Джон Варли
Натиснете ENTER (4)

Озбърн се появи след седмица. Изглеждаше съкрушен и изслуша разказа на Лиза без интерес. Взе предназначените за него разпечатки, обеща да ги предаде в полицията, но не бързаше да си ходи.

— Мисля, че трябва да ви съобщя, Апфел — започна той. — Случаят Хевин приключи.

Трябваше ми време да се досетя, че Хевин е истинското име на Клуг.

— Съдебният лекар установи самоубийство и ако не бяха моите подозрения и нейните думи — той кимна към Лиза, — за предсмъртното писмо, всичко щеше да свърши по-рано. Но нямам никакви доказателства.

— Трябва да е станало много бързо — рече Лиза. — Някой го е проследил, открил е откъде работи — този път не му е провървяло, — и го е ликвидирал в същия ден.

— Не вярвате ли във версията за самоубийство? — попитах.

— Не. Но дори да знам убиеца, не мога да го обвиня без факти.

— Ще ви съобщя, ако излезе нещо — обеща Лиза.

— Има един проблем — рече Озбърн. — Домът и цялото имущество вече са под юрисдикцията на местните власти.

— Не се безпокойте за това — каза меко Лиза и погледна Озбърн с напълно непроницаемо лице.

— Не искам да играя с вас покер, млада леди. Какво означава „не се безпокойте“?

— Преди четири дни купих тази къща. С цялото имущество. И ако намеря нещо, което може отново да възбуди следствие за убийство, непременно ще ви се обадя.

Озбърн беше толкова объркан, че дори не се разгневи.

— Бих искал да знам как сте успели.

— Нищо незаконно, можете да проверите. Всичко е платено, властите решиха да продадат къщата и аз я купих.

— Ами ако натоваря моите хора да разберат как стоят нещата? Ако се открият незаконни доходи или мошеничество? Или с тази работа да се захване ФБР?

— За бога, Озбърн. Бих могла да открадна тази къща и в добавка парка Грифит заедно с автострадата, и пак не бихте могли да ме уличите.

— Не ми харесва, че тези компютри остават във ваши ръце. Особено като знам възможностите им.

— Не съм и очаквала да ви хареса, но вече всичко е свършено. Властите не разбраха какво държат в ръцете си и…

— Може би ще успея да изпратя хора да конфискуват имуществото. В него са доказателствата за незаконните действия на Клуг.

— Опитайте — съгласи се Лиза кротко.

Дълго се гледаха мълчаливо. Лиза беше победила. Озбърн уморено разтри вежди, надигна се и тръгна към изхода. След малко се чуха крачките му по пътеката.

— Много лесно се даде — казах. — Как според теб ще се бори за конфискуване на къщата?

— Няма да го направи. Разбра съотношението на силите.

— Защо купи къщата?

— Би трябвало да питаш как го направих.

Забелязах, че зад нейната непроницаемост се крие някаква закачливост.

— Лиза, какво си забъркала пак?

— Това е въпросът, който Озбърн сам зададе на себе си. И схвана верния отговор, защото знае за машините на Клуг. Той е наясно с нещата в тоя свят. Разбира се, властите не случайно решиха да продадат къщата и не случайно аз се оказах единственият купувач. Използувах една персона от кметството, човек на Клуг.

— И го подкупи?

Лиза се засмя и ме целуна.

— Най-после предизвиках твоето възмущение!

— Подкуп ли му даде?

— Е, не директно. Трябваше да мина през задния вход. Няколко напълно легални вноски за предизборната кампания на един сенатор, той припомня стари истории на друго лице, което пък от своя страна узаконява моите претенции. — Тя ме погледна косо. — Разбира се, че го подкупих, Викторе. Ще се учудиш, ако разбереш колко евтино ми излезе всичко. Притеснен ли си?

— Да, не обичам подкупите.

— Пък аз се отнасям към тях безразлично. Те съществуват — като гравитацията. Няма място за възхищение, но пък така може да се постигне всичко и бързо.

— Надявам се, направила си го чисто.

