Лари Нивън
Свят извън времето (8)

3

— Корбел? Какво има? Говори, моля те.

Корбел въздъхна в хибернационната камера. Не смееше да помръдне. Вече беше привикнал към тези усещания — ужасната слабост, глада, после шестте месеца на принудително тъпчене и упражнения и накрая целият цикъл се завърташе отново. При това седмо пробуждане, той изпитваше смъртна неохота да се връща към живота.

— Корбел, моля те, кажи нещо. Регистрирам наличието на сърдечна дейност и дишане, но не мога да те видя. Да не си се парализирал? Имаш ли нужда от електрошок?

— Разкарай се с твоя електрошок.

— Можеш ли да се движиш, или си твърде слаб?

Той се надигна. Виеше му се свят. Корабът се движеше с минимална тяга.

— Къде сме?

— Отвъд средата на пътя, движим се със странична тяга, за да извием обратно към галактическата плоскост. Всичко е според плана. Твоят план, не моят. А сега бих желал да те прегледам.

— По-късно. Направи ми супа. Ще я отнеса в Утробната — той пое към Кухнята, като подскачаше неуверено от отслабналата гравитация. Беше остарял доста повече от четирите години, които бе прекарал в бодърстване. След всяко събуждане, се налагаше да удължава периода на възстановяване. Чувстваше се слаб и ужасно гладен.

Супата си я биваше. Както винаги. Настани се в Утробната и плъзна поглед по контролните прибори. Някои от данните му се видяха застрашителни. Гама-лъчението досега да го беше изпържило, ако не бяха силовите полета, които го отразяваха встрани. Имаше и показатели, които му се струваха безсмислени. Пирса се беше оказал прав — рам-звездолетът не беше пригоден за подобни натоварвания и скорости твърде близки до тази на светлината. Нито пък инструментите и датчиците.

Ами сетивата на Пирса? Дали не летяха на сляпо?

— Дай ми пълна видимост — нареди той.

За изминалите няколко десетилетия звездната дъга беше станала по-отчетлива и ярка. Освен това, беше изгубила предишната си симетричност. От едната й страна звездите бяха скупчени нагъсто и блещукаха в бледосиньо като диаманти в огърлицата на някоя императрица. От другата страна, обърната към междугалактическото пространство, дъгата тънеше в мрак. Всяка звезда бе заобиколена от характерен разноцветен пояс светлина. В централния диск от виолетови звезди (по-бледи от сините, но достатъчно ярки, за да те накарат да примижиш) се виждаше меко, белезникаво сияние: микровълновият фон на вселената, който при 30 над абсолютната нула бе станал видим, благодарение на огромната скорост на „Дон Жуан“.

Пламъкът на корабните двигатели беше придобил кървавочервен оттенък и се разтваряше като ветрило към междугалактическото пространство. Пирса бе подал странична тяга за да измени курса обратно към галактическата плоскост.

— Дай ми коригиран изглед — нареди Корбел.

Сега вече Пирса подаде моделиран образ. От вселената, която възприемаше през сетивата на „Дон Жуан“, той екстраполира картина на същата тази вселена в покой и изрисува тази картина по стените на Утробната.

Галактиката беше несравнимо красива, водовъртеж от светлина, разпръсната на фона на вселената. Корбел впери поглед напред, към галактическото ядро. Виждаше го ясно, малко по-ярко от звездите около него, със замъглени очертания. Почувства разочарование. Очаквал бе, скупчените една до друга звезди да блестят в цялата гама от цветове. Не можеше да различи нито една отделна звезда, само мътновато сияние, събрано около една централна, по-светла част. Звездите зад него също бяха помътнели.

— Затруднявам се да създам с точност изгледа отзад — оплака се Пирса. — Светлината се премества драстично в червения сектор.

— А отпред?

— Гледката отпред също не съвпада с теоретичните очаквания. Предполагаше се, че ядрото ще е по-ясно оформено. Вероятно се е събрало огромно количество междузвездно вещество и то засенчва светлината. Но дори и така… нуждая се от повече информация.

Корбел не отвърна. Загледал се бе в един по-голям звезден куп, половин дузина ярки точки, които се въртяха бясно, носейки се към него. Преминаха вдясно, като продължаваха да танцуват като обезумели и сетне замръзнаха встрани.

— Следващият път, когато се случи нещо подобно, бих желал да получа некоригиран изглед.

