Мики Спилейн
Отмъщението е мое (1)

Глава 1

Той беше мъртъв. Лежеше на пода в пижамата си, мозъкът му бе разпръснат но целия килим, а моят пистолет по някакъв странен начин се бе оказал в ръката му. Разтривах лицето си в безуспешен опит да прогоня мъглата, която се бе загнездила в ума ми, но ченгетата не ми позволяваха да сторя това. Един от тях държеше ръката ми и ме обсипваше с въпроси, от които болките в главата се засилваха още повече, а другият ме удряше с влажен пешкир, докато не почувствах, че всеки момент ще се разцепя на две.

— По дяволите, престанете! — едва изговорих аз. При тези думи единият от тях се захили и ме блъсна обратно на леглото.

Не можех да мисля, не можех да си спомня нищо, в мен бушуваше горещ поток, готов всеки момент да изригне. Виждах само мъртвия момък в средата на стаята и пистолета си. Моя пистолет! Някой ме сграбчи за ръката и ме изправи, въпросите започнаха отново. Това беше повече, отколкото можех да понеса. Ритнах го с все сила в слабините. Дебелакът в панамената шапка изчезна от полезрението ми и започна да мучи, сгънат вероятно като джобно ножче. Може би съм се засмял… не знам. Във всеки случай нещо издаде дрезгави, пресекнали звуци.

— Ще му дам да разбере на това копеле — закани се някой, но преди да може да направи каквото и да било, вратата се отвори и появата на новия човек прекъсна всякакви разговори, с изключение на мученето, и аз разбрах, че Пат беше пристигнал. Гласът му съвсем не звучеше приятелски.

— Намери кога да се натряскаш!… Някой докосвал ли е този човек?

Никой не отговори. Дебелакът в панамената шапка се бе проснал в креслото и самотно стенеше.

— Той ме ритна. Кучият му син ме ритна… точно тук.

— Така беше, капитане — обади се другият глас. — Маршал тъкмо го разпитваше, когато той го изрита в ташаците.

Пат изръмжа някакъв отговор и се наведе към мен.

— Добре, Майк, ставай. Хайде, надигай си задника.

Ръката му ме прихвана през кръста и ме изправи под прав ъгъл на ръба на леглото.

— По дяволите, чувствам се като въшка — простенах аз.

— Страхувам се, че ще се почувстваш още по-зле. — Той взе мокрия пешкир и ми го подаде. — Избърши си лицето. Изглеждаш ужасно.

Поех пешкира в ръцете си и зарових нос в него. Част от облаците започнаха да се разсейват и постепенно изчезнаха. Когато престанах да треперя, бях изправен на крака и почти изтикан в банята. Студените игли на душа се впиха в кожата ми и скоро стигнах до осъзнаването на факта, че съм човешко същество, а не душа, рееща се в свободен полет някъде из космическото пространство. Стоях колкото можах да издържа, затворих сам кранчето на душа и излязох от банята. Междувременно Пат успя да напъха една чаша горещо кафе в ръцете ми и практически я изля в гърлото ми. Опитах се да му се ухиля над ръба на чашата, но в усмивката ми нямаше нищо забавно. Още по-малко забавни нотки имаше в тона на Пат.

Думите му излязоха навън като отвратено ръмжене.

— Свършвай с комедиите, Майк. Този път се натресе в огромна каша. Какъв дявол се е вселил в теб? За бога, трябва ли всеки път, когато се измъкваш от дълбокото, за теб да бъде прикачена и някоя дама?

— Тя не беше дама, Пат.

— Добре де, беше само едно момиче и аз го знам. Но въпреки това нямаш извинение.

Казах нещо мръсно. Езикът ми все още бе подпухнал и не можех да артикулирам правилно звуците, но той разбра какво имах предвид. Повторих го два пъти, докато се уверих, че беше наясно с намеренията ми.

