Мики Спилейн
Отмъщението е мое (2)

Глава 2

Вестниците бяха пълни с подробности за събитията от предишната нощ. Таблоидите бяха поместили материали за мен на първите и на част от вътрешните си страници. Същите момчета, които ми виснеха на опашката, когато искаха да им разкажа някоя история, сега ме раздираха по шевовете в техните статии. Само един, изглежда, беше малко по-сантиментален. Той ми беше написал епитаф. Римуван. Окръжният прокурор сигурно щеше да се пукне от смях.

След няколко часа обаче щеше да рони сълзи в бирата си.

Реших да вечерям по-рано и след като свърших, натиках чиниите в умивалника. Можеха и да почакат. Петнайсет минути подскачах под душа, докато кожата ми не стана розова от горещата вода, след това страдах няколко секунди под студените пръски и излязох изпод душа целият настръхнал. Когато привърших с бръсненето, се намъкнах в един свежо изгладен костюм и прехвърлих неколкостотин долара от горното чекмедже на бюрото си в портфейла.

Погледнах се в огледалото и изръмжах. Можех да изглеждам и като истински джентълмен, ако не беше лицето ми и празното място под сакото, където обикновено държах патлака си. Но поне това можех да поправя. Взех един огромен кобур, за да запълни пустотата под мишницата ми, и се почувствах по-добре. Хвърлих отново поглед към огледалото и направих недоволна гримаса. Чувствах се малко неудобно, че не съм хубав.

Администраторът на рецепцията не изпита особено удоволствие, че ме вижда отново. Ръката му посегна към телефона, след това спря на половината път и се насочи към звънеца, като го натисна три пъти — ясно и отчетливо. Когато косматият широкоплещест индивид, който гонеше от фоайето всички безделници, се появи, администраторът очевидно се почувства малко по-добре. Най-малкото престана да трепери.

Нямаше нужда да доказвам самоличността си.

— Забравил съм си часовника в стаята предишната нощ. Искам си го обратно.

— Но… стаята все още не е почистена — изпелтечи той.

— Искам го сега — повторих аз.

Протегнах една дебела, космата китка и показах празното място на нея. Пелтекът проточи врат заинтересувано.

— Но…

— Веднага! Хотелското ченге се обади:

— Ще се кача с него и ще го потърсим, Джордж. Очевидно администраторът беше доволен, че някой друг е взел решение вместо него, защото веднага подаде ключовете, преизпълнен с внезапно споходилото го щастие.

— Оттук — биячът ме сръга с лакът и аз го последвах.

В асансьора той застана с ръце отзад и се зазяпа в тавана. Излезе на четвъртия етаж и ме поведе по коридора, извади ключа от джоба си и отвори стая № 402.

Нищо не се бе променило в нея. Засъхналата кръв все още беше на пода, леглата бяха неоправени и белият прах, оставен от момчетата от дактилоскопичната лаборатория, все още лежеше посипан навсякъде. Биячът застана на вратата със скръстени ръце и втренчи поглед в мен, докато аз надничах под мебелите.

Претърсих цялата стая, като се опитвах да спечеля време. Биячът очевидно загуби търпение и започна да почуква с пръсти по стената. Когато не остана място, където да не бях погледнал, той каза:

— Нали виждаш, че не е тук. Хайде, тръгвай.

— Влизал ли е някой тук, след като ченгетата си отидоха?

— Никой, приятел, дори и камериерката не си е показвала носа. Хайде да тръгваме. Сигурно си загубил този часовник в някой бар.

Не му отговорих. Дръпнах одеялата от леглото, в което бях спал, и видях дупката точно в края на матрака.

Пълнежът на матрака беше спрял куршума като стоманена пластина. Не можеше да е отишъл твърде далеч, но когато вкарах в дупката показалеца си, напипах само перушина и конски косми. Куршумът бе изчезнал. Някой ме беше изпреварил. Беше ме изпреварил в няколко пункта — празната гилза също я нямаше.

Трябваше да мобилизирам всичките си артистични способности, за да изиграя финалната сцена с намирането на часовника под одеялото. Протегнах го към момъка, за да го види, и го сложих обратно на китката си. Той изръмжа.

