Лари Нивън
Свят извън времето (32)

5

Пархалдинг беше по-голям от Сараш-Зилиш. Влагата и ръждата бяха оставили своите следи… а тревата, дърветата и храстите бяха взели своето. Повечето от сградите изглеждаха непокътнати. Плоските им покриви бяха окичени със зелени шапки. По стените им пълзяха лиани и бръшлян. На места се виждаха пшенични класове или царевици. Имаше и плодни дръвчета, отрупани с дарове на природата.

Корбел откъсна нещо, което приличаше на мъхест лимон. Плодът беше съвсем сладък, а сокът напомняше вкуса на лимонада.

В сравнение със Сараш-Зилиш Пархалдинг беше един изоставен град. Очевидно никой не беше се погрижил за него.

Загледа се в гъстия храсталак, опасващ далечния край на една сграда. Нещо блестеше зад него, Корбел напрегна очи и като че ли долови очертанията на скритата под клоните сфероидна кола. Дали е повредена? Корбел се озърна, погледна към Гординг и в същия миг старецът изви глава встрани. А останалите — бяха ли я забелязали? Момчетата не пропускаха нищо…

С навлизане в града племето сгъсти колоната. Сякаш се бояха от присъствието на древни духове. Вървяха в плътна маса, в чиято среда се намираше Корбел и той почувства, че го завладява страх.

Пред тях се издигаше висока сграда — без бръшлян по стените, нито зелена растителна шапка. Корбел мигом разпозна очертанията й — болница.

Просторните двойни врати на болницата се разтвориха пред тях. Момчетата, наобиколили Корбел, вървяха толкова близо един до друг, че можеха всеки момент да се спънат и да се натъркалят. Отнякъде проникна лъч светлина и озари гишето на регистратурата, разбития панорамен прозорец с полюшващите се транспаранти над него, фотьойли и масички в чакалнята и стена с изрисувана върху нея карта на света с белеещи се полярни шапки.

Неочаквано зад гърба му се разнесе сподавен стон. Корбел се извърна. Точно зад него, на самия праг беше коленичил самотникът, когото бяха открили вчера.

Обезглавен. От шията му струеше кръв.

Гординг стоеше с гръб, опрян в стената. Приведен напред, младият албинос очевидно се готвеше за скок. В мига, когато се хвърли напред, Гординг замахна с камък в ръка и го запрати встрани от нападателя. Корбел се опитваше да вникне в смисъла на разиграващата се сцена. Камъкът подмина шията на албиноса, сви рязко и се завъртя около нея. Гординг дръпна с все сила втория камък, който продължаваше да стиска.

Едва сега картината започна да се прояснява. Албиносът изпищя и посегна към гърлото си. Шията му бе прерязана като с нож. Вратата се разтвори и обезглавеният труп пристъпи навън. Гординг изтича край него и се изгуби от поглед.

Едва сега Корбел осъзна, че две от Момчетата са го стиснали за ръцете. Останалите се втурнаха след Гординг.

Макар военната подготовка на Корбел да беше спомен от далечното минало, той реши, че моментът е подходящ, за да си припомни някои неща. Риташ с крак пищяла на противника, той се превива, а ти го посрещаш с лакът. Ала въпреки ненадейността на атаката, ръцете му срещнаха празно пространство и в следния миг нечий юмрук се стовари между очите му. Още беше замаян, когато го помъкнаха нагоре по стълбите.

— Скоро ще го доведат — чу гласа на Скатхолц.

— Има в себе си нишка. Ще трябва да проверим всяка врата — намеси се Крайхайфт. — Нишката е почти невидима и ако опре в гърлото… тръгвай, Корбел.

Изкачиха четири етажа и поеха по дълъг коридор. Корбел зърна познатата операционна. Имаше четири маси с разперени над тях манипулаторни ръце.

— Неее! — изпищя Корбел. Твоята болка ще бъде поучителна не само за теб, но и за нас. Бяха намислили да му направят дисекция! Поставиха го на операционната маса и го завързаха, с разперени ръце и крака.

— Откъде сте толкова сигурни че знаете всичко, което знам аз — извика той в гърба на Крайхайфт. Глупости, Крайхайфт дори не спря. Скатхолц се подпря на съседната маса.

— Скатхолц, ако унищожиш мозъка ми ще изгубиш единствения човек с гледна точка, различна от вашата! Помисли върху това!

— Няма да ти унищожаваме мозъка. Поне така смятам. Но винаги съществува риск.

