Мики Спилейн
Отмъщението е мое (5)

Глава 5

Седях в голямото кожено кресло в офиса, когато Велда пъхна ключа в ключалката. Бе облечена в рокля, която я караше да изглежда като милион долара. Дългите й като на мъж черни коси отразяваха светлината на утринните лъчи, които проникваха през прозореца, и аз си помислих, че от всички красавици на света, аз имах най-голямата точно под носа ми. Тогава тя ме видя и каза:

— Предполагах, че си тук.

Гласът й бе леден. Сложи чантичката си на бюрото и се разположи в старото ми кресло. По дяволите, сега това беше нейният офис.

— Много бързо се движиш, Велда.

— И ти не си по-бавен.

— Ако имаш предвид компанията ми от предишната нощ, приемам забележката ти.

— Точно така. Имам предвид начина, по който вършиш черната работа. Всички дами бяха много мили, точно твоят тим.

Ухилих й се.

— Бих искал да кажа нещо прилично за твоя ескорт, но не мога.

Ледът в гласа й се стопи и тя заговори по-меко.

— Внимавай, Майк, аз съм ревнива.

Не трябваше да се навеждам напред, за да стигна до нея. Креслото беше на колелца, които се движеха бързо. Зарових пръсти в косата й, започнах да казвам нещо и спрях. Вместо това я целунах по връхчето на носа. Пръстите й се стегнаха около кръста ми. Бе притворила очи и не видя как бутам чантичката й настрани. Тя се плъзна по ръба на бюрото и падна на пода с глухия звук на нещо тежко в нея. Пистолетът.

Този път я целунах по устата. Беше нежна, топла целувка. Лека целувка, но никога нямаше да я забравя. Тя ме остави с желанието да обвия ръце около нея и да я притискам в обятията си до полуда. Но не направих това. Облегнах се назад в креслото си и Велда каза:

— Никога не е било така преди, Майк. Не се отнасяй към мен като към другите.

Ръката ми трепереше, когато се опитвах да запаля следващата цигара.

— Не очаквах, че ще те намеря в Бауъри миналата нощ, рожбо.

— Нали ми каза да се захващам за работа?

— Добре. Да чуем какво си свършила.

Велда се облегна в креслото и ме фиксира с поглед.

— Каза ми да се концентрирам върху Уилър. Така и направих. Вестниците излагаха по-голямата част от детайлите по случая, така че нямаше какво повече да науча от тях. Взех първия самолет до Калъмбъс, посетих семейството му и неговите съдружници и веднага се върнах със следващия самолет.

Тя вдигна чантичката си от пода и извади малък черен бележник с откъсващи се листа, като го прелисти отзад напред.

— Ето какво научих но същество. Всички бяха съгласни, че Честър Уилър е бил енергичен, съвестен съпруг, баща и бизнесмен. Никога не е имал неприятности в семейството. Винаги когато е бил в командировка, е пишел или се е обаждал редовно вкъщи. Този път бяха получили две пощенски картички и едно телефонно обаждане. Позвънил веднага щом пристигнал в Ню Йорк, за да им каже, че пътуването се увенчало с търговски успех. Изпратил е една картичка на сина си с открит текст. Другата пощенска картичка носи клеймото на Бауъри и в нея той споменава, че е посетил някакво заведение, наречено Бауъри Ин. Написал е и едно писмо на жена си, в което няма нищо особено. В послеписа към двайсет и две годишната си дъщеря споменава, че е срещнал една нейна приятелка от гимназията, която работела в града. Това е последната информация, която те имаха за него, преди да получат известието за смъртта му… Когато се опитах да поразпитам партньорите му по бизнес, не можах да изровя нищо. Бизнесът му е вървял добре, правел е купища пари и въобще е нямал никакви грижи в това отношение. Стиснах здраво зъби.

— Напротив, разбрала си много неща — казах аз меко. Умът ми се върна към краткия разговор, който имах с Пат. За това как някакъв момък на име Емил Пери казал, че Уилър е бил доста потиснат, защото работите му не вървели добре. — Сигурна ли си за финансовото му положение?

— Да. Проверих кредитната му карта.

— Добре си направила. Продължавай.

