Мики Спилейн
Отмъщението е мое (4)

Глава 4

Вечеряхме в един китайски ресторант на Таймс Скуеър. Заведението беше пълно, но никой не си гледаше в чинията. Всички очи бяха фокусирани на Кони, включително и моите. Не можех да обвиня никого за това. Ако роклите с дълбоки деколтета изглеждаха предизвикателни, то тя бе приела предизвикателството и го беше захвърлила обратно върху мъжката половина на заведението.

Седях срещу нея на масата и се питах дали нечия кожа би могла да бъде по-нежна и гладка, чудейки се колко неща от тоалета си би могла да свали една жена, преди да изглежда съвършено гола. Май не бяха много.

Вечерята премина без много приказки. Ние се гледахме един друг, усмихвахме се и ядяхме. За първи път имах възможност да я разгледам безпристрастно, виждайки пред себе си жена, която притежавах, а не просто желаех. Най-лесно бе да се каже, че е прекрасна, но съвсем не беше лесно да се определи защо.

Аз обаче знаех защо. Тя беше честна и пряма. Тя искаше нещо и го казваше направо. Беше прекарала цял живот с петима мъже, които се отнасяха към нея като към брат и очакваха това да й харесва. Тя наистина го харесваше. За Кони работата като манекенка бе просто начин да си изкарва хляба. И ако тази работа беше свързана с престиж и известност, тя приемаше това като обикновен факт, без да му придава особено голяма значение.

Беше почти девет часът, когато излязохме навън и тръгнахме да се разхождаме с пълен стомах и приятното усещане, че почти всичко е наред.

— Ще ми кажеш ли разписанието си? — попитах я аз.

Ръката й намери моята и я взе внимателно под мишницата си.

— Мизерствал ли си някога, Майк?

— Някои хора смятат, че така и не мога да се измъкна от мизерията.

— Добре, тогава ето какво ще направим. Момичетата са полудели по старата част на града. Наричат я Бауъри. Звучи ли ти познато?

Погледнах я с любопитство.

— Бауъри?

— Изглежда, скоро не си се навъртал там. Бауъри доста се е променила. Не цялата улица, разбира се, но тук и там. Преди известно време един хитрец натрупа цяло състояние и превърна една мръсна дупка в капан за туристи. Нали знаеш, на улицата гъмжи от типични физиономии на гангстери, проститутки и крадци, които създават една неподражаема атмосфера, оказваща магнетично въздействие върху хората от висшето общество, които искат да видят как живее другата половина.

— Как, по дяволите, ще намерим това?

Махнах на едно такси и то спря до тротоара. Влязохме в него, казах на шофьора къде да кара и ръката му вдигна флагчето за заето.

— Някои хора — каза Кони — са уморени от еднообразието на старите неща. Направо се побъркват по нововъведенията. Бауъри е едно от тях.

— Кой притежава заведението?

Кони сви рамене и се притисна до мен.

— Не знам, Майк. Всичко ми е известно от втора ръка. Освен това подобни заведения вече не са изключение, такива има поне дузина. Както ти казах, това са места, където висят манекенки и купувачи, така че там всичко излиза доста солено.

Таксито умело лавираше в потока от коли, зави в една по-малко оживена улица и улучи зелените светофари, които ни закараха до долната част на Манхатън, без да спираме никъде. Подадох на шофьора няколко долара и помогнах на Кони да слезе.

Бауъри — една улица с хора без лица. Молещи гласове от сенките и шумолене на крадливи стъпки зад гърба ти. Случайни допири до ръкава и молби, в които тоновете на професионално отчаяние бяха отработени до съвършенство. Жени с плътно прилепнали към бедрата рокли, които ти хвърляха по един дълъг, настойчив поглед. В него можеше да прочетеш, че са достъпни и евтини. Люлеещите се врати на салоните се отваряха толкова често, че изглеждаха като огромни мигащи очи. Баровете бяха претъпкани. Покрай стойките се бяха наредили някакви човешки отрепки, които поддържаха топлия дъх на живота с някое друго питие или с порция димяща супа.