— Ще те повикам, но едва ли ще видиш нещо особено.

Ето че беше стигнал средата на пътя, а целта вече се различаваше пред него. Нито един човек досега не беше съзирал сиянието на галактическото ядро, или трептящите звездни купове, които изчезваха зад него, при тази близка до светлината скорост. А духът на неговия враг се бе превърнал в роб на Корбел.

Корбел се носеше към звездното сърце като пеперуда към пламък, очаквайки там да срещне смъртта си. Но победата вече беше негова.

Набързо приключи със супата. Кухнята, или може би щеше да е по-право да я нарича химическата лаборатория на „Дон Жуан“ й беше придала достатъчно вкус и съвсем малко разнообразие, колкото да прогони възможните мисли за самоубийство. И от тази смес се очакваше, да го снабди с тлъстини… които да задържи, с помощта на упражненията. Най-много да ги натрупа в коремната област.

Остаряваше. Въпреки хибернационната камера и всички налични медикаменти, преди да стигне сърцевината на галактиката щеше да е старец.

А толкова се бе надявал вторият му живот да е нещо повече от първия. Мечтал бе за нови приятели, за кариера, каквато и да била, в края на краищата, замразиха го едва четирийсет и четири годишен… би трябвало да разполага с достатъчно време за женитба… деца…

Когато възстанови малко от силите си, нещата ще му се струват по-добри. Би могъл да се напие с кислород до забрава. Ще нареди на Пирса да напълни кабината с чист кислород, а после ще изслуша неизменната лекция за неговите вредни странични ефекти.

— Не е ли време да ми припомниш за моя дълг към Държавата — подхвърли Корбел.

— Няма смисъл — рече Пирса. — Вече сме в спирачен режим. Не след дълго ще бъдем сред звездното ядро.

Корбел се ухили.

— Друг на твое място отдавна да се е отказал. Дай увеличен образ на звездите от ядрото.

Сърцевината на галактиката литна към него. Черни облаци, сред които блещукаха звезди и кръжаха около яркото ядро. Бяха сменили местоположението си от последното му събуждане.

Но самото ядро беше само едно плоско, лишено от очертания сияние, ако се изключи яркия му център.

— Вероятно тук междузвездното вещество е необичайно плътно. Ще могат ли силовите полета да се справят с него?

— Ако подадем допълнителна тяга и прикрием с полето само животоподдържащата система, ще бъдеш изненадан от възможността ни да издържаме на натоварвания.

— И без това скоро ще издъхна от старост.

— Корбел, все още има един начин да се завърнеш у дома жив.

— По дяволите, Пирса, нима си ме лъгал?

— Успокой се, Корбел. Съществува възможност да те подмладя, стига да го искаш. Съвсем скоро ще разбереш защо досега не съм повдигал този въпрос.

— Как ли пък не! Но защо точно сега? Защо ще го правиш за един предател на твоята безценна Държава?

— Нещата се промениха, Корбел. Може би ние сме последните представители на тази Държава. А ти дори не си получил статус на гражданин.

— Че ти получил ли си?

— Аз съм човешка личност, въведена в паметта на компютъра. Никога не бих могъл да получа подобен статус. Но ти можеше. Би могъл дори да представляваш Държавата. Защото тя може отдавна да е изчезнала. И това те прави още по-ценен.

— Благодаря — странно, но Корбел се почувства трогнат.

— Държавата може да съществува само в твоите спомени. Радвам се, че ме накара да науча твоя език. И че ти разказах толкова много за себе си. Ти трябва да живееш.

— Върни ми младостта — примоли се Корбел с трепета на човек, който остарява прекалено бързо. — Какво ще е нужно за това?

— Разполагаме с необходимата техника за да създадем твой клон. Предполагам, идеята за клониране не ти е чужда?

— Чувал съм за нея. По мое време клонираха моркови. Но…

— Ние можехме да клонираме хора. И теб също. Ще отгледаме твоя двойник в сетивна изолация — в хибернационната камера. Ще запишем спомените ти и ще ги прехвърлим в паметта на клонинга.

— Как? Ах, да, чрез компютърната връзка — спомни си за шлема, предназначен за директна телепатична връзка с компютъра. Корбел досега не бе посмял да го използва. Отнасяше се към него с боязливо съмнение, откакто компютърът бе завладян от духа на контрольора Пирс. Пирса би могъл да се възползва от връзката, за да овладее и него.