— Я си затваряй устата — каза ми той. — Не си първият, на когото това се случва. Какво да нравя — да те удрям през зъбите с факта, че беше правил любов с жена, която бе убита, докато накрая не разбереш, че не можеш да помръднеш планината от мястото й?

— Глупости! Те бяха двама.

— Добре, забрави за това. Знаеш ли какво лежи в другата стая?

— Разбира се, труп.

— Точно така, труп. Просто така си лежи. И двамата сте в един и същ хотел, но единият от вас е мъртъв. В ръцете му се намира твоят пистолет, а пък ти си пиян. Какво ще кажеш за това?

— Застрелях го. Тъкмо се канех да си лягам и реших да го застрелям, защото иначе нямаше да заспя.

Този път Пат беше този, който изрече някаква мръсна дума.

— Престани да ме будалкаш, Майк. Искам да разбера какво точно се е случило.

Посочих с пръст към съседната стая.

— Откъде се появиха тези биячи?

— Полицаи са, Майк. Полицаи като мен и искат да знаят същите неща, както и аз. Към три часа семейството от съседния апартамент чуло нещо подобно на изстрел. Помислили, че е някакъв шум от улицата, докато тази сутрин прислужницата не влязла в апартамента и не видяла мъжа на пода. Изтичала веднага навън и се обадила на ченгетата. Това е. Сега ми кажи какво стана.

— Проклет да съм, ако знам — отвърнах аз.

— Проклет ще бъдеш, ако не знаеш.

Погледнах към стария си приятел Пат. Капитан Патрик Чембърс от нюйоркския отдел за разследване на убийства.

Не изглеждаше много щастлив.

Почувствах се зле и стигнах до тоалетната чиния точно навреме. Пат ме остави да приключа с неприятните си занимания и да си изплакна устата с вода, след това ми подаде дрехите.

— Обличай се. — Устата му се разкриви и той поклати глава с явно отвращение.

Ръцете ми все още трепереха толкова силно, че започнах да псувам копчетата на ризата си. Напъхах главата си във вратовръзката, но не можах да закопчея яката на ризата, така че оставих проклетото нещо да си виси. Пат ми подържа шлифера и аз се намъкнах в него, благодарен, че човек може да ти е приятел дори когато му се повръща от теб.

Когато излязох от банята, дебелакът в панамената шапка все още стенеше в креслото, само че този път ми беше на фокус и не мучеше толкова силно. Ако Пат не беше тук, сигурно щеше да ми изкара вътрешностите с работния край на полицейската си палка, при това щеше да се усмихва самодоволно, докато го правеше. Макар че нямаше да успее да свърши тази работа сам, помислих си аз.

Двамата униформени полицаи бяха дошли с патрулната кола. Освен тях имаше и още двама цивилни от местния полицейски участък. Не познавах никого от тях, нито пък те ме познаваха, така че резултатът беше равен. Двамата цивилни и едното ченге гледаха Пат с такова разбиране в очите, сякаш искаха да кажат: „Значи това е едно от ония неща, а?“

Пат бързо ги постави на мястото им. Той тикна един стол под мен, придърпа друг за себе си и каза:

— Давай от самото начало. Искам да ми разкажеш цялата история, Майк, всеки детайл.

Облегнах се назад и хвърлих поглед към тялото на пода. Някой очевидно страдаше от чувство за приличие и го бе покрил с чаршаф.

— Името му е Честър Уилър. Притежава универсален магазин в Колъмбъс, щата Охайо. Магазинът е собственост на неговото семейство от доста време. Има жена и две деца. Пристигнал е в Ню Йорк с търговска цел.

Погледнах Пат и зачаках.

— Продължавай, Майк.