— Горе-долу. Когато става дума за подкуп, няма стопроцентова увереност. Тази персона от кметството може да изплюе нещичко, ако се окаже в съдебната зала. Но едва ли ще стигне дотам, тъй като Озбърн ще си трае. Той знае какъв е животът, знае каква власт притежавам, знае, че не може да ме надвие.

Мълчахме дълго. Исках да обмисля доста неща и повечето от тях не ми харесваха. Тя чакаше моя извод.

— Това е огромна сила — казах накрая.

— Страшна — съгласи се тя. — Не си мисли, че тази сила не ме плаши и мен. В главата ми се въртят какви ли не фантазии за свръхчовешко могъщество. Властта е велико изкушение, не е лесно да се откажеш от нея. Бих могла още много.

— Ще го направиш ли?

— Не говоря за машинации и богатства.

— Разбирам те.

— Тази власт е политическа, но как да я използвам? Може да звучи банално, но аз не знам как да я използвам в името на доброто. Виждала съм колко често добрите намерения се превръщат в зло. Страхувам се, че не притежавам достатъчно мъдрост да направя нещо добро. И е твърде голям шансът да свърша като Клуг. Но не мога да се откъсна от тази приумица, все още съм безпризорното момиченце от Сайгон. Мога да не ползвам властта си, само когато няма друг изход. Но пък и не мога да изхвърля и унищожа такива съкровища. Не е ли всичко много тъпо?

Не можах да отговоря на въпроса, но в мен се надигнаха лоши предчувствия.

 

 

Цялата следваща седмица ме глождеха съмнения. Лиза знаеше за някакви престъпления, но не ги съобщаваше на властите. По-важното обаче беше, че самата тя разполагаше с възможността да направи значително повече престъпления и това ме тревожеше. Едва ли беше планирала нещо лошо, умът й стига само да използва знанията си за отбрана. Но в разбиранията на Лиза „отбрана“ е доста широко понятие.

Веднъж не дойде навреме за вечеря. Тръгнах към дома на Клуг. Огромните стелажи бяха празни, дисковете и магнитните ленти лежаха върху масата; на пода имаше огромна найлонова торба, а до нея — магнит със солидни размери. Пред очите ми тя взе ролка с лента, протри я по магнита и хвърли всичко в торбата. Погледна ме, направи същото с цяла пачка магнитни дискове, свали очилата си и рече:

— Така по-добре ли ще се чувстваш?

— Аз се чувствам добре.

— Не е истина. Аз също се чувствам кофти. Мъчно ми е, че го правя, но трябва. Ще ми донесеш ли още една торба?

Донесох й торба, след това й помогнах да свали следващата порция касети и дискове.

— Всичко ли ще изтриеш?

— Не всичко. Изтривам досието на Клуг и някои други неща.

— Не искаш ли да ми кажеш какво точно?

— Има неща, които е по-добре човек да не знае — мрачно отвърна тя.

 

 

По време на вечерята я убедих да ми разкаже всичко.

— Страшно е — започна тя. — Напоследък посетих много забранени места. Клуг е попадал там при най-малко желание, а това са страшни места, мръсни. Там знаят неща, които по-рано ми се струваше, че и аз искам да знам.

— Имаш предвид военните компютри? Или ЦРУ?

— Всичко започна от ЦРУ, там е лесно да се попадне. После се добрах до компютрите на системата НОРАД — това са момчетата, които трябва да водят следващата световна война. Косите ми се изправиха от лекотата, с която Клуг е прониквал при тях. Просто за тренировка те са разработили тактика за началото на Третата световна. Записът беше на един от дисковете, които вече изтрих. А последните два дни ходех на пръсти около наистина сериозни учреждения — разузнавателните управления на военното министерство и Ен-Си-Ей, Управлението за национална безопасност. Всяко от тях е по-голямо от ЦРУ. И там ме засякоха. Някаква охранителна програма. Като разбрах, веднага се измъкнах и пет часа изтривах следите си. Разбрах, че не са ме проследили и реших да унищожа всичко.