Отдавна не бях минавал но тези места. Едно такси спря до бордюра и някакъв момък в смокинг и с червенокоса мадама под ръка излязоха усмихнати от него. Около тях веднага се струпа тълпа просяци и червенокосата раздаде няколко дребни монети, след това пръсна около себе си по тротоара цяла шепа и започна да се смее с цял глас, когато боричкането започна.

Момъкът си помисли, че това е много забавно. Направи същия номер с пет долара, като остави вятърът да ги издуха от ръката му надолу по улицата.

— Сега разбираш ли какво имах предвид? — попита Кони.

Имах силното желание да изритам копелето.

— Да, разбирам.

Последвахме двойката на около пет крачки разстояние. Момъкът говореше с акцента на Средния Запад, а дамата се опитваше да пунтира бруклинския жаргон. Тя продължаваше да го стиска за ръката и от време на време го награждаваше с продължителни странични погледи, които, изглежда, много му харесваха. Тази нощ той се бе превъплътил в ролята на крал.

Свиха в някакъв бар, който беше възможно най-вмирисаният от всички на улицата. Вонята, излизаща от него, можеше да се усети през два квартала, както и ревът от гърлени гласове. Табелката на вратата гласеше: „Кръчмата на Нийл“.

Типовете вътре вече се бяха разбеснели. Пълна колекция от посинели очи и избити зъби. Бяха пълни с въшки и бълхи, а речникът им не познаваше никакви ограничения. Две стари проститутки се бяха хванали за косите заради един шегобиец, който едва успяваше да се крепи на столчето пред бара.

Това, което ме ядоса най-много, бяха типовете, които наблюдаваха тази сцена. Те бяха дори по-лоши. Смятаха, че представлението беше чудесно и като че ли специално създадено за тях. Туристи. Въшливи, фрашкани с пари туристи, които мислеха, че е много забавно да сриташ някого наоколо. Толкова бях вбесен, че едва говорех. Келнерът изломоти нещо и ни поведе към една маса в задното помещение, на която се тълпяха цяла дузина нехранимайковци. От двата вида.

Всички си прекарваха добре времето. Четяха мръсните изрази, изтипосани на стените, или пък си разказваха неприлични истории. Лесно можеше да се види взаимната изгода. Тълпата, която живееше тук, се наливаше с евтиното уиски на заведението, за да привлече вниманието на любопитните туристи, докато същото евтино уиски излизаше на туристите през носа, но въпреки това те смятаха, че удоволствието си струва.

Сигурно им беше забавно.

Кони се усмихна на две момичета, които познаваше, и едното от тях се доближи до нас. Не си дадох труда да стана, когато ни представиха. Момичето се казваше Кейт и беше с тълпата туристи.

— За първи път си тук, нали така, Кони? — попита тя.

— За първи… и последен — отговори тя. — Ужасно вони.

Смехът на Кейт прозвуча като счупен хлопатар.

— О, нямаме намерение да се задържаме тук. Момчетата искат да похарчат малко пари, така че ще се отбием и в страноприемницата. Искате ли да дойдете с нас?

Кони ме погледна въпросително. Помръднах глава колкото да разбере, че съм съгласен.

— Добре, Кейт, ще дойдем.

— Прекрасно, присъединете се към нас и се запознайте с бандата. Останалите ще пристигнат малко по-късно. Искаха да видят всички забележителности, включително и — тя се изкикоти — домовете, където… нали знаеш? — и отново се изкикоти.

Кони направи гримаса на отвращение, а аз изръмжах.

Трябваше да станем и да се запознаем с компанията. Ако Кони не беше с мен, те сигурно щяха да ме третират като част от обстановката. Но това щеше да продължи само минута, защото няколко дебели мутри щяха да целунат стената. Момчетата се казваха съответно Джоузеф, Ендрю, Хомир, Мартин и Реймънд — и нито един прякор. Всичките имаха меки ръце, големи диаманти, силен смях, тлъсти портфейли и прекрасни жени. Тоест всички, с изключение на Хомир. Той беше дошъл със секретарката си, която не беше толкова хубава, колкото се гласеше, желаеше или беше способна да бъде. Тя беше негова любовница и не си правеше никакви илюзии.

Хареса ми най-много. А също и на Кони.

