Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Press Enter, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмила Георгиева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- vixen_vixen(2008)
- Корекция
- Mandor(2008)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2023)
Преводът е със съкращения (Бел.Mandor).
История
- —Добавяне
- —Корекция на правописни грешки
Второто интересно събитие на седмицата стана ден по-късно — по пощата пристигна известие от банката. На моята сметка са постъпили три суми. Първата — обикновен чек от 487 долара от Комитета на ветераните. Втората сума в размер 392 долара и 54 цента — проценти от парите, които родителите ми завещаха преди петнайсет години.
Третата вноска бе направена на двайсто число, в деня, когато умря Клуг. 700 083 долара и 04 цента.
След няколко дена намина Хал Ланиер.
— Каква седмица! — изруга той, пльосна се на дивана и започна да разказва.
Оказва се, че в нашия квартал е регистрирана още една смърт. Писмата, изпратени от неизвестния компютър, са предизвикали много неприятности, особено след като полицията тръгнала да разпитва по домовете. Някои, усещайки, че примката се стяга, се покаяли за греховете си. Жената, дето развличала търговските агенти, когато мъжът й бил на работа, признала своята невярност и оня я застрелял. Сега лежал в пандиза. Това, разбира се, е най-лошото, но имало и дребни произшествия, от кавги до изпочупени стъкла. Според Хал данъчното управление възнамерява да направи в нашата махала специална проверка.
Помислих си за онези 700 083 долара.
И 04 цента.
Замълчах, но усетих как краката ми изстиват.
— Ти сигурно искаш да разбереш какво стана между нас с Бети — каза той накрая.
Не исках. Изобщо не исках да знам, но се опитах да изработя съответната физиономия.
— Всичко е свършено — рече, въздъхвайки доволно. — Имам предвид между мен и Тони. Разказах всичко на Бети. Няколко дни й беше кофти, но си мисля, че сега нашият брак е много по-здрав. — Той известно време мълча, греейки се на топлината на новите промени.
Искаше също да ми разкаже какво са научили за Клуг като ме покани на обед, но аз вежливо отказах и двете, като се позовах на болките от стари рани. И почти бях го изпратил, когато почука Озбърн. Влезе и Хал също остана.
Предложението ми за кафе беше прието с благодарности. Озбърн изглеждаше някак различно и в началото не можах да разбера защо — същата умора върху лицето… Впрочем, не. По-рано ми се струваше, че това е маска или цинизъм, присъщ на полицаите. Но този ден на лицето му наистина беше изписана умора. От лицето тя се спускаше на раменете и ръцете, минаваше в походката и в маниера на седене… Беше го обладало тежкото чувство за поражение.
— Все така ли ме подозират? — попитах.
— Искате да попитате дали ви е необходим адвокат? Не си струва да се притеснявате. Внимателно проверих всичко за вас. Завещанието на Клуг едва ли ще бъде прието сериозно, така че вашите мотиви изглеждат съмнителни. Според мен всеки от местните търговци на кокаин има много повече основания да ликвидира Клуг от вас. Искам само да попитам туй-онуй. Ако не желаете, можете да не отговаряте.
— Да опитаме.
— Не си ли спомняте да са го посещавали някакви необикновени хора? Хора, които идват или си отиват нощем?
— Единственото, което помня, са служебните коли. Пощенската, на „Федерал Експрес“, на компанията за доставка на стоки… Би могло наркотиците да идват с тях.
— И ние мислим така. Едва ли е работил на дребно. Може би е бил посредник — получава, предава…
— Има ли напредък в разследването? — попитах.
— Искате да знаете истината? Следствието е в безизходица. Никой в района дори не е подозирал, че Клуг разполага с цялата тази информация. Проверихме всички банкови сметки и никъде не открихме доказателства за шантаж. Не, съседите не се вписват в историята. Макар че ако Клуг беше останал жив, сега всеки от съседите би го хлопнал с удоволствие.
— Тъй е — рече Хал.
Озбърн се плясна по бедрото.
— Ако този мръсник беше жив, аз самият бих го убил — каза той. — Но сега си мисля, че никога не е бил жив.
— Не разбирам.
