Христо Смирненски
Ковачът

Под черната стряха на хижица ниска

отмерен разнася се звън;

възпламва, проблясва и бодро се киска

червена купчинка огън.

 

И пламъкът багри със пурпур мистичен

изопнати здрави плещи:

ковачът изправя се с чука челичен,

желязото звънко трещи.

 

Трептят и се сплитат искри многоцветни,

съзвездия бликват за миг;

изваян от бронз сякаш, ярко просветне

и стъмни се старчески лик.

 

А там, зад духалото, бледо момиче

ритмично се клати и пей,

венец златоискрен косите му кичи

и плач в песента му се лей.

 

Но вдига ковачът десница корава,

звънтят наковалня и чук —

желязото съска, искри разпилява

и вие се в работен плуг.

 

А пролет ще дойде, в полята ще звънне

викът на работен орач

и плугът ще плъзне над угари сънни

сред синия утринен здрач.

 

И всичко ще трепне сред изблик на нови

надежди за слънце и плод,

и плугът ще броди, събужда и рови

земята за новий живот…

 

Но удря ковачът със чука челичен

и дъжд от искри той пилей,

а там зад духалото бледо момиче

ритмично се клати и пей.