Мики Спилейн
Отмъщението е мое (8)

Глава 8

Бях в леглото, когато Джо позвъня. Будилникът беше нагласен да звъни в единайсет и половина и след пет минути щеше да се раздрънчи. Изръмжах едно сънено „здрасти“ и Джо ми каза да си разтрия очите и да слушам внимателно.

— Буден съм — казах аз. — Да чуем какво си открил.

— Не ме питай как съм стигнал до този материал. Трябваше да направя някои хитри комбинации, но успях да се докопам до него. Емил Пери има няколко банкови сметки на фирмата си, една разплащателна сметка на името на жена си и огромни вложения на свое собствено име. Всички те, с изключение на личната му сметка, са в пълен порядък. Преди шест месеца е изтеглил пет хиляди долара. Това е било първото теглене на толкова голяма сума. Оттогава всеки месец той тегли същото количество в брой, но вчера е изтеглил само неколкостотин. Общо изтеглената сума се равнява на двайсет хиляди долара.

— О! — възкликнах аз. — Къде ли е отишла?

— Не беше толкова лесно да проникна в личните му дела, както си мислех отначало. Първо, той има жена и семейство, които обича почти толкова, колкото и положението си в обществото. Второ, няма нищо против да се забавлява с млади момичета. Трето, събери първото и второто и ще видиш какво ще се получи.

— Изнудване — казах аз. — Всички условия за шантаж са налице. Това ли е?

— Доколкото можах да разбера, е именно това. Сега, ако все още не ти е хрумнало нещо друго — и се надявам, че е точно така, — бих желал да не те виждам никога повече.

— Ти си истински приятел, Джо. Хиляди благодарности.

— И не ми прави повече услуги, Майк — чу ли?

— Да, чух. Благодаря ти още веднъж.

Из главата ми се въртяха твърде много мисли, за да мога да остана в леглото. Пропълзях под душа и освежих кожата си. Когато се накрещях донасита, се обръснах, ударих една четка на зъбите и отидох в кухнята да закуся. Малкият дебел Емил беше наплашен до смърт от Рейни. Малкият дебел Емил е теглил постоянно пари от банката. Добра комбинация. Рейни е трябвало да има достатъчно пари, за да финансира тази арена.

Погледнах през прозореца към сивото небе, от което все още се сипеше сняг, и си помислих, че това е само началото. Ако това, което ми се въртеше из главата, се осъществеше, щяха да се случат още много неща.

Малкият 25-калибров бе все още в джоба на якето ми и ме ръгаше в хълбока, когато тръгнах към асансьора. Улиците бяха чисти и аз, казах на момчето да свали веригите за сняг от колата и да ги сложи в багажника. Заработи още два долара. Излязох на заден ход от гаража, пресякох Бродуей и обърнах на север към Бронкс.

Този път големият седан със златните инициали го нямаше. Минах два пъти по улицата само за да се уверя в това. Щорите на горния етаж бяха спуснати, цялата къща изглеждаше някак изоставена. Паркирах на ъгъла и тръгнах обратно, като свих във входа.

Вдигнах три пъти масивното бронзово чукче на вратата и когато това не даде никакъв резултат, я ритнах с крак. Едно момче на колело ме видя от улицата и изкрещя:

— Няма никой, мистър. Видях ги, че напускат миналата нощ.

Слязох но стълбите и се приближих до момчето.

— Кой е напуснал?

— Цялото семейство, сър, поне така си мисля. Колата беше пълна с куфари. Тази сутрин прислужницата и чистачката също напуснаха. Дадоха ми четвърт долар да прибера празните бутилки пред вратата и да ги отнеса в магазина. Задържах депозита.

Изрових в джоба си още една четвъртдоларова монета и му я подхвърлих.

— Благодаря ти, синко. Струва си да си държиш очите отворени.

Момчето прибра монетата в джоба си и се понесе надолу по улицата, като натискаше с все сила свирката на велосипеда си. Върнах се обратно към къщата. Зданието беше обкръжено от храсти и аз тръгнах да ги обикалям, като напълних обувките си със сняг и кал. Спирах на два пъти и се оглеждах, за да се уверя, че никой от съседите не се канеше да повика ченгетата. Храстите свършиха добра работа. Проверих всички прозорци, като се опитвах да разбера дали са затворени добре. Бяха затворени добре.

Пратих всичко по дяволите, измъкнах един камък от калта и го запокитих в стъклото. Раздаде се невероятен трясък, но никой не излезе да види какво става. Когато почистих всички парчета стъкло от рамката на прозореца, се хванах за перваза и се прехвърлих в стаята.

