Хавиер Сиера
Тайната вечеря (44)

43.

Свестих се с желанието да повърна и със силна болка в главата, не знаех колко време съм бил в несвяст. Всичко край мен се въртеше и съзнанието ми бе по-размътено от всякога. Причина за това беше постоянната тежест в слепоочията. Една повтаряща се болка пронизваше от време на време черепа ми от ляво на дясно и смущаваше възприятията ми. Тя бе така силна, че известно време не се опитах дори да отворя очи. Помня също, че опипах главата си, търсейки някаква рана, но не можах да открия нищо. Болката беше вътрешна.

— Не се бойте, отче. Здрав сте. Почивайте си. Скоро ще се съвземете.

Един приятен глас, същият, който бях чул, преди да загубя съзнание, ме изненада още преди да съм се надигнал. И пак ми заговори със спокоен и непринуден тон, като на стар познат.

— Ефектът от нашето масло ще трае само още няколко часа. После отново ще се почувствате добре.

— Вашето… масло?

Объркан и слаб, с вдървени ръце и крака, излегнат върху нещо неравно, успях да събера сили и да проговоря. Разбрах, че са ме отнесли някъде на закрито, защото дрехите ми бяха сухи и студът не беше така силен, както на поляната Санто Стефано.

— Чувалът беше напоен с масло, което приспива, отче. Една стара рецепта. Тайна на магьосниците по тия места.

— Отрова… — промълвих аз.

— Не съвсем — отвърна той. — Това е балсам, получен от бурен, блян, бучиниш и мак. Няма грешка. Достатъчно е съвсем малко от него да проникне през кожата, за да ви приспи веднага. Но скоро ще ви мине. Успокойте се.

— Къде съм?

— На сигурно място.

— Дайте ми да пия, моля ви.

— Веднага, отче.

Пипнешком поех глинения съд, който непознатият ми подаде. Беше греяно вино. Някаква горчива течност, която помогна на изтерзаното ми тяло да се съвземе. Впих жадно устни в съда и събрах сили да отворя леко очи и да хвърля поглед наоколо. Не се лъжех. Вече не бях на поляната Санто Стефано. И които и да бяха моите нападатели, ме държаха отделно от Джорджо, Мауро и Бенедето, сам в някакво затворено помещение без прозорци, прилично на килия в самотна селска къща. Помислих си, че сигурно съм лежал цяла вечност там, на тази сламена рогозка. Брадата ми бе набола и някой се беше осмелил да свали монашеските ми дрехи; вместо тях бях облечен в груба дреха от вълнен шаяк. Но от колко време бях тук? Не можех да преценя. И къде бяха братята ми? Кой ме бе довел на това място? И защо? Усетих, че някаква тежест сковава гърлото ми.

— Къде… съм? — повторих аз.

— На сигурно място. Нарича се Конкорецо, отец Леире. Радвам се, че се съвземате. Имаме да си говорим много, много с вас. Спомняте ли си за мен?

— Ка… как? — заекнах аз.

Исках да се обърна и да видя събеседника си, но една остра болка отново ме прикова.

— Хайде, отче! Нашето масло ви приспа, но не ви е отнело паметта. Аз съм човекът, който винаги говори истината, не ме ли помните? Онзи, дето се закле да разреши загадката, която ви измъчваше.

Сякаш камшик изсвистя в главата ми. Вярно беше. Боже Господи! Наистина бях чувал някъде този глас. Но къде? Трябваше да направя голямо усилие, за да се изправя и да погледна лицето на онзи, който ми говореше. И, Исусе Христе, най-сетне го видях. Беше точно зад гърба ми. Кръгло и зачервено, както винаги. С онези изумрудени очи, светли и живи. Марио Форцета.

— Сетихте ли се кой съм?

Кимнах.

— Съжалявам, че постъпихме по този начин, за да ви доведем тук, отче. Но, повярвайте, нямахме друг изход. С добро нямаше да ни последвате — усмихна се той.

Говореше в множествено число и това ме обърка.

— Нямали сте! Кои сте вие, Марио?

Като ме чу да изричам името му, лицето на Форцета грейна.

— Праведните хора от Конкорецо, отче. Нашата вяра не ни позволява да използваме насилие, но хитрост може.

— „Чист човек“… Ти?

— Сигурно сте ужасен, знам. Освободихте един еретик от затвора, който си бе заслужил. Но преди да ме съдите за това, ви моля да ме изслушате. Трябва да ви кажа много неща.