— А какво ще правите?

— Ще се позабавляваме взаимно.

В този миг на вратата застана Крайхайфт стиснал нещо наподобяващо… банка с кръв? Не, течността бе съвсем бистра. Той се пресегна над главата на Корбел и постави банката в специална ниша на манипулаторната ръка.

Да им кажа ли за колата? — чудеше се Корбел. Но реши да мълчи. Симпатиите му, ако имаше такива, бяха по-скоро на страната на избягалия дикт. Да се спасява, ако може.

Манипулаторната ръка бавно се спусна. Иглата замря над него, сетне се заби в шията му. Крайхайфт фиксира неподвижно главата му със силните си ръце. След миг спринцовката се отдръпна назад и се скри в ръката.

Корбел зачака. Дали лекарството щеше да го приспи? Или да го парализира?

Но Скатхолц го пусна, а след това го отвърза и го изправи на крака. Корбел се олюля. Нещо ставаше с него.

Отведоха го още три етажа нагоре, сетне свиха в друг коридор и попаднаха в малка прожекционна зала. Положиха го в едно меко кресло. Около него се вдигна облак прах. Корбел смръкна, опита се да стане, но му се виеше свят. Мислите му бяха объркани.

Крайхайфт изчезна зад него.

Внезапно залата потъна в мрак.

Някъде далеч блеснаха светлини. Звезди, черното небе на междузвездното пространство. Корбел откри познати съзвездия, макар и разкривени… и тогава нещо му подсказа къде се намира.

— РНК! Инжектирали сте ми РНК-памет! Мръсни кучи синове — крещеше той на английски. — Пак го направихте!

— Корбел…

— И какъв ще съм този път? Какво ще направите от мен?

— Ще си запазиш паметта — увери го Скатхолц, също на английски. — Но ще си спомниш за неща, които никога не си преживявал. И ще ни ги разкажеш. Гледай сега представлението.

Намираше се на близо шейсет светлинни години от Слънцето, с поглед, обърнат към владенията на Държавата. Чужд глас му заговори на непознат език. Не се опитваше да го разбере. Гледаше като омагьосан право пред себе си. Сбогом, Корбел, Модел II, рече си той. А сетне добави: на който не му върви, не му върви.

Някои от звездите блестяха по-ярко от другите… около тях кръжаха планетни системи, значително уголемени, за да предизвикат нужния ефект. Две от тези системи бяха оцветени в червено — вероятно вражеските. Първите светове, които са въстанали срещу Държавата.

Една от червените системи блесна ярко и се изгуби в мрака, очевидно разрушена. Още две неутрални досега системи почервеняха.

Една от тях изчезна.

Наближаваха Слънчевата система… но не тази, която познаваше Корбел. Зад орбитата на Плутон кръжаха три газови гиганта и цял рояк от комети.

Няколко космически флотилии се носеха към разбунтувалите се светове. Насреща им идеха други. Бяха като гнездо от стършели, обкръжили ядрото на бусардовите рам-звездолети. Или като стари португалски военни кораби, снабдени с огромни сребристи платна. Първите флотилии включваха кораби-болници и танкери с гориво за обратния път. По-късните се състояха от кораби-самоубийци.

И така векове наред. Родена от утопията, Държавата се превърна в могъща институция, черпеща всичките си сили и енергия в разгарящата се война. Флотилиите се носеха със скорост, малко по-ниска от тази на светлината. Новините за победи и поражения и призивите за подкрепления и помощ хвърчаха дори по-бързо. Държавата беше Момчетата, Момичетата и диктаторите — всички обединени за общата идея. Корбел почувства тъга по този изгубен във времето съюз.

Той проследи един ослепителен лъч, идещ от колонията Далечна страна. Лъчът озари Слънчевата система. Далечната страна изстреля цял рой бойни кораби от космически платформи. Корабите разгърнаха фотонни платна и се понесоха към Слънцето, пристигайки малко след лъча, за да заварят Държавата възможно най-неподготвена. Корбел се сгърчи в креслото, жадуваше да закрещи предупредително. Защото Държавата съумя да отблъсне нашествениците, но не успя да спре тяхното скрито оръжие.

Войната продължаваше. Далечната страна, икономически изтощена от своите усилия падна при една контраатака. Измина време колкото един човешки живот… твърде много, преди астрономите да открият клопката, която им беше приготвила Далечната страна със своя ослепителен лъч светлина, останал незабелязан в хаоса на последвалата атака.