Ако покритите с чаршафи кресла и затворените врати означаваха това, което трябваше да означават, Емил Пери се бе изнесъл със скоростта на експресен влак. Опитах се да запаля лампата, но токът беше изключен. Както и телефонът. Стаята, в която се намирах, представляваше малък кабинет, място, където една жена можеше да прекара много време. В ъгъла имаше шевна машина и обръч с недовършен гоблен, от който стърчаха игли.

Стаята излизаше в коридор с врати. Всичките бяха затворени. Отворих всяка една от тях, хвърлях поглед към жълтата светлина, която се процеждаше през щорите, и се връщах обратно в коридора ядосан, защото всичко си беше на място — почистено и подредено.

Коридорът завършваше с фоайе, в което се намираше врата към пристройката. От едната страна, през един прозорец в стената, можех да видя кухнята, а от другата страна на фоайето покрити с килим стълби водеха към втория етаж.

И там беше същото. Всичко беше чисто като в аптека. Две спални, баня, още една спалня и кабинет. Последната врата водеше към стая, която гледаше към улицата, и тя беше заключена.

Заключена на две места — под и над дръжката.

Отне ми цял час да отключа тези проклети неща.

В стаята въобще не проникваше светлина. Драснах клечка кибрит в нокътя си и видях защо. Върху пердетата на прозорците имаше плътна черна завеса. Нищо не пречеше да я вдигна, защото едва ли някой щеше да забележи нещо през втория слой завеси.

Намирах се в собствения кабинет на Емил Пери. На стената имаше избледнели снимки, но столовете и масата бяха разхвърляни откъснати листа от календар със сочни мацки. Диванът, който години бе търпял дебелото тяло на Пери върху себе си, стоеше до стената. Под единия прозорец се намираше бюро с пишеща машина. До него имаше нисък шкаф за документи с две чекмеджета. Издърпах ги и започнах да се ровя из съдържанието им. Повечето неща бяха писма — бизнес кореспонденция. Останалите бяха дела, застрахователни полици и някакви боклуци от личен характер. Затворих чекмеджетата и започнах бавно да оглеждам стаята.

Не бях намерил нищо.

Това, което открих, лежеше в камината. Изгорени листа, които се превръщаха в пепел, щом ги докоснех. Каквото и да са били, той е свършил добра работа, като ги е изгорил. Нямаше нито едно крайче или място, което да не се беше овъглило.

Изругах тихо и се върнах към шкафа с документите, където измъкнах осигурителната полица на жената на Пери. Използвах полицата като лопатка, за да събера всички остатъци от изгорялата хартия в един плик, залепих го и оставих полицата обратно в чекмеджето.

Преди да изляза, проверих дали всичко е така, както го бях заварил. Оправих някои неща, затворих вратата и сложих двата катинара на мястото им.

Излязох от същото място, през което бях влязъл, и направих груб опит да залича всички следи, които бях оставил по снега и в калта зад храстите. Когато седнах зад волана на колата си, не се чувствах чак толкова зле. Нещата бяха започнали да придобиват определен смисъл. Завъртях ключа на стартера, оставих двигателя да загрее и подкарах към Манхатън.

На Петдесет и девета улица спрях за малко, влязох в аптеката и позвъних в Колуей Мърчандайзинг Къмпани. Дадоха ми адреса за бизнес кореспонденция на Емил Пери и завъртях още една шайба. Когато помолих да ме свържат с мистър Пери, телефонистката на централата ме помоли да почакам секунда и скоро от слушалката се разнесе спокоен глас:

— Офисът на мистър Пери.

— Бих искал да говоря с мистър Пери, ако обичате.

— Съжалявам — каза гласът, — но мистър Пери не е в града. Не знаем кога ще се върне. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами… не знам. Мистър Пери поръча комплект стикове за голф и искаше да му ги доставим днес. Не си беше вкъщи.

— О… разбирам. Неговото заминаване беше доста внезапно и той не е уведомил никого къде можем да го намерим. Можете ли да задържите поръчката за известно време?

— Да, именно това ще направим — излъгах аз.

Емил Пери бе заминал определено в твърде неопределена посока. Питах се колко ли време щеше да отсъства.

Когато се върнах в колата, подкарах ядосано и не спрях, докато не стигнах зданието, в което се помещаваше офисът ми. Там ме очакваше друг подарък. Ако не бях решил да мина през приземния етаж, където паркирах колата си, този подарък щеше да се окаже пълна изненада за мен. Момчето в асансьора като че ли се стресна, когато влязох в кабината, и ме погледна нервно.

— Какво ти става? — попитах аз.

Той изцъка с език.