— Ако с очите си не бях видял труп… Пише, че не съществува, и е почти така. В електрогазовата компания изобщо не са чували за него. Клуг е включен в нейната линия, инкасаторът е снемал данните всеки месец, но компанията никога не му е изпращала някаква сметка. Същото и с телефона. В къщата му има огромен комутатор, произведен, доставен и монтиран от телефонната компания, но за това няма никакви сведения. Клуг няма сметка в нито една от банките на Калифорния — сигурно изобщо не му е трябвала сметка. Открихме около сто фирми, които са му продавали и доставяли какво ли не, пък после или са отмятали, че сметката е платена, или напълно са забравяли, че имат нещо общо с него. В някои банки са фиксирани чекове и сметки, но нито самите сметки, нито пък банките съществуват реално.
Озбърн се преметна в креслото и усетих колко всичко това го вбесява.
— Единственият, който има някаква представа за Клуг, това е доставчикът на хранителни продукти. От едно малко магазинче съвсем наблизо. Те нямат компютър, Клуг е плащал с чекове на банката „Уелс Фарго“. Там приемали чековете за разплащане, макар че никога не са и чували за Клуг.
Озбърн очакваше моята реакция и затова попитах:
— И всичко това е правил с помощта на компютри?
— Да. Това, че е прекарвал бакалницата, го разбирам. Но много по-често Клуг е прониквал направо в базовото програмно осигуряване и е изтривал всички данни за себе си. Енергийната компания никога не е получавала плащания нито с чекове, нито по друг начин, просто защото според нея нищо не е продавала на Клуг. Нито едно правителствено учреждение не знае и никога не е знаело нещо за Клуг. Всичко проверихме — от пощата до ЦРУ.
— Ами ако Клуг не е истинското му име?
— Може. Но във ФБР няма негови дактилоскопични отпечатъци. Рано или късно ще разберем кой е той, но това ни на йота няма да ни приближи до отговора на въпроса: убийство или самоубийство?
Озбърн призна, че го притискат да закрие следствието, или поне в онази част, която се отнася до смъртта Клуг, като го мине за самоубийство. Той обаче не вярва в тази версия. А що се отнася до втората половина от историята, разните машинации на Клуг, тяхното разследване ще продължи.
— Сега всичко зависи от онова водно конче — рече Озбърн.
— Още ли е тук това момиче? Каква е?
— Компютърна звезда от Калифорнийския технологичен. Свързахме се с тях, казахме им болките си и ето какво ни изпратиха.
Не беше трудно да се разбере, че Озбърн не чака някаква помощ от нейна страна.
Накрая успях да се отърва от тях. Когато вървяха по пътечката, хвърлих едно око към дома на Клуг — там стоеше сребристото ферари на Лиза Фу.
Изобщо нямаше смисъл да се мяркам там. Знаех го много добре, затова се захванах с вечерята. Когато си правя мусака по собствена рецепта, тя се получава по-добра, отколкото може да се предположи по названието. После излязох на двора за зеленчуци — докато откъсвах домати и си повтарях да не забравя да изстудя бутилка бяло вино, внезапно прозрях, че правя вечеря за двама. Тъй като нищо не правя прибързано, седнах да обмисля тази идея. Убедиха ме краката — за пръв път от цяла седмица бяха топли. Поех към Клуг.
Зад широко отворената врата нямаше решетка и си помислих колко странно и тревожно изглежда незатвореното, незащитено помещение. Спрях се на верандата, надникнах и викнах:
— Мис Фу?
Никой не отвърна. А миналия път, влизайки в този дом, открих труп.
Лиза Фу седеше на скамейка в профил към мен, подвила загорелите си крака, видях изправения и гръб и пръстите върху клавишите. Вдигна глава и лъсна зъби в усмивка.
— Някой ми каза, че името ви е Виктор Апфел.
— Да… Вратата беше отворена…
— Топло е — обясни тя и с пръсти разхлаби фланелката около шията си. — С какво мога да съм полезна?
— Ами… — Докато вървях в полумрака, ритнах нещо на пода. Оказа се плоска кутия, като онези, в които доставят големи поръчки пица. — Правех вечеря, та се сетих, че е достатъчна за двама и може би вие…
Млъкнах объркано, защото забелязах още нещо. В началото ми се стори, че е по къси панталони, всъщност обаче беше по фланелка и розови гащета от бански костюм. Не останах с впечатлението, че това я смущава.