Детекторите на Държавата бяха търсили в небето ярките светлини на космическите кораби, а не воднистото сияние на новата планета. Едно космическо тяло отвъд Плутон, наречено Персефон се носеше по необичайна орбита, почти перпендикулярно спрямо равнината на Слънчевата система. Пътят му го отвеждаше дълбоко във вътрешността на системата.

10²³ тона водород и обогатен на водород лед бяха насочени право към Слънцето. Земните океани щяха да се превърнат в кипящ котел…

Държавата направи каквото можа. Десет хиляди водородни бомби, както и цялата бронирана мощ на Слънчевата система бяха изпратени срещу Персефон. След взрива огромна част от атмосферната обвивка напусна планетата и се проточи зад нея като опашка на комета, разпъвайки с масата си твърдото ядро на Персефон. Неимоверен по размери газов поток бликна от недрата й, обиколи Слънцето и се затвори като ореол около него.

Ако бомбите бяха изпратени малко по-рано, същата участ щеше да сполети и ядрото на Персефон. То се състоеше от твърда скала и желязо, беше нагорещено до червено и излъчваше в рентгеновия спектър малко преди да навлезе в слънчевата фотосфера и да престане да съществува.

Слънцето стана непоносимо ярко.

Океаните се отдръпнаха, посевите изсъхнаха, десетки милиони жители на Земята издъхнаха преди Държавата да вдигне защитни отражатели между планетата и Слънцето. Но това бе само временна мярка. Защото новата топлина на Слънцето беше постоянна, поне от гледна точка на човечеството. Дълбоко в недрата на Слънцето ядрените процеси протичаха с по-висока скорост. И горещият полъх достигаше до Земята.

Държавата виждаше само един изход за оцеляване. Да премести Земята на нова орбита така, като Далечната страна беше променила орбитата на Персефон.

— Разбираш ли смисъла на това, което наблюдаваш?

Корбел махна с ръка да мълчат.

— Да.

— Добре. Ние се бояхме. Както светлинното представление, така и банката с памет са невероятно стари. Датират от времената преди управлението на Момичетата. Съхранявани са били в нулево време повече от сто хиляди години. Опасявахме се, че са се развалили.

— И решихте да ме използвате за опитно зайче.

Но гневът му се топеше бързо.

Държавата беше принудена да изостави рудниците на Меркурий — сериозна индустриална загуба. Ала същевременно сред астероидния пояс бе започнал строежа на нещо огромно — наподобяваше на космически кораб, достатъчно голям за да пренесе цялата човешка раса на безопасно място. Корбел гледаше със затаен дъх. Едва различи думите на Скатхолц:

— Заслужаваше си, Корбел. Момичетата, които са създали това светлинно представление, са управлявали небесата. Сега вече, когато се запозна с цялата история, научи ли кой е насочил луната към нас?

— Още не. Млъкни и ме остави да…

А междувременно гигантският строеж беше приключил. Два цилиндъра, всеки дълъг по сто мили; вътрешният с диаметър една миля, с плътни специално подсилени стени, а външният — два пъти по-голям. В единия край външният цилиндър беше заострен като нос на ракета. А в другия… Корбел по-скоро възприемаше, отколкото виждаше. Бойно лазерно оръдие, пригодено за целта, вентилационни клапи, обтекатели и масивни къси стабилизатори, монтирани в самия край. Отстрани бяха прикачени и няколко резервоара с течен водород. Конструкцията се задвижи от собствените си термоядрени двигатели… и започна да се отдалечава, обкръжена от миниатюрни кораби…

— Как се слиза от слон? — промълви неочаквано Корбел.

— Трябва ли да знам?

— Не се слиза. От патица е по-лесно.

— Защо?

— Защото е по-безопасно. Как се премества Земята?

Не беше чудно, че светлинното представление не говореше нищо на Скатхолц. Гледката на огромния ракетен двигател, озарен от директна слънчева светлина на фона на черния космос беше зашеметяваща. За един бивш архитект, при това от далечни времена, схемите и таблиците бяха почти неразбираеми. За Скатхолц щяха да са лишени от смисъл. Но все пак, дори без помощта на венозно вливаната РНК-памет, Скатхолц бе съумял да схване някои неща.

— Като преместиш нещо друго — досети се той. — Пораженията, нанесени от ракетната тяга и от възможните грешки могат да бъдат избягнати, ако тялото-заместител е необитаемо. Избираш жертвата и я поставяш на пътя на носещия се към теб свят. Кого са използвали за заместител? Ганимед?

