Лари Нивън
Свят извън времето (28)

1

Град Шест, Диктаград, се показа на хоризонта като плътна сянка край бреговата линия. Когато наближиха Корбел забеляза, че градът е обкръжен от висока стена, зад която се издигаше само една централна сграда, с многобройни прозорци. Диктаград бе обърнал гръб на приближаващите се Момчета.

Едва когато заобиколиха стената, Корбел видя лицето му. Диктаград се състоеше от една-единствена сграда, висока четири етажа и дълга половин миля. Приличаше на луксозен хотел. Фасадата й бе обърната на север, към океана и слънцето, и беше обсипана с тераси, прозорци и арки. Ниска стена отделяше града от океана, над нея се издигаха короните на дърветата. Вътре имаше градина.

Диктите излязоха да ги посрещнат през арковидната порта в стената на градината. Събра се многолюдна тълпа, която ги очакваше мълчаливо.

Диктаград нямаше свой купол. Вероятно е бил построен след като Антарктида се е превърнала в обетована земя, а океаните са отстъпили зад континенталния шелф. Пясъчните крайбрежни дюни са били покрити с плодородна почва, а високата стена е предпазвала градината от силни ветрове. Риба от морето и плодове от градината — вероятно това са единствените източници на храна на мили наоколо.

Трудно ще е да напуснеш подобно място, помисли си Корбел.

Наближиха групата и Корбел забеляза само неколцина мъже сред близо стотината жени. Когато Крайхайфт пристъпи напред всички се поклониха.

— Дойдохме, за да поправим машините ви — обяви Крайхайфт. — И да отведем с нас вашите деца-момчета.

— Добре — отвърна един от мъжете. Имаше побеляла брада и дълга до раменете бяла коса, съвсем чиста и къдрава. Той се изправи и останалите последваха примера му… и Корбел беше дълбоко впечатлен от тяхната физика и достойнството, с което се държаха. Не приличаха на роби, дори поклона бе само форма на поздрав. Корбел се запита, какво ли щеше да стане, ако се бе поклонил по същия начин в онзи далечен ден, когато Момчетата го откриха в Сараш-Зилиш. Сигурно щяха да го сметнат за беглец и да го убият.

Диктите не откъсваха погледи от Корбел.

Крайхайфт забеляза това. Последва дълга реч, гласът му ехтеше надалече. Корбел не можа да проследи всичко, но му стана ясно, че Крайхайфт предава накратко неговата историята. Космическият кораб, дългото пътуване, някакви сложни изрази, които вероятно бяха свързани с относителността и сгъстяването на времето, бягството от Мирели-Лира… без да се споменават мотивите на побърканата старица. Нито дума и за еликсира на диктите. Корбел бе уверен в това, очаквал бе с нетърпение да чуе нещо по въпроса.

Старецът слушаше внимателно и от време на време избухваше в смях. Очевидно се забавляваше чудесно. В края на разказа той пристъпи напред и каза:

— Добре дошъл в нашата обител, Корбел. Очевидно имаш интересни истории, които да ни разказваш. Аз към Гординг. Достатъчно бавно ли говоря?

— Приятно ми е да се запозная с теб, Гординг. Наистина имам много за разказване. Да, мога да те разбера.

— Ще се присъединиш ли към нас довечера? В Диктаград има достатъчно място за много деца. Ще бъде особено поучително да видим какво ще представляват твоите деца.

— Аз… — Корбел се задави. Жените го оглеждаха с любопитство и споделяха впечатленията си. Повечето от диктите бяха плешиви, ако се изключи мъхестият кичур на челото. Вероятно на всички правеше впечатление неговата буйна прошарена коса. А също и обърканият му отговор на поканата. — Аз съм щастлив, че ми оказвате такава чест.

Но всъщност, чувстваше се неспокоен. Внезапно осъзна, че е почти гол. Самите дикти не носеха съвсем никакви дрехи.

Една от жените — с дълга черна коса, в която прозираха сребърни нишки — произнесе:

— Трябва да е минало доста време, откакто си правил деца с жена.

Корбел се усмихна. Разделяй на дванайсет.

— Четвърт милион години.

Следващият й въпрос предизвика всеобщ смях. Корбел поклати глава.

— Може да съм забравил как се прави. Има само един начин да го разберем.

 

 

Помогна на Момчетата да вдигнат лагера в средата на градината, в която цареше далеч повече ред, отколкото в парка на Сараш-Зилиш. Разположиха лагера под дърветата, а за огъня жените-дикти донесоха наръч сухи дърва.