— Ще вечеряме ли заедно?
Усмивката й стана още по-широка.
— С удоволствие — тя се изправи енергично и прелетя край мен, оставяйки след себе си лека миризма на пот и сладникав сапун. — Ще се върна след минута.
Огледах стаята, но всъщност мислех за Лиза. Вероятно е комбинирала пицата с пепси — на пода се въргаляха доста празни кутии. На коленете и на лявото й бедро забелязах доста дълбоки белези. Пепелниците бяха чисти… Клуг вероятно е пушел, Лиза — не… Докато вървеше, се очертаха стройни и яки прасци, а също и лек мъх около кръста, едва забележим на зелената светлина на екрана. Гледах жълтите странички от бележник, изписани по някакъв отдавна забравен начин, долавях мириса на сапун и си мислех за нейната загоряла кожа и лека походка.
Когато се върна, беше в джинси с подрязани крачоли, сандали и друга фланелка. На старата пишеше „БЪРОУЗ ОФИС СИСТЪМС“, на новата — чиста и ухаеща на свежо — бе нарисуван Мики Маус и замъкът на Снежанка, при това ушите на Мики се изтегляха назад по горния склон на гърдите й. Тръгнах подире й към улицата.
— Колко ми харесва вашата кухня! — рече тя.
Никога по-рано не съм обръщал внимание на обстановката тук. Кухнята сякаш е пренесена с машина на времето от страниците на „Лайф“ от началото на петдесетте. В ъгъла има стар хладилник, таванът е облицован с жълти плочки, каквито сега могат да се видят само в баните. И нито грам пластмаса. Вместо машина за миене на съдове — двойна мивка и телена сушилня. Най-новата вещ в банята — смесителната батерия — е купена преди поне петнайсет години. Аз обичам да си поправям нещата сам. Обичам да майсторя.
— Хлябът е направо прекрасен! — възкликна Лиза.
Сам го изпекох. Тя топеше соса с хлебна коричка и помоли за още. Доколкото знам, да се топи сос с коричка е признак на лошо възпитание, но това изобщо не ме вълнуваше — винаги съм правел същото. Впрочем, във всичко останало маниерите й бяха безупречни. Тя омете три порции мусака тъй, че нямаше нужда чинията да се мие. Останах с впечатлението, че едва удържа своя животински апетит.
— Сигурна ли сте, че не искате повече грах?
— Ще се пръсна — и тя доволно се потупа по корема. — Благодаря ви, мистър Апфел. Сто години не съм яла домашна гозба.
— Можете да ме наричате Виктор.
— Толкова обичам американската кухня.
— Не знаех, че има и американска. Имам предвид като китайската или… Американка ли сте?
— Разбирам ви, Виктор — и тя се усмихна. — Аз съм американска гражданка, но не съм родена тук… Извинете за минутка — клечка за зъби?
Пуснах водата и се захванах с чиниите. След малко Лиза се присъедини и започна да подсушава с кърпа чиниите, въпреки моите протести.
— Сам ли живеете?
— Да, откак родителите ми починаха.
— Не сте ли били женен? Можете да премълчите, ако това не ми влиза в работата.
— Ами. Никога не съм бил женен.
— За ерген се справяте отлично.
— Дълга практика. А мога ли и аз да питам?
— Може.
— Откъде сте? От Тайван?
— Езиците ми се удават. В къщи говорех на „пиджин америкън“, но тук бързо се научих да говоря правилно. Говоря също френски, е, доста кофти, четири-пет диалекта китайски, ама съвсем неграмотно, едва-едва виетнамски и знам тайски[1] точно толкова, че да кажа „Моя иска види американски консул, бързо, дявол вземе теб, ей ти!“.
Разсмях се. Последната фраза тя произнесе с подчертан акцент.
— Тук съм вече осем години. Досетихте ли се къде е „вкъщи“?
— Виетнам?
— Точно така. Сайгон.
— Пък аз ви сметнах за японка.
— Някой път ще ви разкажа за себе си… Виктор, а това зад вратата пералня ли е?
— Да.
— Ще ви попреча ли, ако изпера едно-друго?
Разбира се, не ми пречеше. Седем чифта джинси, някои с отрязани крачоли, и две дузини фланели с рисунки можеха да минат за момчешки гардероб, ако към тях нямаше още всякакви полупрозрачни работи.