Докато стисках до посиняване ръце, Кони беше успяла да седне и да поръча няколко питиета. Чухме няколко мръсни вица, след това Ендрю се разприказва високо за това колко хубаво сме щели да си прекараме на други места. Останалите се съгласиха с него, така че те събраха скъпоценните си камъни и излязохме. Мартин даде на келнера десет долара бакшиш, които той явно не заслужаваше, и обезумялото от щастие момче се кланяше чак до вратата.

Кони не знаеше пътя, така че ги последвахме. Момичетата водеха. На два пъти трябваше да прекрачваме през пияници и веднъж влязохме в някакъв изкоп, за да избегнем уличното сбиване. Трябваше да си останат в изкопа, където им беше мястото. Бях толкова побеснял, че едва си отварях устата и Кони потърка буза в рамото, ми в знак на съчувствие.

Страноприемницата Бауъри Ин се намираше встрани от основната линия на заведенията. Това беше невзрачна постройка с наполовина заковани с дъски прозорци, оплюти от мухи стъкла и с външния вид на нещо, което отдавна е трябвало да бъде разрушено.

Но така изглеждаше само отвън. Първото нещо, което човек забелязваше, като влезеше вътре, беше миризмата. Нямаше я. Миришеше си просто на бар. Масите и стойката на бара бяха нарочно състарени с дупки от дървесни червеи и следи от цигари, които бяха толкова истински, колкото и типовете наоколо. Може би другите не го виждаха, но аз веднага го забелязах.

Кони направи недоволна гримаса.

— Значи това било страноприемницата, за която толкова много говореха.

Едва можех да я чувам от шума в заведението. Всички сновяха насам-натам и си разменяха шумни приветствия, а дамите пищяха като прасета на заколение. Дебелите тумбаци стояха по-назад и се усмихваха самодоволно. Когато врявата стихна и се превърна в нормален шумов фон, всички си предадоха палтата и шапките на някакъв едноок пират зад преградата, който предвидливо беше оставил кутия пред себе си, за да събира бакшишите.

Докато Кони приветстваше двойка нежни създания от нейния офис, аз се промъкнах към бара за една бира. Изпитвах ужасна нужда от нея. Освен това тя ми даде възможност да се огледам наоколо. Долу, в края на помещението, се намираше тясна врата, която висеше на една панта. На нея беше залепен някакъв календар, който хлопаше като крило на ранена птица всеки път, когато вратата се отваряше.

Правеше го доста често, защото през вратата се изнизваше неспирен поток от типове, облечени във вечерни костюми и смокинги с накачени безценни джунджурии по вратовръзките си.

Кони се беше изправила в центъра на залата и ме търсеше с поглед. Видя ме, че опустошавам поредната халба бира, и се запъти към мен.

— Това е само преддверието, Майк. Да влезем вътре, където са истинските веселби. Поне така казват.

— Дадено, бейби, имам огромна нужда от забавления.

Взех я под ръка и се наредих накрая на процесията, която се бе насочила към вратата на една панта с провисналия календар на нея.

Малко е да се каже, че бяхме изненадани. Бяхме направо поразени. Вратата с календара беше само първата. Тя водеше към стая с олющени стени и трябваше да се затвори, преди да се отвори следващата врата. Едната панта си беше чиста илюзия. На вътрешната каса имаше две здрави панти, които бяха старателно скрити. Стаята беше звуконепроницаема и представляваше връзката между външното помещение и истинския бар, който, може да ми повярвате, беше нещо фантастично.

Стотици хиляди бяха отишли за построяването на това заведение и стотици хиляди се намираха в портфейлите на мъжете, които седяха пред стойката, украсена с хром и никел, или пък в изящно подредените кресла покрай стените. Светлините бяха намалени до минимум и петното от прожектора следеше една съвършено гола дама, която правеше обратен стриптийз. Това, че беше гола, не беше нищо особено, но начинът, по който се обличаше, бе нещо, което си струваше да се види. Когато завърши номера си, тя излезе от петното на прожектора и седна до един полуплешив джентълмен, който беше дяволски поласкан, че звездата, която току-що бе съзерцавал на сцената, сега се намира до него. Веднага поръча шампанско.

