена едновременно! — редеше безизразно Ф’лар. Той се препъна и се подпря на стената, улавяйки се за една скална изпъкналост, за да се задържи прав. Под очите му имаше черни кръгове, добре видими въпреки тена. — Не зная колко дълго можем да издържим още така. Всички сме засегнати. Някои дни е по-добре, други — по-зле.

— Не разбирам.

— Драконите ти са екстра — увери Ф’нор Водача на Уейра с горчив смях. — На тях това не им пречи. Всичко им е наред. Но ездачите им… всички хора от Уейра… сме като сенки, полуживи, като ездачи без дракони, част от нас изгубена завинаги. Освен Килара. — Лицето му беше изкривено от силна неприязън. — Всичко, което желае тя, е да се върне назад и да се види. Боя се, че егоманията на тази жена ще ни унищожи до човек.

Очите му внезапно изгубиха фокус и той силно се олюля. След това клепачите му се разтвориха широко и устата му зяпна.

— Не издържам повече. Вече съм тук. Твърде близо. Прави нещата два пъти по-лоши. Но трябваше да те предупредя. Обещавам ти, Ф’лар, ще стоим, докато издържаме, но това няма да е още много дълго… няма да е достатъчно дълго, но поне опитахме. Поне опитахме!

Преди Ф’лар да успее да се помръдне, кафявият ездач се завъртя и побягна, превит надве, от стаята.

— Но той още не е тръгнал! — зяпна Лесса. — Той дори още не е тръгнал!