След това отидохме в задния двор да се погреем на залязващото слънце и тя поиска да види градината ми — моята гордост. Когато се чувствам добре, прекарвам там по няколко часа, обикновено сутрин, при това цяла година. В Калифорния това е възможно.
Градината й хареса, макар да не беше в блестящ вид; последните дни прекарвах или в леглото, или във ваната, и вече бяха плъзнали плевели.
— Когато бях малка, също съм работила в градина — рече Лиза. — И две години на оризови плантации.
— Там сигурно е по-различно.
— И още как, дявол да го вземе! После няколко години не можех да погледна ориз.
Говорихме за разни неща. Не помня как точно подхванах, но й разказах, че съм воювал в Корея. Разбрах, че е на двайсет и пет и че рождените ни дни съвпадат, значи преди няколко месеца аз съм бил точно два пъти по-възрастен от нея.
Името Клуг се появи в разговора ни само веднъж, когато Лиза спомена, че обича да готви, но в дома на моя съсед това е напълно невъзможно.
— В гаража му има хладилник, наблъскан с всякакви замразени храни — каза тя. — В къщата има само една чиния, една лъжица, една вилица и една чаша. Плюс микровълнова печка — най-добрият модел, който може да се види в каталозите. И това е. Явно е бил особняк.
Лиза привърши прането едва привечер, сложи нещата в плетена кошница и тръгнахме към простора. Докато изтръсквах фланелките, разглеждах разните картинки и надписи. Понякога разбирах какво е, понякога не. Имаше рок-групи, карта на Лос Анджелис, снимки от сериала „Стар трек“. От всичко.
— А какво е това „Дружество L5“?
— Момчета, които искат да построят в космоса орбитални ферми. Попитах ги дали имат намерение да отглеждат ориз; казаха, че оризът не е подходяща култура за условията на безтегловност — и тогава купих тази фланелка.
— И колко общо имаш?
— О, четири или петстотин.
На другия ден по пощата дойде писмо от адвокатската кантора в Чикаго. Относно седемстотинте хиляди долара. Оказва се, че парите са ми приведени от арендна компания в Делауер, основана в 1933 година с цел да подсигури моята старост. Моите родители са били съоснователи. Дългосрочните вноски са си казали своето, на което се дължи и внезапният ми финансов възход. Данъците били изплатени.
Пълна дивотия! Моите родители никога не са имали толкова пари. Ако съм сигурен, че е работа на Клуг, ще върна парите. После реших, че след година, ако вече не съм зад решетките, ще дам тези пари за благотворителна дейност. Може би на Фонда за спасяване на китовете. Или на „Дружество L5“.
Цялата сутрин прекарах в градината, после отскочих до магазина за свинско и телешко, чувствах се отлично. Минавайки покрай сребристото ферари, се усмихнах — Лиза още не беше идвала да прибере изпраните дрехи. Снех ги от въжето, сгънах ги и поех към дома на Клуг.
— Аз съм — Виктор.
— Влизай.
Лиза седеше на същото място, но вече не така лекомислено облечена. Виждайки ме с кошницата, тя се плесна по челото и скочи да я вземе.
— Извинявай, Виктор. Аз…
— Нищо, не ми тежи. Освен това отново имам възможност да те поканя на вечеря.
Нещо като че ли пробягна по лицето й, но съвсем за миг. Или „американската“ кухня не й хареса, или готвачът…
— Разбира се, Виктор, с удоволствие. Дай панера. И вдигни, моля те, щорите, че тук е като гробница.
Лиза припряно се вмъкна в другата стая. Докато вдигах щорите, видях да пристига колата на Озбърн. Лиза се върна — на поредната фланелка се мъдреше реклама на магазин за фантастична литература. Под надписа се беше разположило трътлесто животно с космати краченца. Лиза погледна през прозореца и забеляза приближаващия Озбърн.
— И тъй, Уотсън — рече тя, — при нас е пристигнал инспектор Лестрейд от Скотланд Ярд. Моля ви, пуснете го.
Разсмях се и Озбърн впери в мен подозрителен поглед още щом влезе в стаята.
— Здравейте, Апфел — започна той. — Най-после разбрахме кой е всъщност Клуг.