— Нима мислиш, че те са убили Клуг?

— Те са най-подходящи за тази роля. Клуг е държал при себе си купища информация. Той е помагал при проектирането на компютърните комплекси на Ен-Си-Ей и подир това доста години се е разхождал по машините им. А там е достатъчна една неправилна крачка…

— Но ти се измъкна майсторски, нали?

— Не успяха да ме проследят, в това съм сигурна, но не знам дали съм унищожила всички записи. Ще погледна още веднъж.

— И аз ще дойда.

 

 

Завършихме след полунощ. Лиза проверяваше лентите и ако се породи съмнение, ми ги даваше да ги обработя с магнита. Веднъж взе магнита и го прокара по цял рафт със записи. Бях поразен — с едно движение на ръката тя превръщаше в хаос милиарди битове информация. Може би информация, която я няма никъде другаде. Тогава у мен се породи съмнение: а има ли правото да го върши? Нима знанията не са за всички? Но да си призная, съмненията бяха кратковременни. Старият консерватор в мен бързо се съгласи, че има Неща, Които Е По-добре Да Не Знаеш.

Оставаше ни още съвсем мъничко, когато изображението на дисплея се поразмърда, нещо прещрака и изсъска. Лиза отскочи назад. Екранът започна да мига; стори ми се, че там се появи някакъв образ. Нещо тримерно. И вече почти подразбирайки какво е то, случайно обърнах поглед към Лиза — тя ме гледаше, лицето й се осветяваше от неритмични светлинни импулси. Дойде при мен и закри с длан очите ми.

— Не трябва да гледаш.

— Всичко е наред — казах аз и докато го казвах наистина всичко беше наред, но в края на изречението вече не беше така и това беше последният ми спомен за доста дълго време.

 

 

Лекарите казаха, че две седмици съм бил само на косъм. Почти нищо не си спомням, защото постоянно ме тъпчеха с големи дози лекарства, но след кратки просветления пристъпите започваха отново.

Първото, което запомних, беше надвесеното над мен лице на доктор Стюарт. После научих, че не съм в болницата за ветерани, а в частна клиника. Лиза беше платила за самостоятелна стая. Стюарт задаваше обичайните въпроси и аз му отговарях, макар да бях доста уморен.

— Пристъпите ви бяха непрекъснати. Честно да ви призная, не знам защо. Не беше ви се случвало десетина години и си мислех, че страшното е зад гърба ви…

— Значи Лиза е успяла да ме доведе навреме.

— Нещо повече… В началото не искаше да ми го казва… След онзи първи пристъп тя е прочела всичко по въпроса и винаги е държала подръка спринцовка и „валиум“. Виждайки, че се задъхвате, тя ви е инжектирала сто милиграма, с което всъщност ви е спасила живота.

 

 

Лиза дойде на другия ден. На новата й фланелка бе нарисуван робот с престилка и академично кепе, а надписът: „Производство 11111000000 година“. Оказа се, че това било 1984 в двоичен код.

— Привет! — Лиза се усмихна и седна на леглото. Внезапно започнах да треперя и тя ме попита дали да повика лекар.

— Не — казах с усилие. — Просто ме прегърни.

Тя изрита чехлите, вмъкна се при мен под одеалото и здравата ме притисна. По някое време влезе сестрата и се опита да я изгони, но Лиза изстреля към нея дълга серия виетнамски, китайски и английски ругатни, след което сестрата си отиде.

— Идвах всеки ден — каза тя. — Изглеждаше ужасно.

— Но сега се чувствам добре.

— И изглеждаш добре. Лекарят каза, че за всеки случай трябва да останеш още ден-два. Като се върнеш, ще приготвя тържествен обяд. Може би трябва да поканим и съседите.

Замълчах. Още много неща има за премисляне. Колко дълго ще продължи това между нас? Кога ще започна да осъзнавам собствената си безполезност? Кога ще й омръзне да живее със старец? Дори не усетих откога започнах да мисля за Лиза като неотделима част от моя живот.

— Толкова ли искаш да прекараш годините си край леглото на един агонизиращ?

