Лари Нивън
Свят извън времето (13)

4

Тъничкият глас повтаряше отново и отново:

— … можеш. Корбел, обади се ако можеш. Повтарям. Корбел…

Корбел отвори очи.

Всичко наоколо му се струваше странно и непознато. Не беше на борда на „Дон Жуан“. Тогава къде… ?

Но, да. В единия край на ваната имаше вдлъбнатина, точно колкото да отпусне главата си в нея. Вратът му сякаш бе потънал в мека възглавница. Обгръщаше го приятно топла вода. И по всичко изглежда, че беше заспал във ваната.

— … ако можеш. Повтарям…

Корбел вдигна шлема на скафандъра.

— Тук съм.

— Твоят час измина, заедно с още час и шест минути. Зле ли ти е?

— Не, подремнах малко. Чакай — той завъртя крана. Бликна гореща вода и се смеси с поизстиналата. — Нещо ново горе при теб?

— Струва ми се, че ме наблюдават. Долавям радар и гравитационно лъчение.

— Гравитационно?

— Гравитационни вълни, които преминават през моя маса-детектор. Изследват ме с усъвършенствани инструменти и вероятно са научили много за мен. Възможно е да са автомати.

— Или да принадлежат на онези, които са изпратили посланията. Откъде идва всичко това?

— От мястото, съвпадащо с остров Тасмания на Земята. Проучването приключи. Не можах да засека източника.

— Ако те подложат на ракетен обстрел ще трябва да изчезнеш от хоризонта.

— Да. Ще променя орбитата. Не ми се щеше да използвам допълнително гориво, но сегашната ми орбита не преминава над Антарктика.

— Направи го — Корбел се изправи (краката го боляха) и излезе от ваната, а от него се стичаше топла вода. Тъмна купчинка прах до близката стена вероятно бе единственото, останало от някогашната хавлия. Спря се пред панорамния прозорец.

Денят клонеше към своя край. Погледна надолу, отвъд ниския хълм на песъчливия бряг, към маранята, която се сгъстяваше в непрогледна мъгла. Това, което блестеше сред мъглата, не беше ли рибешки скелет? Изгледаше толкова далечен — и голям.

Блесна светкавица, последва още една.

Дъждът се стовари неочаквано като лавина.

Корбел се прибра на сухо. Облече комбинезона, после и скафандъра, усещайки болезнено тежестта му. Чувстваше се освежен от банята. Ще трябва да се върне отново, при първа възможност. Имаше дори сауна, но той не се нуждаеше от…

Да, сауната. Това място просто лъхаше на старост. Сауната трябва да е била построена преди на Земята да стане толкова горещо, иначе какъв смисъл от нея?

Спря се пред кабината и се поколеба дали да натисне последния клавиш. Пирса беше прав. Телепортиращото устройство не е било използвано от дълго време. И така: спалнята или работния кабинет?

Спалнята.

 

 

Излезе от кабината и в същия миг термодатчикът под брадичката му премигна. Температурата тук бе по-висока. Заобиколи пулта на леглото и намери онова, което търсеше — телевизионен екран.

Натисна копчето под него, екранът премигна, отпърво в сиво-бяло, после…

Появи се неясно изображение на полуразрушеното легло и неговите собствени крака, в крачолите на скафандъра.

Натисна напосоки, докато открие копчето за превъртане назад. Картината се завъртя обратно. Неочаквано върху съвсем запазеното легло се появиха четири фигури, извивайки тела в задъхващ танц. Картината отново се промени, преди да открие как се спира записът.

— Корбел, опитвам се да се свържа с източника на сондиращите лъчения, но засега без успех.

— Добре. Слушай, ако се наложи да изчезваш, направи го без колебание. И двамата ще бъдем в по-голяма безопасност, ако не губиш ценно време, за да ме информираш.

— Какво ще правиш сега?

— Ще гледам домашно видео — захили се Корбел. — Това място е като архив на „Плейбой“. Над леглото има скрита камера.

— Наследство от дегенерирала цивилизация, без съмнение. Нищо чудно, че не са могли да се спасят. Не бива да деградираш, като гледаш подобни сцени.

— За какво говориш? Ами леглата за любовни упражнения в спалнята на Селердор? Това не беше ли признак на деградация?

— Смяташе се за проява на лош вкус, ако гледаш към леглата.

Корбел преглътна обидено.

— Искам да знам, дали все още имат човешки вид.

— Имат ли?

— Записът е избледнял. Облечени са в странни дрехи, подобни на дрипи, в пастелни цветове. Дори и да не са хора, не виждам в какво е разликата… телата им са ужасно крехки. А и като че ли са леко прегърбени — той млъкна и впери поглед в екрана. — Но пък са много гъвкави. Сцената май не е това, което си помислих в началото.

— В какъв смисъл?

— Смятах, че съм свидетел на сексуална оргия. Не изглежда така. По-скоро нещо от древния Китай. двама от тях са прислужници и помагат на другата двойка да заема различни сложни за изпълнение пози. Може и да не са прислужници, а треньори, или учители — той се загледа отново. — Или пък… знаеш ли, гъвкави са като танцьори. Може би са именно такива. Жалко, че не мога да видя кой е в спалнята. Възможно е да присъстват зрители.

— Корбел.

— Аха?

— Гладен ли си?

— Да. Май ще се наложи да натисна четвъртия клавиш.

