Лари Нивън
Свят извън времето (19)

1

Влачеше се по чистите, геометрични, пусти, звукоизолирани коридори. Вратите отказваха да се спуснат пред него. На два пъти се опита да притисне диска към златистите плочи на ключалките. Само това му идваше на ум, но опитите завършваха безуспешно. Каквото и да беше това място, то бе затворено за Корбел, или по-точно за мъртвеца, чието тяло обитаваше сега.

Скафандърът бе станал твърде тежък. Къде, по дяволите, беше Пирса?

Корбел бе освободил Пирса от всички заповеди, минали и бъдещи. Корбел се бе заел да изследва, съвсем беззащитен, една чужда за него планета, изгубил бе връзка с кораба. Джейбии Корбел Модел II, изчезнал, вероятно мъртъв. Пирса сигурно вече заобикаля слънцето на път към най-близката звезда. Търси безценната си Държава.

Междузвездният лазерен лъч на Пирса би могъл да изгори старицата докато пресича улицата. Но компютърът на Корбел го бе изоставил… и при тази мисъл Корбел запрати ядно шлема на пода — не със силата, с която би желал, защото ръцете му все още бяха завързани.

Краката му се подгъваха.

Лъхна го познатата миризма на разложена плът и Корбел най-сетне забеляза отворена врата. В първия момент реши, че бравата е била разбита, но оказа се, че причината е друга — в златистата плоча бе прогорена малка дупчица.

Зад вратата цареше бъркотия, а миризмата се усилваше.

Помещението приличаше на операционна. Имаше нещо като операционна маса, над която бяха прикрепени различни сложни прибори, а също манипулаторна ръка със скалпел и пинсети.

Наоколо бяха разхвърляни изсъхнали кафяви скелети. Един от тях, съвсем оголен, лежеше сред купчина прах на масата. Други два бяха подпрени на стената. Униформите им бяха разкъсани и зацапани, но все пак в по-запазено състояние от скелетите вътре. По униформите се виждаха белези като от удари със сабя, които продължаваха и върху костите, сякаш хората са били посечени. Корбел забеляза, че тези скелети бяха с нормални човешки размери.

В задната стена имаше дупка, през която би могла да премине кола. Бомба?

Корбел се покатери на операционната маса. Вдигна ръце, потърка въжетата в скалпела и… готово! Ръцете му бяха свободни.

Приближи се към големия отвор в стената. Дишането му се беше успокоило, но сърцето му продължаваше да блъска в гърдите. Най-много от всичко му се искаше да легне и да си почине. Надникна в шахтата.

Беше дълбока колкото два етажа и нямаше прозорци. Отляво се виждаше метална врата, дръжката беше като стилизирано корабно кормило. Приличаше на врата на банков трезор. Виждаха се стъклените кабини на пазачите, а скелетите в тях дори бяха въоръжени с нещо, наподобяващо пушки.

Но какво общо имаше между банков трезор и болница?

Останалите три стени бяха покрити с лавици, от пода до тавана. Но малкото останали по лавиците предмети не приличаха на златни кюлчета. По-скоро на бутилки. Подът, пет метра под Корбел, бе посипан с изпотрошени стъкла.

На пода се въргаляше полуразтопен апарат, който напомняше на оживялата от кошмар миялна машина, която беше атакувала Корбел и Пирса сред разбиването на къщата. Всички останали механизми изглеждаха съвсем запазени. Имаше някакъв апарат снабден с клавиатура, който би могъл да бъде диагностичен прибор, ако наистина Корбел се намираше в болница. В единия край бяха монтирани чифт прозрачни „телефонни кабини“, стъклени цилиндри с овални покриви.

Нашествениците бяха спуснали стълба в шахтата. Корбел слезе предпазливо по нея, сякаш беше от порцелан. Четири скелета на дъното подсказваха, че и тук нашествениците са срещнали упорита съпротива. Пристъпи внимателно над костите. Помещението изглеждаше подходящо за болнична морга — хладно, чисто. Никакви насекоми, гъби или гризачи.

Но не от смъртта бягаше Корбел, а от сребърния бастун и промяната, която той носеше в себе си — по-страшна и унизителна от смъртта.

Осветлението в шахтата все още функционираше. Светеха и индикаторите на клавиатурата. Ако имаше късмет, двете кабини щяха да са в изправност. Влезе в първата и затърси циферблата.

Циферблат нямаше, само един-единствен бутон, поставен в средата. Право на избор очевидно нямаше. Корбел се зачуди дали на другия край няма да го очаква Норна. Все пак намери сили и натисна бутона.

Нищо не се случи.

Той прокле тихичко, излезе от кабината и пробва другата.

Втората кабина нямаше врата и вътре витаеше прашен облак. Какво, по дяволите, значи това?

Къде беше попаднал? Лекарствата по лавиците трябва да са били необичайно ценни. Четирима пазачи и металически робот-убиец, една-единствена врата, която изглеждаше готова да понесе ядрен удар, две кабини за телепортация… а от друга страна, следи от нашественици, очевидно готови на всичко, дори да бомбардират сградата… и изведнъж той разбра къде е попаднал.

Идеята го порази като електрически шок.

