Нелсън Демил
Играта на лъва (49)

48.

С Кейт се спогледахме, после се обърнахме към другите. Никой не беше много весел.

— Чист е — съобщи Еди.

Мъжът цивреше и по лицето му се стичаха сълзи. Ако някой все още си бе мислил, че това е Халил, цивренето окончателно разсейваше съмненията.

Роджър и Ким дойдоха в дневната и Ким каза, че отивала да предаде по радиостанцията на хората ни да продължат наблюдението.

Скот взе портфейла на мъжа, отвори го и попита:

— Как се казваш?

Пленникът се опита да се овладее и хлипането му прозвуча като смесица от изхрачване и сополивене.

Скот извади шофьорската му книжка и повтори:

— Как се казваш?

— Азим Рахман.

— Къде живееш?

Мъжът даде лосанджелиски адрес.

— Кога си роден?

И така нататък. Всички отговори бяха верни, което наведе пленника на мисълта, че ще го пратят да си върви по пътя. Грешка. Том започна да го разпитва за други неща, като например:

— Какво правиш тук?

— Моля ви, господине, дойдох да доставя пратка.

Роджър разгледа малкия пакет, но не го отвори, разбира се, защото можеше да съдържа бомба.

— Какво има вътре? — попита той.

— Не знам, господине.

Роджър се обърна към нас.

— Няма обратен адрес. Ще го оставя отзад и ще повикам сапьорски екип. — Той излезе и всички се поободрихме.

В дневната се появи Хуан. Азим Рахман навярно вече се чудеше защо всички тия типове с феберейски якета висят в къщата на господин Уигинс. Но може и да знаеше причината.

Погледнах Том и видях, че е загрижен. Да се държиш така с гражданин, местен или натурализиран, не беше добре за кариерата, да не споменавам за имиджа на ФБР. Напоследък не бе за предпочитане да се държиш така дори с незаконен имигрант. Искам да кажа, че всички сме граждани на света. Нали така? Сякаш прочел мислите ми, Том попита:

— Американски гражданин ли си?

— Да, господине. Положих клетва.

— Браво.

Том му зададе куп въпроси за квартала му в Западен Холивуд, на които Рахман явно отговори успешно. Оказа се, че дори знае кой е губернатор на Калифорния, което ме накара да заподозра, че е шпионин. Но после не успя да каже кой е неговият представител в Конгреса и заключих, че е обикновен гражданин.

Пак погледнах Кейт и тя поклати глава. В момента се чувствах адски скапано, както и всички останали. Защо нещата не вървяха според плана? А и на чия страна беше Господ?

Еди набра домашния номер, който й даде господин Рахман, и потвърди, че телефонният секретар отговорил: „Домът на Рахман“. Гласът звучал като на мъжа на пода, въпреки настоящото му емоционално състояние.

Тя обаче установи, че телефонният номер на службата за бързи доставки не работи. Аз отбелязах, че боята на буса изглежда нова. Всички погледнахме Азим Рахман.

Той разбра, че пак е на топа на устата, и поясни:

— Съвсем наскоро започнах тази работа. Преди около месец…

— Значи си написал номера на вратата с надеждата, че телефонната компания ще ти го даде, така ли? — попита Еди. — Толкова ли глупави ти изглеждаме?

Не можех да си представя как изглеждаме на господин Рахман от сегашната му перспектива. Перспективата се определя от положението ти и когато си на пода с белезници, заобиколен от въоръжени хора, гледната ти точка се различава от тази на типовете с патлаците. Господин Рахман не се отказа от своята версия, която общо взето изглеждаше правдоподобна, освен тая глупост с телефонния номер.

По всичко личеше, че сме пипнали честен имигрант, устремен към американската мечта, и че сме проснали нещастното копеле на пода с червена цицина на челото поради единствената причина, че е от Средния изток. Голям срам.

Господин Рахман започваше да идва на себе си.

— Бих искал да повикам адвоката си, моля — рече той.