— Запознах се с него през 1945, точно когато се върнах отвъд океана. Това се случи в Синсинати, по времето, когато свободните хотелски стаи бяха кът. Имах на разположение стая с две двойни легла, а той трябваше да спи във фоайето. Поканих го да заеме едното легло и той налапа поканата ми като шаран мамалига. По това време служеше като капитан във военновъздушните сили, нещо от рода на агент по продажбите, работеше извън Вашингтон. На сутринта и двамата бяхме пияни-заляни, вечерта се разделихме и аз не го бях виждал до миналата вечер. Натъкнах се на него в някакъв бар, където се опитваше да се удави в една бира от самосъжаление към себе си, и ние отбелязахме по великолепен начин срещата си. Спомням си, че сменяхме баровете поне половин дузина пъти, след това той предложи да паркираме в стаята му за през нощта и аз се съгласих. Купих една бутилка уиски и след като се качихме тук, бързо й видяхме сметката. Мисля, че започна да хленчи нещо, преди да стигнем равнището на козирката, но не мога да си спомня всички подробности. Последното нещо, което помня, бе, че някой ме халоса но главата, опитвайки се да ме събуди.

— Това ли е всичко?

— Да, Пат.

Той стана и огледа стаята. Един от цивилните полицаи предусети неговия въпрос и отбеляза:

— Нищо не е пипано, сър.

Пат кимна и коленичи пред тялото, за да го разгледа по-внимателно. Имах желание и аз да му хвърля един поглед, но стомахът ми нямаше да го понесе. Пат не говореше на никого, когато каза:

— Самоубийство, без съмнение. — След това обърна глава към мен. — Сигурно знаеш, че ще се лишиш от разрешителното си заради това, Майк.

— Няма причини. Не съм го застрелял аз — отвърнах аз вкиснат.

Дебелака изръмжа:

— Откъде знаеш, че не си ти, умнико?

— Никога не стрелям по хора, когато съм пиян — промърморих аз, — освен ако не ме ръгат в ребрата и не се правят на корави типове.

— Ти си бил голям умник, бе!

— А ти как смяташе?

— Затваряйте си устата и двамата — сряза ни Пат. Дебелака млъкна и ми остави последната дума. Завлякох се до едно кресло в другия край на стаята и се проснах в него. Пат се съвещаваше на врата, в резултат на което всички, освен Дебелака, напуснаха. Вратата остана отворена, докато не влезе медицинският експерт с лекарската си чанта и статоскоп в ушите.

Малките човечета в главата ми отново започнаха да се трудят с чуковете, така че затворих очи и оставих ушите си да си вършат работата. Коронерът и ченгетата стигнаха до същите заключения. Беше стреляно именно от моя пистолет. Големият 45-калибров пистолет беше стрелял от много близко разстояние. Момчетата от дактилоскопичната лаборатория снеха отпечатъците от пръстите ми на пистолета, както и отпечатъците на Уилър. Неговите бяха отгоре.

Точно тогава повикаха Пат по телефона и докато той говореше, чух, че Дебелака изказваше някакво предположение на медицинския експерт, което ме накара да се изправя на нокти.

Дебелака казваше:

— …съвсем елементарно убийство. Били са пияни и са се скарали за нещо. В момент на просветление е сложил пистолета в ръката му, за да изглежда като самоубийство. След това се е натряскал с уиски, за да може историята му да изглежда правдоподобна.

Медицинският експерт наклони глава.

— Доста разумна версия.

— Ти, мръсен, дебел негодник!

Изхвърчах от креслото като куршум от скорострелно оръжие и го изритах в кокалчетата. Нямаше значение, че беше ченге, щях да му издълбая трета дупка в носа, ако Пат не беше пуснал телефона и не бе застанал помежду ни. Този път той ме хвана за ръката и не ме пусна, докато не довърши разговора си. Когато тялото беше сложено на носилката и изнесено, Пат разкопча шлифера си и ми кимна да седна на леглото.

Седнах.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, той говореше повече на цивилните полицаи, отколкото на мен. Думите му излизаха с труд, но това беше не защото се спъваше в тях.

