Христо Смирненски
Христо Ботйов

Съществува легенда, че Ботйов е бил ранен,

заловен и откаран в затворите на Диарбекир.

Доста време се е очаквало завръщането му.

Без път към своята Голгота стръмна,

залутана сред хладните скали

и сенките на участта си тъмна —

дружината нечакано осъмна

в съседство с волнокрилите орли.

 

Момчетата жадуваха отрада,

войводата стоеше с бледен лик,

а мигом сред страхотна изненада

башибозукът плъпна из засада

и екнаха усои в гръм и вик.

 

Весден посред чукари неприветни

кипя неравна шеметна борба,

но неусетно плъзна вечер летна

и разпиляха се полека сетни

оловноцветни пушечни кълба.

 

Вечерната тъма във черни скути

прикри кръвта и стихналата мощ

и тегне тайна над последните минути

на шепата възторжени хайдути

и вдъхновения поет и вожд…

 

А там далеч у тъмните зандани

в Диарбекир сред влажните стени

лежи старик. Следи от тежки рани

на морния му лик са начертани

и тягостно веригата звъни.

 

Той крачи снажен, леко поприведен,

потрепват посребрените коси

и горест блика от ликът му бледен,

а кат ханджар сред полумрака леден

пламтящият му поглед пак блести.

* * *

Далеч от тази черна преизподня —

натам, де снежният Балкан мълви

сребристи химни над земя свободна,

де чака го прегръдката народна —

възторжен старият борец върви.

 

Но стига той. И вижда всъде горест.

Едни вериги паднали, след тях

възправила се нова робска орис

и угнетен, беднякът пак се бори с

тираните разплути в срам и грях.

 

А тези фарисеи, на които

той нявга плю в пророческий си гнев,

живеят пак охолно и честито

и с свойта подлост и лихварство сито

сподавят робския възбунен рев…

 

Смрачи се лик. В гьрди се буря сепна —

възпламна гняв пак в стария борец.

И орловият поглед странно трепна,

и орловият поглед пак зашепна:

„Ще викнем ние: хляб или свинец!“