Христо Смирненски
Веригите на мисълта

Когато мъртвата пустиня

на свойта черна слепота

Човекът с пот и кръв премина

под ударите на Смъртта,

и окървавен, блед излезна

на стръмний житейски път —

пред енго с рев страхотна бездна

разкри студената си гръд.

Самин сред хаоса безбрежен

на непрогледни векове,

той тръгна, бодър и метежен,

по голите й брегове.

А пълна бездната бе с грохот,

с незнайни ужаси и мрак

и Демонът пред всеки проход

поставил беше кървав знак…

Но ето, трепнаха тъмите,

извърна поглед плах Нощта

и в миг проряза висините

златиста огнена черта.

В почуда спря се Человека

и зърна днес и навсегда:

лъчи по земната пътека,

а над челото си — звезда.

И грейна огнена, сияйна

над него Мисълта-звезда:

утеха в мъката безкрайна,

сестра при радост и беда…

Преплитат се пътеки смътни,

реве пустинен ураган

и в него страховито тътне

плачът на идол развенчан.

Но бодър Человекът броди

и смело тайните чете —

звездата го крепи и води,

звездата грее и расте.

А колко много черни братя

посрещнаха я с гняв и злъч,

закрили своите обятия

за нейния рубинен лъч!

Един ли тук изви десница,

замервайки я с кал и пръст,

веднъж ли чиста кат девица

биде разпъната на кръст?

Но кой от призраците нощни

лика й светъл засени?

Не грей ли ярка и разкошна

през мраз и черни тъмнини?

 

Когато в шумните площади,

изправил старческа глава,

Сократ призва сърцата млади

и в огнените му слова

проблесна красота нетленна,

огряла нов път на света —

нима отровата студена

можа да стигне Мисълта?

Нима тълпа от фарисеи —

слепци с угаснали очи,

убиха светлата идея

и трепетните й лъчи

не се разляха от Голгота

над всеки дом и всеки друм,

издигнали се над живота

с крилата на божествен ум?

 

И днес, когато необятна

по блясък, мощ и красота,

тя грей в сиянието златно

над трепетната ни мечта —

мечта да видим всички братя

изтръгнати от нищета,

вий пак зовете тъмнината

в жестока битва с Мисълта!…

 

Ковете тежките окови

на немощния си закон,

гответе хладните отрови

и пламъците на Нерон!…

Какво сте вие, сенки бледи,

безумни рожби на нощта?

Над пировите ви победи

стоим с усмивка на уста.

Над всяка бездна и верига

свободна мисълта лети

и грешната ви власт не стига

до чудните й висоти.

Какво сте вий, безумни люде,

и що е вашият закон?

Какво са черните заблуди

и сянката на златний трон?

Днес, вижте вий: все по-разкошна

трепти звездата над света —

топят се призраците нощни

под блясъка на Мисълта.

И ето, робът, сред огньове,

пристъпва с исполински ръст

и на вековните окови

разбива и последний къс.