Сега разбрах защо заведението е толкова популярно. Стените бяха украсени с цели редици фотографии — стотици модели в различни фази на събличане и обличане. Някои бяха автентични, други — изрязани от списания. Но всички бяха посветени с някакъв вид любов на един-единствен момък, наречен Клайд.

Кони и аз се чукнахме и се захванах да разглеждам снимките.

— Ти там ли си?

— Може би. Искаш ли да се поогледаме наоколо?

— Не. Повече ми харесваш, когато седиш тук и мога да те съзерцавам на живо.

На сцената се появи оркестър и музикантите започнаха да заемат местата си зад стойките. Хомир се извини, заобиколи масата и покани Кони на един танц. Останахме коляно до коляно с любовницата му, докато тя не започна сладострастно да гледа към пода и едва не ме помоли да я обладая направо там.

Не обичам да танцувам, но тя настояваше. Танцуваше толкова силно притисната, че имах чувството, че се намира зад мен. Имаше отвратителния навик да си вади езика и да облизва с него ушите ми. А Хомир се забавляваше.

След час партито беше в разгара си. В единайсет и половина заведението беше толкова тъпкано, че човек не можеше да чува дори собствените си мисли. Ендрю отново започна да говори за харчене на нари и едно от момичетата изквича, че наоколо имало много възможности за пръскане на нари, стига само момчетата да имали достатъчно спортен хъз. Един от тях стана и започна преговори с келнера, който изчезна и веднага се появи обратно, измърмори няколко думи и кимна към страничната ниша, прикрита със завеса.

— Започва се, рожбо — обадих се аз.

Кони изкриви недоумяващо устни.

— Не те разбирам, Майк.

— По дяволите, това е все същият стар трик. Имат игрални маси в задната стая. Раздават го тайнствено, за да изглежда всичко благоприлично.

— Наистина ли?

— Ще видиш.

Станахме и тръгнахме по посока на завесата. Наближаваше връхната точка на забавлението. Започнах отново да мисля за Честър Уилър, питайки се дали е предприел същото пътешествие. Имал е нужда от пет бона. Защо ли? За да играе или за откуп? В дъното на рулетката човек лесно можеше да загуби цялото си състояние. Самоубийство? Защо да се самоубива заради пет бона? Нямало е нужда дори и да се разплаща. Достатъчно е било да каже една дума на нужното ченге и те щяха да разпердушинят това място за нула време, така че спокойно можеше да забрави за дълговете си.

Едно от момичетата случайно погледна през рамо и изкрещя:

— О, Клайд е тук! Здрасти, Клайд! Клайд… как си?

Кльощавият момък в смокинг обърна студената си усмивка към нея и махна с ръка, след което довърши обиколката на масите. Усетих, че устата ми се изкривява в мръсна усмивка, и казах на Кони да продължи напред.

Тръгнах към Клайд.

— Проклет да съм, ако това не е старият ми авер Динки — казах аз.

Клайд се беше навел над една маса и гърбът му моментално се втвърди, но не прекъсна разговора си, докато не се приготви за предстоящата схватка. Напъхах една Лъки между устните си и я запалих точно когато светлините започнаха да угасват една след друга и прожекторът закова жадното си око върху още едно голо момиче, танцуващо на сцената.

Едва тогава Клайд обърна рибешките си очи към мен.

— Какво правиш тук, шмекер?

— Същото се питах и аз.

— Достатъчно дълго беше тук. Изчезвай!

В стойката му все още се чувстваше напрежение. Той поднови разходката си между масите, като раздаваше усмивки наляво и надясно. Когато стигна до стойката на бара, пред него изникна една бутилка и той си наля едно малко уиски.

Издухах облак дим в лицето му.

— Добре си се обзавел.

Очите му бяха станали стъклени от омраза.

— Може би не си ме чул добре.

— Чух те, Динк, само че не съм като твоите момчета, които са готови да си съдерат задника от бягане само като ти чуят гласа.

— Какво искаш?

Издухах още малко дим към него и той се дръпна настрани.

— Искам да задоволя любопитството си, Динк. Да, именно това искам да направя. Последния път, когато те видях, ти беше в инвалидна количка и полагаше клетва в съда. Имаше куршум в крака си. Аз го инсталирах там, нали помниш? Закле се, че не си бил този, който е шофирал колата на избягалия убиец, но куршумът в крака ти те изкара лъжец. Прекара добре в затвора, нали?

