Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя III (16)

1

За пръв път през изминалата скучна и досадна година малкият сив човек бе заинтригуван и напрегнат. Макар че надеждата му бе чужда, в момента тя се бореше да се надигне в гърдите му. Все още слаба, но надежда.

Не го интересуваха страховитите пламъци, които бе видял и почти с безучастие наблюдаваше огромния мръсен облак, който се вдигна над земята.

Но онази моментна следа, която се бе появила на екрана му… Беше от телепортация. Следа, която вече не се надяваше да види.

Първата му реакция бе да разбере дали някой от военните мозъци в другите кораби не я е забелязъл. Напрегнато слушаше какво си говорят.

— Очевидно е станала ядрена експлозия — каза болбодът. Това за него обясняваше нещата. Протегна напред болезнено неприятното си лице, сякаш искаше да предизвика някой да го оспори.

Толнепският полу-капитан веднага предложи да слезе долу и да унищожи това място.

Ховинът смяташе, че въпросът е политически и се опита да въвлече малкия сив човек. Но той не взе никакво становище. Изчакваше да разбере какво мислят другите.

Обобщение направи супер-лейтенантът хокнер. Сложи монокъла на окото си и се смръщи срещу им:

— Вие май нещо не сте наясно с положението — каза той. — Разузнаването малко по-рано ни бе докладвало за някакви нощни нападатели, които изчезнали в местността. Съвсем очевидно е, че току-що станахме свидетели на кулминационната точка на политическа война. И бих казал, че правителството е сменено. Както по-рано ни бе известно, политическата сцена бе нестабилна. Някакви свещеници завзеха планетата — онези жълтите с робите. Но може би са загубили и са ги прогонили в храма им в южното полукълбо.

— Да! — избоботи болбодът. — Трябва веднага да идем там и да ги смачкаме!

Командирът на джамбичуите леко се засмя:

— Боя се, че няма да можете да разчитате на мен, любезни господа. Поне за момента. Погледнали ли сте към билото на планинския връх — онзи на запад от столицата?

Последва тишина и после изненадани викове.

Петнайсет бойни самолета и самолетоносачи тъкмо се издигаха и попаднаха в обхвата им.

— Били са в засада! — каза полу-капитанът.

— Ами — каза болбодът. — Общата им огнева сила не може да се мери с тази дори на един от нашите кораби.

— Могат да бъдат доста неприятни — каза джамбичуят с приспивния си глас.

Всички утихнаха. Изведнъж на екрана на малкия сив човек се появи лице. Беше Руф Арсбогър от „Среднощен Зъб“. Обаждаше се от толнепския боен кораб-самолетоносач „Плен“ от клас-Страховит.

— Ваше Височество — каза репортерът, — може ли да се възползваме от настъпилото затишие и да Ви попитаме за личната Ви реакция към създалата се ситуация?

Малкият сив човек бе винаги спокоен, никакви емоции. Каза само няколко думи, и то без да повишава глас:

— Махни се от екрана ми.

— О, да сър, Ваше Височество. Наистина, сър, Ваше Височество. Веднага, сър! — болното лице изчезна.

Малкият сив човек направи гримаса на отвращение и пак се върна към мислите си. Рано или късно военните щяха да стигнат до някакво заключение и да предприемат общи действия. Досега никой не бе споменал за телепортационната следа. Никой не бе стигнал до някакво логично заключение. Дали всеки от тях не се надяваше сам да спечели парите от наградата и да държи другите в неведение? Ще ги слуша. Това поне може да прави без никаква опасност.

Обединените сили промениха положението си в орбита, за да останат над местността. Наоколо в небето се появиха следи от двигателни пари и по каналите се разнесоха вътрешни заповеди. Подготвяха се.

Пръв ховинът спомена нещо, което със сигурност се въртеше в главите на всички — наградата.