— Уран. Можеш ли да спреш на това изображение?

Лекцията замръзна на картината, показваща горните слоеве на урановата атмосфера. Сравнен с огромната маса на планетата, двигателят изглеждаше миниатюрен.

— Виждаш ли? — обади се Корбел. — Цилиндърът е с двойни стени и усилена конструкция, за да издържа на сътресения отвън. Лети почти вертикално в горните слоеве на атмосферата. Вентилационните клапи в долния край са отворени за местната атмосфера, която се състои от водород, метан и амоняк, както и водородни примеси. Един изстрел от лазерното оръжие, насочен по дължината на двигателната ос, като се използва водородна завеса… и следва термоядрена реакция, насочена по същата тази ос…

— Не разбирам напълно термина. Термоядрена реакция?

— Това е реакцията, която подхранва енергията на звездите. Вероятно сте използвали термоядрени бомби срещу Момичетата.

— Ясно. Значи водорода изгаря в така конструирания двигател…

— И следва експлозия нагоре и навън от атмосферата. Температурата е най-висока по оста и по-ниска в близост до стената на цилиндъра. Възпламенената маса напуска конструкцията през соплото в горния край. Създадената от тази тяга скорост далеч надхвърля орбиталната скорост на планетата. Двигателят се забива надолу към по-плътните слоеве на атмосферата. Нали виждаш, тук, в края цилиндъра е оформен като ракетно сопло. Уплътнената атмосфера притиска с огромна сила стените на цилиндъра, опитвайки се да го изхвърли нагоре като тапа, но реакцията вътре не спира.

— Елегантна идея — отбеляза Скатхолц.

— Аха. Така или иначе — жертви няма. Всичко се управлява от орбита. Атмосферата на планетата се явява едновременно гориво и амортизатор — а планетата се състои предимно от атмосфера. Дори когато термоядрената реакция се преустановява, двигателят изплува нагоре, защото е пълен с нагорещени водородни примеси. Ако изстине, цилиндърът ще потъне надолу, но достатъчно е да се включи лазерното оръдие и той отново се затопля, предизвиквайки началото на поредната термоядрена реакция. Би ли пуснал отново прожекцията?

Скатхолц извика нещо на Крайхайфт. И Корбел беше погълнат от представлението.

Земята издържа, макар и на косъм. От полюсите бяха прокарани свръхпроводими топлообменни кабели. Полюсните шапки се разтопиха. Загинаха милиони. Спряха да се раждат деца, изчезнал бе радиационният щит на планетата. Измина близо век, преди да успеят да въведат Уран на земната орбита, само на шест милиона мили от Земята. Планетата се движеше с нарастваща скорост, увличайки Земята след себе си… а сетне орбитите им се разделиха и Земята се озова на друга, по-широка орбита. Изгубили бяха Луната.

Подклаждано от нарастващата вътрешна топлина Слънцето продължаваше да се разширява. Светлината му почервеня, но от увеличената повърхност се излъчваше значително повече топлина в космическото пространство… и към Земята. Момичетата вече бяха овладели непокорния Уран и неговия летящ термоядрен двигател. И отново преместиха Земята.

Наложи се да я местят пет пъти. При едно от тези премествания тя се озова точно на срещуположната страна на Марс. Сетне продължи навън. Термоядрената пещ на Слънцето постепенно се стабилизираше, но фотосферата продължаваше да расте. И Земята трябваше да бъде преместена за шести път…

— Ето значи къде са се сблъскали с главния проблем — промърмори Корбел, чийто интелект беше подсилен от допълнителната памет.

Земята беше твърде топла. Около всяко стабилно слънце има доста тесен пояс, в който планетите биха могли да поддържат подходяща температура, като тази на Земята. Ала сега този пояс се бе приближил до Юпитер. Огромната планета можеше да изтегли Земята от новата й орбита и дори да се блъсне в нея.

Да поставят Земята в орбита около Юпитер? Но топлинното излъчване на Слънцето беше започнало да отслабва. Земята беше обречена на вечна ледникова епоха — освен ако Юпитер не можеше да замести далечното слънце.

— Последната част не ми е много ясна — обади се Корбел. — Превърти я отново.