— А братята ми?

— Оставихме ги, заспали като вас, на поляната Санто Стефано. По това време, ако не са замръзнали, вече трябва да са се прибрали в Милано, и сигурно и тях ги боли глава.

Марио изглеждаше добре. Раната, която преди няколко дни разсичаше на две лицето му, още личеше, но той си бе пуснал брада и кожата му беше загоряла на слънцето. Изобщо не приличаше вече на онзи призрак, с когото разговарях в затвора в палата на Хакаранда. Беше напълнял и лицето му излъчваше щастие. Сигурността, че е далеч от дон Оливерио, му бе подействала добре. Но не можех да разбера защо бе решил да ме отвлече. И защо точно мен, нали аз му върнах свободата.

— С моите братя се колебахме доста, преди да предприемем това — обясни ми Марио, сядайки до мен на земята. — Знам, че вие, отче, сте инквизитор и че вашият орден преследва повече от двеста години семействата, които, като нас, общуват по друг начин с Бога.

— Но…

— Но като ви видях вчера на поляната Санто Стефано, разбрах, че сте знак, изпратен ми от Господ. Появихте се там точно когато вече знаех отговорите, които се бях заклел да ви дам. Помните ли? Нима това не е чудо? Убедих нашия съвършен да ви докараме тук, за да изплатя дълга си към вас.

— Нямаш такъв дълг.

— Имам, отче. Само Господ знае защо нашите пътища трябваше да се пресекат. Може и да не е, за да ви помогна да решите въпросите си, а за да се изправим заедно срещу общия враг.

Това твърдение ме обърка.

— Какво говориш?

— Спомняте ли си гатанката, която ми поверихте в деня, когато ме пуснахте на свобода?

Кимнах. Oculos ejus dinumera продължаваше да бъде изпитание за моята интелигентност. Вече почти бях забравил, че Форцета също го знаеше.

— След като се разделих с вас, се скрих в ателието на Леонардо. Знаех, че домът му е единственото място в Милано, където мога да се приютя, както и стана. И разбира се, говорих с маестрото. Споменах му за срещата си с вас, казах му колко сте великодушен и го помолих да ми помогне. Исках не само да ме защити от гнева на сеньор Хакаранда, но и да ви се отблагодаря, че направихте толкова много за мен, като ме освободихте от неговия затвор.

— Но вече не беше ученик на маестрото… нали?

— Да. Макар че всъщност си оставам завинаги такъв. Леонардо се отнася с учениците си като със свои деца и въпреки че някои от нас не са на необходимата висота, за да продължат да се занимават с живопис, той продължава все така да ни обича. В крайна сметка уроците му надхвърлят границите на художническия занаят.

— Разбирам. Значи си потърсил убежище под крилото на синьор Леонардо. И какво ти каза той?

— Дадох му вашата гатанка. Казах му, че в нея е скрито името на човек, когото търсите, и маестрото я реши за мен.

Каква ирония. Леонардо бе дешифрирал подписа на човека, който пращаше писма до Витания, за да го погуби? Обзет от любопитство, се помъчих да преодолея световъртежа си и взех ръцете на Марио в своите, за да придам повече тежест на въпроса си:

— И кажи, успя ли?

— Разбира се, отче. Дори мога да ви кажа кое е скритото име. И тогава Марио сложи картата с папесата на земята, точно между краката ни.

— Маестрото се изненада, когато го попитах за вашата тайна — продължи той. — Всъщност ми каза, че я знаел много добре. Един монах от „Санта Мария“ му я занесъл преди време и още тогава разрешил загадката, за да му помогне.

— Брат Алесандро!

Споменът за стиха Oculos ejus dinumera, написан на гърба на същата карта като онази, открита до трупа на библиотекаря, ме накара да се стресна. Изведнъж всичко ми стана ясно: разбирайки, че е разкрит, Прокобника убива брат Алесандро и после замисля плана за злепоставянето на Леонардо. Сигурно не му е било трудно да убие един скромен монах, но съвсем друго е да ликвидира любимия дворцов художник. И затова решава да го обвини в ерес.

Преди въображението ми да се развихри, Марио продължи.

