Христо Смирненски
На гости у Дявола

1. Приказка за честта

В живота си нивга не бях се надявал

на толкова мил комплимент:

покани ме Дявола — старият Дявол —

дома си на чашка абсент.

 

Свещта очертаваше острия профил

със ивица златни лъчи

и пускайки кръгчета дим, Мефистофел

ме гледаше с влажни очи.

 

В очите му есенна горест бе скрита,

но все пак бе горд и засмен,

и махна с ръка той „In vino veritas!

Ще бъда пред теб откровен!“.

 

Омръзна ми вече все тоя ярем на

притворство и помисъл зла —

да пием за мойта сърдечност неземна

и сивите земни тела!

 

Преди векове аз възпрях на земята

и тук устроих си шега:

веичах се за земната Истина свята,

но тя увенча ме с рога.

 

Възпламнах от ревност, и в черна омраза

за своята стъпкана чест —

човешката чест неуморно аз газя,

но с чест не сдобих се до днес.

 

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —

умирах по сто пъти в бран,

но винаги рицар на кауза честна,

не бидох пак с чест увенчан.

 

Отчаян, окаян, веднъж в булеварда

аз тръгнах неземно злочест.

И вдигнах над себе си ярка плакарда:

„Човек без капчица чест!“.

 

Но странно: презрение няма ни капка!

Посрещат ме вред с интерес,

любезно отвсякъде свалят ми шапка:

„Без чест ли си? — Прави ти чест!“.

 

Един господин ме целуна: „Ах, братко,

и ти ли!… Ей, кой да те знай!“.

Две хубави дами ми казаха сладко:

„Елате в нас утре на чай!“.

 

Чудесно! Невиждано! С почести редки

изпратен бях чак до дома.

Министри, царе и придворни кокетки

ми писаха мили писма.

 

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,

богат като истински Крез!

И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,

безчестник; но… винаги с чест!…

 

И Дявола млъкна. Наля от абсента,

сърдечно се чукна със мен,

и пускайки пушек на синкави ленти,

прониза ме с поглед зелен.

2. Приказка за тинята

В неделя Дявола облече расо —

любимия си тоалет;

и с тънка и загадъчна гримаса

огледа се добре отвред.

 

Действително в корема бе печален

и — за да не бъде толкоз сух —

беляза своя символ синодален

с една възглавница от пух.

 

— Една вечерна пролетна разходка? —

ми кимна леко той с рога.

— Виж, вечерта е кат вдовица кротка

и цяла в нега и тъга…

 

Съгласен бях. И посред врява шумна

ведно с приятеля рогат

разхождаме се дълго де ни хрумна

из калния престолен град.

 

И ето — късно в някаква си лавка

покани ме на отдих той.

Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка,

с поклон и привети безброй.

 

Погледна Дявола с усмивка блага,

повдигна странно рамена

и ритна с крак възпрялата до прага

огромна, грухтеща свиня.

 

А лавката бе като всяка лавка,

но странно беше тук едно:

висеше над вратата калимявка

и някакво шише вино.

 

— Виното — да! Но що за подигравка

чернее се над тоя праг?

— Това ли? Туй е попска калимявка —

реклама за добър коняк…

 

Кръчмаря се усмихна и заклима,

отвън му кимна вечерта,

а в ъгъла ревнаха в хор петима

и се целунаха в уста.

 

Погледна Дявола под вежди тънки:

„Я виж ги колко са добри!“.

Но зад гърба му някой злъчно смънка:

„Добри, когато спирта ври!“.

 

Това бе юноша — намръщен, хладен.

Въздъхна той и заруга:

„Кой е добряк на тоз свят безотраден?

И кой доволен е сега?

 

Навсякъде чистота нито прашинка!

Нито насъне светъл лъч…

Летиш като изгубена снежинка

сред вихрите на черна злъч…

 

Уви, светът обърнал се в пустиня!

Море от злоба и разврат!…

Иди живей сред туй море от тиня,

сред толкоз много кал и смрад!“.

 

Той млъкна… А през прага меланхолично

проточи и свинята врат:

„И аз от тоя свят съм недоволна:

да, толкоз малко кал и смрад!…“.

 

„Червен смях“, 4 април 1923