Метаданни
Данни
- Серия
- Бойно поле Земя (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Battlefield Earth III, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Снежана Йорданова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mandor(2001)
Източник: http://sfbg.us
Издание:
БОЙНО ПОЛЕ ЗЕМЯ: ЕДНА САГА ЗА 3 000 Г. ЧАСТ 3. 1993. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: от англ. Снежана ЙОРДАНОВА []. Формат: 18 см. Офс. изд. Страници: 500. Цена: 30.00 лв. ISBN: 954-422-021-6.
История
- —Корекция
- —Добавяне
4
Дни наред Гленканън бе разсъждавал върху това. Не можеше да спи спокойно, сънуваше кошмари.
В ушите му постоянно ехтеше гласът на неговия приятел: „Продължавай! Продължавай! Аз ще ги сваля! Продължавай напред!“ И после писъкът му, когато го удариха точно след като скочи от самолета. В съзнанието му се бе запечатала онази картина, когато видя на екрана разкъсаното тяло на приятеля си.
Гленканън имаше собствени записи от военния кораб, който бе изстрелял онези самолети. Имаше и снимки от чудовището отгоре.
Няма съмнение, беше самолетоносачът „Плен“ от клас-Страховит. От този кораб бяха разкъсали приятеля му.
Съжаляваше, че тогава не се върна въпреки заповедите. Двамата можеха да довършат толнепския нападателен кораб, беше абсолютно убеден. Но вместо това се подчини на заповедта.
Досега бе потискал желанието да се издигне и да разруши кораба, но почувства, че ако не го направи, целият му живот ще се превърне в кошмар.
По локалното радио чу ясният глас на Стормълонг, който каза на психлоски:
— Гленканън! Трябва да се върнеш! Заповядвам ти!
Гленканън го изключи.
Беше се качил на собствения Марк 32 на Стормълонг. Бяха го оставили като резерва при спешност. Бе пригоден за летене на големи височини, прозорците и вратите му се затваряха херметически. Имаше огромна огнева мощ и странични бомби, които можеха да разрушат половин град. Беше здраво брониран и можеше да издържи на жесток обстрел. И дори ако оръдията му не могат да пробият кораб от такъв клас, имаше други начини.
От земята не можеха да го последват. Всички останали Марк 32 бяха при Лейк Виктория, а тук използваха само отбранителни самолети. Не, не можеха да го последват. Не и на височината, на която щеше да се издигне.
Летеше все по-нависоко и по-нависоко. Намести маската си, за да се чувства удобно. След малко щеше да излезе от атмосферата.
„Плен“ бавно и плавно кръжеше в елипса на триста и петдесет мили над Кариба. Беше на петдесет мили над края на атмосферната обвивка. Реактивните му двигатели работеха, вече не се носеше в орбита.
На определени интервали от него излиташе самолет, стрелваше се към земята над определена цел, стреляше и се връщаше, за да го заредят отново с бомби. Един от тях го забеляза и се стрелна. Почти с презрение Гленканън го взе на мерник и натисна бутона за стрелба. Марк 32 потръпна от отката.
Толнепският самолет избухна в пламъци и се понесе към земята като комета.
„Плен“ го забеляза и се подготви да го посрещне. Капаците на оръдията мигнаха и дълги копия от пламъци промушиха небето над него. Едното се заби странично в Марк 32. Летателната кабина се сгорещи.
Гленканън се дръпна назад, където бе извън обхвата им.
Беше на двайсет и пет мили пред кораба и натисна съответните бутони върху пулта, за да се задържи в това положение. Точно извън обсега на толнепския кораб.
Настрои екраните си и започна да наблюдава.
Звездите ярко светеха в тъмнината отгоре, но той не ги забелязваше. Земята разстилаше гънките си под него, но той не я поглеждаше.
Цялото му внимание бе съсредоточено и погълнато от „Плен“.
Не след дълго корабът възобнови действията си. Вероятно сметнаха, че мисията на самолета е разузнавателна, а не нападателна. Ясно личеше арогантността на такъв кораб — в никакъв случай не им минаваше през ум, че нещо може да им навреди. Самолетите продължиха да излитат и кацат.
Гленканън забеляза, че точно преди да отворят огромните предни врати на хангарната палуба, отвън просветваше слаба светлина, сякаш за да предупреди приближаващите кораби да стоят на разстояние и да не застават пред кораба, тъй като той веднага след това се отваряше и изстрелваше самолет.
При всяко отваряне на хангара Гленканън изучаваше в уголемен вид на своя екран вътрешността му. Цялата палуба бе претъпкана със самолети. Забързани толнепи тичаха насам-натам, облечени в атмосферни екипи. Зареждаха самолетите с гориво и ги товареха с бомби. Бяха извадили много по-големи бомби от преди.
Вътрешното отделение стоеше отворено. Горивни капсули, вероятно течни газове, бяха пръснати из целия хангар. Толнепите бяха прекалено уверени и непохватни. Но какво можеше да се очаква от едни търговци на роби?
Гленканън насочи вниманието си към задния мост с форма на диамант. Там имаше две фигури, които се движеха напред назад. Единият не бе в униформа. Може би цивилен. Другият с униформена шапка май бе изцяло погълнат от цивилния. Не, не бяха нащрек.