— Може би не трябва да ви казвам това, мистър Хамър, но няколко полицаи се качиха в офиса ви преди малко. Наистина големи момчета. Двама от тях пазят в коридора.

Веднага излязох от кабината.

— Има ли някой в офиса ми?

— Аха. Онова хубаво момиче, което работи за вас. Да нямате неприятности, мистър Хамър?

— Струва ми се, че напоследък не мога да се размина от неприятности. Виж какво, забрави, че си ме виждал. Ще се реванширам по-късно.

— О, няма проблеми, мистър Хамър. Радвам се, че мога да ви помогна.

Той затвори вратата и асансьорът запълзя нагоре. Отидох до телефона на стената и пуснах една монета, след това набрах собствения си номер. Чух двойно прещракване, когато Велда и този, който подслушваше, вдигнаха слушалката.

Велда изглеждаше нервна, когато ми каза добро утро. Закрих устата си с носната си кърпичка и проговорих в микрофона:

— Мистър Хамър, ако обичате.

— Съжалявам, но още не е дошъл. Мога ли да му предам нещо?

Изгрухтях и се престорих, че мисля, след това казах:

— Да, ако обичате. Трябваше да се срещне с мен в Кашмоур Бар в Бруклин след един час. Ще закъснея малко, така че, ако се обади, му предайте да ме чака.

— Добре, господине — отговори Велда. В гласа й се прокрадваха весели нотки. — Ще му предам.

Застанах до телефона и зачаках лениво да минат десет минути, след това пуснах още една монета и повторих същата процедура.

— Можеш да се качиш сега, Майк — каза Велда. — Отидоха си. До Бруклин има доста път.

Беше си качила краката на бюрото и си подрязваше ноктите, когато влязох.

— Точно както ти имаше навика да го правиш, Майк.

— Обаче не нося дрехи, под които можеш да видиш всичко.

Тя бързо смъкна краката си и почервеня.

— Как разбра за тях? — кимна тя с глава към вратата.

— Момчето от асансьора ме предупреди. Запиши го в листата за хонорарите. Какво искаха?

— Теб.

— За какво пък съм им потрябвал?

— Изглежда мислеха, че си застрелял някого.

— Това проклето малко копеле е имало нервите да го направи! — Захвърлих шапката си на креслото и изригнах цяла серия от псувни. Бях направо побеснял. — Кои бяха?

— Дадоха ми да разбера, че са от службата на окръжния прокурор. — На челото й се появиха бръчки на загриженост. — Майк… нещо лошо ли е?

— Ще стане и по-лошо. Ще ме свържеш ли с Пат по телефона?

Докато набираше номера на Пат, аз отидох до барчето и измъкнах другата бутилка шери. Велда ми подаде телефонната слушалка, когато налях втората чаша за нея.

Опитах се да придам възторжено звучене на гласа си, но в него все още се усещаше старата злоба.

— Аз съм, Пат. Някои от момчетата на окръжния прокурор току-що ми направиха посещение.

Той беше искрено учуден.

— Какво правиш тогава там?

— Не бях тук, за да ги посрещна. Едно мръсно куче ги прати на лов за диви патици в Бруклин. Какво се е случило?

— Доста си загазил, Майк. Тази сутрин окръжният прокурор издаде заповед за арестуването ти. През нощта е имало престрелка на острова. Две момчета са получили по куршум и единият от тях е някой си Рейни.

— Името ми звучи познато. Успяха ли да ме идентифицират?

— Не, но са те виждали да се навърташ там и отгоре на това са подслушали как си заплашвал Рейни малко преди да се случи всичко.

— Рейни сам ли каза всичко това?

— Не можа да го направи. Мъртъв е.

— Какво! — Гласът ми прозвуча като експлозия.

— Майк…

Устните ми не можеха да помръднат. Пат повтори отново:

— Майк… ти ли го уби?

— Не! — съвзех се аз. — Ще бъда в бара на улицата. Чакай ме там. Имам да ти казвам някои неща.

— След един час. Между другото, къде беше нощес?

Направих пауза.

— Вкъщи. Спях като заклан в собственото си легло.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не.

— О’кей. Ще се видим след малко.

Велда беше пресушила и двете чаши, докато говорех по телефона, и в момента ги пълнеше отново. Изглеждаше така, сякаш имаше нужда от тях.

— Рейни е мъртъв — съобщих й аз. — Не съм го убивал, но бих желал да съм го направил.

Велда прехапа устни.

— Това можах да подразбера. Окръжният прокурор те търси във връзка с убийството на Рейни, така ли?

— Улучи десетката. Какво стана снощи?

Тя ми подаде една чаша и ние ги вдигнахме заедно в мълчалив тост. Нейната бе изпразнена първа.