Той не отговори нищо.

— Сигурно си изминал дълъг път, рожбо. Както виждам, повече не се занимаваш с шофиране на коли. Да не си се захванал с убийства?

Горната му устна се разкриви от злоба и той демонстрира няколко зъба в благородно облекло.

— Вестниците казват, че повече не носиш оръжие, Хамър. Това не е много добре за теб. Махни се от пътя ми.

Накани се да надигне питието към устата си, но аз го изблъсках по лакътя и течността се изплиска в лицето му, което стана бяло като на мъртвец.

— Успокой се, Динки. Не позволявай на ченгетата да те спипат. Ще поогледам наоколо, преди да си тръгна.

Моят стар приятел Динки Уилямс, който неизвестно защо наричаше себе си Клайд, вече посягаше към телефона за вътрешна връзка на края на бара, когато го оставих сам.

За да пресека помещението, трябваше да мина покрай осветеното от прожектора пространство и ми трябваше поне минута, за да открия завесата във внезапно обкръжилата ме тъмнина. Зад нея имаше още една врата. Заключена. Почуках няколко пъти и неизбежната шпионка оживя. През нея можех да видя чифт очи, разположени над нос, по средата на който преминаваше дълбок белег.

Отначало си помислих, че няма да ме пусне, но след това ключалката прещрака и вратата се открехна леко.

Понякога предупреждението започва да свети като червен сигнал в главата ти. Някакво чисто рефлекторно действие те кара да се отстраниш от мястото си, преди главата ти да е сцепена на две. Вдигнах ръка навреме, за да предпазя черепа си от по-дълбоки повреждания, и нещо се стовари върху кокалчетата ми, като изкара гърлен рев от устата ми.

Продължих да се движа, внезапно се гмурнах и се претърколих, така че се оказах но гръб с вдигнати крака и се зазяпах в грозната физиономия на някакъв свръхразмерен дебил, който тъкмо се канеше да използва вдигнатата над главата си палка. Човекът си имаше крака, но не мислеше достатъчно бързо, за да стигне до мен още докато бях легнал.

Не съм котка, но подметките ми бързо се оказаха отново на пода. Палката просвистя над главата ми, докато все още не бях възстановил баланса на тялото си. Момъкът действаше прибързано, така че не ме улучи. Аз обаче го улучих. Аз бях голям, но той беше още по-голям. Едната ми ръка бе наранена и не исках да повреждам и другата. Облегнах се на стената и го изритах отдолу нагоре с върха на обувката си така, че почти го разцепих на две. Опита се да изкрещи, но вместо това издаде само някакъв бълбукащ звук. Палката падна на пода и той се стовари отгоре й с ръце, притискащи слабините. Този път го нацелих по-добре. Отстъпих половин крачка и го изритах право в лицето.

Хвърлих поглед към палката, вдигнах я и я претеглих на ръка. Това нещо беше направено да убива. Беше много обемиста за джоба ми, затова я преместих в празния кобур на пистолета под мишницата си и изръмжах нещо но посока на момъка на пода. Лежеше в собствената си кръв напълно изключил.

Стаята представляваше още едно преходно помещение, от типа на предишната. Близо до вратата, на стената бе облегнат един стол, чийто край се опираше в звукоизолиращата тапицерия. Просто за удоволствие домъкнах тъпанара до стола, настаних го някак си на него и отново наклоних облегалката към стената. Главата му бе сведена надолу и кръвта почти не се виждаше. Доста хора щяха да се изнижат покрай него, преди да започне да ги забелязва, помислих си аз.

Когато останах напълно доволен от мизансцена, откъртих ключалката на вратата, за да създам повече удобства за клиентите, и опитах другата врата, която водеше към задната стая. Беше отключена.

След полумрака на коридора светлините ме обляха така внезапно, че не успях да видя как Кони се приближи до мен.

— Къде беше, Майк? — попита ме тя.

Пръстите й се оказаха в дланта ми и аз ги стиснах леко.

— Срещнах приятели.

