Лари Нивън
Свят извън времето (10)

1

Спомняше си плакатите. Купуваше ги от едно малко магазинче в Канзас сити и ги лепеше по стените на спалнята. Висяха близо година, преди да започнат да му омръзват: увеличени фотографии на планетата Земя, направени от близка орбита и отвъд Луната, от астронавтите на Аполо.

В спомените му Земята бе оцветена във всички оттенъци на синьото и загърната в пелена от бели облаци. Дори континентите бяха обагрени в синьо, примесено в други цветове и само пустинните области изглеждаха като петна от червеникава кал.

Джеръм Бранш Корбел, оплешивял, покрит с бръчки и отслабнал от продължителния престой в хибернационната камера, плуваше из черния космос в своето пилотско кресло, заобиколен от осветени циферблати и прибори. На триста мили под него се сменяха пейзажи и облаци.

Може би това беше Земята. Дори очертанията на континентите и моретата изглеждаха смътно познати. Преобладаващите цветове бяха червеното и кафявото, но след три милиона години…

Прочисти гърло. Гласът му беше дрезгав, ръждясал от дългия сън и изтънял като на пубертет.

— Това Земята ли е?

— Не зная — отвърна Пирса.

— Пирса, това е глупаво. В Слънчевата система ли сме навлезли, или не?

— Запази спокойствие, Корбел. Наистина не зная дали това е Слънчевата система. Сведенията са противоречиви. Това е системата, от която получавахме съобщения. Проследих ги до първоизточника.

— Дай да чуем тези съобщения. Защо не ме събуди по-рано, преди да влезем във връзка?

— Защото установихме връзка преди да забележа аномалиите. Изчаках да навлезем в орбита и тогава те събудих. Опасявах се да не умреш от шока. Едва ли би издържал още един период в хибернационната камера. Нямаше да доживееш до друга звезда.

Корбел кимна. Последното му размразяване бе най-тежкото от всички. Все едно да се пробудиш с азиатски грип и махмурлук от прекомерна употреба на ракия. Чувстваше се болен и грозен. Само преди десетина години, ако се съдеше по спомените му, Държавата бе дала нов живот на един млад човек. Десет години бодърстване плюс век и половина хибернационен сън бяха превърнали този млад човек в развалина. Ужасно се боеше от наближаващата старост… но най-добре сега да насочи мислите си другаде.

— Да видим съобщенията.

Това, което се появи на стените на Утробната, не отговаряше напълно на реалността. Пирса контролираше изображението и прожектираше на стената онова, което възприятията му приемаха от света под тях. Ето че Пирса разтвори нещо като прозорец сред открития космос. През този прозорец Корбел забеляза два прозрачни куба, които се въртяха бавно. Вътре в кубовете се виждаха очертания и фигури, оформени в множество по-малки кубчета — близо сто от всяка страна.

— Първият лазерен сигнал получих на разстояние трийсет и две светлинни години от тази звездна система — заговори Пирса. — Той съдържаше две отделни послания, две последователности от точки и тирета, всяко с обем един милион, трийсет хиляди, триста и един бита информация. Сто и едно на трета степен. Съществува известен риск, защото не е изключено да съм сбъркал ляво с дясно.

Картините не бяха особено ясни, но все пак Корбел разпозна мъж и жена стиснали ръце… същите фигури във всеки един от кубовете. Изображенията се меняха по форма и големина, подреждаха се в редица, или в кръг. Пирса насочи една червена стрелка за показалец.

— Според теб, тези фигури напомнят ли на човешки същества?

— Разбира се.

Той посочи няколко подобни фигури в кубовете отдясно.

— А тези?

— Да.

Стрелката се върна към кубовете вляво.

— Това беше първото послание. Фигурите биха могли да представят атоми, въглерод, водород и кислород. Съгласен ли си?

— Напълно е възможно. Но какво правят там?

— Формират основите на протоплазмената химия. Ето тази, голямата редица, може би е Слънчевата система. Сферичният обект в центъра е Слънцето. Символите вътре в него биха могли да обозначават четири водородни и един хелиев атом. Редицата от по-малки многоъгълници олицетворява планетите.

— Добре де. Това ли е Слънчевата система?

— Не, освен ако не се е променила радикално. Какво ще кажеш за втория куб? Защо човешките фигури в него са различни от другите?

Корбел премести глава за сравнение. В първото послание фигурите изглеждаха солидни, ако се изключеха празните мехурчета, обозначаващи белите дробове. Кубистичните фигурки във втората група бяха изцяло празни и през тях се носеха други, още по-малки кубчета, оформяйки буквата Х.

— Май започвам да разбирам. Тези във второто послание са зачертани. Допълнителните редове от многоъгълници изглеждат като осем нови звездни системи, слънца и планети, но умалени. Някои от слънцата са двойни.

— И как разбираш посланието?

— Осем звездни системи, две с двойни слънца. Зачертани празни хора. Добре, ще го разбираме така. „До всички. Ние сме човеци, отговаряме на общоприетия образ, нашите химични реакции се основават на въглерод и вода. Произхождаме от звездна система, която изглежда така. Подобните на нас човеци, които произхождат от посочените осем системи приличат на нас, но не са хора. Не ги приемайте.“ Какво ще кажеш?