— Спечелих малко пари. Клайд ме понапи леко и ме обсипваше с предложения. Не му казвах не; казах го по-късно. Той все още се интересува от мен. Срещнах се с доста хора. Това е, което стана.

— Загубила си си времето.

— Не съвсем. Присъединихме се към една компания от гостуващи пожарникари и няколко прекрасни момичета. Душата на компанията беше Антон Липсек, който бе натряскан до козирката. Предложи да отидем в апартамента му във Вилидж и някои от гостите се съгласиха. Исках също да отида с тях, но Клайд се извини с това, че не можел да се отдели от бизнеса си. Още една двойка отказаха, главно защото мъжът беше започнал да печели на рулетката и не искаше да се лишава от щастливия си шанс. Момичето с него беше същото, с което ти беше предишната нощ.

— Кони?

— Така ли се казва? — понита студено тя. Ухилих се и потвърдих.

Велда се облегна назад в креслото и отпи от шерито.

— Две от момичетата, които тръгнаха с Антон, работят с Кони. Чух ги да си говорят за покупки минути преди твоята приятелка да направи няколко остри забележки, които сложиха край на разговора.

Тя почака да довърша питието си.

— Къде беше миналата нощ?

— Излязох да видя едно момче на име Рейни.

Лицето й побеля.

— Но… ти каза на Пат, че…

— Знам. Казах, че не съм го убил. Само му направих малка дупка в крака.

— О, небеса! Значи ти…

Заклатих главата си встрани, докато тя схвана идеята ми.

— Не го болеше много. Убиецът ми е направил голяма услуга и го е застрелял след като съм напуснал. Именно така трябва да е било. Ще открия подробностите по-късно. — Пъхнах цигара в устата си и очите ми затърсиха очите на Велда, докато се опитвах да запаля фаса. — В колко часа се срещна с Клайд снощи?

Очите й се сведоха надолу и устните й прошепнаха:

— Накара ме да чакам до дванайсет часа. Каза, че имал някаква много важна работа. Почти през цялото време стоях права, Майк, и то точно след като ти ми каза колко добре изглеждам.

Клечката опари пръстите ми и аз я хвърлих в пепелника.

— Това му е дало възможност да стигне до Рейни, да го убие и да се върне обратно. Всичко съвпада!

Очите на Велда се отвориха широко и тя преглътна с труд.

— О, не, Майк… Значи аз съм била с него точно след като е…

— Едва ли му е личало, че току-що е убил някого. Динки е голям артист. Има много убийства зад гърба си.

Взех шапката от стола, където я бях хвърлил, и оправих сгъвките на периферията.

— Ако полицията се обади отново, разкарай ги по някакъв начин. Не споменавай името на Пат. Ако окръжният прокурор е случайно сред тях, наречи го с някое мръсно име за моя сметка. Ще се върна по-късно.

Когато излязох в коридора, разбрах, че едва ли ще се върна по-късно. Един едър космат тип в обувки с високи бомбета излезе от мястото, където се бе скрил, и каза:

— За щастие момчетата оставиха двама от нас за всеки случай. Сигурно ще са бесни, когато се върнат от Бруклин.

Още един тип, също толкова едър, се появи от другия край на коридора и ме притисна от другата страна.

— Имате ли заповед за арест? — попитах аз. Показаха ми я. Първият момък каза:

— Да тръгваме, Хамър, и без номера, освен ако не искаш да получиш юмрук във физиономията.

Вдигнах рамене и примирено закрачих с тях към асансьора.

Момчето веднага разбра какво се е случило и поклати тъжно глава. Направо го виждах как мислеше, че е трябвало да внимавам повече. Когато в асансьора се качиха още пътници, се промъкнах зад него и пристигайки на партера, се почувствах значително по-добре. Имаше да се чуди откъде се е появил 25-калибровият автоматичен пистолет, когато си сменяше униформата същата вечер. Може би като добър гражданин щеше да го предаде на полицията. Доста щяха да се поизпотят, докато установят произхода на тази играчка.

Точно пред входа беше спряла патрулна кола и аз седнах на задната седалка с по едно ченге от двете си страни. Чувствах се като Вишну с двете му любими съпруги. Никой не проронваше и дума и когато измъкнах пакета с цигарите си, едно от ченгетата ги изби от ръката ми. В горното джобче на сакото си той имаше три пури и на един завой се престорих, че залитам, и ги превърнах в суха кашица. Получих един мръсен поглед за това. Той получи още по-мръсен.