— Очаквах това, Майк. Ти и твоят проклет пистолет винаги сте били близо до това да си навлечете неприятности.

— Задръж, Пат. Прекрасно знаеш, че не съм го застрелял.

— Така ли мислиш?

— По дяволите, трябва да…

— Сигурен ли си, че не си?

— Стаята му беше изолирана от моята, а и аз бях толкова пиян, че дори не съм чул изстрела. Можеш да направиш парафинова проба на тялото, която ще потвърди думите ми. Аз ще настоявам за такава и това ще реши въпроса. За какво се джавкаме?

— За теб и твоето проклето желязо, ето какво! Ако той наистина се е самоубил, ти ще изхвърчиш на улицата без разрешително. Там горе не харесват хората, които носят огнестрелно оръжие и не знаят мяра в алкохола.

Този път ме накара да изстина. Очите му огледаха стаята, спряха се на дрехите, хвърлени на облегалките на столовете, на празните бутилки но перваза на прозореца, на угарките от цигарите, разхвърляни навсякъде по пода. Пистолетът ми лежеше на масата заедно с един празен пълнител, бяла пудра покриваше отпечатъците от пръстите.

Пат притвори очи и изкриви лицето си в недоволна гримаса:

— Да тръгваме, Майк.

Навлякох шлифера върху празния кобур и се наместих между двамата на задната седалка, готов за пътуването до главното управление. В задния си джоб имах квитанция за паркиране, така че не се тревожех за бричката си. Дебелака ме изгледа с поглед, в който се четеше надеждата да припадна и да ме изрита на някой завой. Беше грубо от моя страна, но трябваше да го разочаровам.

Поне за едно нещо бях доволен, че имах приятел в управлението. Пат сам се погрижи за тестовете и ме остави да вися долу, докато не подготвиха отчета с резултатите от тях. Бях напълнил половината пепелник с фасове, когато той се върна.

— Какво показаха изследванията? — попитах го аз.

— Засега си чист. По тялото са намерени частици от изгорял барут.

— Това улеснява нещата.

Веждите му се повдигнаха.

— Така ли мислиш? Окръжният прокурор иска да си поприказвате малко. Изглежда, си успял да намериш най-неподходящия хотел за сцена на представлението си. Управителят вдигна страшна врява, която е стигнала до ушите на голямото началство. Готов ли си?

Станах и го последвах към асансьора, като проклинах късмета си, че се бях накиснал със стария си приятел. Какво, по дяволите, му беше станало? Щеше да бъде много по-лесно, ако бе скочил през проклетия прозорец.

Асансьорът спря и ние излязохме. Нямаше да бъде зле, ако тук имаше орган, свирещ погребална музика. Бях в настроение точно за такъв тип развлечения.

Окръжният прокурор беше човек, който имаше определено чар, само че този път наоколо нямаше нито един фотограф. Лицето му сякаш бе надянало на себе си най-добрия модел от последното ревю за саркастична конфекция, а в думите му имаше лед. Каза ми да седна. Самият той се разположи на ръба на бюрото. Докато Пат излагаше подробностите по случая, той не сваляше поглед от мен, нито пък се опита да смени израза на лицето си. Ако си мислеше, че бе проникнал под кожата на черепа ми с професионалния си поглед, трябваше да опита някоя друга мисъл. Тъкмо смятах да му кажа, че прилича на жаба, когато той си отвори устата:

— В този град е свършено с вас, мистър Хамър. Предполагам, че знаете това.

Какво, по дяволите, можех да му отговоря? Той държеше всички карти.

Смъкна си задника от бюрото и застана в парадна стойка, вероятно за да мога да се насладя на физиката му.

— Имаше времена, когато вие доказахте вашата полезност… или поне се опитвахте да го направите. Но твърде често си позволявахте да преминавате всички граници. Съжалявам, че стана така, но смятам, че градът ще се чувства по-добре без вас и вашите услуги.