— Аз ще се омъжа за теб, ако е нужно. Или ще живея с теб в грях. Предпочитам греха, но ако за теб ще с по-добре…

— Не разбирам защо ти трябва един възрастен епилептик.

— Защото те обичам.

За пръв път произнесе тези думи. Можех да й задам още няколко въпроса, но нямах желание и промених темата.

— Свърши ли работата?

Лиза ме разбра правилно и се наведе към ухото ми:

— Не тук, Викторе. Не се доверявам на нито едно помещение, което сама не съм проверила за „бълхи“. Но ти не се притеснявай, наистина свърших всичко и последните две седмици никой не ме е безпокоил. Май ми се размина и втори път няма да си пъхам носа в такива работи.

Тя ме целуна, обеща още много целувки за в бъдеще и си отиде.

Никога повече не я видях.

 

 

Същата вечер около десет Лиза взела отвертка и някакви други инструменти и се захванала с микровълновата печка на Клуг. Конструкторите винаги предвиждат да не може да се включва генератора, когато вратичката е отворена — заради опасното излъчване. Но ако мъничко разбираш от техника и имаш необходимите инструменти, не е трудно да излъжеш защитата. За Лиза се оказало лесно да го направи, включила и надникнала вътре…

Никой не знае колко е продължило това. Достатъчно, че да станат очите й като твърдо сварени яйца. После загубила контрол над мускулите и паднала, придърпвайки след себе си печката. Станало късо и избухнал пожар.

Пожарната сигнализация сработила навреме. Бети Ланиер също видяла огъня и повикала пожарната. Хал се хвърлил в огъня и измъкнал от горящата кухня всичко, което е останало от Лиза.

Веднага я откарали в болницата, където ампутирали едната й ръка и извадили всичките зъби. Само дето никой не знаел какво да прави с очите. После я включили към апарат за изкуствено дишане.

Само санитарят обърнал внимание на обгорялата и окървавена фланелка. Вече било невъзможно да се прочете целия текст, останали само началните думи: „Не мога повече така…“

 

 

Не знам подробности. Всичко научавах на малки порции, първата беше безпокойството върху лицето на доктор Стюарт, когато Лиза не дойде на следващия ден. Скоро получих още един пристъп и спомените ми за следващата седмица са много смътни. Помня например изписването, но нямам никакви спомени за пътя. Бети беше много грижовна към мен, в болницата ми изписаха таблетки „транксен“, гълтах ги като бонбони и живеех в постоянна мъгла.

 

 

В края на краищата отново започнах да мисля рационално. Отчасти ми помогна посещението на Озбърн. Опитвах се да намеря някакво оправдание за своя живот, някакъв макар и мъничък смисъл и си помислих, че Озбърн може би има какво да ми каже по този въпрос.

— Съжалявам — започна той.

Премълчах.

— Дойдох по собствена инициатива. В управлението не знаят, че съм тук.

— Самоубийство ли беше? — попитах.

— Нося копие от… от бележка. Поръчала си е текст за фланелка три дни до… преди нещастния случай.

Той ми даде хартиен лист с текст. Лиза не ме споменаваше по име, а като „човека, когото обичам“. Пишеше, че не може да се справи с моите проблеми. Късичък текст, колкото за фланела. Прочетох го пет пъти и го върнах на Озбърн.

— Тя ви каза, Озбърн, че онова първо писмо не е писано от Клуг. Сега аз ви казвам, че това не го е писала тя.

Той кимна. Чувствах се невероятно спокоен, макар че там някъде отдолу, под този пласт спокойствие, се криеше някакъв вопиещ ужас. Спасяваше ме „транксен“-ът.

— Можете ли да го докажете?

— Тя дойде при мен в болницата малко преди… Беше цялата жизнелюбие и надежди. Бих го почувствал. Освен това текстът е доста патетичен. Не е в стила й.

Озбърн отново кимна.