— Съгласен съм.

— Говориш съвсем като човек. Напълно възможно е посланието да е дело на твоята безценна Държава само че… Държавата няма естествени врагове. Всички са част от Държавата. Значи това послание проследи до Земята?

— Да. Предположих, че са го изпратили човешки същества и не бях сигурен, че ще успея да открия Слънцето по друг начин.

— А как са ни открили те? Който и да е изпратил този лазерен лъч, трябва да ни е забелязал на неколкостотин светлинни години. Все още се движехме със скорост, близка до тази на светлината, нали?

— При наличие на достатъчно чувствителни прибори, пламъкът от двигателите на рам-звездолета може да се наблюдава от огромно разстояние. Но лъчът, който бе насочен към нас се отличаваше с изключителна мощност. Изпращането му е изисквало определени мотиви.

Корбел се усмихна с мрачно задоволство.

— Строго определени. Глупости. Твоята Държава се е разпаднала отдавна, Пирса. Колониите са се разбунтували. Държавата, разположена в Слънчевата система, е искала да предупреди завръщащите се звездолети: Не спирайте в колониите.

— Нали сам ми каза, че Държавата е като империя, с монопол върху водните ресурси. Подобни социални структури не загиват от вътрешни революции. Краят им идва от външна опасност и сила.

Корбел се разсмя. Не хареса звука — беше като пресипнал креслив писък.

— Аз не съм учител по история, Пирса, идиот такъв! Аз съм архитект! Научих за тези империи от един приятел, който беше от онези хора, готови да разкажат какво ли не, само за да привлекат внимание. Не знаех, доколко сериозно да го възприемам.

— Но си му повярвал.

— Е, съвсем малко, но коя империя, в края на краищата, е просъществувала седемдесет хиляди години? Ако не беше ме възприемал толкова сериозно отдавна да сме си у дома… преди два милиона, деветстотин и трийсет хиляди години — Корбел разглеждаше внимателно слънцата и планетите в левия куб. — И ние сме в системата, която отговаря на това изображение?

— Да.

Виждаше се слънцето, после три малки тела, едно по-голямо космическо тяло с подозрителна подутина върху него (някоя голяма луна) и следваха още три тела, средни по размери.

— Земята я няма. Иначе…

— Виждаш ли обекта, който се издига над хоризонта на този свят?

За частица от секундата Корбел си помисли, че над мъгливия хоризонт се издига Луната. Беше в първа четвърт, но далеч по-голяма от месечината. Сияеше в бяла светлина и осветената й страна бе пресечена от оранжево-бели пояси. Тъмната й страна излъчваше червеникаво сияние сякаш бе нагорещена.

— Намираме се, — поясни Пирса, — в орбита около свят, с кислородна атмосфера, който обикаля около по-голямото тяло. Централният обект е масивен газов гигант, по-горещ, отколкото би се очаквало съгласно теоретическите предпоставки. В системата се наблюдават и други аномалии.

— И ние сме в орбита около луната на това нещо?

— Така казах.

Корбел завъртя глава.

— Добре, Пирса. Покажи ми.

 

 

И Пирса му показа, с диаграми и снимки, направени по време на полета на „Дон Жуан“ през системата.

Слънцето беше млад червен гигант, раздуто и горещо, приблизително с масата на земното Слънце, но с диаметър десет милиона километра.

Пирса му показа вътрешната планета, разположена приблизително като Меркурий. Двете планети си приличаха, но като цяло системата беше променена до неузнаваемост.

Втората планета имаше значително по-разредена атмосфера от тази на Венера, която съдържаше известно количество кислород. Беше тъкмо там, където трябваше да бъде.

Нямаше нищо на земната орбита.

Третата планета забележително напомняше на Марс, само че ги нямаше луните и контурите на пясъчните морета.

— Странно, но из цялата система се срещат познати картини — отбеляза Пирса.

Реакцията на Корбел към всички тези разкрития бе бавно нарастващ гняв. Вкъщи ли си беше, или не?

— Ясно. Познати картини. А какво ще кажеш за Земята?

Луна, доста наподобяваща планетата Земя, обикаляше в орбита около четвъртата планета — свят с маса като Юпитер, но много по-горещ, отколкото би трябвало да бъде, ако се има предвид разстоянието му до първичното светило. Четвъртата планета бълваше инфрачервена радиация в огромни количества, а освен това излъчваше и цяла гама от смъртоносни лъчения.

— А другите луни? Сигурно и техните орбити са били променени, когато Земята е била преместена тук. Ако това е Земята.

— Мислих върху това. Не можах да открия сателит, който да прилича на Ганимед — най-голямата луна на Юпитер.

— Добре, продължавай.

Петата планета беше съвършено непозната, леден гигант, носещ се в пиянска изкривена орбита, която започваше от орбитата на Юпитер и достигаше тази на шестата планета. В момента тя беше съвсем близо до Юпитер и се виждаше с просто око от „Дон Жуан“. Пирса му показа няколко увеличени изображения напомнящи мрамор, покрит със синкави петна.