Опа! Вълшебните думички. Ако заподозреният не пропее първите пет-десет минути, когато е в шок, така да се каже, никога да не проговори. Моите колеги не бяха действали достатъчно бързо.

— Освен мен тук всички са прависти — казах аз. — Говори с тях.

— Искам да повикам собствения си адвокат.

Не му обърнах внимание.

— Откъде си?

— От Западен Холивуд.

Усмихнах се и го посъветвах:

— Не се ебавай с мен, Азим. Откъде си?

Той се прокашля.

— От Либия.

Никой не каза нищо, но всички се спогледахме и Азим забеляза, че интересът ни към него се е възобновил.

— Откъде взе този пакет? — попитах го.

Той упражни правото си да не отговори.

Хуан се върна от буса и съобщи:

— Ония пакети май са вятър работа. Всички са увити в еднаква кафява хартия, с една и съща лепенка и дори са надписани с един и същ почерк. — Той погледна Азим Рахман. — Какви си ги сговнил?

— Господине?

Всички пак започнахме да заплашваме бедния господин Рахман със затвор, следван от депортиране, а Хуан дори му предложи ритник в ташаците, който либиецът отклони.

Господин Рахман даваше противоречиви отговори и навярно вече имахме достатъчно основания да го арестуваме официално. Виждах, че Том е склонен да го направи. Арестът означаваше прочитане на правата, адвокати и така нататък и беше настъпил моментът да действаме според закона — всъщност бе минал преди няколко минути.

Тъй като не се интересува толкова много от федерални процедури и от кариерата си обаче, Джон Кори можеше да си позволи някои свободи. Ако този тип беше свързан с Асад Халил, наистина щеше да е полезно да го научим. Незабавно.

След като изслушах достатъчно глупости, помогнах на господи Рахман да легне по гръб и го възседнах, за да съм сигурен, че ще привлека вниманието му. Той извърна лицето си настрани и аз казах:

— Погледни ме. В очите.

Либиецът се подчини и очите ни се срещнаха.

— Кой те прати тук?

Никакъв отговор.

— Ако ни кажеш кой те е пратил тук и къде е сега, ще те освободим, ако не ни кажеш бързо, ще те залея с бензин и ще те запаля. — Това, разбира се, бе физическа заплаха, но само като фразеологичен израз, който не биваше да се възприема буквално. — Кой те прати тук?

Господин Рахман мълчеше.

Перафразирах въпроса си под формата на предложение.

— Мисля, че трябва да ми кажеш кой те е пратил и къде е сега.

Трябва да спомена, че бях извадил глока си и кой знае защо, господин Рахман беше захапал дулото му.

Либиецът изглеждаше достатъчно ужасен. Федералните агенти в стаята, включително Кейт, вече се бяха отдръпнали и гледаха настрани.

— Ще ти гръмна скапания мозък, ако не отговориш на въпроса ми — информирах господин Рахман.

Очите му се разшириха и той започна да проумява, че между мен и другите има разлика. Не бе сигурен каква точно, но за да му помогна напълно да я разбере, аз забих коляно в ташаците му.

Арабинът изпъшка.

Проблемът е, че за да започнеш по този начин, трябва да си убеден, че човекът, чиито права нарушаваш, знае отговорите на зададените му въпроси и ще ти ги каже. Иначе, макар да бях на временен договор, щяха да ми разпорят гъза. Сръгах го пак, за да го окуража да сподели информацията си с мен.

Някои от колегите ми напуснаха стаята. Само Еди, Том и Кейт останаха да свидетелстват, че господин Рахман доброволно е съдействал и прочее.

— Виж, задник такъв — казах му, — можеш да излежиш остатъка от живота си в затвора, а може да те пратят и в газовата камера, като съучастник в убийство. Ясно ли ти е?

Той вече не смучеше дулото на пистолета ми, но все още отказваше да проговори.

Не обичам да оставям следи, затова натъпках носната си кърпичка в гърлото му и стиснах с пръсти ноздрите му. Изглежда, не можеше да диша през ушите и започна да се мята в опит да отхвърли моите деветдесет килограма от гърдите си.