— Да, отче. Брат Алесандро. Спомням си много добре думите на маестрото: че двете загадки, картата и стиховете, са тясно свързани. Вашите стихове бяха неразбираеми без картата с папесата, а без нея беше невъзможно да се намери ключът към името, което търсехте. Те са като двете страни на една и съща монета. Помолих Марио да ми обясни по-добре. Тогава младежът взе парчето хартия с латинската фраза, което му бях дал в Милано, и го сложи до картата таро от играта на Висконти-Сфорца. И онези проклети седем реда се появиха отново пред мен:

Oculos ejus dinumera,

sed noli voltum ddspicere.

In latere nominis

mei notam rinvenies.

Contemplari et contemplata

aliis iradere.

Veritas

— Всъщност това е проста гатанка на три нива — рече той. — На първо ниво се търси картата, която ще ви помогне да решите загадката. „Преброй очите, без да гледаш лицето.“ Смисълът е много прост. Ако се вгледате добре, в тази карта има само едно око извън лицето на жената.

— Око ли? Къде?

Марио, изглежда, се забавляваше.

— На колана, отче. Не виждате ли? Това е дупката на възела, през която минава връвта, пристягаща кръста на жената. Става въпрос за една много ловко използвана метафора.

— Но това не е всичко — продължи Марио. — Обърнете внимание, че ние не знаем от коя страна да търсим числото на името. „Числото на моето име ще откриеш от едната страна“ представлява едно голямо неизвестно. Отдясно или отляво трябва да го търсим? Ще ви кажа: трябва да гледате дясната страна на жената.

— И защо си толкова сигурен?

— Маестрото се натъкна на отговора благодарение на един криптографски детайл.

— Криптографски ли?

— Гърците, отче, са били майстори в изкуството да крият тайни послания в ръкописи и творби, изложени пред очите на всички. На техния език steganos значи „скрито писмо“ и тук явно го има. Една грешка ни дава ключа: rinvenies се пише без „r“. Един педантичен човек, като криптографа на това послание, не би могъл да пропусне такава подробност, затова прегледах внимателно вашите стихове и открих, че освен това „r“ има още пет белязани букви. С точка отгоре. Може и да не сте ги забелязали, но ето ги: ejus, dinumera, sed, adspicere и tradere. И се учудвам, че никой не ги е видял по-рано.

Наведох се, озадачен, над подписа на Прокобника, за да видя онова, което ми показваше Марио, и открих, че върху буквите „е“, „d“, „s“ и „t“ наистина имаше по една странна точка.

— Разбирате ли вече? — настоя той. — С тях и с грешното „r“ може да се напише думата „destra“. Дясно. Това е обяснението, което ни липсваше.

Възхитително. Леонардо беше направил нещо, което не бе хрумнало на никого от нас: да свърже картата с жрицата и гатанката от писмата до Рим. Не знам дали това беше интуиция, или гениално прозрение, но истината е, че ми се зави свят, като разбрах, че съм така близо до решението.

— Останалото вече е много лесно, отче. Според науката за изкуството на паметта именно ръцете в една композиция показват скритите числа. А в тази карта, както ще видите, двете ръце са с различен брой пръсти. Щом вашият човек казва, че трябва да изберем дясната ръка, то е, защото числото на името му е пет.

— Изкуството на паметта! И ти ли си чувал за него?

— Това е една от любимите науки на Леонардо.

— И предполагам, сега трябва да потърся монах с име, сборът от чиито букви да е този, нали?

— Няма нужда — отвърна Марио, по-горд от всякога. — Синьор Леонардо вече го откри. Казва се Бенедето^[1]. Единственият в целия манастир „Санта Мария“, чието име има тази стойност.

Бенедето? Предполагам, че при това разкритие изражението ми се бе променило, защото Марио се загледа съсредоточено в мен. Бенедето? Мъжът с едно око, като дупката в пояса на монахинята?

Каква ирония, бях обезоръжен.

Как не успях да видя това по-рано? Как не си дадох сметка, че едноокият, като довереник на абата, имаше достъп до всички тайни на манастира и бе единственият, който нападаше Леонардо с такова настървение? Нима това разкритие не пасваше идеално на представата за Прокобника, която имах, и с подозрението, че е ученик, изменил на тосканеца? И нима в Тайната вечеря лицето му не беше нарисувано като въплъщение на апостол Тома, неопровержимо доказателство за някогашната му близост с маестрото?

Прегърнах Марио, но не бях наясно какво да преследвам по-напред: дали убиеца на брат Алесандро, или този бастион на вероотстъпници.