— Добре, добре, сега си размърдай задника. Отвърнах му с нещо, за което се предполагаше, че е усмивка на благодарност, и излязох. По обратния път към фоайето той се залепи за мен и дори застана на вратата, за да се увери, че ще се кача в колата си и ще ги оставя на мира.

Не след дълго това момче щеше да си има куп неприятности.

Същото щеше да сполети и администратора на рецепцията, когато ченгетата осъзнаеха факта, че Честър Уилър е толкова самоубиец, колкото и аз. Моят починал приятел от предишната нощ бе убит много чисто.

Аз също нямаше да избягна неприятностите.

Намерих един бар с празен паркинг пред него, влязох и хвърлих долар на плота. Когато бирата ми се появи, взех една никелова монета от рестото и се намъкнах в телефонната кабина в дъното на салона. Беше вече твърде късно, но Пат не бе от хората, които можеха да напуснат офиса си, преди да са разчистили всички проблеми, които са имали за решаване през деня, така че извадих късмет.

— На телефона е Майкъл Бакалина.

Чух го как се разсмя в слушалката.

— Как върви търговията?

— Процъфтява, Пат, истински бум. Имам голяма поръчка за свежо убито месо.

— Това пък какво е?

— Просто езиков израз.

— О!

— Между другото, доказана ли е моята непричастност към Смъртта на Уилър?

Можех почти да видя озадачения израз на намръщеното му лице.

— Доколкото разбирам, едва ли можеш да бъдеш държан отговорен за нещо, Майк. Защо питаш?

— Просто съм любопитен. Виж какво, момчетата в синьо се бяха появили в онази стая дълго преди аз да се върна в страната на трезвите. Претърсвали ли са стаята?

— Не, не мисля, че са го правили. Беше прекалено очевидно какво се е случило.

— Взимали ли са нещо със себе си?

— Тялото — отговори той. — Твоя пистолет, една празна гилза и личните принадлежности на Уилър.

— Това ли е било всичко?

— Аха.

Замълчах за миг, след това казах:

— Пат, самоубийците оставят обикновено някаква бележка, нали така?

— В повечето случаи, да. Но това става обикновено когато са трезви и наоколо няма свидетел. Ако разполагат с повече време, те се опитват да обяснят постъпката си. Но когато изпаднат в прекомерна възбуда, те рядко си губят времето с подобни неща.

— Уилър не беше от хората, които лесно се превъзбуждаха — казах му аз. — По всичко личеше, че е стегнат, делови човек.

— Мислех вече за това. Постъпката му е била доста странна, нали? Изглеждаше ли ти като самоубиец?

— Не!

— И не ти е споменавал преди това нещо, от което можеш да извадиш заключение, че се готви да предприеме подобен ход. Хм…

Няколко секунди отлетяха в мълчание.

— Пат… колко куршума бяха останали в пистолета ми?

— Четири, ако не се лъжа.

— Точно така. И аз не съм стрелял с него от миналата седмица, когато бяхме в тира.

— Е, и какво? — в гласа му се долавяше леко напрежение.

— Този пистолет никога не е бил зареждан с по-малко от шест патрона — казах аз колкото се може по-меко.

Ако беше жена, Пат сигурно щеше да изпищи. Вместо това той започна да ръмжи в телефона и аз реших да не му отговарям. Чух го, че изкрещя:

— Майк, по дяволите, отговори ми… Майк!

Изхилих се само веднъж, за да му дам възможност да разбере, че съм все още тук, и затворих телефона.

Щяха да са му необходими само пет минути. През това време щеше да спипа окръжния прокурор, свит в ъгъла на офиса си като подплашен заек. Разбира се, окръжният прокурор не беше цвете за мирисане, но и Пат не си падаше по-долу. Щеше да си напълни устата с неприлични думи и да каже на нещастното момче неща, от които да му се изправи косата, и зализаното момче от съдебните зали нямаше да посмее да предприеме нищо срещу мен.

Ставаше все по-забавно и по-забавно. Върнах се на стойката и допих бирата си.

Вечерната тълпа беше плъзнала по улиците и заливаше на вълни баровете. В осем и половина позвънях на Велда, но тя не си беше вкъщи. Опитах още веднъж да се свържа след около час, но нея все още я нямаше. Не беше и в офиса. Сигурно бе излязла да наеме някой художник на табели да смени фирмата на офиса.