— Искам да ви кажа някои неща. Не са открити никакви следи от борба, а мисис Ланиер е сигурна, че до къщата не се е приближавал никой. Момчетата от нашата лаборатория буквално преораха къщата и твърдят, че е била сама. Готов съм да се закълна, че никой не е влизал в къщата и никой не е излизал. И въпреки това, както и вие, не вярвам, че е самоубийство. Имате ли някакви предположения?

— Ен-Си-Ей — казах. После му разказах за заниманията на Лиза и за нейния страх от разузнавателните управления.

— Ако някой може да го направи, това са те. Но ми е трудно да повярвам, макар не мога да си обясня защо. Нима за тези хора да се убива е нещо толкова просто…

По погледа му разбрах, че това е въпрос.

— Не зная в какво да вярвам.

— Разбира се, не казвам, че не убиват, когато става дума за националната безопасност или някаква друга мръсотия от този род. Но тогава биха прибрали компютрите. Не биха допуснали никой да припари към тях след ликвидирането на Клуг.

— Да, това е логично.

Каза още някои неща, предложих му вино и той се съгласи с благодарност. Поразмислих дали да не опитам и аз — това би била една хубава бърза смърт, но не се реших. Озбърн изпи цялата бутилка и леко възбуден предложи да надникнем още веднъж в къщата на Клуг. Рано или късно трябваше да го направя, затова се съгласих.

Първо огледахме кухнята. Масите бяха почернели от огъня, линолеумът беше тук-там разтопен, но общо взето щетите не бяха големи. Повече бели бяха направили пожарникарите със своите водни струи. На пода имаше кафеникаво петно, но аз успях да запазя самообладание.

След това отидохме в гостната и се оказа, че един от компютрите е включен. На екрана светеше късо съобщение.

АКО ИСКАТЕ ДА УЗНАЕТЕ ПОВЕЧЕ,
НАТИСНЕТЕ ENTER ||

— Не пипайте! — каза Озбърн, но сам протегна ръка и натисна клавиша. Думите изчезнаха и се появи нова фраза:

ТИ НАДНИЧАШЕ ||

После екранът запремига и се усетих в нещо като в автомобил, в мрак. В ръката си държах таблетка, имаше още една в устата ми. Изплюх я и известно време просто стоях, заслушан в шума на двигателя. В другата ми ръка се оказа цяло шишенце „транксен“. Въпреки невероятната умора, успях да изключа двигателя, отворих вратата, пипнешком стигнах до портата на гаража и я отворих широко. Въздухът ми се стори свеж и вкусен. Погледнах шишенцето с лекарства и се хвърлих във ваната.

Когато направих всичко, което трябваше да направя, в клозетната чиния плаваха повече от десетина неразтворими таблетки и множество празни обвивки от тях. Преброих останалите в шишенцето и започнах да се съмнявам, че ще оживея.

Дотътрих се до дома на Клуг, но Озбърн го нямаше. Едва успях да се върна вкъщи. Легнах и зачаках дали ще умра, или ще остана жив. На другия ден във вестника имаше съобщение. Озбърн се прибрал в дома си и продупчил шията си с изстрел от служебния пистолет. Съвсем късо съобщение. С полицаите това се случва често. Писмо не е оставял.

Качих се на автобуса, отидох в болницата и цели три часа се опитвах да изкопча разрешение за свиждане с Лиза. Нищо не стана. Не съм неин роднина, а лекарите категорично забраняват достъпа на външни лица. Когато се разпалих, възможно най-меко ми обясниха колко всъщност е зле тя. Хал не ми е казал всичко; лекарите се заклеха, че в главата й не е останала нито една нормална мисъл.

След два дни Лиза умря.

За моя изненада, била оставила завещание. Аз наследявам къщата на Клуг и цялото му имущество. Позвъних в компанията, която се занимава със събирането на стари вещи, и когато ми казаха, че автобусът^[1] вече тръгва насам, за последен път тръгнах към дома на Клуг.