Чух, че Том се прокашля.

Оставих господин Рахман малко да посинее, после му отпуших носа. Той си пое дъх навреме, за да отнесе още едно коляно в ташаците.

Наистина ми се искаше Гейб да е тук, за да ме наставлява, само че него го нямаше и не ми оставаше много време да се занимавам с тоя тип, затова пак стиснах ноздрите му.

Без да навлизам в повече подробности, господин Азим Рахман видя преимуществата на доброволното съдействие и прояви готовността си да сътрудничи. Извадих кърпичката си от устата му, помогнах му да седне и за пореден път го попитах:

— Кой те прати тук?

Той се разхлипа и разбрах, че наистина води вътрешна борба. Напомних му:

— Можем да ти помогнем. Можем да ти спасим живота. Ако не ми отговориш, ще те върна в скапания бус, за да отидеш при своя приятел и да обясниш нещата на него. Искаш ли? Искаш ли да отидеш? Ще те пусна.

Изглежда, че не искаше, затова пак го попитах:

— Кой те прати? Писна ми да ти задавам един и същ въпрос. Отговори ми!

Господин Рахим похълца още малко, пое си дъх, прокашля се и отвърна с едва доловим глас:

— Не знам как се казва… той… познавам го само като господин Пърлман, но…

— Пърлман ли? Евреин?

— Да… но не е евреин… говори на моя език…

Кейт вече държеше снимка в ръка и я тикна пред очите му. Господин Рахман дълго я гледа, после кимна.

Voilà! Нямаше да ме пратят в пандиза.

— Така ли изглежда сега? — попитах го.

Той поклати глава.

— Носи очила… има мустаци… косата му е сива…

— Къде е?

— Не знам. Не знам…

— Добре, Азим, кога и къде го видя за последен път?

— Аз… посрещнах го на летището…

— На кое летище?

— В Санта Моника.

— Със самолет ли е пристигнал?

— Не знам.

— По кое време го посрещна?

— Рано… в шест сутринта…

След като вече бяхме свършили с грубата част и свидетелят оказваше съдействие, в стаята се бяха върнали и шестимата агенти от ФБР и стояха зад господин Рахман, за да не го притесняват.

Тъй като бях осигурил доверието му, аз бях човекът, който щеше му задава повечето въпроси.

— Къде го отведе?

— Ами… отведох го… той искаше да отидем… и отидохме…

— Къде?

— Обикаляхме по крайбрежния път…

— Защо?

— Не знам…

— Колко време обикаляхте? Къде отидохте?

— Никъде… обикаляхме… около час или повече, после се върнахме тук и открихме отворен търговски център…

— Търговски център ли? Кой търговски център?

Господин Рахман отвърна, че не знаел, защото не бил оттук. Но Ким, която работеше във Вентура, го разпозна по описанието на либиеца и бързо излезе от стаята, за да свика войските. Обаче аз не се съмнявах, че Асад Халил не е кибичил цял ден в търговския център.

Върнах се на въпроса за летището.

— С буса ли го посрещна?

— Да.

— На главния терминал ли?

— Не… от отсрещната страна. В кафенето…

По-нататък се изясни, че господин Рахман чакал господин Халил в частния сектор на летището в Санта Моника, което ме наведе на мисълта, че престъпникът е пристигнал с чартърен самолет. Логично.

После, тъй като до вечерта нямало какво да правят, двамата либийски господа се разходили до океана и се върнали във Вентура, където господин Халил изразил желание да отиде на пазар, навярно за да похапне нещо и да си купи сувенири.

— Как беше облечен? — попитах Рахман.

— С костюм и връзка.

— Цвят.

— Тъмносив костюм.

— Носеше ли нещо? Багаж?

— Само сак, господине, от който се избави по пътя. Откарах го в един каньон.

Огледах се наоколо.

— Какво е каньон?

Том ми обясни. Звучеше ми тъпо. Обратно към Азим Рахман.

— Можеш ли да откриеш този каньон?

— Аз… не знам… сигурно… през деня… ще опитам…

— Сто на сто. Даде ли му нещо? Имаше ли пакет за него?