— Кого?

— О, това са хора, които не познаваш.

Тогава тя видя кръвта на опакото на дланта ми. Кожата на кокалчетата се бе отлепила. Лицето й изведнъж пребледня.

— Майк… какво си направил?

— Ударих се в ръба на вратата — ухилих се аз. Попита ме още нещо, но аз не я чух. Бях прекалено зает с оглеждането на мястото. Истинска златна мина. През шума от приглушените разговори можеше да се чуе въртенето на рулетките, възбудените възгласи, когато те спираха. Имаше маси за зарове, фаро, бакара и всички останали игри, които биха могли да накарат някого да се бръкне в джоба и да си опита късмета.

Помещението беше обзаведено като старомоден игрален салон в Дивия Запад с крещящи тапети на стените. Лампионът в центъра бе направен от колело на каруца и волски хамути, висящите медни фенери бяха почти невидими в светлината на ярките лампи в тях. До стената имаше петнайсетинаметров бар от тежко махагоново дърво с меден обков, неизползвани плювалници и огромни огледала с истински дупки от куршуми.

Ако някога бих поискал да бъда обкръжен от красота, то можех да я намеря тук. Красотата тук бе нещо обичайно. Тя беше признак на професионализъм. Съзираше се под грима на дамите и в обилието разголени рамене. Красотата можеше да се намери в манекенките, които демонстрираха това, което смятаха, че трябва да бъде рекламирано. Сякаш бях попаднал в съблекалнята на Фоли Бержер. Имаше толкова много красота, че ако се опиташе да я видиш наведнъж, можеше да си загубиш разсъдъка.

Направо не можех да повярвам на очите си.

Тръснах глава и Кони се усмихна:

— Трудно е за вярване, нали? Не беше въпрос, а констатация.

— Това е върхът.

— Казах ти, Майк. Това е последното увлечение. Заразително е като едра шарка. Но скоро модата ще отшуми, заведението ще се напълни със скучаещи хора и тогава всичко ще стане много досадно.

— Ще измислят нещо друго.

— Точно така. Сега заведението функционира почти като клуб. Всички се натискат да станат членове и пръскат пари наляво и надясно. Но няма да мине много време и това ще им омръзне.

— И цялата тази красота — в Бауъри! В средата на Бауъри! Пат би си отрязал дясната ръка само за да получи възможност да хвърли поглед тук… Може би ще поискам да му отрежат и лявата ръка.

Спрях се и започнах да зяпам отново около себе си. Красотата. Сега май започваше да изглежда плоска. Имаше твърде много дебели кореми и плешиви глави, които разваляха картината. Засякох Хомир и Ендрю, че се забавляват да играят крап. Очевидно Хомир печелеше, защото неговата любовница беше натъпкала чиповете, които той й даваше, в чантичката си. Останалите бе завила в носната си кърпичка.

Обиколихме всички маси, преди да си изберем едно място в ъгъла. Седнахме на кожения диван и започнахме да наблюдаваме увеселението, като от време на време отпивахме от питиетата си. Един келнер в каубойски костюм ни донесе два хайбола и бисквитки, като съобщи, че това било за сметка на заведението.

Веднага щом се отдалечи, Кони попита:

— За какво мислиш, Майк?

— Не знам, сладур. Чудя се дали моят приятел си е падал по това.

— Не е ли бил като останалите?

— Имаш предвид дали е бил мъж?

— Нещо от този род.

— По дяволите, сигурно е бил. Кой мъж ще откаже да отиде на такова весело място с прекрасно момиче. Сам в града, без домашни престилки и намръщени съпруги. Свършил си е работата за деня и е поискал да се поразвлече малко. Това е достатъчно. Ако е трябвало да бъде убеждаван да дойде тук, едва ли е било нужно да го убеждават много.

Запалих една цигара и надигнах питието си. Отпих една дълга глътка и дръпнах дълбоко от цигарата, когато тълпата за момент се раздели, за да пропусне някакъв келнер, и аз видях целия бар.

Джун седеше пред стойката и се смееше на нещо, което Антон Липсек й казваше.

Ледът започна да чука по стените на чашата ми и по гърба ми отново полазиха мравки. Обърнах се към Кони:

— Ще се покриеш ли за малко?