Накрая се наместих в ъгъла срещу автомата за продажба на цигари и потънах в мисли. Всъщност мисленето не ми удаваше много, защото миналата нощ нямаше никаква причина, която можеше да ме застави да запомням събитията около себе си. Ние просто бяхме оставили питиетата да се леят едно след друго. Миналата нощ.

Трябваше да си спомня последните му думи.

Миналата нощ и двамата зачеркнахме пет години от съществуването си и от настоящето се върнахме към времето на войната. Отново бяхме приятели. Не бойни другари, с които трябва да ядеш, да спиш и да воюваш, а просто приятели. Ние бяхме двама силни мъже, които ненавиждаха войната. Бяхме две момчета, които се бяха срещнали като другари по оръжие, щастливи, че са се оказали от едната страна на барикадата, споделящи един с другиго всичко, което притежаваха. Преди една нощ ние бяхме двама приятели, които си спомняха военните години и надигаха чаша след чаша, докато не си стиснахме ръцете и не си обещахме да довършим войната. Това ли беше начинът, по който всичко трябваше да стане? Дали пък някакъв каприз на съдбата не ни бе събрал по време на войната с единствената цел да се срещнем по-късно?

Миналата нощ го бях срещнал и бях пил с него. Ние говорехме и изпихме доста повече, отколкото всеки нормален мъж би понесъл. Беше ли той щастлив? След като се срещнахме, той изглеждаше щастлив. Но преди това бе забил нос в бирата си на бара. Може да е бил вече пиян. Или пък се бе замислил дълбоко за нещо. Но беше ужасно щастлив, че ме вижда отново! Това, за което си бе мислел до този момент, бе изхвърлено от съзнанието му заедно с последните пет години, и ние изпихме един дявол знае колко пиене. Разбира се, отново се върнахме към военните години. Вършехме същите неща, които човек обикновено върши, когато срещне приятел, с когото е прекарал толкова трудни времена. Говорехме за тях, сражавахме се отново заедно и отново бяхме приятели, облечени в еднакви униформи, които бяха готови да дадат всичко един за друг и за всяко момче, което беше на нашата страна, независимо дали го познавахме или не. Но войната все някога трябва да свърши. Мирът идва неминуемо, когато хората се уморят да се сражават.

И все пак в края на нашия разговор очите му отново бяха помрачени от облака на грижите му. Той сякаш не желаеше да се връща в ежедневието си. Каза ми, че е в града от една седмица и се кани да си тръгва за вкъщи. Пристигнал тук, за да извърши някои покупки за магазина си.

Да, ние бяхме приятели. Наистина това не беше за дълго, но все пак бяхме добри приятели. Ако се окажехме отново в джунглата и някой мършав японец го простреляше, аз щях да забия приклада на пушката си в гърлото на проклетото жълто копеле и знаех, че и той ще направи същото за мен. Но ние не бяхме в джунглата. Намирахме се в Ню Йорк Сити, където нямаше място за убийства, въпреки че те постоянно се случваха. Момчето, което харесвах, бе дошло в града ми и само една седмица по-късно беше намерено мъртво.

Една седмица. Какво ли е правил? Какво се е случило? Кой е бил с него? Къде се намираше основанието за убийството — тук или в Калъмбъс, щата Охайо? Една цяла седмица. Оставих шапката си на столчето, за да го резервирам, взех още няколко никелови монети от рестото си и започнах да се провирам към телефонната кабина. Имаше и още един въпрос. Какво трябваше да правя аз? Лицето ми започваше да се вкаменява и аз вече знаех отговора.

Набрах два номера. На втория намерих моя човек. Той беше частен следовател, точно както и аз имах честта да бъда, с тази разлика, че той бе по-задълбочен, честен и трудолюбив. Казваше се Джо Джил и ми дължеше една услуга, която той и неговите хора можеха да започнат да издължават още сега.

— Обажда се Майк, Джо — казах му аз. — Спомняш ли си за мен?

— По дяволите — засмя се той, — с цялата реклама около името ти, как мога да те забравя? Надявам се, че не си търсиш работа.

— Не е точно така. Виж какво, зает ли си сега?

— Ами… не. Имаш ли нещо предвид?