— Патрик Уилям Хевин — подметна Лиза.
Озбърн зяпна и дълго стоя с увиснала челюст. За миг затвори уста, за да я отвори пак:
— Откъде знаете, дявол да го вземе?
Лиза ласкаво поглади компютъра.
— Получих тези данни сутринта, веднага щом постъпиха във вашата кантора. Във вашия компютър се е мушнала една мъничка хитра подпрограма, която ми прошепва на ушенцето всеки път, когато в донесенията се появи „Клуг“. Но за мен беше излишно, знаех всичко още преди пет дни.
— Тогава защо… защо не сте казали нищо?
— Не сте ме питали.
Няколко секунди се гледаха в упор. Нямам представа какви събития са предшествали тази конфронтация, но е повече от ясно, че двамата не се обичат. Сега Лиза спечели поредния рунд и това явно й харесваше.
— Ако си спомняте, бях поканена, защото вашите хора не можеха да се справят. Когато започнах, цялата система от програми беше вече разрушена и на практика парализирана. Вашите хора не успяха да направят нищо и вие решихте, че от мен поне няма да има вреда. А ако мога да стигна до кодовете на Клуг, без да разруша системата окончателно? Това и направих. Трябваше само да дойдете и да попитате. Щях да ви отрупам с разпечатки.
Озбърн слушаше внимателно. Може пък и да е разбрал грешката си.
— И какво разбрахте? Мога ли да погледна?
Лиза натисна няколко клавиша. На два дисплея — пред нея и пред Озбърн — се появи текст. Това беше кратка биография на Клуг/Хевин.
Бил е почти на моите години, но докато мен са ме гърмяли далеч от къщи, той старателно е правил кариера в едва-едва зараждащото се производство на компютри. Работил е във всички водещи изследователски центрове и бях изненадан, че самоличността му бе установена толкова трудно.
— Тези данни събрах много лесно — заразказва Лиза. — Първото, което трябва да знаете за Хевин, е, че сведения за него няма в нито една информационна система. Затова започнах да звъня на разни хора от цялата страна… Между другото, неговият телефонен комплекс е много интересен — за всяко отделно позвъняване се генерира нов изходен номер, тъй че не можете нито да позвъните втори път, нито пък да проследите откъде са ви звънили. Та значи аз започнах да звъня на всички големи специалисти в тази област от петдесетте и шестдесетте години и събрах цял куп имена. Оставаше ми само да разбера кой липсва в информационните досиета. Своята смърт Хевин е скалъпил през 1967 година, даже намерих съобщение за нея в стари вестникарски течения. Всички, които са познавали Хевин, са научили и за неговата смърт. Във Флорида има истински — на хартия — акт за раждане, но не намерих никакви други документи за личността му. В нашия реален свят той не е оставил никакви следи за себе си.
Озбърн прочете текста до края и вдигна очи.
— Прекрасно, мис Фу. И какво друго научихте?
— Разгадах някои от неговите кодове. Провървя ми, защото успях да вляза в базовата програма, която Хевин е направил, за да атакува чуждите програми. Използувах я против някои негови собствени трикове. Успях също да проникна във файла с ключовете и забележките къде и как да се използуват. Нещичко подразбрах, но това е само надводната част на айсберга.
Тя посочи мълчаливите метални „мислители“, разпръснати из цялата стая.
— Това, което виждате пред себе си, е най-хитрото електронно оръжие, създадено от човешка ръка. Системата е бронирана не по-зле от крайцер. И трябва да бъде такава, защото по света има изобилие от хитри охраняващи програми, които сграбчват неканения гост като хрътки и го държат в мъртва хватка. Ако все пак някак успеят да се вмъкнат дотук, с тях вече се разправя Клуг, но повечето дори не са подозирали, че той вече е разбил защитните им програми. Клуг е бил като крилата ракета — бърз, маневрен, летящ ниско и атакуващ едновременно от няколко страни. Разбира се, в наши дни големите информационни системи са защитени добре, използват пароли и много сложни кодове. Но Клуг е участвал в разработката на повечето от тях. Трябва да направиш дяволски хитра ключалка, че да не може да влезе онзи, който цял живот е правил ключалки. Клуг е помагал при инсталирането на множество големи системи и още тогава е поставял в програмното им осигуряване свои тайни информатори. Ако кодовете се сменят, компютърът сам уведомява за това друга надеждна машина, която по-късно Клуг ползва. Сякаш сте купили огромен, зъл, прекрасно дресиран пес да пази къщата, а на следващата нощ идва онзи, който го е дресирал, поглажда кучето по главата и обира къщата до шушка…
И тъй нататък в този дух. Когато Лиза говори за компютри, деветдесет процента от казаното не стига до мен.