Отново погледна към светлината отвън и към вратата на хангара. Засече времето. Изчисли собственото си положение спрямо вратата. На ръба на съзнанието си от време на време чуваше гласа на своя приятел: „Продължавай! Продължавай! Ще ги сваля! Продължавай напред!“
Точно това възнамеряваше да направи Гленканън — да ги свали!
За пръв път от много време насам Гленканън се чувстваше спокоен, отпуснат, уверен. И абсолютно непоколебим. Правеше точно това, което трябва.
Следващият път…
Светлината просветна!
Ръцете му бяха на пулта за управление.
Марк 32 се стрелна напред така бързо, че ускорението едва не го размаза на гърба на седалката.
От „Плен“ пробляснаха оръдия.
Огнени топки от оранжеви пламъци близнаха Марк 32.
Плъзна се право през отвора.
Точно като влезе, Гленканън натисна всички бутони на оръдията.
Експлозията можеше да се сравни само с изригващо слънце!
Джони и Стормълонг я видяха от екрана на едно оръдие извън купата. Видяха как самолетът влезе в хангара с бълващи оръдия.
Но за взрива не бяха нужни никакви екрани. Внезапният блясък огря смрачаващия се ден на петдесет мили. Бе болезнено за очите.
От празнотата над Земята не долетя никакъв звук. Но случилото се не бе неподвижно.
Гигантският самолетоносач започна да пада. Пламтяща дъга се описа на небосклона, отначало бавно, много бавно, но постепенно набра скорост.
След това навлезе в атмосферата и започна да гори още по-силно. Падаше надолу в небето, все по-бързо, все по-наблизо.
— Боже мой! — каза Стормълонг. — Ще падне в езерото!
Все по-бързо, все по-надолу, като огромна комета, обагрила небето.
Падаше под ъгъл.
Стормълонг бе напрегнал мускули, сякаш със силата на волята си можеше да отклони кораба от язовира към околните хълмове.
Приближаваше, ярка пламтяща развалина, движеща се с огромна скорост.
Цопна в езерото на пет мили от язовира.
Въздухът се нажежи от топлина. Чу се страховит гръм от удара.
Потоци вода се вдигнаха на хиляда стъпки във въздуха.
Водната повърхност се освети от взрива на неизбухналата до този момент част от гориво и муниции.
Към брега се втурнаха огромни вълни.
Изоставеното китайско село бе пометено без да остане и следа от съществуването му.
Взривната вълна удари задната част на язовира.
Водната вълна заля постройката, понесе останките й и полетя като могъщ водопад към предната част на язовира.
Земята потрепери.
Всички стояха, затаили дъх и вперили погледи към язовира. Дали целият няма да бъде отнесен?
Вълните утихнаха. Язовирът още беше на мястото си. Но оттам долиташе непознат звук.
Светлините продължаваха да светят. Генераторите работеха.
Залитайки, от електростанцията излязоха дежурните пазачи.
От изтичането на резервите вода, реката се бе препълнила и заливаше брегове, островчета, отнасяйки всичко със себе си.
От купола се втурнаха инженери.
Повечето от машините, оставени в близост до езерото, бяха пометени. Опитваха се да намерят летяща платформа.
Намериха една, наполовина потънала в брега. Освободиха я, изчистиха калта и полетяха.
Инженерите и един машинен оператор се понесоха над язовира.
Джони и Стормълонг застанаха до един самолет, готови да се притекат на помощ на инженерите. Гласовете им, на китайски, долитаха от едно миньорско радио.
Отгоре над купола атмосферният щит на ниво три все още цвърчеше от топлина. Часовоите влязоха в електроцентралата и намалиха атмосферния кабел до ниво едно.
Макар че язовирът бе дълъг сто и двайсет мили, нивото му видимо бе паднало.
Джони и Стормълонг се готвеха да излетят да видят какво са открили инженерите, но те се върнаха. Приземиха се и докладваха на Чонг-уон. От говора им личеше, че са развълнувани и притеснени. Джони отиде да види какво става.
— Казват, че язовирът не се е скъсал — преведе Чонг-уон. — Ставилата са счупени в цялата горна част, отнесени са част от бетонния мост за охраната и перилата. Но това не е нищо. Никъде не са открили пропуквания. Все пак в горния край на подпората на язовира, ей там от другата му страна, брегът явно се е разхлабил и изтича вода. Казват, че водата бързо предизвиква ерозия и може да стане по-страшно. Нивото на водата може дори да спадне толкова, че да не позволява на турбините да работят.
— С колко часа разполагаме? — попита Джони.
Чонг-уон ги попита. Можеха само да предполагат. Може би четири, пет. Ще направят всичко възможно да спрат водата и да запушат пробойната. Нямало достатъчно цимент. Целият далечен край на язовира изглежда се бе откъснал от брега. Бързали са да се върнат, за да започнат веднага работа.
От тунела изскочи Ангъс и запъхтян затича към Джони.
— Можем да започнем телепортирането! Стрелбата спря.
— Да, спря — каза Стормълонг, ужасен от саможертвата на Гленканън. — Но за колко ли?
— Поне ни даде време за телепортиране — тъжно каза Джони.