Христо Смирненски
Вяра

През прозореца се втурна

в мойта стая пролетта,

с полъх ведър ме обгърна,

с дъх на билки и цветя.

 

Гледам Витоша насреща

горда в свойта самота,

ах, едва ли се досеща

колко свидна ми е тя,

 

колко искам да живея,

да не мисля за смъртта,

да се влюбвам, да се смея,

да се радвам на света.

 

Във редиците да крача

с мойте братя по борба

и със песен да дочакам

красноликата зора!

 

Вместо туй ще си отдъхна

там, отвъд, във вечността,

лирата ми ще заглъхне,

ще остане песента.

 

Нека тя звучи, когато

няма да ме има мен…

Но аз вярвам, вярвам свято

ден ще дойде — светъл ден,

 

ден на радост, ден победен,

ден на бедния народ,

на борбата ден последен,

ден на новия живот!