— Така… единствената следа оставаше това заведение, наречено Бауъри Ин. Проведох няколко бързи разговора, когато се върнах в града, и разбрах какво представлява то. Изглежда, че познаваш мъжа, който е собственик на Бауъри Ин. Изиграх му една малка сцена и той се хвана. Малко трудно наистина. Изглежда, съвсем не те харесва, Майк.

— Няма за какво да го обвинявам. Веднъж стрелях по него.

— След като ти излезе, той не можеше да говори почти пет минути. Извини се и отиде в задната стая. Когато се върна, изглеждаше доволен от нещо. На ръцете си имаше кръв.

Динки си беше такъв. Обичаше да пуска в ход юмруците си, особено когато имаше телохранители зад себе си.

— Това ли е всичко?

— Практически всичко. Иска да ме види още веднъж.

Усетих как жилите на врата ми се опъват.

— Мръсното му копеле! Ще му отрежа топките за това.

Велда поклати глава и се разсмя.

— Не свиквай да бъдеш и ти ревнив, Майк. Не ти отива. Как мислиш, важно ли е да го видя още веднъж?

— Важно е — съгласих се аз неохотно.

— Все още ли става дума за убийство?

— Повече от всякога, сладур. Обзалагам се, че е голямо убийство. Голямо прекрасно убийство с пълен комплект от причини и следствия.

— Тогава какво ще предложиш да направя? Първо помислих добре, след това я погледнах за момент.

— Разиграй картата с този Клайд. Отваряй си очите и внимавай какво става. Ако бях на твое място, щях да оставя вкъщи разрешителното за частен детектив и пистолета. Не трябва да му позволяваме да те засече и да предприеме контрамерки. Ако си ме следвала досега, ще видиш каква е връзката. Първо, имаме Уилър. Разполагаме с факта, че може да е излязъл с тази манекенка и да е отишъл в Бауъри Ин, където да е срещнал някого, който да е станал причина за смъртта му. Ако Клайд няма нищо общо с това, аз ще отхвърля всички досегашни предпоставки, но неговата поява прави нещата твърде интересни, за да я подминаваме просто така. Има само една трудност. Джун е намерила момичето, с което е излязъл онази нощ. Тя не е ходила никъде с него.

— Но, Майк, в такъв случай…

— В такъв случай съм принуден да предположа, че е отишъл с някой друг и по друго време. По дяволите, много предположения се събраха. Прекалено много. Но най-малкото имаме за какво да се хванем и ако ти се навърташ достатъчно дълго около Клайд, нещо ще изникне по един или друг начин.

Велда се изправи, зае стойка за утринна гимнастика и се протегна така, че кончетата на дамското й сако и блузата щяха да изхвърчат като блуждаещи куршуми под напора на гърдите й. Трябваше да наведа глава надолу към едно списание, за да не я гледам. Клайд щеше да получи изумителен подарък за парите си. Нахлупих шапката си и й отворих вратата.

Когато слязохме на улицата, я качих в едно такси и гледах след нея, докато колата не зави зад ъгъла. Беше точно девет и половина, така че се отправих към най-близката телефонна кабина, пуснах една монета в прореза и набрах номера на полицейското управление. Пат беше пристигнал, но не можеха да го открият в момента. Казах на телефониста да му съобщи, че искам да се срещнем в една пицария на ъгъла зад управлението след половин час, и момчето отвърна, че ще предаде съобщението. Открих бричката си и се намъкнах в нея. Денят щеше да бъде много напрегнат.

Пат ме чакаше зад една полуизпита чаша кафе. Когато ме видя да влизам, той поръча още едно кафе и сладкиши. Прехвърлих крак през стола и седнах.

— Добро утро, капитане. Как вървят нещата в отдела?

— Гладко, Майк.

— О, много лошо.

Той остави чашата на масата. Лицето му беше бяло като тебешир.

— Не започвай отначало, Майк. Престорих се на обиден.

— Кой, аз ли? Какво мога да започна, след като всичко вече е започнало?

Сервитьорът донесе кафето ми и чиния с датски сладкиши. Надигнах чашата и опитах два от сладкишите, преди някой от нас да проговори. Пат обаче изгаряше от любопитство.

— Да чуем какво имаш, Майк — каза той.

— Нали няма да ми се сърдиш, Пат? Лицето му все още беше айсберг.

— Първо да чуя какво ще ми кажеш.