— Освен това, ще подготвим разтвори с твоя РНК — допълни Пирса.

Корбел подскочи.

— Предлагаш да напъхаш химически субстрат от мен в някакъв лишейоподобен хамбургер!

— Предлагам ти, да те създам отново — млад.

— Това няма да съм аз, безумецо!

— Новата личност ще бъде точно толкова Джеръм Корбел, колкото си и ти.

— Благодаря! Много благодаря! Нали вече ми разказа какво се е случило с истинския Корбел? Изстискали сте го на сок от РНК, а после сте го инжектирали във вените на някакъв гаден престъпник!

— Истинският Корбел трябва да е бил или луд, или глупак. При температура седемдесет градуса под нулата фосфолипидите в глията^[1] на мозъка замръзват. Синапсите се разрушават. Всеки що-годе образован човек го знае — заяви Пирса. — Нито той, нито който и да било от останалите мъртволеди е имал някакъв шанс. Ти си подобрен вариант на този Корбел. А твоят клон ще е подобрен вариант на самия теб.

— И така да бъде. Благодаря, не. Няма да има никакъв Корбел Модел III.

 

 

Шест месеца по-късно стана ясно, че Корбел не е подготвен за поредната хибернация.

— Намалил си упражненията — укори го Пирса.

Корбел тъкмо бе приключил с поредната тренировка. Последните няколко седмици избягваше натоварванията заради остро възпалените стави на китките, но въпреки това непрестанно го измъчваха болки, сякаш в ръцете му имаше нагорещени жици.

— Ти състави програмата — изръмжа в отговор той.

— Наложи се да те размразя по-рано. Всяко пробуждане от хибернационен сън е тежка травма за организма. Трябва да си във форма, когато стигнем галактическото ядро. Ще удължим престоя на бодърстване с още два месеца.

— Съгласен. Ненавиждам този проклет стъклен ковчег — Корбел се изтегна в плетения хамак. Коремчето му изпъкваше. Мускулите висяха безжизнено, лишени от гравитация, с която да се борят.

Нямаше с кого другиго да разговаря, а Пирса бе зареден с безбрежно търпение. Тъкмо да се унесе в дрямка и Пирса произнесе:

— Обмисли ли предложението ми, да си върнеш изгубената младост?

Корбел потрепери.

— Забрави тая работа — той побърза да се поправи: — Не говоря в буквалния смисъл. Дори да го изтриеш от паметта си, сигурно идеята ще ти хрумне отново след известно време.

— Да разбирам ли, че се отказваш от първата заповед? И какво имаш против идеята?

— Грозна е.

— Но при сегашните обстоятелства, на обратния път ти неминуемо ще умреш от старост. Ефектът на хибернационния сън няма да е достатъчен.

— Нямам желание да бъда изстискван на сок. Никога вече.

— Познаваш добре рециклиращата система на „Дон Жуан“. И нея ли намираш за грозна?

— Да, след като питаш.

— Но ядеш от храната и пиеш вода.

Корбел не отговори.

— Когато свърши ще си отново млад.

— Не, не. Няма да бъда — Корбел почти крещеше. — Ще бъда къс безжизнено месо, боклук, приготвен за рециклиране за да н-н-нахрани твоя проклет клонинг! Съмнявам се дори, че той ще е мое копие, след като го натъпчеш с твоите мисли през свързващия кабел!

— Мислиш единствено за себе си.

Мога да го накарам да млъкне, рече си Корбел. Когато поискам.

— Моя работа е какъв съм и за какво мисля.

— Единственият човек, зърнал с очите си галактическото ядро. Безценно същество — Пирса бе разполагал с достатъчно време и възможности за да усъвършенства сарказма си. — И какво смяташ да правиш след като осъществиш амбицията на своя живот? Може би ще ми наредиш да се саморазруша? Колосална погребална клада в твоя чест, атомен взрив, с който да известиш за себе си на извънземните?

Корбел се нахвърли гневно върху Пирса.

— Това ли те тревожи? Знаеш ли какво ще ти кажа? Когато приключим с обиколката на ядрото, защо да не спуснем няколко биологични сонди над подходящите планети? Ти поне ще стигнеш жив Земята. Докато земните кораби поемат обратно, водораслите вече ще са превърнали редуцираната атмосфера в богата на кислород среда. Можеш да отнесеш и мумията ми у дома, затворена в хибернационен саркофаг. Може да я поискат за музея.

— Не искаш отново да си млад?