— Искам да разбера някои неща, Озбърн — каза тя.
— Какво точно?
— Какво правя аз тук? Искате да развържа нещата около историята с Клуг? Или да приведа системата в такова състояние, че с нея да може да работи всеки грамотен човек?
Озбърн се замисли.
— Безпокои ме — допълни тя, — че постоянно попадам в секретни банки от данни. Тъй може в един прекрасен ден някой да ритне вратата и да ми сложи белезници. Вас това също трябва да ви притеснява; може на някои хора и организации да не им хареса, че в работите им си вре носа обикновено ченге от някакъв си отдел за борба с престъпността.
При тези думи Озбърн кимна.
— И какво да правя? Да ви убеждавам?
— Не, вашето разрешение ми е достатъчно. Дори не в писмен вид. Просто потвърдете, че одобрявате по-нататъшната ми работа.
— Чуйте какво ще ви кажа. Ако говорим за интересите на Лос Анджелис и щата Калифорния, то домът на Клуг изобщо не съществува. Тук няма парцел, защото не е фиксиран в документи. От гледна точка на закона това място просто го няма. И ако някой има правото да ви разреши да работите с материалите на Клуг, това съм аз, а аз продължавам да смятам, че тук е извършено убийство. Така че продължавайте.
— Гаранциите не са много надеждни — замислено рече Лиза.
— Толкова мога. И какво още намерихте?
Лиза се обърна към клавиатурата и зачука по клавишите. Заработи и принтерът. Като взе разпечатката, Озбърн имаше намерение да си тръгва, но не се сдържа да даде последни нареждания.
— Ако откриете някаква информация, че това не е било самоубийство, дайте ми я.
— О кей. Това не е било самоубийство.
В началото Озбърн не включи.
— Трябват ми доказателства.
— Имам ги, но едва ли ще ви свършат работа. Това тъпо предсмъртно писмо не е писано от Клуг.
— Откъде знаете?
— Разбрах го от първия ден, когато дадох на машината заповед да разпечата програмата, а след това сравних нейния стил със стила на Клуг. Тази програма не е негова. Тя е направена прекалено компактно, нито един излишен ред. Клуг си е избрал такъв псевдоним не без умисъл. Знаете ли какво значи „клуг“?
— Умен — вметнах аз.
— Буквално — да. Но и нещо… нещо прекалено сложно. Нещо такова, което работи изправно, но по непонятни причини. Ние тъй казваме — „да клугваш“ грешките в програмата.
— И какво?
— Програмите на Клуг са направо отвратителни. Там е фрашкано със сополи, които не си е направил труда да изчисти. Но е бил гений и неговите програми работят безупречно, макар че се чудиш как изобщо тръгват. Служебните подпрограми са така написани, че изтръпвах, когато трябваше да се оправям с тях. Гадна работа! Но истински доброто програмиране се среща толкова рядко, че неговите недоделки имат по-добър вид от онези пригладени тъпотии, които пишат посредствените в тоя занаят.
Подозирах, че от всичко казано Озбърн схвана точно толкова, колкото и аз.
— Накратко, вашето мнение е основано на стила на програмиране?
— Ъхъ. За жалост ще минат поне още десет години, докато съдът започне да приема тези неща сериозно, като анализа на почерка или дактилоскопията. Но ако разбирате от програмиране, един поглед ви е достатъчен — предсмъртното писмо е писано от някой друг и този някой, между другото, е дяволски силен. Писмото извиква завещанието като подпрограма, а то — завещанието — без съмнение е дело на Клуг. Там, така да се каже, е оставил отпечатъци и от двете си ръце. Последните пет години той е шпионирал съседите си заради едното удоволствие, влизал е във военни информационни банки, училищни записи, данъчни и банкови сметки. И е подслушвал телефоните в радиус три квартала! Чудовищно любопитство…
— Споменава ли някъде защо го е правил?