При тези думи окръжният прокурор направо сияеше от радост.

Пат му хвърли един мръсен поглед, но си държеше устата затворена. Аз обаче нямах сливи там.

— Значи отново съм редови гражданин?

— Точно така, без разрешително за частна детективска практика и без пистолет. Нито пък някога ще получите възможност да го притежавате отново.

— Да не би да се каните да ми предявите някакво обвинение?

— Засега не мога. Но бих желал.

Той сигурно бе успял да прочете какво пишеше в разкривената усмивка, която му подарих, защото почервеня като рак.

— За един окръжен прокурор вие не сте нищо повече от трън в задника — казах аз. — Ако не бях аз, вестниците отдавна да са ви направили главен персонаж в хумористичните си страници.

— Мистър Хамър, мисля, че прекалявате.

— Затваряй си човката или ме арестувай, иначе ще упражня правата си на гражданин, а някои от добрите граждани се противопоставят на действията на всички обществени функционери. Ти ме преследваш от момента, в който се нанесе в този офис, защото аз имах достатъчно здрав разум, за да знам къде да търся убийците, които вашите хора така и не могат да открият. Това направи добро впечатление на пресата, а ти дори не беше споменат. Искам да ти кажа само това… прекрасно е, че полицията не е обществена, а гражданска институция. Ченгетата сигурно имат доста повече здрав разум, след като са се оказали там, където са. Може би си бил добър юрист… трябвало е да си останеш такъв и да не се опитваш да се представяш за цар на ченгетата.

— Изчезвай оттук! — Гласът му беше като запушена самолетна дюза, която всеки момент можеше да избухне. Станах и посегнах за шапката си. Пат държеше вратата отворена. Окръжният прокурор продължи: — Първия път, когато си позволиш превишаване на скоростта по Бродуей, аз лично ще се погрижа за това да ти лепнат всички подходящи клаузи от наказателния кодекс. Това също ще направи добро впечатление на пресата.

Спрях с ръка на дръжката на вратата и нагло му се ухилих, след това Пат ме дръпна за ръкава и аз затворих вратата. В коридора той пазеше мълчание, докато не стигнахме до стълбищата; повече не можеше да се сдържа.

— Майк, ти си бил голям глупак.

— Не е вярно, Пат. През цялото време глупакът беше той.

— Не можеш ли да си държиш консервата затворена?

— Не! — Облизах сухите си устни и напъхах една цигара в устата си. — Той отдавна си точи зъбите за мен. Негодникът беше направо щастлив да ме изхвърли на улицата.

— И сега си без работа.

— Да. Ще си отворя една бакалия.

— Не е толкова смешно, Майк. Ти си частен следовател и добро ченге, когато се наложи. Имаше времена, когато ми беше приятно, че си около мен. Сега всичко е свършено. Хайде да влезем в офиса ми… може да пийнем нещо.

Той ме въведе в неговата светая светих и ме покани с ръка да седна. В долното чекмедже на бюрото му имаше специална ниша за половинлитрова бутилка и няколко чаши. Пат наля две и ми подаде едната. Чукнахме се в пълно мълчание и ги пресушихме.

— Представлението беше доста добро, поне докато траеше — проговори накрая Пат.

— Разбира се, че беше — съгласих се аз. — Сега какво ще стане?

Той бутна настрани бутилката и чашите и се намести във въртящото се кресло зад бюрото.

— Ще те повикат, когато има нужда от теб. Окръжният прокурор трябваше да играе твърдо по отношение на теб, най-малкото защото е подъл тип. Междувременно си свободен да правиш каквото пожелаеш. Гарантирах за теб. Освен това момчетата те познават доста добре, така че не се опитвай да изчезнеш.

— Ще си купуваш хляба и маслото от мен, нали обещаваш, Пат?

Пат се засмя.

— Не бих искал да приемаш нещата толкова леко. В момента се намираш в малката черна книжка, и то на специална страница в нея.