— Да, господине. Два. Но не знам какво е имало вътре.

Е, също като мен, всички в стаята навярно бяха изкарали общия курс по науката, наречена „пакетология“, затова попитах господин Рахман:

— Какви бяха пакетите — тежест, големина и така нататък?

Той описа обикновен кашон с големината на микровълнова фурна, само че бил лек, което ни наведе на мисълта, че може да е съдържал дрехи и документи. Пакетология.

Вторият бе по-интересен и страшен. Бил продълговат и тесен, тежък. Вътре определено нямаше вратовръзка.

Спогледахме се. Даже Азим Рахман знаеше какво е имало в този пакет.

Отново насочих вниманието си към свидетеля.

— Той освободи ли се от пакетите, или още са у него?

— Задържа ги.

За миг се замислих и заключих, че Асад Халил се е наконтил с нови дрехи, има нови лични документи и снайперистка пушка, разглобена в невинна наглед чанта.

— За да провериш дали господин Уигинс си е вкъщи ли те прати онзи човек?

— Да.

— Предполагам, разбираш, че това е Асад Халил, който уби пътниците на самолета в Ню Йорк.

Господин Рахман заяви, че не бил направил тази връзка, затова му обясних:

— Ако помагаш на този престъпник, ще бъдеш застрелян, обесен, изпържен на електрически стол, усмъртен с отровна инжекция или в газова камера. А може и да ти отсечем главата. Ясно ли ти е.

Стори ми се, че ще припадне. Продължих:

— Но ако ни помогнеш да заловим Асад Халил, ще получиш награда от един милион долара. — Малко вероятно. — Чул си по телевизията, нали?

Той ентусиазирано кимна и издаде факта, че е знаел кой е пътникът му.

— Е, господин Рахман, престани да се туткаш. Искам пълното ти съдействие.

— Разбира се, господине.

— Добре. Кой те нае да посрещнеш този човек на летището?

Либиецът се прокашля.

— Не знам… наистина, не знам… — Последва заплетено обяснение за загадъчен мъж, който преди около две седмици го заговорил на бензиностанцията в Холивуд. Оказа се, че господин Рахман всъщност работел там. Та човекът го помолил да помогне на техен сънародник и му предложил десет хиляди долара, десет процента в аванс, деветдесет процента накрая и така нататък. Класическо вербуване отстрана на разузнавач на някой нещастен хуй, който се нуждае от пари и има роднини в предишната си родина. Задънена улица, тъй като господин Рахман никога повече нямаше да го види, за да получи своите девет бона.

— Тези хора са щели да те убият — казах му аз. — Знаеш прекалено много. Разбираш ли?

Разбираше.

— Избрали са те от другите либийци, защото приличаш на Асад Халил, и са те пратили тук, за да видят дали го очаква капан. А не само за да провериш дали Уигинс си е вкъщи. Ясно ли ти е?

Той кимна.

— А я се погледни сега. Убеден ли си, че тези хора са ти приятели?

Либиецът поклати глава. Нещастното копеле изглеждаше ужасно. Стана ми съвестно, че съм забил колене в ташаците му и почти го задушавам. Но сам си го беше изпросил.

— Добре, а сега най-важният въпрос. Животът ти зависи от отговора. Кога, къде и как трябва да се свържеш с Асад Халил?

Той дълбоко си пое дъх.

— Трябва да му се обадя.

— Добре. Да му се обадим. Кой е номерът?

Азим Рахман продиктува цифрите и Том отбеляза:

— Това е клетъчен телефон.

— Да, аз му го дадох — потвърди господин Рахман. — Наредиха ми да купя два клетъчни телефона… другият е в колата.

Кейт бе взела мобифона, който имаше опция да идентифицира номера на абоната. Предположих, че същото се отнася за телефона на Асад Халил.

— Коя е телефонната компания на тези мобифони? — попитах либиеца. Той се замисли за миг.

— „Некстел“.

— Сигурен ли си?

— Да. Казаха ми да използвам „Некстел“.