— Доста неща, приятел. Все още ли се занимаваш със застрахователна дейност?

Джо изръмжа в знак на съгласие.

— Че аз само с това се занимавам. Можеш да запазиш за себе си пистолетите и коравите типове. Предпочитам да издирвам липсващите длъжници.

— Ще ми направиш ли една услуга, Джо? Той се поколеба само за една секунда.

— С удоволствие, Майк. Ти си ми спасявал задника доста пъти. Само кажи за какво става дума.

— Прекрасно. Искам малко информация за човека, който умря в хотелската стая, където се намирах и аз. Става дума за Честър Уилър. Не ми трябва пълната му биография… Искам само да разбера с какво се е занимавал през последната седмица. Правел е някакви покупки за магазина си в Калъмбъс, щата Охайо, и бих те помолил да ми изготвиш отчет за това какво е правел в града, откакто е пристигнал. Мислиш ли, че ще се справиш?

Можех да чуя как моливът му дращеше по хартията.

— Дай ми само няколко часа. Ще се заема лично с това и ще пусна цялата банда навън да събират подробности. Къде мога да те намеря?

Помислих малко, след това казах:

— Опитай в Грийнууд Хотел. Това е малка дупка на една странична улица по линията на Осемдесетте. Там не задават излишни въпроси.

— Дадено! Ще се видим по-късно.

Сложих слушалката на мястото й и започнах да си пробивам път обратно към столчето си през тълпата в бара. Шапката ми висеше закачена на една лампа на стената, а мястото ми беше заето от някакъв юнак, който използваше рестото ми, за да се налива с бира.

Въпреки това не се ядосах. Беше Пат.

Барманът сложи още една бира и се самообслужи от рестото ми.

— Как са нещата, чедо? — казах аз.

Пат се обърна бавно и ме погледна сякаш ме виждаше за първи път в живота си. Очите му бяха мрачни, а около устата му се бяха изписали дълбоки бръчки. Изглеждаше уморен и загрижен.

— Да отидем в задната стаичка, Майк. Искам да седнем и поговорим на спокойствие.

Пресуших бирата си и взех една пълна бутилка за сепарето. Когато хвърлих пакета Лъки на масата, Пат отрицателно поклати глава и почака да запаля.

— Как ме откри? — попитах го аз.

Никакъв отговор. Вместо това той измъкна една от собствените си цигари — много нежно, но въпреки това с огромно напрежение. Нямаше намерение да се шегува.

— Какво става, Майк?

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво. — Той протегна ръце на масата и приближи лице до моето, без да сваля поглед от очите ми.

— Майк, този път нямам намерение да се превъзбуждам. Няма да позволя и да ме лишаваш от сън. Аз съм полицейски служител, или най-малкото се предполага, че съм такъв. Точно сега смятам да се отнасям към случая като към нещо сериозно и подозирам, че ти знаеш повече неща, отколкото аз. Задавам ти въпроси, на които трябва да отговориш. Какво става?

Димът влезе в очите ми и аз ги присвих така, че почти престанах да виждам.

— Да предположим, че ти кажа, че Честър Уилър е бил убит.

— Тогава ще попитам как, а след това кой.

— Не знам как и не знам кой.

— Тогава защо, Майк? Защо смяташ, че това е убийство?

— От моя пистолет е било стреляно два пъти, ето защо.

Той удари масата с кокалчетата на пръстите си.

— По дяволите, Майк, престани да си играеш. Приятели сме, но ми е омръзнало да ме будалкаш. На теб постоянно ти мирише на убийство там, където няма и помен от такова, а след това се оказва, че е било именно убийство. Играй честно.

— Не съм ли го правил досега?

— С недомлъвки. Засмях се кисело.

— Два изстрела от оня патлак. Това не е ли достатъчно?

— Не и за мен. Само с това ли разполагаш? Кимнах и дръпнах от цигарата.

Лицето на Пат като че ли започна да се разведрява и той бавно издуха дима от гърдите си. Дори се усмихна леко.

— Предполагах, че е точно така. Доволен съм, че не вдигнах предварително пара.

Изплюх цигарата на масата.

— Сега пък ти ме ядосваш. За какво намекваш?

— За прецедентите, Майк. Говоря за минали самоубийства.

— И какво толкова има в тях?