Извадих портфейла си, измъкнах разрешението си от специалното прозорче за него и го хвърлих на бюрото му.

— Няма да имам повече нужда от това.

Той го взе и започна да го разглежда горчиво. На шкафа за документите лежеше един голям плик с пистолета ми и личното ми досие. Пат му залепи етикет с името ми и се накани да го прибере, след това размисли, извади пълнителя от патлака и изруга.

— Много мило. Сложили са го тук със зареден пълнител.

Пръстите му заиграха по пълнителя и куршумите се разпиляха по бюрото.

— Искаш ли да целунеш старата Бетси за сбогом, Майк? — Когато не отговорих, той се заинтересува: — За какво мислиш сега?

Бях присвил толкова силно очи, че направо не виждах нищо, и отново започнах да се хиля.

— Няма нищо — казах аз. — Абсолютно нищо.

Той се намръщи, докато слагаше обратно нещата в плика и го залепи. Ухилих се още по-широко и него започна да го хваща бяс.

— Добре де, проклет да съм, ако разбирам какво толкова смешно намираш в цялата тази история. Този поглед ми е прекрасно известен… Виждал съм го доста често. Какви мисли минават през немощния ти мозък?

— Просто мисли, Пат. Недей да се отнасяш толкова жестоко с един безработен приятел.

— Я да чуем тези мисли.

Извадих една цигара от кутията на бюрото му и я оставих обратно, след като прочетох етикета.

— Просто си мислех за начин да си върна разрешителното, това е.

Това, изглежда, му достави огромно удоволствие. Той се облегна назад и затегна вратовръзката си.

— Ще бъде добър номер, ако успееш да го изработиш. Но не виждам как ще стане.

Драснах клечка кибрит в нокътя си и запалих една от моите.

— Няма да бъде трудно.

— Така ли? Да не мислиш, че окръжният прокурор ще ти го изпрати по пощата заедно с извиненията си?

— Въобще няма да бъда изненадан, ако го направи.

Пат се завъртя на сто и осемдесет градуса в креслото си и ме погледна право в очите.

— Повече нямаш пистолет, не можеш да го задържиш.

— Не — засмях се аз, — но мога да сключа добра сделка. Или той ще ми го прати по пощата заедно с извиненията си, или ще го направя за посмешище на всички.

Пат удари с длан по бюрото и отново се превърна в ченге. Играта беше свършила.

— Известно ли ти е нещо, Майк?

— Не повече, отколкото и на теб. Всичко, което ти казах, беше самата истина. Можеш лесно да го провериш, а и лабораторните анализи ще потвърдят показанията ми. Това момче се е самоубило. Съгласен съм с теб. Застрелял се е на място и аз не знам нито кога точно е станало, нито пък поради какви причини. Знам само къде го е направил, но това едва ли ще помогне много. Сега, надявам се, чу достатъчно неща.

— Не, копеле такова, все едно че нищо не съм чул.

Този път ми се хилеше право в лицето. Нахлупих си шапката и го оставих в кабинета му все още хилещ се. Когато затварях вратата, го чух да удря по бюрото с юмрук и да изрежда собствените си роднини с неприлични думи.

Излязох навън, в ослепителния блясък на деня, и си подсвирквах, макар че, честно казано, по-скоро трябваше да лея сълзи. Наместих се в едно такси на ъгъла на улицата и дадох на шофьора адреса на собствения си офис. По пътя през центъра продължавах да мисля за Честър Уилър, тоест за това, което беше останало от него на килима. Едно явно самоубийство и моят пистолет по някакъв начин се бе озовал в ръката му, поне така твърдяха полицаите. Частният гражданин Майкъл Хамър — това бях аз. Без разрешително, без пистолет и без работа, дори бях лишен и от протекциите на Пат. Шофьорът ме свали пред входа на зданието, разплатих се с него, влязох вътре и натиснах бутона за асансьора.