Нямах илюзии относно изражението на лицето си и жестокия поглед в очите. Гласът ми излизаше направо от гърдите и устните ми го оформяха в ръмжене, което разкривяваше устата ми.

— Ти си едно умно ченге, Пат. Всички го знаят, но най-добре от всички това е известно на мен, както, разбира се, и на теб. Освен това ти знаеш и нещо друго. Аз съм също толкова умен. Казах ти, че Уилър е бил убит, а ти ме поглади по главата и ми каза да се държа прилично. Сега ти го казвам отново, Пат. Уилър е бил убит. Ти можеш да ми помогнеш, но ако не искаш, аз ще се справя и сам. Ако го направя, нечия репутация ще бъде опетнена, в това число и твоята, а на мен не ми се иска това да стане. Познаваш ме и знаеш прекрасно, че не се шегувам. Почват да ми идват на, ум някои идеи, Пат. Не мога да кажа, че са лоши. Видях някои неща, които изглеждат добре. Неща, които придават вкус на убийството. Не след дълго ще открия още един убиец и някои окръжни прокурори ще се окажат с подут нос заради него.

Не знам какво очаквах да направи Пат. Може би очаквах да избухне или да ме отпише като луд. Но съвсем не очаквах да видя, че лицето му става студено, нито пък да го чуя, че казва:

— Отдавна съм ти дал правото да се съмняваш, Майк. Аз също смятам, че Уилър е бил убит.

Той се захили при израза на удивление, изписан на лицето ми и продължи:

— Но тук възниква една трудност. Някой е докладвал на окръжния прокурор за подозренията ти и той сам се зае със случая, като даде професионалното си мнение, подкрепено от заключението на медицинския експерт. В случая с Уилър той, без съмнение, вижда самоубийство. Предадоха ми да съсредоточа усилията си в разкриването на последните престъпления.

— Нашето момче май не харесва и теб, а?

— Ха!

— Така е.

— Какво знаеш, Майк?

— Много малко неща, старче. Не след дълго ще знам повече и веднага ще ти предам достатъчно информация, за да можеш да я оглозгаш. Не мога да допусна, че престижът ти е пострадал от тирадата на окръжния прокурор.

— Размина ми се.

— Добре. Тази вечер ще ти се обадя, за да ти съобщя някои подробности. Междувременно можеш да потърсиш данни за местонахождението на един бивш гангстер, наречен Рейни.

— Познавам го.

— Така ли?

— Бяхме го спипали при опит за въоръжен грабеж и му лепнахме съответното обвинение преди известно време. Потърпевшият обаче не можа да се яви в съда и той беше освободен. Наричаше себе си организатор на битки.

— Уличен жаргон — казах кисело аз.

— Може би. Беше фрашкан с мангизи, но живееше в една стая в Бауъри Ин.

— Къде, Пат?

Очите ми светнаха и Пат се захили.

— В Бауъри. Защо?

— Интересна дума. Постоянно я чувам в последно време. Виж дали не можеш да установиш къде именно се намира Рейни сега.

Пат почука с цигарата по масата.

— Нищо ли не си скрил?

— Казах ти всичко, приятел. Няма да се откажа. Любопитен съм обаче да узная едно нещо. Кой те накара да промениш мнението си за случая Уилър?

Пат се ухили през зъби.

— Ти. Никога не съм смятал, че си способен да преследваш сенки. Казах, че този път няма да позволя да ме ядосаш, но не можах да се сдържа. Когато стигнах в офиса, треперех от яд като хлапе, което са задържали за първи път, и реших да сляза и хвърля един поглед на тялото. Повиках няколко експерта и макар по тялото да бяха останали малко белези, се оформи мнението, че преди да си е теглил куршума, Уилър е станал жертва на насилствени действия.

— Едва ли се е защитавал много. Беше доста поркан.

— Наистина не го е правел — каза Пат, — но все пак по тялото са останали характерни белези. Между другото, Майк… куршумът и гилзата, които намерихме в коридора, наистина ли не бяха твое дело?

Засмях се горчиво.

— Нали ти казах веднъж? Не. Някой е имал дупка в джоба си.

Той кимна замислено.

— Ще проверя отново в хотела. Убиецът трябва да е бил или посетител, или някой, който е бил регистриран там. Много лошо, че не си заключил вратата.