— Много често ние намираме самоубиеца с куршум в главата. Стаята, в която се е застрелял, просто е превърната в решето от куршумите, ако ми е позволено да се възползвам от това клише. С други думи, те в действителност отклоняват пистолета от целта, но все пак натискат спусъка. Постъпват така, докато им издържат нервите, и тогава или се застрелват, или пък се отказват. Повечето от тях не могат да се оправят с автоматично оръжие и първо пристрелват пистолета, за да са сигурни но какъв начин действа.

— И според теб това превръща случая на Уилър в едно стопроцентово убийство, така ли?

Той се ухили при вида на раздразнението, което очевидно се бе изписало на лицето ми.

— Не съвсем. Когато ти ме изненада със съобщението си за това, че винаги държиш пистолета си зареден догоре, аз бях готов да се взривя и веднага изпратих няколко експерта да проследят маршрута на Уилър през последните дни и те откриха един негов бизнес партньор, с когото той е бил един ден преди смъртта си. Твърдеше, че Уилър е бил необикновено разстроен и е споменавал няколко пъти за самоубийство. По всяка вероятност бизнесът му е бил на най-долното равнище.

— Кой е бил този приятел?

— Производител на пазарски чанти, казва се Емил Пери. Е, добре, ако имаш някакви оплаквания, можеш да ме посетиш когато пожелаеш, но повече не ме плаши, о’кей?

— Разбира се — изсъсках аз. — Все още не си ми казал как ме откри.

— Установих телефонния номер, от който ми се обади, приятелю гражданин. Звънеше ми от бар и предположих, че ще се задържиш там. Отидох и в хотела, за да проверя историята ти. И… е, наистина намерих дупката от куршума в матрака.

— Предполагам, че си намерил също и куршума.

— Разбира се, че го намерихме. Както и гилзата. — Седях настръхнал и в очакване. — Бяха в коридора, където нарочно си ги изпуснал. Престани да придаваш на всичко елемент на мистериозност само за да ме заинтересуваш от случая.

— Ах ти, кютук такъв!

— Престани да се ядосваш, Майк. Хотелското ченге ми каза всичко.

Бях се изправил и го гледах право в лицето. Чувствах как ядът ми се стича направо в обувките.

— Мислех, че си по-умен, Пат. Пън такъв!

Този път той ми намигна.

— Без повече игрички, Майк, разбрахме ли се?

Ухили ми се и ме остави прав и загледан в гърба му. Сега пък съм му играел игрички. Ново двайсет!

Мисля, че съм започнал да псувам с все сила, защото една двойка пияници очевидно бяха чули техните дропли да се оплакват и започнаха да ме сиктердосват. Но като видяха свирепата ми физиономия, посъветваха дамите да си затварят човките и продължиха кротко да си пийват.

Добре, бях си го заслужил. Опитах се да играя хитро, но Пат ме надхитри. Сигурно аз бях пънът. Може би Уилър се е самоубил. Може би се е върнал от моргата и се е опитал да подхвърли куршума и гилзата.

Аз не бях правил подобни опити. Вдигнах си пакета с цигарите и излязох на улицата за глътка свеж въздух, който не беше кондензиран с проблеми. След няколко дълбоки вдишвания се почувствах по-добре.

На ъгъла на улицата една аптека се бе освободила от обичайните си посетители и аз преминах покрай щандовете с козметика към телефонните кабини в края на помещението. Извадих телефонния справочник на Манхатън и започнах да го прелиствам. Когато свърших, направих същото и със справочника на Бруклин. И там не научих нищо, така че взех телефонния справочник на Бронкс и открих някакъв Емил Пери, който живееше в един от най-добрите райони на общината.

В единайсет и десет паркирах пред една старинна семейна къща от червени тухли и угасих двигателя. Колата пред мен беше нов кадилак луксозно изпълнение, на чиито странични врати със староанглийски букви бяха изписани инициалите Е.П.

На вратата на къщата имаше чукче от мед, украсено със същите инициали, но не можах да го използвах. Бях вдигнал чукчето, когато случайно хвърлих поглед през прозореца. Ако мъжът, когото видях, беше Емил Пери, то той беше едър и дебел, с цяло състояние, закачено на вратовръзката му под формата на игла, накичена като великденска елха с диаманти, и сияещо по пръстите му. Говореше на някого, който не можеше да се види, и облизваше нервно устните си след всяка дума.

