Лари Нивън
Свят извън времето (30)

3

Наближаваше залез-слънце. Момчетата и децата-момчета печеха риба на нагорещените въглени край огъня. Ктолисп им разказваше поредната приказка. Някои от децата си играеха с котешките опашки. Корбел потърси с поглед бялата грива на Гординг.

Забеляза че Крайхайфт, Скатхолц и Гординг са се отделили от основната група. Обсъждаха нещо възбудено на момчешки, твърде бързо, за да съумее да проследи разговора. На няколко пъти долови думите „Момичета“ и „Ганимед“. Една котешка опашка се беше свила на кълбо точно зад Скатхолц.

Забелязаха го.

— Чудесно! — извика пръв Гординг. — Корбел черпи информация от други източници.

Крайхайфт обаче се намръщи.

— Но той не би могъл да разбере последствията.

— Гординг е прав — възрази Скатхолц. — Корбел, в една от нашите легенди съществува строфа, в която не виждаме никакъв смисъл. В легендата се разказва за войната между Момчетата и Момичетата. А в строфата се твърди, че двете страни се унищожили взаимно.

Корбел седна с кръстосани крака до Скатхолц.

— Може би има някаква връзка с нашата блуждаеща планета?

— Да, с блещукащата светлинка, която става по-ярка, но не се движи спрямо останалите звезди. Каква според теб може да е причината?

Корбел беше стигнал до извода, че блестящата точка е газовият гигант, който му бе показал Пирса, но сега вече започваше да се съмнява в предположението си. Ако нещо в небето свети все по-силно, без да се движи… приближава се, а не се измества встрани, тогава какво е то?

— Сякаш ще ни извади очите!

— Добре казано — кимна Скатхолц.

Не беше ли чудовищна несправедливост Корбел да се сдобие с вечната младост тъкмо преди свършека на света?

— Това са само предположения — рече той.

— Разбира се. Но нали Момичетата са властвали в небето? — каза Крайхайфт. — И когато са осъзнали, че губят битката, насочили са твоя изчезнал Ганимед в обиколна орбита, така че след време да се блъсне в нашата планета.

Корбел не смяташе, че опасността е толкова реална. Имаше далеч по-важни задачи за решаване. И все пак, ако е преживял всичко това, върнал се е от звездите само за да присъства на сблъсъка с една изгубена луна!

— Почакайте малко. Защо не са го сторили още тогава?

Крайхайфт сви рамене.

— Кой би могъл обясни постъпките на Момичетата? — намеси се Скатхолц. — Отдавна са напуснали този свят.

— Но в никакъв случай не са били глупави. Подобна обиколна орбита създава възможност по пътя си космическото тяло да бъде отклонено. От тогава са изминали… — Разделяй на дванадесет. — … близо сто хиляди години.

— Но ние не знаем как са премествали планетите. Може би обиколната орбита е била единствената възможност?

Корбел стана. Протегна се, после се подпря на гладката скала отзад, върху която се бе излегнала котешката опашка.

— Не ми харесва тази работа. Пак не извадих късмет. Една дребна промяна в курса на кораба и щях да пристигна сто хиляди години по-рано, или по-късно. Защо трябваше да се появявам точно за голямото треперене?

Гординг му се присмя.

— Не е ли късмет да си жив в подобен исторически момент?

— Ами да! — извика Скатхолц.

Корбел се изчерви.

— А може би легендата означава нещо друго?

— Не е изключено. Но подробностите липсват — каза Скатхолц.

— Ясно. Момичетата са разбрали, че изходът е предрешен. Търсели са начин да си отмъстят… но защо в небето? Би трябвало да са изгубили властта си над него. В противен случай щяха да преместят Земята на старото място, далеч от Юпитер, където няма да получава толкова много топлина. Съмнявам се, че са били в състояние да запратят луна по Земята. По къса или обиколна орбита.

— Така или иначе, луната се приближава — рече Крайхайфт.

Но Скатхолц махна с ръка:

— Остави го да говори.

— Казах ли ви какво научих от Мирели-Лира? Тя… — той се оплете в търсене на подходящата дума и продължи: — … измъкнала се е от нулевото време заедно с близо хиляда затворника. Някои от тях са оцелели, докато се доберат до новото място. Твърдеше, че Момчетата ги взели при себе си, но тя избягала.

— Нещо загуби нишката на мисълта си — забеляза Крайхайфт.

— Не, всичко съвпада. Виж, ако Момичетата наистина са били разбити, едва ли са можели да сторят нещо. Но биха могли да унищожат всички дикти, в случай че Момчетата ги държат на едно място!

Още докато произнасяше тези думи, той осъзна че е прав. Всички го бяха осъзнали… а умовете им превъзхождаха неговия. Без дикти нямаше да има повече Момчета. Само една топяща се популация от безсмъртни, изчезващи един по един, от нещастни случай, или от скука. Или по Божията воля.

