Христо Смирненски
Вълкът

Нощта повдига бавно траурния креп,

поръсен с утринни сълзи,

и в синята мъгла пълзи

поток от труженци, поели път за хлеб.

 

И въздухът е сякаш плътно напоен

с въздишките на шумний град,

които бликат и трептят

по устните на сивия работен ден.

 

А ето старий вълк завръща се пиян —

на плячка бил е цяла нощ,

където в празничен разкош

той вдигал е стакан подир стакан.

 

Бастон, дебела шуба, пура — всичко на място,

а в замъглените очи

банкерската душа звучи

с единствената своя струна от злато.

 

Мъглата вдига се. И цял в лъчи облян,

гърми стохилядния град,

а старий вълк — а старий свят

отива да си легне гузен и пиян.

«Червен смях», 22 декември 1921