Погледнах Том и той поклати глава, което означаваше, че не може да проследи разговор на „Некстел“. Всъщност беше трудно да се проследи всеки разговор по клетъчен телефон, макар че на Федерал Плаза 26 и Полис Плаза 1 разполагахме с едни устройства, които поне можеха да ти посочат общото местоположение, ако компанията бе „АТ&Т“ или „Бел Атлантик“. Приятелите на господин Рахман очевидно не бяха обърнали внимание на примамките и обещанията на големите оператори и се бяха възползвали от услугите на малка фирма, номер, известен в бранша като „прееби федералните“. Тези хора не бяха толкова тъпи, колкото някои техни сънародници.

Беше време да променя отношението към господин Рахман, затова Том му свали белезниците. Либиецът разтри китките си и ние му помогнахме да се изправи. Настанихме го на хубаво кресло и Ким отиде в кухнята да му донесе кафе.

Бяхме малко по-оптимистично настроени, макар почти да нямаше вероятност Азим Рахман да баламоса Асад Халил, че в дома на Уигинс всичко е наред. Обаче човек никога не знае. Може да се върже даже интелигентен тип като него, ако е вманиачен по някаква цел, например да убие някого.

Ким се върна с кафето и господин Рахман отпи една глътка. Добре, край на почивката.

— Погледни ме, Азим — казах на нашия федерален свидетел. — Уговорихте ли се за някаква кодова дума, с която да му дадеш да разбере, че има опасност?

На лицето му се изписа такова изражение, все едно бях тайната на вселената.

— Да. Така е. Ако съм… както съм сега… трябва да вметна разговора думата „Вентура“. — Той ни даде пример с изречен както правехме едно време в училище: — Господин Пърлман, доставих пратката във Вентура.

— Добре, внимавай да не споменаваш тази дума, иначе ще се наложи да те убия.

Либиецът енергично кимна.

Еди отиде в кухнята да вдигне слушалката на телефона, всички изключиха мобифоните си и ако в къщата имаше куче, някой щеше да го изведе на разходка.

Погледнах си часовника и видях, че господин Рахман е тук от двайсетина минути, което не бе достатъчно, за да събуди подозренията на Халил.

— Кога трябва да се обадиш? — попитах го.

— Уговорихме се да доставя пратката в девет часа, после да обикалям с буса десет минути и да му позвъня.

— Добре, кажи му, че си обикалял из квартала, докато намериш адреса. Дълбоко си поеми дъх, отпусни се и си мисли за хубави неща.

Господин Рахман потъна в медитация.

— Гледаш ли „Досиетата Х“? — попитах го.

— Стори ми се, че чувам Кейт да изпъшква.

Той се усмихна.

— Да, гледам ги.

— Добре. Скъли и Мълдър работят във ФБР. Също като нас. Харесваш ли Скъли и Мълдър?

— Да.

— Те са добри хора. Нали така? И ние сме добри хора. — Либиецът прояви достатъчно любезност, за да не повдига въпроса, че съм го ритал в ташаците. Стига да не го забравеше.

— И ще се погрижим да се преместиш да живееш на някое хубаво място — уверих го аз. — Мога да те измъкна от Калифорния. Женен ли си?

— Да.

— Деца?

— Пет.

Зарадвах се, че си е осигурил потомство, преди да се срещне с мен.

— Чувал си за програмата за защита на свидетелите, нали?

— Да.

— И ще получиш малко пари. Знаеш го, нали?

— Да.

— Добре. Трябва ли да се срещнеш с онзи човек, след като се чуете по телефона?

— Да.

— Чудесно. Къде?

— Където каже той.

— Ясно. Уговорете се за мястото на срещата. Разбра ли?

Не получих ентусиазиран отговор и го попитах:

— Щом е трябвало само да дойдеш и да провериш дали Уигинс си е вкъщи и дали полицията не е поставила капан, защо Халил иска да се срещнете пак?

Господин Рахман нямаше представа и аз му обясних.

— Защото иска да те убие, Азим. Знаеш прекалено много. Разбираш ли?