— Тази система може да е много по-млада от Слънчевата — обясни Пирса. — Изкривената орбита на петата планета не е имала достатъчно време да стане елипсовидна, под влияние на вълновите ефекти. Юпитероподобната планета е гореща защото се е кондензирала наскоро от планетарна мъглявина. Звездата също гори твърде неравномерно.

— А какво ще кажеш за планетата, която прилича на Земята? Възможно ли е да е еволюирала толкова бързо?

— Не.

— И аз мисля така. Пък и третата планета доста напомняше Марс. Дявол да го вземе, информацията ни е недостатъчна!

— Да разгледаме тогава шестата.

Шестата планета приличаше на мишена. „Дон Жуан“ я наближи откъм северния й полюс. Планетата се гушеше зад бели пръстени — леден гигант, оцветен в бледосиньо и зелено. Овалната й сянка бавно се въртеше зад пръстените, най-вътрешният от които бе почти прозрачен. Корбел реши, че най-острия риф трябва да е „Падината на Касини“. Намери още няколко, по-дребни рифове, предизвикани от приливите на малките луни.

— Сатурн — обяви той.

— Наистина, забележително прилича на Сатурн. Направих си труда да променя нашия курс така, че да доближим шестата планета. Опитах се да открия някои различия…

— Това е Сатурн!

— Но нищо друго не съвпада със спомените ми!

— Някой здравата се е потрудил върху Слънчевата система. Три милиона години. Доста неща са се случили за този период.

— За три милиона години Слънцето не би могло да се превърне в червен гигант. Твърде младо е. Така поне е според теорията. Пак според нея, не съществува сходство при образуването на планетните системи.

— Това е Сатурн. А онова там е Земята!

— Корбел, според теб невъзможно ли е граждани на Държавата да се заселят на някой от спътниците на Юпитер? Какво ще кажеш, ако са създали отново пръстените на Сатурн от носталгия и любов към красотата? Кажи ми де. Нима любовта към красивото не притежава съзидателна сила?

Това беше странна концепция. Привлекателна на пръв поглед, но…

— Не. Теорията ти не е издържана. Ако беше така, щяха да вдигнат пръстените около Юпитер, за да ги виждат по-добре. И защо са построили друг Марс?

— Защо им е трябвало да разрушават топографията на Меркурий? Коя е силата, премахнала две-трети от атмосферата на Венера и променила химичния й баланс? Уран е изчезнал. Няма го и Ганимед, спътник, по-голям дори от Меркурий. А някакъв газов гигант, по-масивен от Нептун, обикаля в наклонена орбита около Слънцето.

— И е толкова горещ, че би могъл да изпари част от атмосферата на Венера. Но Меркурий… хм.

— Кой е променил Слънцето? Как въобще са съумели да преместят Земята? Корбел, не мога да реша! — В гласа на компютъра се долавяше агония. Нерешителността влияеше зле на хората, но те все пак можеха да живеят с нея. Спомените на хората с времето избледняваха и се замъгляваха. Но не и тези на Пирса…

— Преместили са Земята защото Слънцето е станало твърде горещо… — предположи Корбел.

— И как си представяш, че е станало? Може би Държавата е разположила огромни ракетни двигатели на северния полюс и ги е заредила с венерианска атмосфера? Но тогава океаните биха залели цялото северно полукълбо! Земната повърхност щеше да се разкъса на безброй места и отдолу да бликне магма!

— Не зная. Наистина не зная. Може би са разполагали с нещо друго, освен ракети. Но онова, което ми показа, беше Марс, това тук е Сатурн, а ей там е Земята. Погледни! Това не е ли брегът на Бразилия?

— Не отговаря съвсем на данните от паметта. — С очевидна неохота Пирса добави: — Ако изключим друга възможност, посочените очертания наистина напомнят бразилския континентален шелф, променен от преместването на тектоническите плочи.

— Океанът вероятно се е отдръпнал. Може би, когато са преместили Земята, атмосферата е загубила няколко мегатона водна пара.

— Държавата не би се захванала да премества Земята. Не би имало нужда, тъй като Слънцето тогава не заплашваше да се превърне в червен гигант.

— Компютър! Ти не можеш да противоречиш на заложените в теб теории, нали? Но какво би станало, ако сме прекарали в ергосферата на черната дупка по-дълго, отколкото предполагаме? Възможно е да са изминали повече от три милиона години. След, да речем, десет милиона години, не би ли могло Слънцето да се превърне в червен гигант?

— Глупости. Тогава въобще нямаше да го открием.

Отхвърлено бе и последното предположение. Корбел беше само един ужасно стар човек с махмурлук от хибернационния сън.

— Добре — процеди той през зъби. — Печелиш спора. А сега, за да продължим обсъждането, първо ще предположим, че това е планетата Земя. Най-сетне сме си дошли у дома. Как ще се спуснем долу?

Оказа се, че Пирса вече е измислил как.