— Ключалката едва ли щеше да спре убиеца — възразих аз. — Разполагал е с много време и е можел да вдига колкото си иска шум. Повечето от регистрираните в хотела са били или полуглухи, или отдавна заспали, когато е прозвучал изстрелът. Това е старо здание с дебели стени, които идеално поглъщат шума.

Пат взе сметката и остави един долар на масата.

— Ще се свържеш с мен тази вечер, нали?

— Можеш да бъдеш сигурен. Ще се видим по-късно… и кажи на окръжния прокурор, че съм питал за него.

Трябваха ми петнайсет минути, за да стигна до Чедуик Хотел. Представляваше импозантно здание, което оставяше у наблюдателя впечатлението за някакво скрито достойнство. Това впечатление обаче моментално изчезна още щом влязох във фоайето. Администраторката на рецепцията бе от типа на грижовните майки, но стигаше само да си отвори устата и от нея започваха да излизат такива мръсотии, които те караха да мислиш за други неща. Казах й, че искам да видя Марион Лестър, и тя дори не си даде труда да ме попита кой съм или пък да съобщи за мен.

— Стая 312 — каза ми тя, — и се качвай внимателно по стълбите. Скърцат.

Изкачих се внимателно по стълбите, но въпреки това те заскърцаха неудържимо. Почуках на вратата на стая 312, почаках малко и отново почуках. На третия път чух да се разнася шум от влачещи се по пода чехли и вратата се отвори толкова, колкото да видя чифт огромни сини очи, накъдрена коса и сатенено боди, прикрепено леко на рамото. Преди да може да ми зададе какъвто и да било въпрос, аз я атакувах:

— Здравей, Марион. Джун каза да се срещна с теб.

Огромните очи се отвориха още по-широко, а вратата извървя половината от останалия път. Затворих я зад себе си и постъпих като джентълмен. Известно е, че те си свалят шапката, когато разговарят с дами. Марион облиза устните си и прочисти гърлото си.

— Аз… току-що станах.

— Виждам. Имала си тежка нощ?

— Не…

Тя ме поведе през миниатюрния коридор към още по-миниатюрната всекидневна и ме покани да седна. Седнах.

— Толкова е рано… — констатира тя. — Ако нямате нищо против, ще се облека.

Казах й, че нямам нищо против и тя изчезна в спалнята, започна да отваря чекмеджета и да се рови из шкафовете. Не беше като другите момичета, които познавах. Върна се след пет минути. Този път бе облякла костюм и ролките бяха изчезнали от косата й. Малко грим — и очите й вече не изглеждаха толкова огромни.

Седна грациозно в едно странично кресло и посегна към цигарите в сребърната кутия.

— За какво искате да ме видите, мистър…

— Майк Хамър. Наричай ме просто Майк. — Драснах клечка кибрит в нокътя си и я поднесох към цигарата й. — Каза ли ти Джун за мен?

Марион кимна и от ноздрите й се появиха две струйки близнаци дим. Гласът й леко потрепваше и тя отново облиза устни.

— Да. Вие… сте бил с мистър Уилър, когато той е… умрял.

— Точно така. Стана под носа ми, но аз бях твърде пиян и не можах да разбера нищо.

— Страхувам се, че мога да ви кажа малко неща, Майк.

— Разкажи ми за онази нощ. Това е достатъчно.

— Джун не ви ли каза?

— Да, но искам да го чуя и от теб.

Тя дръпна дълбоко от цигарата и я угаси в пепелника.

— Той ме доведе вкъщи. Бях пийнала малко повече и се чувствах малко замаяна. Мисля, че беше с мен в таксито по едно време. Наистина не мога да си спомня всичко точно…

— Продължавай.

— Трябва да съм изключила напълно, защото следващото нещо, което си спомням, бе, че се събудих в леглото си напълно облечена и прическата ми беше в ужасно състояние. По-късно научих, че е посегнал на себе си, и, честно казано, бях много разстроена.

— И това ли е всичко?

— Това е всичко.

Много лошо, помислих си аз. Тя можеше да завърти главата на всеки, стига само да пожелаеше. Това също беше много лошо.

Марион почака да види какво ще кажа по-нататък и тъй като все още беше рано, я попитах:

— Разкажи ми всичко отначало. Имам предвид ревюто и така нататък.

Тя приглади косата си с опакото на дланта си и се загледа в тавана.