Господин Рахман мъчително преглътна и кимна. Имах добра новина за него.

— Този човек ще бъде заловен и повече няма да те безпокои. Ако ни помогнеш, ще те заведем на обяд в Белия дом и ще се запознаеш с президента. После ще ти дадем парите. Става ли?

— Става.

Отведох Том настрани и тихо го попитах:

— Някой тук знае ли арабски?

Той поклати глава.

— Във Вентура никога не е имало нужда от такъв агент. Хуан обаче знае испански.

— Почти същото. — Върнах се при Рахман. — Добре, набери номера. Разговаряй на английски. Но ако не можеш, моят приятел Хуан разбира малко арабски, така че внимавай в картинката. Набирай.

Азим Рахман дълбоко си пое дъх и пак се прокашля.

— Трябва да изпуша една цигара.

Мамка му! Чух няколко изпъшквания.

— Някой да има цигари? — попитах.

— Аз си имам — каза либиецът.

— Не можеш да пушиш от своите, приятел — осведомих го.

— Защо да не…

— Защото може да са отровни. Нали си гледал „Досиетата Х“.

— Отровни ли? Не са отровни.

— Разбира се, че са. Забрави за цигарите.

— Трябва да изпуша една цигара. Моля ви.

Познавам това усещане. Обърнах се към Том.

— Ще изпуша една от неговите.

Той извади цигарите на Азим — не бяха „Кемъл“ — и прояви необичайна смелост, като захапа една от тях и щракна със запалка.

— Ако са отровни и ми стане нещо — каза Том на арабина, — моите приятели ще…

— Ще те нарежем на парчета с ножове и ще нахраним с теб кучетата — подсказах му аз.

Азим ме погледна.

— Моля ви. Искам само една цигара.

Том запали, дръпна, закашля се, не умря и подаде цигарата на Азим, който я изпуши до средата, без да се строполи на пода.

— Добре, приятел — казах аз. — Време е да се обадиш. Говори на английски.

— Не знам дали ще мога. — Докато набираше, Рахман отново дръпна от цигарата и изтръска пепелта в чашата си. — Ще опитам.

— Направи всичко възможно. И гледай да разбереш къде трябва да се срещнете.

Всички чухме как телефонът започва да звъни, после либиецът каза:

— Таненбаум се обажда.

Таненбаум ли?

— Извинете, че се забавих.

Рахман се заслуша и внезапно изражението му се промени. Той погледна към нас и каза нещо. Нямам представа какво, защото бе на арабски.

Азим продължи на родния си език, като безпомощно свиваше рамене. Обаче Хуан беше печен и се престори, че го слуша, като кимаше и дори ми шепнеше разни неща на ухото. Например:

— Какво казва, мамка му?

Срещнах погледа на господин Рахман, промълвих думата „Вентура“ и прокарах показалец по гърлото си, което и на английски, и на арабски означава едно и също.

Въпреки пропуските в познанията ни всички разбирахме, че господин Халил поставя господин Рахман на мястото му. Нашият свидетел започна да се поти. Накрая притисна мобифона към гърдите си и просто каза:

— Иска да приказва с новите ми приятели.

Никой не отговори.

Господин Рахман изглеждаше извънредно нещастен.

— Съжалявам. Опитах се. Този човек е прекалено умен. Помоли да натисна клаксона на буса. Той знае. Не съм му казал. Моля ви. Не искам да говоря с него.

Взех мобифона от ръката му, обадих се на Асад Халил и мило казах:

— Ало? Господин Халил?

Отвърна ми дълбок глас.

— Да. А вие кой сте?

Не е здравословно да съобщаваш името си на терористи.

— Приятел на господин Уигинс.

— Нима? А къде е господин Уигинс?

— Наблизо. А вие къде сте, господине?

Той се засмя. Ха, ха.

— И аз съм наблизо.

Бях усилил звука и държах мобифона на разстояние от ухото си. Към мен се бяха наклонили седем глави. Всички се интересувахме какво има да ни каже Асад Халил, но в същото време се вслушвахме за звуци, които да издадат къде се намира.