Би трябвало да видите това лице. Беше уплашено до смърт.

Пуснах внимателно чукчето и се скрих в сянката на дърветата. Когато погледнах часовника си, бяха минали десет минути и все още нищо не се бе случило. През храстите виждах прозореца и камбанарията на дебелия мъж. Той не беше мръднал от мястото си. Продължих да чакам и след няколко минути входната врата се отвори и оттам излезе един момък. Зад него нямаше осветление, така че не можех да видя физиономията му, докато той не се озова срещу мен. След това пуснах една мръсна усмивчица и мислено пратих Пат да пасе трева.

Момъкът, който излезе от къщата, имаше само едно име — Рейни. Той беше от коравите негодници с досие, дебело като прасе по Нова година, и се занимаваше с всякакъв вид работа, която изискваше силна ръка.

Почаках Рейни да се изниже надолу но улицата и да влезе в колата си. Когато тя се отдалечи с приглушен рев, аз се намъкнах в собствената си бричка и запалих двигателя.

Нямаше нужда да се срещам с мистър Пери. Поне тази нощ. Нямаше къде да иде. Завих обратно в края на улицата и се върнах на главната магистрала, която водеше към Манхатън. Когато малко след полунощ стигнах до Грийнууд Хотел, нощният администратор ми показа с жест регистрационната книга, взе парите предварително и ми връчи ключовете от стаята. С извратеното си чувство за хумор съдбата отново ме настъпваше по опашката. Стаята беше № 402.

Ако на следващия ден в нея се окажеше някой труп, това със сигурност щеше да бъде моят.

Сънувах, че се намирам в окопа с плащ-палатката над главата си, за да ме прикрие от проливния дъжд. Момчето в съседната траншея ме викаше но име, докато очите ми не се отвориха и ръката ми автоматично не посегна към пушката. Нямаше никаква пушка, но гласът беше истински. Идваше от коридора. Дръпнах одеялото встрани, скочих и зашляпах с боси крака към вратата.

Джо се вмъкна вътре и затвори вратата след себе си.

— Дръжки — изръмжа той. — Помислих, че си мъртъв.

— Недей да казваш тази дума. Тази нощ съм сам. Намери ли нещо?

Той захвърли шапката си в креслото и седна на нея.

— Да, намерих. Във всеки случай повечето неща. В хотела не бяха много услужливи, особено след ченгетата, които току-що си бяха отишли. Какво си им направил?

— Сложих им конска муха под опашката. Сега почтеният капитан от отдела за убийства, моят скъп приятел, когото би трябвало да познаваш по-отблизо, мисли, че съм му изиграл номер само за да си направя майтап с него. Дори ме подозира, че съм подхвърлил някои тривиални доказателства.

— Наистина ли си го направил?

— Твърде е възможно. Разбира се, откъде мога да знам кое е доказателство и кое не? В края на краищата, какво значение има всичко това, след като става дума за самоубийство?

Джо кимна вежливо.

— Да — каза той.

Наблюдавах го, докато се ровеше из джобовете си за оръфаните си записки. Измъкна ги с върха на пръстите си.

— Ако те накарам да си платиш за това, което направих, ще трябва да се простиш с два бона. Шест човека не спаха заради теб, трима провалиха срещите си, а един без малко да се разведе с жена си. Тя иска той да ме напусне. И за какво, ако смея да попитам?

— Да наистина, за какво? — повторих аз. Джо продължи:

— Този Уилър, изглежда, е бил доста порядъчен човек. Разпитахме тук и там и успяхме да установим маршрута му през последните дни. Помни обаче, че трябваше да го направим за няколко часа, така че не очаквай от мен отчет за това какво е правил всяка минута.

Регистрирал се е в хотела веднага след пристигането си, тоест преди осем дена. Сутрин обикновено е посещавал фирмите за търговия на едро. Оставял е обичайните си поръчки за стоки, които е трябвало да бъдат доставени в магазина му. Нито едно от тези посещения не може да бъде преценено като необикновено.