— Мисля, че просто е откачил. Бил е психологически неуравновесен и склонен към самоубийство, пък и всички тези таблетки с наркотици не са му давали здраве назаем. Той се е подготвял за смъртта и Виктор се оказал единственият достоен за неговото наследство. Ако не беше тази записка, бих повярвала, че Клуг се е довършил сам. Но тя не е писана от него, в това съм готова да се закълна.
В края на краищата се отървахме от Озбърн и аз отидох вкъщи да се занимавам с обяда. Когато всичко беше готово, дойде Лиза и отново с огромен апетит се нахвърли на яденето. После направих лимонада и се настанихме в моето малко патио[2] да гледаме как се сгъстява вечерта около нас.
Събудих се посред нощ, целия в пот. Седнах в леглото да обмисля събитията от изминалия ден. Изводите никак не ми харесваха, затова метнах халата отгоре си и по чехли тръгнах към дома на Клуг. Входната врата пак беше широко отворена, но аз въпреки това почуках. Лиза надникна от гостната.
— Виктор, случило ли се е нещо?
— Не съм сигурен — отвърнах. — Мога ли да вляза?
Тя кимна и хлътнах подир нея в стаята. До компютъра имаше отворена кутия пепси. Лиза седна на своята скамейчица и тогава забелязах, че очите й са зачервени.
— Случило ли се е нещо? — и тя се прозя.
— Сигурно трябва да поспиш.
Лиза повдигна рамене и кимна.
— Да-а. Все не влизам във фаза, сега съм в дневна кондиция. Макар че съм свикнала да работя по всяко време и дълго… Не си дошъл да ми кажеш това, нали?
— Не. Сигурна ли си, че Клуг е убит?
— Предсмъртното писмо не е писано от него. Следователно остава да е убийство.
— Дълго си мислех за какво биха могли да го убият. Никога не излизаше от дома си, значи са го убили заради нещо, което е направил тук със своите компютри. Честно казано, не знам какво точно правиш, но вероятно се ровиш в същите тези негови работи. А ако тези хора се върнат?
— Какви хора?
Обърках се. Опасенията ми не бяха оформени съвсем ясно и вероятно — не съвсем убедително.
— Не знам… Ти каза… за някакви организации…
— Значи си забелязал как реагира Озбърн? Той реши, че Клуг е попаднал на някаква тайна организация, или че са го ликвидирали хората на ЦРУ, когато е подразбрал нещо секретно…
— Не знам, Лиза, но се изплаших. А ако същото се случи и с теб?
Най-неочаквано тя се усмихна.
— Благодаря ти, Виктор. Не исках да призная пред Озбърн, но и мен това ме безпокои.
— И какво мислиш да правиш?
— Да продължа работата. Опитах се да измисля някакви мерки за сигурност, но после реших, че от това не можеш да избягаш, все едно…
— И все пак, нещо може да се предприеме.
— Имам пистолет, ако това имаш предвид. Но помисли — Клуг бе гръмнат посред бял ден. Никой не е забелязан да влиза в дома. И тъй: кой може да дойде денем, да застреля Клуг, да програмира предсмъртното писмо и да си отиде, без да остави никакви следи?
— Някой много опитен и хитър.
— Ето, виждаш ли. Толкова опитен и хитър, че аз едва ли бих могла да му попреча, ако иска да се справи с мен.
Бях потресен и от думите й и от равнодушието й към собствената й съдба.
— Тогава трябва да прекратиш всичко и да се махаш.
— А, това не. Няма да позволя да ме разкарват насам-натам — и в гласа й долових твърдост.
Можех да й кажа още нещичко, но се отказах.
— Поне затваряй вратата.
Тя се разсмя и ме целуна по бузата.
— Обещавам. И съм ти много задължена за грижата.
Почаках докато затвори вратата след мен и като чух щракването на бравата, закрачих по осветения от луната двор към къщи. По средата се сетих, че бих могъл да й предложа да пренощува в моята втора спалня или поне аз да остана в дома на Клуг. После реших да не го правя, защото може да ме разбере неправилно.
Едва в леглото разбрах с огорчение и с известно презрение към самия себе си, че тя има всички основания да ме разбере неправилно.
И то макар че съм два пъти по-възрастен от нея.