Крайхайфт последва съвета му. Появиха се две почти идентични астрономически изображения, разделени от преграда. Корбел проследи как Уран се отдалечава от Земята, преминава зад Ганимед и там навлиза в нова орбита. После Ганимед пада… на два пъти. В едната сцена той се насочи косо към Юпитер, подпали се и накрая се разпадна сред ослепителни фойерверки. Във втората сцена се понесе право надолу, пламна и изчезна мигновено.

— Да. Не може да им се отрече изобретателност — отбеляза Корбел. — Решили са да минат два пъти със същия номер. Използвали са Уран за да изтеглят Земята отвъд Юпитер, а после са го насочили сред системата от спътници. Искали са да спрат Ганимед на място. Естествено с тази маневра са объркали орбитите на всички спътници.

— И къде са сгрешили?

— Не съм съвсем сигурен. Момичетата са искали да вкарат Ганимед в бръснеща орбита. Но вместо това спътникът е паднал. Не разбирам защо това да е объркало плановете им?

Скатхолц не отговори.

Не беше никак лесно да разсъждава. Познанията му по гигантски термоядрени двигатели, уранова атмосфера и междузвездни войни датираха съвсем отскоро. Те му позволяваха да разбира по-добре смисъла на станалото, но когато се опитваше да мисли, цялата информация се объркваше в главата му. По дяволите, Скатхолц! Защо да му казва всичко? Но възникналият проблем подклаждаше любопитството му… подсилен от придадената памет и познания.

— Я да видим. Юпитер отделя повече топлина, отколкото получава от Слънцето. Тази топлина е останала от времето, когато планетата се е образувала от първоначалния прашен облак преди четири милиарда години — по моето летоброене. С други думи, всяка планета е в състояние да поеме топлина и да я отделя дълго. Много дълго. Ала натрупаната в нея енергия остава неизменна, независимо от ъгъла, под който пада луната.

— А сблъсъкът с Юпитер може ли да предизвика термоядрена реакция? Да го подпали?

— Юпитер е твърде малка планета за да пламне като звезда. Не притежава достатъчна маса и налягане. От друга страна, в ударната вълна пред Ганимед налягането ще е огромно по сила. И топлината.

— Трудно ли е да се изчисли?

— Какво?

— Полученото топлинно излъчване при бръснещ удар с повърхността. Знаели са масата на Ганимед и силата на падане. Значи Момичетата биха могли да изчислят повишението на юпитеровото топлинно излъчване. Да преценят, дали ще е достатъчно, за да затопли Земята.

Корбел кимна разбиращо.

— Виж — ядрото на Юпитер се състои от сгъстен водород, невероятно сгъстен, до степен да се държи като метал. И така, Ганимед пада. Следва термоядрена реакция, вдига се огромна ударна вълна, която расте и расте, подхранвана от удължената реакция. И тогава топлината ще се повиши и ще остане постоянна.

— Не мога да си го представя, Корбел. А ти? Виждаш ли някаква логика във всичко това?

— Да. Изгубили са спътника и това ги е погубило. Уран вече се отдалечавал в междупланетното пространство. Момичетата не можели да го върнат обратно. Територията, която обитавали станала твърде гореща. И тогава се опитали да завладеят територията на Момчетата.

Корбел осъзна, че представлението е приключило. Умът му все още беше замъглен от новопридобитите спомени. И все пак, той беше Джейбии Корбел. Личността му беше запазена.

— Значи новото космическо тяло на хоризонта е Уран — заключи Скатхолц. — Някои от Момичетата трябва да са оцелели. Какво ще правим? Не разполагаме с космически кораб. А и не можем да построим в такива кратки срокове. Корбел, можем ли да използваме твоята платформа за кацане?

— Няма гориво — Корбел неочаквано се засмя. — А и какво ще направите, ако имате космически кораб? Ще таранирате Уран? Или ще се научите да го управлявате?

— Криеш нещо от нас.

— Не вярвам във вашите Момичета. Ако наистина са оцелели толкова дълго, отдавна да са направили нещо. — Появата на Уран бе прекалено театрален жест. Всъщност, подобно съвпадение вероятно имаше по-естествено обяснение. Корбел вече бе намислил едно. Но… да не се издава. — Ами ако са се скрили в Хималаите? Горе в планинските долини има признаци на живот. Вярно, ще мине доста време преди да създадат промишленост.

— Твоите названия не ми говорят нищо — Скатхолц му помогна да се надигне. — Ще можеш ли да ми покажеш тези Хималаи на картата на света? Долу има една.