— Това вече го обсъждахме.

— Добре. Би ли се преместил в Утробната? Искам да ти покажа нещо важно.

Заинтригуван и изпълнен с подозрения, Корбел пое нататък.

Пирса бе покрил стените на утробната с изображения. Виждаше се огромното и ярко галактическо ядро, същото, каквото го бе видял Корбел преди шест месеца — плоскоизмерно, блясъкът на слънцата замъглен от междузвездното вещество. Виждаше се също контрастно изображение на центъра на спиралната галактика Андромеда. Отдолу бе начертана диаграма — диск, прорязан от триъгълен къс до центъра. Корбел се намръщи, опитвайки се да си припомни къде я бе виждал преди.

Докато се настаняваше в креслото, Пирса заговори:

— Едно не можах да разбера — защо избра центъра на галактиката за цел на това пътуване. Може би никога не ще узная.

Сърцевината на Андромеда сияеше в разноцветни светлини.

— Ей затова. Заради красотата. По същата причина веднъж прекосих Гран каньон на магаре. Можеш ли да си представиш някоя мъничка планета, в края на тази сфера? Да видиш залезите й?

— Мога много повече. Бих могъл да ти ги покажа, по метода на екстраполацията — и Пирса побърза да изпълни обещанието си. Креслото на Корбел се понесе над потънал в мрак пейзаж. Небето бе натъпкано със звезди, които се бореха за място, големи и малки, червени, сини и чисто бели, както и няколко двойни, които изхвърляха около себе си спирали от червен газ. Небето се завъртя. На изток се издигна стена от тъмнина, прашен облак дълъг десет хиляди светлинни години… а сетне се появи Утробната, каквото е била винаги, а Корбел продължаваше да се блещи в стената.

— Можех да го направя още преди първото ти влизане в хибернационната камера. А след това да приключим с оригиналната мисия, да засеем световете, които ти бяха поверени, а тези пейзажи щях да ти ги показвам когато пожелаеш. Кажи нещо де.

— Това не е истинско. Пирса, някои от вашите аристократи обикаляли ли са, да речем, пръстените на Сатурн, ей така, за развлечение?

— Добивахме полезни изкопаеми…

— Добивали сте. Лъгали са ви, ако са изтъквали подобна причина.

— Съжаляваш ли, че дойде?

Защо бе настоявал толкова? Знаеше че пътуването ще продължи повече от двадесет години, ще отнеме живота му и въпреки това не се беше отказал. Корбел, върнат към живот от къс замразена плът осъзнаваше, че в онзи свят не би имало място за него. И затова бе решил да извърши нещо незабравимо.

— Не. Защо да съжалявам? Очаквах да видя странни неща в галактическото ядро. И се оказах прав, нали? То не прилича на ядрата на другите галактики и аз съм първият, който го е научил.

— Ти си побъркан. Нямам думи да изразя изненадата си. Както и да е. Изборът ти се оказа с непредвидими последици. Нашите астрономи очакваха ядрото да се състои от гъсто заселена сфера от милиони слънца, на разстояние половин светлинна година едно от друго, с преобладаващ брой червени гиганти. А вместо това се натъкваме на плоско като диск ядро, чиято ос представлява изключително могъщ източник на инфрачервени и радиолъчи.

— Също като в диаграмата ли?

— Да, точно като в диаграмата, която открих в паметта си и която изобразява структурата на пространствения диск около черната дупка в Сигнус Х-1.

— Аха. — Всъщност, не беше виждал диаграмата по време на подготовката за рамър. Дори не бяха го учили как да избягва черните дупки, защото не се очакваше по курса да срещне такива. Виждал бе нещо, наподобяващо диаграмата в „Сайънтифик Американ^[2]“!

— Да, Корбел. Твоята приказна страна от светлини постепенно се поглъща от черна дупка с галактическа маса. Центростремителната й сила трябва да е огромна, след като е съумяла да неутрализира общата маса на заобикалящите я звезди. Възможно е с течение на времето цялата галактика да изчезне в… Корбел? Да не ти е лошо?

— Не — отвърна Корбел, прикрил лицето си с ръце и гласът му прозвуча глухо.

— Не губи дух. Това е нашият шанс за спасение.

— Какво?

— Един мъничък шанс да видиш Земята отново, преди да умреш. Уникална възможност — или ще спечелиш, или ще загубиш. Нали това искаше? Чакай да ти обясня…