— Колуей Мърчандайзинг Къмпани направиха резервациите чрез мис Рийвс… Джун. Тя…

— Джун ли се грижи обикновено за тези подробности?

— Не, не винаги. Понякога нещата се уреждат чрез Антон. Виждате ли, Джун е наистина много важна личност. Тя установява всички контакти и е достатъчно убедителна, за да осигури добри поръчки за агенцията.

— Мога да разбера защо — признах аз и се ухилих. Тя ми се усмихна.

— Нашата агенция е може би най-изисканата в града. Манекенките са добре платени и се търсят много повече, отколкото другите, и всичко това благодарение на мис Рийвс. Едно нейно обаждане е равносилно на позвъняване от най-големите филмови студиа. Всъщност тя успя да вреди някои от нашите момичета направо на сцената в Холивуд.

— Да се върнем на ревюто — напомних й аз.

— Да… обадиха се от компанията и Джун веднага ни извести. Трябваше да се свържем с Колуей Мърчандайзинг, за да подберат дрехите, които щяхме да демонстрираме, и да ги пробваме предварително. Това отне повече от два часа. Един от управителите ни заведе на вечерята, където седнахме за малко и един час преди ревюто излязохме да се преоблечем. Самото ревю не траеше повече от петнайсет минути. Преоблякохме се отново във всекидневните си дрехи и се смесихме с тълпата. По това време бяха сервирали вече питиетата и аз успях да изпия едно-две в повече.

— Как се срещнахте с Уилър?

— Мисля, че беше точно когато се канех да си тръгвам. Не можех да стигна до асансьора. Той се оказа до мен и ми помогна да сляза до фоайето, а след това спря едно такси и ме качи в него. Останалото вече ви казах.

Пак никакъв резултат.

Станах ядосан от креслото и взех шапката си под мишница.

— Благодаря ти, рожбо. Не можа да ми кажеш нищо важно, но все пак ти благодаря. Сега можеш да се върнеш в леглото.

— Съжалявам, че не можах да ви помогна.

— О, все пак малко ми помогна. Сега поне знам къде да не търся. Може би пак ще се видим.

Тя тръгна пред мен към вратата и я задържа отворена.

— Може би — отговори тя. — Надявам се, че следващия път това ще бъде при по-приятни обстоятелства.

Стиснахме си ръце и в този момент челото й се намръщи.

— Между другото, Джун спомена, че там е имало и репортери. Надявам се…

— Те с нищо не могат да помогнат, докато нещата стоят по този начин. Можеш да забравиш за тях.

— Сега се чувствам по-добре. Довиждане, мистър Хамър.

— До скоро, рожбо. Ще се видим.

Смотах се зад волана на колата и започнах да правя гримаси на насрещно движещите се коли. Всичко започна с каша и кашата ставаше все по-голяма.

Убийствата не стават просто така. Не и тези убийства, които остават толкова добре покрити, че няма дори и свободен край, за който да се заловиш.

По дяволите, къде ли беше този свободен край? Трябваше да има такъв! Дали пък не беше заради пари? Отмъщение? Развилнели се страсти? Защо, по дяволите, такова мило момче като Уилър Честър е трябвало да умре? Вонящите малки плъхове като Клайд си живуркаха и правеха каквото си искат, а хората като Честър трябваше да умират!

Все още прехвърлях из главата си всички възможни причини за убийството, когато паркирах на улицата със семейните къщи в Бронкс. Големият кадилак беше пред входа и отдалеч можех да забележа староанглийските Е.П., инкрустирани в злато на вратата. Извадих ключа от стартера и тръгнах по обозначения с флагчета път, който извиваше между храстите.

Този път вдигнах чукчето на входната врата и го оставих да падне.

Една прислужничка в черно-бяла униформа отвори вратата и застана с ръка на дръжката.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Бих желал да видя мистър Пери — казах аз.

— Мистър Пери нареди да не бъде обезпокояван. Съжалявам много, сър.

— Вървете и кажете на мистър Пери, че веднага ще бъде обезпокоен. Кажете му, че Майк Хамър е тук и че това, което може да му направи един момък, наречен Рейни, аз ще го направя десет пъти по-добре. — Сграбчих дръжката и блъснах вратата и тя дори не се опита да ме спре, като видя израза на лицето ми. — Вървете и му кажете това.