Окръжният прокурор бе организирал комитет за посрещането ми. Една униформено ченге стоеше до вратата и двамата детективи ме поведоха към един стол с права облегалка, като заеха места зад него. Окръжният прокурор изглеждаше наистина много щастлив.

— Арестуван ли съм?

— Изглежда, че е така.

— Да или не? — Демонстрирах му най-чиста проба сарказъм. Зъбите му щяха да се счупят от стискане.

— Вие сте под арест — произнесе той. — За убийство.

— Имам право на един телефонен разговор.

Той отново започна да се усмихва.

— Разбира се. Карайте направо. Ще се радвам да говоря с вас посредством адвокат. Бих искал да го чуя как ми казва, че сте бил в леглото си тази нощ. Когато ми каже това, ще докарам управителя на сградата, портиера и хората, живеещи от двете ти страни, които вече се заклеха, че не са чували нито един звук от квартирата ви миналата нощ.

Вдигнах слушалката и помолих да ми дадат външна линия. Набрах номера на бара, където трябваше да се срещна с Пат, и видях как окръжният прокурор го записа в тефтерчето си. Флин, барманът ирландец, ми отговори и аз казах:

— Обажда се Майк Хамър, Флин. При теб има човек, който може да потвърди къде съм бил миналата нощ. Кажи му да дойде в офиса на окръжния прокурор.

Той беше започнал да крещи съобщението ми през бара, когато затворих. Окръжният прокурор бе кръстосал крака и подмяташе коляното си нагоре-надолу.

— Очаквам да ми върнете разрешението до края на тази седмица. Заедно с него искам да получа и официално извинение, в противен случай може и да не спечелите следващите избори.

Едно от ченгетата ме шамароса по тила.

— За какво ме арестувате?

Окръжният прокурор не можеше да се сдържа повече. Устните му изтъняха и думите, които произнасяше, му доставяха безкрайно удоволствие.

— Ще ви кажа, мистър Хамър. Поправете ме, ако греша. Миналата нощ сте бил на Гленууд Арена. Имали сте спор с някой си Рейни. Двама души ви описаха и установиха самоличността ви по снимка. Били са в офиса, когато сте отворил вратата и сте започнал да стреляте. Един е прострелян в крака. Рейни — в крака и в главата. Така ли е?

— Къде е оръжието, с което са извършени изстрелите?

— Смятам, че сте достатъчно съобразителен, за да сте се освободил вече от него.

— Какво ще стане, когато изправите тези свидетели пред съда?

Той се намръщи и отново скръцна със зъби.

— Струва ми се — казах му аз, — че могат да се окажат доста несъстоятелни свидетели. Сигурно са отчаяни типове.

— Те ще го направят — каза той. — Очаквам да чуя кой може да потвърди вашето алиби.

Не трябваше да му отговарям. Пат влезе в офиса, лицето му бе посивяло покрай устата, но когато вдигна очи, самоувереното държане на окръжния прокурор като че ли започна да се стопява. Умното момче го погледна грозно. Пат се опитваше да покаже поне малко респект, но не успяваше. Бях го чувал да говори на момчетата в редицата по същия начин, по който сега говореше на окръжния прокурор.

— Аз бях с него миналата нощ. Ако бяхте оставили на нужния отдел да се занимава с този случай, щяхте да го разберете веднага. Отидох в апартамента му към девет часа и играхме карти до четири сутринта.

Лицето на окръжния прокурор побеля. Вените на ръката му се бяха издули от напрежението, с което стискаше ръба на бюрото.

— Как сте влезли там?

Пат изглеждаше напълно спокоен.

— През задния вход. Паркирахме наблизо в квартала и минахме за по-пряко отзад през зданията. Защо?

— Какво толкова интересно намерихте в апартамента на този човек, че трябваше да отидете там?

— Не че това е ваша работа — каза Пат, — но играхме на карти. И си говорехме за вас. Майк каза някои неласкави неща за вас. Трябва ли да ги повторя за протокола?

Още минута и прокурорът щеше да получи сърдечен удар.

— Няма нужда — каза той, — може да си ги спестите.

— Именно това имах предвид, когато говорех за отчаяните типове, които се натискат да бъдат свидетели, мистър — намесих се аз. — Предполагам, че обвинението е снето?

Едва имаше сили да изрече:

— Махайте се оттук. Вие също сте свободен, капитан Чембърс, — Погледът му премина по лицето на Пат. — Ще се погрижа за вас по-късно.

Станах и извадих втория си пакет Лъки. Ченгето със смачканите пури, които все още стърчаха от джоба му, ме гледаше озъбено.

— Имате ли огънче?

Без малко да ми поднесе запалката си, докато не осъзна какви ги вършеше. Усмихнах се мило на окръжния прокурор и му показах всичките си зъби.

