Хавиер Сиера
Тайната вечеря (15)

14.

Никога няма да мога да се отплатя на брат Алесандро за голямата помощ, която ми оказа в дните след онази разходка. Освен с него и с младия Матео, който понякога идваше в библиотеката да надникне какво работи мрачният монах, дошъл от папския град, не разменях дума почти с никого. С останалите монаси се виждах само в часовете за хранене в импровизираната столова, подредена до така наречения Голям вътрешен двор, и понякога в църквата на молитва. Но и на едното, и на другото място се спазваше правилото за мълчание и ми беше трудно да се сближа с когото и да било.

Ала в библиотеката всичко бе различно. Брат Алесандро забравяше неизменната си строгост и развързваше езика си, така сдържан в други моменти от манастирския живот. Библиотекарят беше от Ричо край езерото Тразимено, по-близо до Рим, отколкото до Милано, което оправдаваше донякъде отчуждението му от другите братя и го караше да гледа на мен като на земляк в нужда, когото трябва да закриля. И въпреки че никога не го видях да хапне нещо, всеки ден ми носеше вода, пшеничени питки, обли и гладки като речни камъни (специалитет на брат Джулелмо, които вземаше скришом за мен), и дори ме снабдяваше с чисто масло за лампата, когато започнеше да гасне. И всичко това — както разбрах по-късно, — за да бъде винаги край мен, в очакване неканеният му гост да изпита нужда да се разтовари пред някого от голямото напрежение и да му разкрие още подробности за своята „тайна“. Мисля, че с всеки изминал час тя му се струваше все по-голяма. Корях Алесандро и му казвах, че въображението не е добър съветник за човек, който има намерението да тълкува тайни, но той само се усмихваше, уверен, че един ден тези способности ще му бъдат полезни.

Единственото, от което изобщо не можех да се оплача, бе необикновената му човещина. Скоро брат Алесандро стана мой добър приятел. Беше наблизо винаги когато имах нужда. Успокояваше ме, когато захвърлях перото на земята, отчаян, че не постигам никакви резултати, и ме насърчаваше да продължа да работя над дяволската загадка. Но въпреки всичко стихът Oculos ejus dinumera си оставаше неразгадан. Дори когато замених буквите с числените им стойности, резултатът беше объркващ. След три дни безсъние и разочарования бях показал вече стиховете на брат Алесандро и той ги знаеше наизуст, играеше си трескаво с тях и търсеше, мръщейки се, начин да налучка кода. Всеки път, когато стигнеше до нещо по-смислено в тая галиматия, лицето му светваше от задоволство. И сякаш изострените му черти изведнъж се смекчаваха и придаваха на суровото му лице изражението на въодушевено дете. В един от тези мигове на ликуване разбрах например, че загадките с цифри и букви са му любимите. Откакто бе прочел Раймонд Лулий^[1], създателя на Ars Magna^[2] на секретните кодове, живееше само за тях. Този бухал^[3] беше неизчерпаем източник на изненади. Сякаш знаеше всичко. Всяка значителна творба за изкуството на криптографията, всеки трактат за кабалата, всеки библейски текст. При все това цялата тази теоретическа подготовка май не ни помагаше много…

— Ами тогава — промълви Алесандро един следобед, когато цялата общност кипеше в трескава подготовка за погребението на дона Беатриче — наистина ли смятате, че трябва да преброим очите на някое изображение в манастира, за да разрешим проблема?…

Потупах го ласкаво по ръцете и свих рамене. Какво можех да му отговоря? Че това е последното, което ни остава да опитаме? Библиотекарят ме гледаше с тия очи на бухал и потриваше острата си брадичка. Но и той като мен не вярваше в това. И си имахме причини. Ако числото на името трябваше да се търси в броя на очите на някой образ — без значение дали на Мадоната, свети Доминик или света Ана, — то резултатът щеше да ни отведе до задънена улица. В крайна сметка нямаше как да открием собствено име само с една или с две букви, защото явно това щеше да е резултатът, който бихме получили от броя на очите на която и да е статуя на Дева Мария. Освен това никой от братята в манастира не носеше такова кратко име или прякор. Никакви Ио, Ео, Ау или тем подобни не живееха тук. Дори име като Йов, само с три букви, нямаше да ни свърши работа. В „Санта Мария“ нямаше такъв, нито пък имаше Ной или Лот, но дори и да имаше, върху чие лице можехме да открием три очи, за да му припишем авторството на писмата?

Внезапно проумях нещо. Ами ако в гатанката не се говореше за очите на човешко същество? Ако ставаше въпрос за дракон или може би хидра със седем глави и четиринайсет очи, или за някакво друго чудовище, нарисувано „от едната страна“ в някоя зала?

— Но такова чудовище няма никъде в „Санта Мария“ — възрази брат Алесандро.

— В такъв случай сигурно бъркаме. Може би лицето, чиито очи трябва да броим, не се намира в този манастир, а в друга сграда. В някоя кула, в дворец, в друга църква наблизо…

— Това е, отче Агустин! Вече е ясно! — Очите на библиотекаря светеха от вълнение. — Не разбирате ли? В текста не се говори за човек или за животно, а за сграда!

— За сграда ли?

— Разбира се! Боже мой, колко просто! Ами че то е ясно като бял ден! Тези oculos освен очи са и прозорци. Кръгли прозорци. А църквата „Санта Мария“ е пълна с тях!

Библиотекарят надраска нещо на късче хартия. Беше още един бърз превод, който ми подаде трескаво с надеждата да го одобря. Ако беше прав, решението е било под носа ни през цялото време. Според бухала „преброй очите, без да гледаш лицето“ можеше да се разбира като „преброй прозорците, без да гледаш фасадата“.

Трябваше да призная, че макар и изопачен, текстът имаше съкрушителен смисъл.

Отвън църквата „Санта Мария“ наистина беше цялата с oculos, с кръгли прозорци по проекта на някой си Гуинифорте Солари, в съответствие с истинския ломбардски вкус, насърчаван от Мавъра. Имаше ги навсякъде, дори по съвсем новия купол на Браманте, под който се бях молил цяла седмица.

Можеше ли да бъде толкова просто? Брат Алесандро изобщо не се съмняваше:

— Разбирате ли? Страничната фасада е, отче Агустин! — настоя пак. — Втората фраза го потвърждава: In latere nominis met notam rinvenies. Трябва да търсим числото на името му отстрани! Да преброим прозорците по единствената страна, по която ги има, без да смятаме онези по фасадата! Там е и неговото число!

Това бе най-хубавият момент от престоя ми в Милано.