— Твоята Мирели-Лира — поде Скатхолц, — е успяла да избяга защото са останали твърде малко Момчета, за да я преследват. Гледали са на диктите като на опитомени диваци, престъпници от далечни, отминали времена — той се изсмя горчиво. — Както и да е — луната идва. Дали в резултат от действията на Момичетата или не — тя е в състояние да ни унищожи. Дори да ни подмине… — той заговори с такава скорост, че Корбел едва следеше мисълта му… присъединиха се и другите… по-бързо и по-бързо. Внезапно Момчетата станаха и напуснаха кръга. Останаха само Корбел и Гординг.

За един кратък миг Гординг позволи на гнева си да излезе наяве… и след това лицето му се отпусна.

— Виждаш ли какво се получава — поде Гординг. — Момчетата не желаят да обсъждат каквито и да било важни въпроси с един дикт.

— За какво, всъщност, ставаше дума?

— Трябва да вземат решение. Ако луната се блъсне в планетата, това би означавало край на света. Но дори да ни подмине отблизо, все още не се знае, какви ще бъдат последствията. Земетресения, гигантски приливни вълни.

— Разбирам. А Диктаград е разположен на самия бряг. Ще се наложи да ви преместят.

— Да ни преместят, но как? И къде? Няма да ни пуснат на свобода. Ние сме тяхното безценно съкровище, техният единствен източник — в гласа на Гординг се долавяше яд.

Може би сега е моментът?

— Биха могли да вземат само жените и да ги чифтосат с децата-момчета. Ще чакат, докато се роди новото поколение. Пък и какво друго им остава, след като първата група, която са взели за разплод, се е състояла от рецидивисти и отявлени престъпници…

И неочаквано, с непредвидена бързина, Гординг се хвърли с потегнати ръце към гърлото му.

Корбел се отблъсна от скалата и напъна мишци, опитвайки се да се отскубне от хватката на стареца.

Изненадана в съня си, котешката опашка подскочи уплашено. Корбел я сграбчи машинално, търсейки защита.

Гординг се препъна, просна се на земята и отново скочи, протегнал ръце и завладян от жаждата да убива. Но не беше достатъчно бърз. Корбел запрати котешката опашка право в лицето му. Животното впи зъби в шията на Гординг. Корбел се възползва от моментното преимущество и нанесе съкрушителен удар в брадичката на своя противник.

Главата на Гординг се разтърси. Но въпреки очакванията на Корбел, старецът издържа на удара. Корбел се подхлъзна от усилието и в този миг Гординг на свой ред нанесе удар.

Юмрукът му се стовари в слънчевия сплит на Корбел. Той се преви на две. В тила и врата му избухнаха светкавици.

 

 

Болеше го коремът… вратът му пламтеше… лежеше сгърчен на една страна сред смачканите ягоди. Опита се да се изправи.

Момчетата го бяха наобиколили и го разглеждаха с любопитство. Скатхолц клатеше глава и се хилеше.

— Великолепно, Корбел!

— Ако е така, — изпъшка Корбел, — защо лежа на земята и всичко ме боли? Е, както и да е. — Все пак успя да се надигне. Наблизо стоеше Гординг, изглеждаше съвсем спокоен, само дето притискаше раната на шията. Нямаше и следа от предишната враждебност.

— Съжалявам — промърмори Корбел. — Не биваше да го казвам. Може да е било от ревност. Всички вие сте толкова… по-умни от мен и непрестанно го показвате.

Изпод пръстите на Гординг се стичаше кръв. Старецът дишаше тежко.

— Напълно те разбирам — рече той. — Проявил си невнимание, използвайки един почти непознат за тебе език. Не биваше да приемам обидата. Май е време да се връщам при моите хора — той се извърна и успя да направи две крачки, преди да го сграбчат няколко протегнати ръце.

Крайхайфт се усмихна.

— Няма да стане — рече той. — Не можеш да се върнеш при тях, Гординг. Какво ще си помислят, когато забележат че косата ти е сменила цвета си?

Гординг се засмя на свой ред.

— Е, поне си заслужаваше да опитам.

— По дяволите! — възкликна Корбел.

— Не, не, Корбел, ние всички се възхищавахме от твоето актьорско майсторство. Издаде те не друго, а неспособността да владееш мускулите си. Не знаех каква е причината да се нахвърлиш върху мен и не исках да оставя нещата така.

— Съжалявам. Но това беше единственото, което ми хрумна. И въпреки това, нямам представа…

— Скоро ще узнаем всички — прекъсна го Крайхайфт. — Но в идеята ти има логика. Котешка опашка те ухапва няколко дни преди да те открием. Видяхме белега. Според нашите традиции, диктите нямат право да отглеждат котешки опашки. Знаем, че много отдавна е открит способ да се коригират някои несъвършенства при живите същества, знаем също, че подобно нещо е правено с котешките опашки. Нищо чудно именно те да отделят еликсира на безсмъртието така, както Момчетата отделят слюнка. Скоро ще узнаем истината, Гординг, но ще трябва да те наблюдаваме.

А що се отнася до теб, Корбел, трябва да измислим някакво наказание за твоята измама. Мисля, че вече имам подходяща идея.

Тръгваме веднага.