На екрана на компютъра светеше същата фраза:

НАТИСНЕТЕ ENTER ||

Когато автобусът дойде, наредих да изнесат всичко до голи стени. После се върнах у дома и се захванах с нещата, които могат да имат някаква връзка с компютрите. Изхвърлих радиото, продадох колата и хладилника, микровълновата печка, миксера и електрическия часовник. Махнах дори електрическото одеало. Купих си газова печка, напълних гаража с дърва и повиках да почистят комина.

След време отидох в Пасадина и основах фондация на името на Лиза Фу в размер на седемстотин хиляди осемдесет и три долара и четири цента. Казах, че тези средства могат да бъдат изразходвани за всякакви изследвания, но в никакъв случай свързани с компютри. Сигурно са ме помислили за ексцентрично старче.

Тъкмо си бях въобразил, че опасността е минала, телефонът иззвъня. Дълго не се решавах да вдигна слушалката, но после разбрах, че е все едно — ще звъни докато не вдигна слушалката.

Няколко секунди се чуваха само сигнали, но вече трудно ще ме излъжат. Продължавах да държа слушалката до ухото си, след малко изчезнаха и сигналите. Остана само мълчание. Като се вслушаш напрегнато, чуваш онези далечни музикални призвънвания, каквито винаги живеят в телефонните кабели. Отзвуци от разговори на хиляди мили от мен. И още нещо, нещо далечно и студено.

Аз не знам какво са направили онези от Ен-Си-Ей. Не знам дали са го направили умишлено или ТО е възникнало само. Не знам дали изобщо имат някакво отношение към НЕГО. Но аз знам, че ТО е там, защото чувствах диханието на душата МУ в телефонните кабели. И започнах да говоря, внимателно подбирайки думите си:

— Аз не искам нищо да знам. Аз никому нищо няма да разкажа. Клуг, Лиза, Озбърн — всички те завършиха със самоубийство. Аз съм всичко на всичко един самотен човек и никому не създавам грижи.

Чу се прещракване. И сигнали.

 

 

Не беше трудно да махна телефона. Но да се махнат кабелите се оказа много по-трудно — телефонните компании смятат, че щом веднъж са ги сложили, то е завинаги. Дълго мърмореха, но когато започнах със собствените си ръце да ги измъквам, се съгласиха, предупреждавайки ме, че ще струва скъпо.

С електрическата компания беше по-трудно. Те изглежда смятат, че има такова правило: електричество във всеки дом. Съгласиха се да изключат подаването на електроенергия, но категорично отказаха да махнат кабелите към моя дом. Тогава се качих на покрива и с брадва изпотроших четири фута от перваза заедно с проводниците. Тогава събраха багажа си и се изметоха.

Изхвърлих лампите и всичко, което е свързано с електричеството. После с чук и секач в ръце се захванах със стените. Изтръгнах всички скрити проводници и обходих цялата къща с мощен магнит, за да не пропусна нито парче метал.

Много ме забавляваше мисълта, че когато вече няма да ме има, агентът по недвижими имоти ще рекламира моя дом така: „Забележителна къща — никакво електричество!“.

 

 

Сега живея спокойно. Както някога.

През деня работя в градината, вече е доста голяма.

Живея на свещ и керосинова лампа. Почти цялата си храна произвеждам сам. Доста дълго не можах да отвикна от таблетките, но в края на краищата успях и сега понасям пристъпите без лекарства.

Насред един огромен град аз изцяло се откъснах от околния свят. Нека компютърната мрежа расте без мен. Не знам дали това е опасно за обикновените хора, но ние се оплетохме в нея — аз, Клуг, Озбърн. И Лиза. Нас просто ни отпъдиха, както се отпъжда комар, без понякога дори да забележиш, че си го убил. Аз обаче останах жив.

Е, не знам дали за дълго.

Лиза ми разказа как компютърният сигнал може да проникне отвън у дома по електрическата инсталация. Имало нещо такова, което се нарича „носеща вълна“. Затова и трябваше да се избавя от електричеството.

Но за градината е нужна вода. Тук, в Южна Калифорния, рядко валят дъждове и аз просто не знам откъде ще вземам вода.

А вие как мислите, може ли ОНОВА да проникне в къщите по водопроводните тръби?