— Тъкмо си мислех, че може би те са „онези“, но не знаят! В докладите се споменава за някакъв едър психло, който се е разхождал около платформа за телепортиране по-рано през деня.

— Е, ако е психло, не мислиш ли, че трябва да знае? — каза командирът на джамбичуите.

Намеси се и хокнерският супер-лейтенант:

— Дори глупакът да не е знаел, не му пречи той да е „онзи“.

— Но ако е бил „онзи“, щеше да знае — каза ховинът. — А не е знаел, значи не е той.

Към спора се присъедини четвърт-адмирала, като замислено поглаждаше зъба си.

— Тъй като в момента съществува вероятността те да са „онези“ — другите го погледнаха на екраните си с надеждата да разберат как е стигнал до това заключение — не виждам никаква причина защо да отлагаме. Можем веднага да нападнем и да пометем всичко.

— Но от друга страна — продължи четвърт-адмиралът в брилянтен изблик на логика — ако наистина те са „онези“, тогава те представляват изключителна опасност за нас и трябва да бъдат нападнати. И в двата случая просто нападаме, разделяме си плячката и изчезваме.

— А парите от наградата? — каза джамбичуят.

— Ами най-точно ще разберем — отвърна четвърт-адмиралът, — ако разпитаме подобаващо взетите затворници. Като главнокомандващ на обединените сили…

Последваха моментални протести. Бяха съгласни, че при всички случаи трябва да нападнат, да унищожат всичко и да изчезват. Но в никакъв случай не бяха съгласни, че четвърт-адмиралът е техен главнокомандващ!

Това се отрази доста зле на четвърт-адмирал Сноулетер. Тъй като Руф Арсбогър бе на борда, искаше да се представи във възможно най-добра светлина. А тези разногласия никак не се връзваха с намеренията му и това много го ядоса.

Последвалата кавга обещаваше да бъде продължителна и малкият сив човек се зае да наблюдава какво става долу.

Бе забелязъл малък конвой, препускащ на юг. Състоеше се от две звена. Първото, по-малкото, се спускаше по нещо, което приличаше на древна магистрала. Второто бе по-голямо, но се движеше почти със същата бързина. Отначало човек можеше да се заблуди, че второто преследва първото. Но сега се бяха събрали заедно на някакъв речен бряг, без да последва никаква битка. Вероятно бяха заедно.

В потока имаше много вода заради сезона и още щом пристигна първата група, извадиха водни помпи и се видяха някакви водни струи. Пръскаха колите и себе си.

Тази дейност не бе позната на малкия сив човек, затова той се консултира с някои справочници. Радиация! Срещу радиацията помагаше само обилно измиване с вода. Заради тежестта си частиците се отмиваха надолу. Значи онова наистина е било ядрена експлозия. Векове наред психлосите бяха потискали безмислостно всички, които се опитват да използват такива оръжия. Тази страница от военната история бе почти забравена.

Малкият сив човек повика офицера по комуникация да настрои по-добре екрана му. Долу имаше мараня и облаци и се виждаше трудно. Градът на север жестоко гореше и под облаците се виждаха отблясъци и пушек. Вятърът духаше от юг и макар че това оставяше района при реката чист, имаше и други смущения. А, беше заради повредилия се електропровод към старата мина. От него образът на екраните подскачаше и се размазваше.

Мина известно време, преди групата при реката да успее да се подреди. Какви бяха тези хора? Бегълци? Или остатъците от атакуващата сила?

И после го видя: под купола, който повдигнаха, имаше пулт за телепортационно управление.

Започна да сглобява откъслеците информация. Не знаеше защо и как, но битката и експлозията бяха свързани с телепортирането.

От време на време ту един, ту друг командир на кораб искаше неговото мнение. Отговаряше уклончиво. Поне веднъж няма да се опитва да помогне. Надяваше се и се молеше да не забележат пулта за управление долу.