— Не те съветвам. Ако разчиташ на храна от преди хиляда години, няма да просъществуваш дълго. Скафандърът ще рециклира въздух само още седемдесет и два часа. Разполагаш с минимален запас от хранителен сироп. Съветвам те да потеглиш към южния полюс. В момента съм над него. Наблюдавам значителна континентална маса, покрита с гори.

— Добре, разбрах — Корбел изключи записа и се отправи към кабината.

При натискане на втория клавиш се показа ново контролно табло с осем миниатюрни бутона.

Корбел го разгледа внимателно. Символите върху бутоните най-вероятно бяха буквени обозначения. Посегна да натисне един от тях, после се поколеба.

— Малко ме е страх.

— От какво?

— От контролното табло. Виждаш ли, във всяка една от кабините имаше по четири бели клавиша. Мисля, че са от интерком или някакво подобно устройство за връзка. Но тук се появи ново табло с осем бутона с обозначения върху тях. Прилича на телефонен циферблат и вероятно за да проникна в кабинета ще трябва да използвам код.

— Звучи логично.

— Добре, какво ще стане ако набера случайно избрана комбинация?

— По мое време, щеше да попаднеш на запис от централата, който да те уведоми, че такъв номер не съществува.

— Да, и при нас беше така. Но тук става дума за телепортация. Ако ме изпратят в нищото? Пуф!

— Никой не би допуснал подобна възможност. Няма ли телефонен указател?

Нищо подобно не се виждаше наоколо. Корбел отвори вратата.

В кабинета бушуваше яростен дъжд и вятър. Едри капки покриха лицевото стъкло на шлема. Корбел заобиколи бюрото и се зае да проверява чекмеджетата. Повечето бяха заключени. Откърти вратичката на едно от тях, за да открие вътре полуразпаднала се зеленикава маса. Забравена ябълка?

Върху бюрото бяха подредени различни устройства. Телефон, видеофон, компютърен модем? Трудно му беше да определи. Времето и дъжда бяха оставили своя разрушителен отпечатък.

— Отново се налага да натискам копчета напосоки — уведоми той Пирса.

— Пожелавам ти успех.

— Защо го казваш?

— От добро възпитание.

Корбел огледа редичката от осем бутона, осветени от прожектора на неговия шлем. В кабината би могъл да срещне смъртта си по-бързо, отколкото можеше да си представи. Да натисне ли случайно избран код? Хрумна му по-добра идея. Избра един бутон — петият, от горе надолу, чийто символ приличаше на преобърнатото популярно съкращение на Лос Анджелис — „ЛА“. Натисна го веднъж, пауза, втори път, пауза трети път…

На четвъртия се получи. Неочаквано светлината от покрива смени ъгъла си.

Вратата не искаше да се отвори.

Ядосан, той избра друг бутон, нещо като обърнат настрани пясъчен часовник, и го натисна: 4-4-4-4.

— За втори път сменяш местоположението си — уведоми го Пирса.

Този път вратата се отвори.

Първото, което видя, бяха търкалящите се наоколо скелети, облечени в еднакви… униформи? Широки ризи, без ръкави, надиплени на раменете, къси гащета. Въпреки плътния слой прах дрехите изглеждаха почти нови, от яркочервен плат с черни обозначения. Костите в тях бяха съсухрени от времето, но по всичко изглежда, че загиналите не са се отличавали с голям ръст. Корбел ги огледа внимателно, търсейки следи от огнестрелни наранявания. Не се виждаха никакви дупки, нито по дрехите, нито в черепите… но начинът, по който лежаха разпръснати, подсказваше че са загинали в битка. Несъмнено беше едно — скелетите бяха съвсем човешки.

Наблизо забеляза бюро и нещо като компютърни терминали. Масивната плъзгаща се врата в стената беше разтопена. Зад нея се виждаха многобройни килии. Решетъчните им врати бяха от декоративно желязо, различни за всяка килия, но бяха затворени и вътре се въргаляха още скелети.

— Полицейски участък — докладва той на Пирса. — А аз търсех ресторант. Натиснах един и същи бутон четири пъти. — Почувства раздразнението в гласа си. Или може би умора? — Виждаш ли, страх ме беше, да не поема пътя към нищото. Ресторантите винаги са държали телефонните им номера да са лесни за запомняне. Така поне беше по мое време.

— Държавата ограничи ползването на подобни телефонни номера само за общинските служби — полицейски участъци, болници…

Корбел премина през още една разтопена метална врата, по-голяма от първата. Върху него се изсипа водопад от дъжд. Най-сетне беше открил изхода. Видимостта беше доста ограничена. Градска улица… сред калта се виждаха купчини от парцали във всички възможни цветове, като се изключи яркочервеното.

— Ще трябва да опитам и с други повтарящи се номера — каза той.

— Според мен няма никаква опасност. Дори и да попаднеш на номер, който не се използва, нищо няма да ти се случи.

— Значи съветваш ме да рискувам, а? — той продължаваше да стои неподвижно под дъжда, който шибаше шлема и предното стъкло.

— Има и друга възможност. Огледах внимателно града с всичките си сетива. Под него има празно пространство, система от подземни тунели, водещи в различни посоки. Бих могъл да те насоча към някое от местата, където тези тунели се пресичат.

— Какъв е смисълът… ? Нима смяташ, че това е подземна железница? Сигурно са престанали да я използват още щом са открили телепортацията.

— Дори и да е така, вероятно са я запазили от икономически съображения.