— Защо не дойдете в дома на господин Уигинс? Бихте могли да го почакате тук.

— Навярно ще го почакам другаде.

Този тип беше хитър. Не исках да го изпусна, затова устоях на изкушението да го нарека ебач на камили. Усетих, че сърцето ми се е разтуптяло, и си поех дъх.

— Ало? Чувате ли ме?

— Да — отвърнах. — Искате ли да ми кажете нещо?

— Възможно е. Но не зная кой сте.

— Аз съм от Федералното бюро за разследване.

Мълчание, после:

— Имате ли си име?

— Джон. Какво искате да ми кажете?

— Какво искате да знаете, Джон?

— Ами, струва ми се, че знам почти всичко. И точно затова съм тук. Нали така?

Той се засмя. Не обичам, когато боклуците ми се хилят.

— Ще ви кажа някои неща, които може и да не знаете.

— Добре.

— Както ви е известно, казвам се Асад, от рода Халил. Някога имах баща, майка, двама братя и две сестри. — После ми изреди имената им и още някои подробности за семейството си, като завърши с думите: — Сега всички те са мъртви.

Халил продължи да говори за нощта на 15 април 1986-та, като че ли споменът все още бе жив пред очите му, както предполагах и беше. Накрая каза:

— Американците убиха цялото ми семейство.

Погледнах Кейт и си кимнахме. Бяхме се досетили за това, макар, че вече нямаше значение. Отвърнах му:

— Съчувствам ви и…

— Нямам нужда от вашето съчувствие. Цял живот съм мечтал да отмъстя за семейството и страната си.

Разговорът щеше да е труден, тъй като нямахме почти нищо общо, но исках да го задържа на телефона, затова използвах методите, които знам от курса по водене на преговори с похитители.

— Разбирам ви. Може би сега е моментът да разкажете на света своята история.

— Не още. Историята още не е приключила.

— Ясно. Е, когато приключи, сигурен съм, че ще искате да ни разкажете подробностите, а ние с удоволствие ще ви предоставим възможност да го направите.

— Нямам нужда от вашата възможност. Аз сам решавам какво да правя.

Дълбоко си поех дъх. Обичайните глупости, изглежда, не действаха. Но опитах пак.

— Вижте, господин Халил, бих искал да се срещнем, да поговорим лично, насаме…

— С радост ще се съглася да се срещнем насаме. Някой ден.

— Какво ще кажете за днес?

— Друг път. Някой ден може да дойда в дома ви, както отидох в домовете на генерал Уейклиф и господин Грей.

— Обадете се, за да ме предупредите.

Той се засмя. Хм, тоя задник ме разиграваше, но нищо. Част от работата. Не вярвах, че това ще доведе донякъде, но щом Халил искаше да си приказваме, нямаше проблем.

— Как смятате да напуснете страната, господин Халил?

— Не знам. Вие какво предлагате?

Задник.

— Какво ще кажете да ви отведем със самолет до Либия в замяна на някои хора там, които бихме желали да дойдат тук?

— Нима предпочитате да хванете някой друг вместо мен?

Прав си, задник.

— Но ако ви заловим, преди да сте напуснали страната, няма да ви предложим добра сделка.

— Обиждате ме. Лека нощ.

— Почакайте. Знаете ли, господин Халил, вече съм в този бизнес над двайсет години и вие сте… — най-гадният боклук — най-интелигентният човек, с когото съм си имал работа.

— В сравнение с вас всеки изглежда интелигентен.

Още малко и щях да изгубя самообладание. Дълбоко си поех въздух.

— Например това да организирате онова убийство във Франкфурт, за да си помислим, че сте там.

— Това беше хитро, да. Но не чак толкова. И ви поздравявам за това, че продължавате да държите журналистите в неведение или може би самите вие не сте знаели нищо?

— Е, по малко и от двете. Само за протокола, господин Халил очистили ли сте — предполагам, че бихте се изразили така, — още някого, за когото не знаем?