В групата очевидно имаше ранени и за доста дълго време вниманието им бе отклонено от собствената им безопасност. Пултът си седеше там, целичък и открит.

Най-после шест бойни кораба долетяха и се приземиха. Освен тях от въздуха ги покриваха значително количество самолети.

Малкият сив човек не изпускаше от очи пулта. Най-после го покриха и го преместиха в един от бойните самолети.

Супер-лейтенантът хокнер изведнъж каза:

— Това, което вкараха в самолета, не беше ли пулт за телепортационно управление? Връщам записа.

Малкият сив човек притаи дъх. Не искаше да го видят. Беше се надявал, че дори да го видят, няма да го познаят.

Празни надежди.

— Наистина е пулт! — каза хокнерът.

Доста се бавеха с товаренето там долу. Някои от самолетите бяха почти празни. Два от тях бяха претъпкани. Малкият сив човек провери мощността им. Да, два от тези бойни самолети можеха да поемат цялата група.

Командирите бяха погълнати от дискусията си. Някои бяха виждали снимки на пултове. Вълнението се надигаше, все по-близка ставаше и представата за двеста хиляди кредита.

Групата долу изостави летящите платформи, помпите, крана и два ковчега. Шест бойни самолета отлетяха.

И след това направиха нещо много озадачаващо и объркващо. Вместо да се подредят в ред, започнаха да пресичат пътищата си един друг, да правят обиколки и да се стрелват нагоре-надолу. Бе невъзможно дори при връщане на записа да се разбере кой самолет кой е!

Четири от самолетите се приземиха. Кои четири? Кои бяха натоварените?

Командирите обсъждаха точно този въпрос. Връщаха записа няколко пъти, като търсеха отличителни белези. Невъзможно бе да се открие каквото и да било.

Изведнъж хокнерът реши проблема. Два от самолетите, взели само малка част от допълнителното въздушно прикритие, полетяха без да бързат — само с хиляда мили в час — в североизточна посока. Другите четири и по-голямата част от прикритието останаха при реката.

— Това е примамка! — извика супер-лейтенантът. — Искат да последваме групата, която тръгна на североизток!

Наблюдаваха какво става долу и се опитваха да отгатнат курса на групата. Ще заобиколят полюса и освен ако не спрат някъде другаде, ще идат при онзи храм в южното полукълбо. С тази скорост пътуването им ще трае около девет часа.

Сякаш, за да потвърдят подозренията на хокнера, останалите четири бойни самолета изведнъж се стрелнаха на северозапад. Летяха с две хиляди мили в час. Бързо пресметнаха най-вероятния им курс и се оказа някаква стара мина в област, която преди са наричали „Сингапур“.

— Ето това е — заключи хокнерът. — Докладите сочат, че в тази област е имало голямо раздвижване в последно време и са построили нещо, наподобяващо платформа. Носят този пулт в „Сингапур“.

Четвърт-адмиралът се опита да изрази несъгласие. Като по-висшестоящ офицер имал право да изисква подчинение. Обясни, че според него всичко трябва да е свързано с онзи храм. Причина за обяснението му бе, че мрази всякакви религии. Религиозните хора били фанатици, винаги разстройвали правителствата и трябва да бъдат смазвани. Това очевидно бе религиозен бунт и те имаха доказателства. Някакъв религиозен орден е въстанал срещу правителството на планетата и е откраднал пулта за управление. Тази планета е „онази“ и той им заповядва да атакуват храма.

Заповедта свърши работа. Обединените сили се насочиха с пълна съгласуваност на действията след сингапурската група.

Но мощният боен самолетоносач „Плен“ от клас-Страховит не ги последва.

Подтикван към самостоятелни действия от Руф Арсбогър, пред който стоеше примамливата перспектива да издаде специален брой на вестника и от своята бушуваща религиозна омраза, четвърт-адмирал Сноулетер насочи внушителния си кораб, чийто търбух бе пълен с бойни самолети, към Кариба.