— Тя наистина е прекрасна, нали, Майк?

Почервенях за първи път, откакто бях започнал да нося панталони.

— Тя е нещо различно. В сравнение с нея останалите изглеждат болни.

— И аз ли?

— Не съм я виждал без дрехи. Дотогава ти ще бъдеш най-добрата.

— Недей да лъжеш, Майк. — Очите й ми се присмиваха.

Станах и се ухилих.

— В случай че наистина искаш да знаеш, тя е най-хубавото нещо, което някога съм виждал. Започвам да се потя дори когато я гледам от петнайсет метра разстояние. Тя има всичко, което една истинска дама трябва да притежава, за да ти вземе акъла. Езикът ми започва да се преплита, когато говоря с нея, и ако ми каже да скоча, ще я попитам „Откъде?“, а ако ме помоли да се направя на глупак, ще го сторя на момента. Но съществува нещо, от което не мога да се освободя, ако разбираш какво имам предвид. Не я харесвам и не знам защо.

Кони се протегна и взе една цигара от моя пакет. Запали я и каза:

— Разбирам какво означава това. Добре, Майк, ще се покрия, но само за малко.

Погладих я по ръката и се насочих към мястото, където кралицата на боговете и богините великодушно даваше интервю. Когато ме видя, лицето й се огря от лъчезарна усмивка и в стомаха ми залудуваха хиляди малки дяволчета.

Подаде ми ръка и аз я сграбчих като мършав пес кокал.

— Майк, какво правиш тук?

Джун ме поведе към един от троновете на Олимп, като пусна почти неохотно ръката ми. Десетки очи, включително и тези на Антон Липсек, ме наблюдаваха със завист.

— Попаднах в мрежата на един флирт, когато излизах от офиса ти.

Антон започна да тресе козята си брадичка от смях, но бързо се овладя.

— Предполагам, че си струва да имаш добри физически данни — усмихна се Джун. Очите й обходиха тълпата. — Тук няма много мъже с подобни данни. Ти си цяла атракция.

Същото се отнасяше и за нея. Човек можеше да каже, че е облечена стилно, но не и че има прекалено много дрехи на себе си. Черната й вечерна рокля стигаше до изящната й шия, ръкавите се спускаха свободно надолу, за да се срещнат с ръкавиците й. Широките рамене и царствените очертания на талията й бяха покрити с блестяща коприна, която отразяваше светлината и прилепваше съблазнително към тялото й. Гърдите й бяха издадени мощно напред и леко помръдваха с всяко нейно вдишване и издишване.

— Ще пийнеш ли нещо?

Кимнах. Музиката на гласа й събуди бармана към живот и той сложи един хайбол пред мен. Антон се присъедини към нашия тост, след това се извини и тръгна към рулетката. Нарочно се извъртях на стола, надявайки се, че тя ще последва примера ми, така че само аз да можех да разполагам с нея.

Тя постъпи именно така и ми се усмихна в огледалото с дупките от куршуми.

— Имам новини за теб, Майк. Може би ще трябва да ги задържа за себе си, за да мога да те видя и утре.

Ръката ми започна да се стяга около чашата. Една от дупките в огледалото ми пречеше да я видя добре, затова се обърнах и я погледнах в очите.

— Момичето…

— Да. Намерих го.

Някога да ви е стягало толкова силно, че да сте мислили, че вътрешностите ви ще се преобърнат? Аз изпитвах точно това чувство.

— Продължавай — казах аз.

— Казва се Марион Лестър. Предполагам, че ще поискаш да я видиш лично, разбира се. Намира се в Чедуик Хотел. Беше третата, с която говорих тази сутрин, и тя веднага каза какво е станало, макар да изглеждаше малко наплашена, когато й разказах цялата история.

— Добре, добре, какво каза тя? — Пресуших бързо чашата и я плъзнах по стойката на бара.

— Всъщност… нищо. Твоят приятел й е помогнал да вземе такси и след това я изпратил до вкъщи. В действителност я изнесъл на ръце до апартамента й и я сложил в леглото с дрехите, обувките и всичко останало. Изглежда, е бил истински джентълмен.