— Помнете за разрешителното ми. Давам ви срок до края на седмицата.

Момчето падна в креслото си и остана там.

Последвах Пат надолу по стълбите и влязохме в колата му. Карахме мълчаливо без определена посока. Накрая Пат измърмори:

— Не знам как, по дяволите, успяваш да го правиш.

— Да правя какво?

— Да си навличаш толкова неприятности.

Това ми напомни за нещо и аз го помолих да спрем и да се отбием някъде да пийнем но едно. По начина, по който той се престрои и закова пред един бар, разбрах, че имаше нужда точно от това.

Оставих го пред стойката на бара и се запътих към телефонната кабина, набрах номера на Глоуб и помолих да ме свържат със спортния редактор. Когато Ед взе слушалката, аз казах:

— Ед, обажда се Майк. Искам да те помоля за една малка услуга. Рейни беше пречукан тази нощ.

Той ме прекъсна:

— А аз си мислех, че ще ми кажеш веднага, ако нещо се случи. Чаках цял ден да ми позвъниш.

— Не се засягай, Ед, нещата не стоят така, както си мислиш. Аз не съм застрелял проклетото копеле. Дори не знаех, че ще го гръмнат.

— Така ли? — Нещо в гласа му ме наричаше лъжец.

— Наистина — повторих аз. — Сега слушай… това, което стана с Рейни, е нищо. Можеш да направиш едно от двете. Или да се обадиш на окръжния прокурор и да му кажеш, че практически съм предрекъл това, което е станало миналата нощ, или да си затраеш и да направиш големия удар, когато бомбата избухне. Какво избираш?

Той се засмя с типичния за репортерите горчив смях.

— Ще почакам, Майк. Винаги мога да позвъня на окръжния прокурор, но предпочитам да почакам. Между другото, знаеш ли кои са двамата съдружници на Рейни?

— Кажи ми.

— Пети Касандро и Джордж Хамилтън. Имат доста лоша слава в Детройт. И двамата са били в затвора и са доста корави, когато се налага.

— Май не са толкова корави.

— Недей да ги подценяваш. Добре, Майк, ще чакам да видя с какво ще ме зарадваш. Доста отдавна не съм си опитвал перото на полицейски теми…

Пат искаше да знае какво съм правил и аз му казах, че съм позвънял в офиса. Възседнах столчето и започнах да се трудя над хайбола. Пат почти бе привършил неговия. Мислеше. Беше загрижен. Потупах го по рамото.

— Съвземи се, приятелю. За бога, ти направо накара прокурора да се задави в собствените си думи. Това поне трябва да те направи по-щастлив.

Пат не гледаше на нещата по този начин.

— Може би аз съм прекалено много ченге, Майк. Не обичам да лъжа. Ако не усещах, че зад молбата ти се крие нещо важно, нямаше да позволя да се измъкнеш този път. Окръжният прокурор иска да те озапти и няма да се успокои, докато не го направи.

— По дяволите, че той почти го направи. Радвам се, че разбра накъде духа вятърът и успя да налучкаш верния път, за да прозвучи всичко правдоподобно.

— По дяволите, трябваше да звучи правдоподобно. Как щеше да докажеш, че си бил цяла нощ в леглото си? Този вид алиби винаги изглежда доста глупаво, когато даваш показания.

— Няма да мога да го докажа и милион години, старче — казах аз.

Чашата едва не падна от ръката му, когато той загря накрая. Сграбчи ме за яката и ме завъртя на стола.

— Ти си бил в леглото си, както ми каза, нали така?

— Не. Бях навън, за да се видя с едно момче на име Рейни. Всъщност аз стрелях по него.

Пръстите на Пат се отпуснаха и лицето му стана мъртвешки бледо.

— O, Боже!

Вдигнах чашата си.

— Стрелях по него, но не и в главата. Някой друг го е направил. Хич не ми се искаше да те слагам на топа на устата, но ако наистина сме решили да спипаме убиеца, двамата ще се справим по-добре, отколкото поотделно.

Пат разтри лицето си. Все още не беше си върнал естествения цвят. Мислех, че се кани да припадне, но той вдигна чашата и я пресуши на един дъх. След това си поръча още едно. Ръцете му трепереха толкова силно, че той едва се справяше с нея и парчетата лед оглушително чаткаха по стъклото.

— Не трябваше да правиш това, Майк — каза той. — Сега ще трябва сам да те арестувам. Не трябваше да го правиш.

