Христо Смирненски
Гневът на робите

Сред дворците ви трепнат разцъфнали вишни

и доволството блика навред,

но защо са печални трапезите пищни

и защо властелинът е блед?

 

Безутешни са вашите светли градини —

пролетта ви орося в сълзи,

и зловещата сянка на бурни години

неотлъчно и властно пълзи.

 

Първомайския блясък е страннозлокобен,

вред земята тресе се, дими,

и пред вас, изпод тежкия камък надгробен,

страховита закана гърми.

 

А редят се тълпите бездомни и боси,

над стъгдите разлива се рев.

Като облак високо, високо се носи

и боботи червеният гнев.

 

Той възбликва сред робските черни талази,

запламтя посред бранни поля —

из ония полета, където полази

огнелика червена струя.

 

А от него сега потъмнява лазура

и убийците тръпнат навред;

не затихва, не млъква великата буря

и люлее се стария свет.

 

Безутешни са тези разцъфнали вишни

и в златото ви гибел се крий —

над палати, казарми и пирове пищни

днес червеният призрак се вий.