— Можеш да отидеш при тях — предложи му Скатхолц, — но не бива да споменаваш за безсмъртието на диктите. — Държеше се така, сякаш не се съмняваше, че нареждането му ще бъде изпълнено.

— Ами косата ми? Сигурен съм, че са я забелязали.

Скатхолц сви рамене.

— Ти си ранен тип дикт, от времето преди легендите. Кажи им, че тогава всички дикти са имали коси като твоята. Ако някой научи онова, което знаеш, умовете им ще бъдат… всички познания ще им бъдат отнети.

— Ще си държа устата затворена.

Скатхолц кимна. Корбел осъзна, че е свободен.

Тревожеше го перспективата да участва в предстоящата оргия. За последен път се бе опитал да легне с жена преди три милиона години, в спалното помещение, в нощта преди да излети с „Дон Жуан“. И тогава вперените в него погледи го бяха направили импотентен. Същото можеше да се повтори и тази нощ.

Ала дори сега чувстваше зараждащата се ерекция.

Приземният етаж на Диктаград се състоеше от свързани помежду си обществени зали, всяка едно достатъчно голяма за да побере поне двеста души. Една от тези зали беше предназначена за столова. Напомняше на едновремешните кафетерии. В ъгъла Корбел забеляза подноси и прибори за хранене, дузина жени и един мъж приготвяха храната и я разсипваха на чакащите на опашка. Приключилите с храненето бързаха да освободят местата си на новодошлите. Корбел взе една вилица и я разгледа учуден — беше излята от материал, подобен на пластмаса, но единия й край бе по-широк и назъбен, като кухненски нож. Металните подноси плуваха на височина на ръката и лекичко се полюшваха под тежестта на съдовете с храна.

Що се отнася до храната, състоеше се предимно от зеленчуци, в разнообразни комбинации, напомнящи китайските методи за готвене. Старецът на име Гординг придружаваше Корбел по време на обиколката. Масите бяха с различна големина и места от четирима до дванадесет. Корбел и Гординг седнаха с още четири жени и завързаха непринуден разговор.

Естествено, запитаха го за цвета на косата му. Отвърна им така, както го бе посъветвал Скатхолц и дори изрази учудване за техните едноцветни коси и оскъдно окосмяване. По всичко изглежда, че му повярваха.

Докато се хранеха, Корбел разглеждаше внимателно събеседниците си. Забеляза, че подобно на Момчетата, те също притежаваха бледа, прозрачна кожа, но чертите им бяха странна комбинация от всички предишни земни раси — виждаха се сплеснати носове, плътни или тънки устни, изпъкнали скули…

— Витамин Д?

Неволно бе заговорил на глас. Погледнаха го, очаквайки пояснение.

— Това е само една теория — опита се да обясни той. — На времето, когато слънцето е било горещо и ярко, всички дикти са имали тъмна кожа. Някои от тях се отправили на север, където било много студено и трябвало да покриват телата си, за да не умрат от студ. — Останалите го гледаха с объркани усмивки, но той продължи. — Човешката кожа произвежда някои необходими за организма вещества от слънчевата светлина. И когато тези дикти започнали да покриват телата си с дрехи, кожата им се променила така, че да пропуска повече слънчева светлина. Инак щели да умрат. Моят народ постепенно се сдобил с бяла кожа. Предполагам, че същото е станало и при вас, когато слънцето е почервеняло.

Продължаваха да се усмихват.

— Странен е твоят разказ — рече Гординг, — но нашата кожа наистина произвежда едно важно за организма вещество — катопе.

— Но как преживявате дългата нощ?

Почти шест години!

— Катопови семена. От тях произвеждаме олио.

Да се избяга от Диктаград през дългата нощ, когато всички Момчета са събрани в Сараш-Зилиш не би било никак трудно. Но бегълците ще бъдат принудени да носят със себе си катопови семена… а Момчетата вероятно се бяха погрижили катопе да расте само тук и в Сараш-Зилиш. Корбел беше разтревожен не на шега. Може би наистина бе попаднал в клопка.

Поинтересува се за наближаващия празник.

— Правим любов всички заедно — обясни му Т’тиръф. Изглеждаше на шестнадесет, лицето й бе капковидно, имаше пълни устни, създадени за да се смеят, а косите й бяха навити отзад. Подобно на останалите, темето й беше съвсем голо. — Сексът е единственото ни забавление, което Момчетата не могат да разберат. Може би и раждането. — Тя сведе засрамено поглед. — Не съм правила нито едно от двете.