— Разбира се, арестувай ме и остави окръжния прокурор да ти подпали задника. Позволи му да те изхвърли от полицията, така че някой некомпетентен негодник да заеме мястото ти. Арестувай ме, за да направиш безплатна реклама на окръжния прокурор за сметка на безопасността на хората, които разчитат на теб. Остави убиеца да се разхожда наоколо и да се тресе от смях. Той точно това иска. По дяволите, не можеш ли да видиш, че всичко това вони? Мирише открай докрай. — Пат се бе втренчил в чашата си и главата му щеше да се пръсне от гняв. — Отидох да видя Емил Пери. Рейни беше там. Пери се е обвързал със случая Уилър, защото даде фалшиво извинение за самоубийството на Уилър, а в същото време дори не го познаваше, ако изключим поздравите, които може би са си разменили на някоя случайна бизнес среща. Всеки месец Пери е теглел по пет бона от банковата си сметка. Сега мирише ли? Мирише ти на шантаж, нали така? Признай си. Ако не го направиш, мога да ти кажа нещо, което ще те накара да го признаеш. Вчера Пери е изтеглил двайсет бона и е напуснал града. Това не е сума за покриване на транспортните разходи. Била му е необходима, за да изкупи компрометиращите го документи. Влязох в къщата му и открих това, което бе останало от тях, в камината.

Бръкнах в джоба на палтото си, извадих плика с остатъците от обгорелите книжа, и го сложих пред него. Той посегна разсеяно към него.

— Сега ще ти кажа как се разви аферата с Рейни. Когато за първи път видях Пери, му казах, че ще открия с какво Рейни го държи в ръцете си и ще придам гласност на цялата тази история. Това го уплаши толкова много, че той припадна. Веднага се е обадил на Рейни и е поискал да изкупи всички компрометиращи материали. Рейни се е съгласил. Но междувременно Рейни е трябвало да направи нещо с мен. Той се опита да ме застреля на Бродуей и ако куршумът ме бе улучил там, нямаше да има нито един свидетел, защото хората се пазят от подобни неща. Когато отидох да го видя, аз му изложих всичко направо и за да го впечатля, му пробих дупка в крака. Направих същото и с един от неговите съдружници.

Не предполагах, че Пат ме слушаше, но той правеше тъкмо това. Обърна главата си към мен и ме погледна с очи, които се бяха превърнали в парченца лед.

— Тогава как Рейни е получил другия куршум?

— Остави ме да завърша. Рейни едва ли е бил сам в тази игра. Не е толкова умен. Получавал е заповеди и по някое време е решил да захапе големия залък. Шефът очевидно е разбрал какво се готви и е решил лично да се погрижи за Рейни. Междувременно ме е видял и е съобразил, че аз мога да му свърша работата, и след като не я свърших, той излязъл на сцената и сам довел всичко докрай.

Пат се опитваше да си представи ясно всеки детайл от картината.

— Имаш ли представа кой може да бъде това, Майк? Кой?

— Че кой друг, освен Клайд? Досега не бяхме свързвали Рейни и Клайд, но ще трябва да го направим. Рейни не е наемал стая в Бауъри само защото му е харесвало там. Обзалагам се десет срещу едно, че е бил задължен с нещо на Клайд, който е искал да го държи изкъсо, както и още десетина други като него.

Пат кимна.

— Не е изключено. Но куршумите в крака и главата на Рейни са изстреляни от един и същ пистолет.

— Вторият път е стрелял някой друг. Използвах неговия автоматичен пистолет.

— Не знам нищо за това. Куршумът е минал през главата му и не е намерен.

— Да, но аз знам. Аз го прострелях. Стрелях и по двамата и оставих пистолетите на масата.

Барманът се приближи и напълни отново чашите ни. Сложи между нас една чинийка с фъстъци и аз зарових пръсти в тях. Пат започна да ги подхвърля в устата си един по един.

— Ще ти кажа какво е станало там, Майк. Единият момък, който не е бил прострелян, е измъкнал партньора си навън и е повикал за помощ. Каза, че никой не се отзовал, така че той оставил Рейни да си лежи на мястото, защото смятал, че е мъртъв, натоварил приятеля си в колата и го откарал при един лекар в Гленууд. Обадил се е на ченгетата оттам. Описа те точно, показа именно твоята снимка и си изми ръцете.

— Наистина си ги е измил. Това е втори случай на откупване. Убиецът е влязъл веднага щом съм напуснал офиса и е заплашил тези двамата или пък им е платил достатъчно, за да насочат полицията по погрешни следи и да си мълчат за това, което в действителност е станало. И двамата имат досието в Детройт, освен това един от тях носеше оръжие. Сигурен съм, че и на двамата могат да се предявят обвинения за незаконно носене на оръжие.