Велда се бе свила в голямото кожено кресло, заровила нос в някакъв вестник. Когато влязох, тя го пусна и ме погледна втрещено. На лицето й имаше следи от размазан грим, очите й бяха зачервени от плач. Опита се да каже нещо, но само изхлипа и прехапа устни.

— Успокой се, сладур. — Хвърлих на закачалката шлифера си и я изправих на крака.

— О, Майк! Какво се случи?

Отдавна не бях виждал Велда в една толкова женска роля. В края на краищата моята великолепна секретарка беше и човешко същество. Така изглеждаше по-добре.

Прегърнах я и прокарах пръсти по разрешените й коси. Притиснах я нежно и тя допря глава до лицето ми.

— Не мисли за това, сладур, не е станало нищо лошо. Взеха ми разрешението за частен детектив и ме превърнаха в безработен. Окръжният прокурор най-после успя да ме натика там, където отдавна искаше да бъда.

Тя разтърси разкошните си коси и ме ръгна леко в ребрата.

— Този безсрамен малък гризач! Надявам се, че добре си го заковал.

Ухилих се на нейния жаргон.

— Казах му всичко, което мисля за него.

— Трябваше да му го заковеш! — Тя наклони глава към раменете ми и изхлипа. — Съжалявам, Майк. Страшно ми се плаче.

Избърса носа си в копринената ми носна кърпичка, след което я подтикнах към бюрото.

— Извади шерито, Велда. Пат и аз си пийнахме по случай разпадането на Майк Хамьр Ентърпрайз. Сега трябва да се чукнем за новия бизнес. За ОПЖД — Обществото за предотвратяване на жестокостта към детективите.

Велда извади бутилката и наля две малки.

— Не е толкова смешно, Майк.

— Това вече го чух сутринта. Смешното е, че това наистина е много смешно.

Шерито бързо изчезна от чашите и ние си наляхме по още едно. Запалих две цигари и сложих една между устните й.

— Разкажи ми всичко — каза тя. Сълзите вече бяха изсъхнали. В очите й се четеше любопитство и малко ярост, която ги караше да пробляскват. За втори път днес разказах всичко, което знаех, като изложих историята от самото й начало до разговора в офиса на окръжния прокурор.

Когато завърших, тя изрече няколко ругатни, които съвсем не подхождаха за устата на една млада лейди, и запрати цигарата си в кошчето за боклук.

— По дяволите тези обществени служители и техните дребни тревоги. Те са готови да прегазят всички, за да се доберат до върха. Бих желала да направя нещо, вместо да си седя тук и да отговарям на писмата. Иска ми се да разкажа играта на това малко момче.

Тя се хвърли в коженото кресло и сви крака под себе си. Протегнах ръка и свалих полата й под коленето. При някои хора краката служат, за да стигат с тях до земята, докато при Велда те имаха друго предназначение — отвличаха ме от най-важните ми мисли.

— Времето на кореспонденцията свърши, бейби. Очите й отново се навлажниха, но тя се опита да остане усмихната.

— Знам. Винаги мога да си намеря работа в универсалния магазин. А ти какво ще правиш?

— Къде е природната ти интелигентност? Обикновено си пълна с идеи.

Налях си още една чаша шери и започнах да отпивам на малки глътки, наблюдавайки я. Около минута тя си гризеше нокътя на пръста, след това повдигна глава и ме изгледа намръщено.

— За какво намекваш, Майк?

Чантичката й от тъмнозелена кожа лежеше на бюрото. Вдигнах я и я оставих да падне на пода. Тя се удари в полирания паркет с глух шум.

— Имаш пистолет и разрешително за носенето му, нали така? Освен това разполагаш и с лицензия за частен детектив. Прекрасно. Отсега нататък бизнесът е твой. Аз ще върша черната работа.

Устните й се разтвориха в хитра усмивка, когато осъзна какво имах предвид.

— И на теб това ще ти хареса, така ли?