Не трябваше да чакам дълго. Тя се върна и каза:

— Мистър Пери ще ви приеме в кабинета си, сър. — Посочи с ръка към далечния край на коридора и остана на място, чудейки се за какво ли можеше да става дума.

Мистър Пери беше уплашеният дебелак. Само че сега беше още по-уплашен. Не просто седеше, а бе заел огромното кожено кресло зад бюрото и трепереше от зъбите надолу. Сигурно само преди минута е прекарвал спокойно времето си, защото отворената книга лежеше със страниците надолу, а пурата все още димеше в пепелника.

Хвърлих шапката си на бюрото, изчистих с един замах прелестния боклук, който украсяваше благородната махагонова повърхност, и се настаних на ръба на бюрото.

— Ти си лъжец, Пери — съобщих му аз.

Устата на дебелака се отвори и долната му челюст започна да трепери още по-силно. Късите му дебели пръсти стискаха облегалката на креслото и се опитваха да изкарат сок от него. Не беше му останал много глас, когато каза:

— Как смеете да… в моя собствен дом! Как смеете… Извадих една цигара от пакета си и я напъхах в ъгъла на устата си. Нямах кибрит, затова си запалих от пурата му.

— Какво ти обеща Рейни, а Пери — едно добро натупване? — Погледнах към него през пушека. — Или може би куршум в гърба?

Очите му се смъкнаха от тавана към пода.

— За какво…

Довърших вместо него:

— Говоря за гангстера, наречен Рейни. Какво ти обеща?

Гласът на Пери почти изчезна и, изглежда, започна да му прилошава.

— Ще ти кажа нещо — споделих аз, — но след това ще поискам и отговор на един въпрос. Вече те предупредих, че това, което може да ти направи Рейни, ще изглежда като детска игра в сравнение с това, което аз мога да ти направя. Мога да те изкормя. Мога да ти вкарам куршум там, където боли най-много, и освен това ще си заредя пистолета добре. Говоря за едно момче, което си казал, че познаваш. Името му е Уилър, Честър Уилър. Беше намерен мъртъв в хотелската си стая и заключението беше самоубийство. Ти си съобщил на полицията, че е бил отчаян… заради бизнеса си.

Емил Пери кимна патетично с глава и прокара език по устните си. Наведох се напред, така че да съм в състояние да изплюя думите право в лицето му.

— Ти си един проклет лъжец, Пери. С бизнеса на Уилър всичко е наред. Казал си това на полицията, за да я въведеш в заблуждение, нали?

Страхът се прокрадна в очите му и той се опита да поклати отрицателно глава.

— Знаеш ли какво се е случило с Уилър? — Изричах думите само на няколко инча от него. — Бил е убит. И ще трябва да ти обясня още нещо… Ти си следващият в списъка, достатъчно е убиецът да разбере, че съм те настъпил по опашката. Той няма да ти повярва, че не си проговорил, и ти, скъпи ми дебели приятелю, ще си получиш милия мръсен куршум някъде в червата.

Очите на Емил Пери изглеждаха като въглени на сняг. Докато брадичката му трепереше, той престана да диша, страните му посиняха и накрая изключи. Седнах на ръба на бюрото и допуших цигарата си в очакване да се свести.

За това бяха необходими цели пет минути и той приличаше на маджунена топка, която някой бе размазал по креслото. Маджун в делови костюм.

Когато си отвори очите, той веднага посегна към перспиратора на бюрото. Налях му чаша студена вода и му я подадох. Издаваше силни бълбукащи звуци, докато я изпразваше.

Гласът ми стана безизразен.

— Дори не познаваш Уилър, нали така?

Изразът на лицето му беше достатъчно красноречив.

— Искаш ли да ми кажеш още нещо?

Пери успя да направи бързо отрицателно движение с глава. Станах, вдигнах си шапката и тръгнах към вратата. Преди да я отворя, хвърлих поглед назад през рамото си.

— Предполага се, че си добър гражданин, дебело момче. Ченгетата вярват на думите ти. Знаеш ли какво ще направя? Излизам и ще разбера какво ти е обещал Рейни и наистина ще го направя.

Лицето му отново посиня и той изключи още преди да съм затворил вратата. Да върви по дяволите. Този път можеше и сам да си налее вода.