— По дяволите — възкликнах аз, — по дяволите всичко!

Пръстите на Джун намериха ръката ми на медния обков на бара и усмивката й се смени с напрегната загриженост.

— Майк, моля те! Не е чак толкова лошо. Да не би да си очаквал нещо друго?

Изпсувах под мустак — нещо мръсно, което не можех да сдържам повече в себе си.

— Предполагам, че не. Само дето отново трябва да се катеря по дървото. Благодаря ти, Джун.

Тя се наклони към мен и главата ми се завъртя от аромата на парфюма й, който можеше да накара всеки мъж да полудее. Имаше сиви очи. Дълбоки, сиви очи. Дълбоки и изпълнени със симпатия. Очи, които можеха да говорят.

— Ще дойдеш ли утре все пак?

Не можех да кажа не. Не исках. Кимнах и устните ми изръмжаха нещо, което не беше под контрола ми на съзнанието ми. Ръцете ми се бяха свили в железни юмруци и нарязаната кожа по кокалчетата ми започна да боли.

— Ще дойда — казах аз.

Отново изпитах същото странно чувство. Не можех да разбера какво беше то, не знаех дори как да го оценя.

Едно пръстче почука по рамото ми и Кони каза:

— Омръзна ми да се покривам, Майк. Здравей, Джун.

Олимп бе озарен от нова усмивка.

— Може ли да си тръгваме вече? — попита Кони. Смъкнах се от столчето и погледнах към богинята.

Този път не си стиснахме ръце. Очите й ми казаха всичко.

— Лека нощ, Джун.

— Лека нощ, Майк.

Антон Липсек се върна и кимна на двама ни за сбогом. Взех Кони под ръка и се запътихме към вратата. Джоузеф, Мартин, Ендрю и Реймънд ни извикаха да се присъединим към партито, но си затвориха устата, като видяха израза на лицето ми. Един от тях измърмори:

— Какво ли пък се е вкиснал този?

Шегобиецът със смачканата физиономия вече го нямаше на стола, където го бях оставил. Още две момчета пазеха крепостта и нямаше нужда да бъда Айнщайн, за да се досетя какво правеха там. Чакаха мен. Високият космат момък беше негодникът, с когото вече си бяхме разменили визитните картички. Очевидно бе получил пълна представа за юмруците ми, защото от притеснение започна да облизва устните си. Другият беше чистак нов. Нямаше и двайсет и две.

Погледнаха към Кони, като се чудеха как да я отстранят от полесражението, така че да нямаше свидетел на това, което се канеха да направят. Познатият негодник си облиза отново устните и потърка доволно ръце.

— Чакахме те, Хамър.

Недоносчето сигурно бе изхвърлено от театралната академия. Той си сложи едно зловещо лице, показа венците на зъбите си и се отдели от стената, като се опитваше да разкърши рамене под вечерното сако.

— Значи ти си Майк Хамър. Не ми изглеждаш толкова як.

Ръката ми започна да си играе с копчетата на сакото. Палката в празния кобур се очертаваше ясно под него и изглеждаше доста истински.

— Винаги има един начин да разбереш това, синко — казах аз.

Когато момчето облиза устните си, по брадичката му потече струйка пот. Кони тръгна пред мен и отвори вратата. Минах покрай двамата и те дори не помръднаха. Не бе далеч времето, когато щяха да си загубят работата.

В първото помещение нямаше нито една свободна маса. Представлението бе завършило и дансингът беше претъпкан като рибна консерва. Последните туристи се забавляваха кой както може, без да пестят парите си. Огледах морето от глави, търсейки Клайд. Динки Уилямс се бе променил неимоверно. Но го нямаше. Взехме си нещата от гардероба и хвърлих десет цента в кутията за бакшиши. Гардеробиерът изпсува мръсно и аз му отвърнах със същото.

Думите, които използвахме, не бяха нещо странно за предното помещение на Бауъри Ин, така че никоя глава не се обърна към нас, с изключение на две от бара. Едната принадлежеше на Клайд. Показах с палец зад гърба си.

— Имаш въшливи помощници, Динк.

Лицето му отново бе станало мъртвешки бледо.

Дори не погледнах към мацето.

Беше Велда.