— Кое?

— Черната работа.

Смъкнах се от края на бюрото и застанах пред нея. С Велда не смеех да поемам никакви рискове. Протегнах отново ръка и този път повдигнах полата й до върха на найлоновите й чорапи. Щеше да изглежда чудесна на всеки календар.

— След като съм го правил за други, защо да не го направя и за теб? Но, откровено казано, ме е страх от това желязо, което носиш като баласт в чантичката си.

Усмивката й бе забавно животинче, което се промуши в очите й и ми се засмя оттам. Просто я наблюдавах — секретарка с фигура, която притежаваше повече прелести от всички помощнички на дявола взети заедно, жена, която ме изправяше на нокти от възбуда, без да каже и дума.

— Сега ти си шефът — казах аз. — Ще забравим за кореспонденцията и ще се концентрираме върху една специална задача — да върнем разрешителното ми за частен детектив и оръжието ми там, където им е мястото. Окръжният прокурор извади силни карти и ще се опита да пусне в ход цялата си машина. Ако не върне обратно момчетата си и не ми изпрати една мила, извинителна бележка, вестниците ще го разкъсат на парчета заради материала, който ще им представя. Дори няма да ти казвам как да действаш. Можеш да преговаряш с клиентите и да поемаш каквито смяташ за необходимо ангажименти. Аз само от време на време ще си показвам носа и ще се опитвам да ти бъда полезен с каквото мога. Но ако си достатъчно умна, ще се заемеш преди всичко с тялото на Честър Уилър. Когато беше жив, той бе едно много мило момче, човек с твърди ангажименти към семейството си. Всички подробности по случая ще намериш във вестниците и смятам, че трябва да започнеш от тях. Междувременно аз ще се навъртам наоколо и ще ти осигурявам възможност да работиш спокойно, така че постоянно ще се натъкваш на следите ми. В чекмеджето на бюрото ще намериш кочан с подписани чекове, които можеш да използваш, за да покриваш текущите разходи. Отново напълних чашата с шери и я пресуших на един дъх. Това беше един прекрасен ден, пълен със събития. На лицето ми се разля благодушна усмивка, която бе последвана от тръпка на удоволствие.

— Това не е забавно, Майк — повтори още веднъж Велда.

Запалих си още една цигара и си нахлупих шапката на главата.

— Никога няма да разбереш колко е забавно наистина, рожбо. Виждаш ли, в тялото на Честър Уилър бе намерен само един куршум. А в пълнителя на пистолета ми винаги има шест и когато Пат го изпразни, там бяха останали само четири.

Велда ме наблюдаваше толкова внимателно, че беше забравила да си освободи езика от зъбите. Сега в нея нямаше нищо от пухкавостта на котенцата. Тя беше великолепна, тя беше мила и прекрасна, с тези прелестни извивки на фигурата, които караха всеки мъж да се обръща и да им хвърля по един съзерцателен поглед. Свежата зрялост на устните й се бе втвърдила в израз на озъбен хищник, а очите й жадуваха кръв и месо, това бяха очи, които можеше да срещнеш само в джунглата и които принадлежаха на животно, което те дебне скрито зад храстите.

— Ако пистолетът в ръката ти е насочен в нечий стомах — бавно казах аз, — ще можеш ли да натиснеш спусъка и да повториш още веднъж, ако това се наложи?

Тя си прибра езика и скри зъбите си зад съблазнителните си устни.

— Едва ли ще има нужда да стрелям още веднъж. Сега това просто не може да се случи.

Тя все още ме наблюдаваше, когато тръгнах да излизам от офиса. Погледнах през рамо, махнах й с ръка за сбогом, след това бързо затворих вратата. Тя все още не се беше сетила да си смъкне полата и, както казах, в дадения момент не исках да поемам излишни рискове.

Някой ден тя нямаше да се държи толкова великодушно с мен.

Всъщност, кой знае?