— Окръжният прокурор има клетвените им декларации.

— За теб аз съм по-добър свидетел, рожбо. Каква полза може да има от клетвените декларации на двама гангстери, след като разполагаш с моите показания.

— В съда ще бъде по-различно, Майк.

— Глупости. Достатъчно е ти да се намесиш и нещата няма да отидат по-далеч. Окръжният прокурор веднага разбра това. Донякъде съм доволен, че това се случи.

Пат ми каза да говоря само от свое име и потъна в мислите си. Оставих го да гони идеите си известно време, след това го попитах какво възнамерява да направи.

— Мисля да пипна тези двамата — каза той. — Смятам да разбера какво всъщност е станало.

Погледнах го изненадано и се засмях.

— Шегуваш се, Пат. Наистина ли мислиш, че някой от тези двамата ще се навърта наоколо след всичко, което се случи?

— Единият от тях има дупка от куршум в крака — напомни ми той.

— Е и какво от това? Тя е нищо в сравнение с дупката в главата. Тези момчета са корави само докато не срещнат някого, който е малко по-корав.

— Въпреки това ще наредя да ги издирят.

— Добре! Ако ги намериш, това наистина може да помогне с нещо. Но се съмнявам, че ще успееш. Между другото, провери ли куршумите, които бяха изстреляни по мен?

Пат бързо се съживи.

— Имах намерение да си поговорим точно за това. И двата куршума са от 38-и специален, но са били изстреляни от различни пистолети. Това означава, че хората, които искат да те премахнат, са се увеличили с още един.

Може би си мислеше, че ще бъда изненадан или поне ще му благодаря за информацията. Разочаровах го.

— Предполагах го, Пат. Но нещата пак се свеждат до Рейни и Клайд. Както ти казах, когато излязох от къщата на Пери, той трябва да се е обадил на Рейни. Беше точно преди обяд и Рейни сигурно е предположил, че ще се прибера вкъщи, за да обядвам. Както и да е, когато се върнах в апартамента си за палтото и ръкавиците си, той се е закачил за мен. Не мислех, че мога да бъда следен, и затова не съм му обръщал внимание. Сигурно ме е следил цял ден, докато не съм останал сам и не съм се оказал добра мишена.

— Това обаче не обяснява ролята на Клайд.

— Бъди малко по-умен, Пат. Щом Рейни е получавал заповеди от Клайд, напълно е възможно Клайд да го е следвал също, за да се увери, че ще изпълни нарежданията му и ще се отърве от мен.

— Значи именно Клайд е стрелял втория път по теб. Разказа ми доста интересна история. Имаш нужда само от снимки на престъплението.

— Не видях достатъчно от лицето му, за да съм сигурен, че това е бил именно той, но в колата седеше мъж и след като е стрелял но мен веднъж, нищо няма да му попречи да стреля и втори път. Това ще бъде последният изстрел в живота му.

Довърших си пиенето и затропах по бара за още едно. И двамата си поръчахме сандвичи и веднага се нахвърлихме върху тях, без да се затрудняваме от светски разговори. Накрая дойде и по още един хайбол, за да ги прокара надолу. Предложих една Лъки на Пат и двамата запалихме, издухвайки дима към огледалото зад бара.

Погледнах към него през посребреното стъкло.

— Кой е оказвал давление на окръжния прокурор, Майк?

— Чудех се кога ли ще попиташ за това — отвърна той.

— Е, и?

— Натискът дойде от един странен район. Хората се оплаквали от това, че убийците били на свобода, и искали да се направи нещо по този въпрос. Някои много влиятелни хора живеят именно в Гленууд. Дори присъствали на разпита.

— Кои са били?

— Един от тях работи в Транспортния съвет, а друг е ръководител на политически клуб във Флатбуш. Един се е кандидатирал за сенатор преди известно време и за малко да спечели изборите. Двама други са бизнесмени, и то големи. И двамата са много активни общественици.

— Клайд има доста влиятелни приятели.

— Може да стигне и по-високо, ако поиска, Майк. Може също така да стигне и по-ниско, където са коравите момчета, ако е необходимо. Занимавам се с този въпрос, откакто се видяхме за последен път. Заинтересувах се от стария Динки Уилямс и започнах да задавам въпроси. Нямаше много отговори. Може да стигне до горе толкова лесно, колкото и до долу. Не мога да си представя как е успял да постигне това, но в едно съм сигурен — Клайд не е повече дребна риба.

Известно време изучавах движението на парченцата лед в чашата. После се обърнах към Пат:

— Мисля, че мога да го накарам да отиде толкова ниско, че да се здрависа с дявола. Крайно време е да поговоря с Клайд.