Ето къде са пазили тайната на диктаторското безсмъртие. По лавиците, които сега бяха празни.

Всичко съвпадаше. Напълно естествено бе да се складират гериатрични лекарства в болница. Кабините вероятно са водели право към крепостите на диктаторите — но дори и те са били допускани първо в затворената кабина. Ако появилият се в първата кабина отговарял на описанието, прехвърляли го във втората — с врата. Ако ли пък човекът бил непознат — превръщал се в мишена на лазерите.

А вратата на шахтата сигурно би издържала и ядрен удар. Само че крадците са проникнали през стената. Може и за нея да са използвали атомно оръжие. Интересно, дали Мирели-Лира знае за това място? Сигурно знае. Нали него е търсила.

Всъщност, нищо чудно в скоро време да се появи тук. Трябваше да се маха час по-скоро.

Изтощението му бе прераснало в агония. Понечи да изкатери обратно стълбата, но реши преди това да пробва вратата на шахтата. И тя се оказа отворена! Силите едва му стигнаха за да я избута встрани. Вероятно от тук бяха излезли нашествениците.

Е, поне за това трябваше да им е благодарен. Оказа се, че е на етажа с редицата от „телефонни кабини“. Беше стигнал до шахтата по заобиколен път, сигурно доста трудно щеше да се върне по него…

Видя кабините в мига, когато зави зад ъгъла. В същия миг зърна и Мирели-Лира Зиилашистар, стиснала бастуна като пистолет и присвила очи към нещо в ръцете й. Тъкмо преди да се скрие, той забеляза как вдига глава към тавана, оголила зъби в жестока гримаса.

Не беше търсила него, а шлема на скафандъра.

Сбогом, Пирса. Корбел преброи до тридесет, после надникна предпазливо зад ъгъла. Старицата беше изчезнала. Пресече на пръсти мекия килим до следващия коридор и надникна в него. От Мирели-Лира нямаше и следа. Корбел скочи в най-близката кабина и измъкна диска.

Мирели-Лира едва ли щеше да хареса усмивката му, ако го беше видяла в този момент.

Две пресечени точки, преобърнато „S“, легнал настрана пясъчен часовник, завъртяно pi. Коридорите изчезнаха. Сред мрака той блъсна вратата на кабината и попадна в мрак. В лицето го шибна топъл и влажен вятър и почти мигновено той съзря мъглива светлина — тъничък, розово-червен полумесец, обърнал рогата си надолу — към хоризонта.

Спря, докато очите му привикнат с тъмното. Светът около него постепенно придоби форма.

Стоеше на плосък покрив, загледан в слънчевото затъмнение. Сигурно подобно явление бе често срещано в тези времена, когато Юпитер и Слънцето закриваха голяма част от небосвода. Както и да е, гледката на обагрения в червено полупръстен, който се отразяваше в морската шир, бе доста красива. Жалко, че нямаше време да й се любува.

Мирели-Лира всеки миг щеше да открие скафандъра.

Отпред имаше стълби. Щеше да е по-уверен, ако знаеше колко е висока сградата, но нямаше такава възможност. Наложи се да слезе до входа, за да се увери, че е попаднал в сградата, където се намираше кабинета на Мирели-Лира. Изгуби няколко скъпоценни минути за да си поеме дъх, сетне изкачи обратно трите етажа. Следващият въпрос: дали Норна бе забелязала изпуснатото на прага копче?

Шестата врата в коридора беше леко открехната, заклещена от падналото копче. Подпря я с рамо, вратата поддаде бавно и той нахлу вътре.

Няма съмнение, че са бълвали тези кабинети като пуканки, помисли си той. Дали е свързан с взривената спалня? Беше заложил живота си на тази възможност. Дръпна вратата на „телефонната кабина“ и погледна циферблата.

Пет копчета? Натисна най-горното.

Зад стъклената врата се виждаха пясъчни дюни, които се спускаха надолу към ослепителната синева. Намираше се в някоя от крайбрежните кабини. Натисна второто копче.

Обратно в кабинета — забоде пръст в третото.

В червеникавия мрак забеляза триъгълна карта на пода, изпъкнали навън стени и таван. Една тъмна сянка се беше сгушила точно там, където смяташе да стъпи, тя вдигна бледото си лице и завъртя тревожно глава.

— Ейииияааа! — извика той.

— Мяу?

Натисна четвъртия бутон. Изненаданата котка изчезна.

Вана, пълна с вода, душ… Представи си гореща баня, покой и безгрижен сън. По дяволите всичко. Интересно, дали старицата би свила своето гнезденце с нулево време в близост до турска баня? Защо не? Все пак, натисна и най-долното копче, за да види къде ще го отведе.

Сънят отново го обори. Коленете му се подгъваха. Мускулите и костите му сякаш се топяха. Но все пак успя да отвори очи. Вляво камина и чаши. Дълга маса, увиснала над пода, няколко летящи кресла. В далечния край качулатата Норна, протегнала към него своя сребрист бастун. Зад гърба й парчета от разбития панорамен прозорец и вързоп от кабели, които изчезваха зад парапета.

Той мушна с пръст две поредни копчета и ритна вратата.