Но има някои неща, които могат да се окажат от значение. Телеграфирал в у дома си, в Калъмбъс, на човек на име Тед Лий, като го е помолил да му изпрати телеграфически пет хиляди долара. Получил ги е един час по-късно, предполагам, за да направи някои специални покупки.

Успяхме да си съставим доста бегла представа за това как е прекарвал вечерите си. Няколко пъти се е връщал в хотела си леко пиян. Една вечер е присъствал на модно ревю, представящо моделите за следващата година. Ревюто е било последвано от коктейл и той вероятно е бил един от мъжете, които са помогнали на няколко пийнали манекенки да слязат с асансьора и са ги настанили в таксита.

Започнах да се хиля:

— Манекенки ли? Той поклати глава.

— Недей да мислиш за това — каза ми той. — Не е било парти с мръсно шоу за десерт.

— Добре де, продължавай.

— Оттогава той периодично е влизал и излизал от хотела и всеки път е изглеждал малко загрижен. Вечерта се е регистрирал с теб и на следващата сутрин е бил намерен мъртъв. Хотелът е чист. Това е.

Той помълча секунда и повтори:

— Това е, казах.

— Чух те.

— И какво?

— Джо, ти си един въшлив детектив.

Той ми хвърли безразличен поглед, примесен с лека доза учудване.

— Аз съм бил въшлив детектив! Ти си без разрешително, а аз съм бил въшливият детектив! Това е много странен начин да ми благодариш за труда, който положих. Знаеш ли, че съм открил повече липсващи личности, отколкото косми имаш на главата си, и…

— Някога да си застрелвал някого, Джо?

Лицето му пребледня и пръстите му с труд измъкнаха цигарата от устата му.

— Веднъж го направих.

— Хареса ли ти?

— Не. — Той облиза внезапно пресъхналите си устни. — Виж какво, Майк… това момче, Уилър… ти си бил там. Самоубил се е, така ли?

— Аха. И някой му е помогнал.

Чух го от няколко крачки разстояние как преглъща.

— Ъ-ь-ъ… ще имаш ли повече нужда от мен?

— Не. Благодаря ти много, Джо. Остави бележките си на леглото.

Няколкото листа паднаха на леглото и чух как вратата се затваря внимателно. Седнах на облегалката на креслото и започнах да прехвърлям из главата си всички възможни варианти. Един от тях съдържаше в себе си убийство.

Някъде се криеше причина за убийство, достатъчно значима, за да накара убиеца да го прикрие като самоубийство. Причината наистина трябваше да бъде голяма, за да стигнат до убийство. Дори по-голяма, след като е трябвало да прикрият убийството. Въпреки това начинът, по който бе станало всичко, ми изглеждаше твърде забавен. Аз бях единственият, който можеше да докаже убийството. Някъде убиецът си мислеше, че е много умен. Дяволски умен. Може би смяташе, че липсата на една въшлива гилза в пълнителя няма да бъде забелязана.

Продължавах да мисля за това и постепенно се вкиснах. Бях огорчен два пъти. Първия път се изложих, защото убиецът ме беше помислил за някой пияница. Кой, по дяволите, си е мислел, че съм бил аз — евтино ченге от предградията, което носи патлак само за ефект? Да не е смятал, че съм някакъв простак с гладък мозък, който е толкова тъп, че ще остави нещата както са си?

След това бях ядосан пак, защото именно моят приятел беше умрял. Моят приятел, а не нечий друг. Човекът, който беше щастлив да ме види дори след пет години. Момчето, което беше от същата страна на фронтовата линия и бе способен да даде всичко, което има, за да спаси врата на някое шибано копеле, така че след пет години това копеле да може да го убие.

Трябваше да напомня на Пат за армията. Трябваше да му освежа паметта с факта, че армията означаваше оръжие, и без значение какъв си, след подготвителния курс ти си способен да боравиш с огнестрелно оръжие по всяко време. Честър Уилър може наистина да е опитал да се самоубие. Макар че е по-вероятно да е пробвал да стреля по някого, или пък някой е стрелял по него. В едно нещо обаче бях сигурен: Чет знаеше всичко за автоматичните пистолети и ако е имал намерение да се застреля, едва ли е трябвало да прави пробни изстрели, за да се убеди, че пистолетът е в ред.

Претърколих се в леглото и се завих презглава с одеялото. Трябваше да се наспя.