— Всъщност да. Един служител в мотел край Вашингтон и друг на една бензиностанция в Южна Каролина.

— Защо?

— Видяха лицето ми.

— Разбирам. Ами, добре… но жената, която е пилотирала самолета ви до Спрус Крийк, също ви е видяла.

Последва продължително мълчание.

— Значи знаете някои подробности — каза накрая Халил.

— Естествено. Джамал Джабар. Юсеф Хадад на борда на пътническия самолет. Защо не ми разкажете за пътуванията си и за хората, които сте срещнали?

Нямаше проблем. Той подробно ми описа странстванията си с кола и самолет, хората, които бе срещнал и убил, местата, където беше отсядал, нещата, които бе правил и виждал, и така нататък. Помислих си, че бихме могли да го пипнем, ако успеем да определим фалшивата му самоличност, но Халил прати надеждите ми по дяволите, като каза:

— Имам нови документи и ви уверявам, че нищо не може да ми попречи да напусна страната.

— Кога заминавате?

— Когато реша. Разбира се, съжалявам, че не успях да видя господин Уигинс. Що се отнася до полковник Калъм, дано да страда и да умре в мъки.

Мили Боже! Какъв хуй! Ядосах се.

— Можете да ми благодарите, че спасих живота на Уигинс — казах аз.

— Нима? А кой сте вие?

— Нали ви казах. Джон.

Той замълча за миг, после повтори:

— Лека нощ…

— Почакайте. Имам много време. Всъщност казах ли ви, че бях един от първите федерални агенти на борда на оня самолет?

— Наистина ли?

— Знаете ли какво се питам? Питам се дали сме се виждали.

— Мислите ли, че е възможно?

— Възможно е.

— Искам да кажа, вие носехте син гащеризон на „Трансконтинентал“. Нали така?

— Да.

— Е, аз бях човекът със светлокафявия костюм. С мен беше онази хубава блондинка. — Намигнах на Кейт. — Помните ли ни?

Халил не отговори веднага, после каза:

— Да. Аз стоях на спиралното стълбище. — Той се засмя. — Вие ми казахте да напусна самолета. Благодаря.

— Проклет да съм. Значи сте били вие? Светът е малък.

Господин Халил пое топката.

— Всъщност видях снимката ви във вестниците. Вие и жената. Да. И името ви се споменаваше в заповедта, която открих в клуб „Конквистадор“. Господин Джон Кори и госпожа Кейт Мейфилд.

Разбира се.

— Браво! — Голям хуй.

— Всъщност, господин Кори, струва ми се, че ви сънувах. Да сънувах ви… по-точно усещах вашето присъствие.

— Без майтап? Забавлявахме ли се?

— Вие се опитвахте да ме заловите, но аз бях по-умен и по-бърз от вас.

— Аз пък сънувах точно обратното. Знаете ли, наистина бих искал да се срещнем на по чашка.

— Не пия.

— Да, не пиете алкохол. Пиете кръв.

Той се засмя.

— Да, всъщност наистина облизах кръвта на генерал Уейклиф.

— Вие сте психически разстроен ебач на камили. Знаете ли го?

Халил се замисли.

— Навярно наистина ще се срещнем, преди да си замина. Ще ми е много приятно. Как да ви открия?

Дадох му номера в АСЧ.

— Обадете се по всяко време. Ако ме няма, оставете съобщение и ще ви потърся.

— Ами домашният ви номер?

— Няма да ви трябва. Почти непрекъснато съм на работа.

— И моля ви, предайте на господата Рахман и Уигинс, че някой ще ги посети.

— Можеш да забравиш за това, приятел. А, между другото, когато те пипна, ще ти натикам ташаците в устата, после ще ти откъсна главата и ще се изсера в гърлото ти.

— Ще видим кой кого ще пипне, господин Кори. Предайте моите почитания на госпожа Мейфилд. Приятен ден.

— Майка ти се е чукала с Кадафи. Затова Муамар е убил баща ти в Париж, тъпако… — Връзката бе прекъснала. Известно време само държах слушалката и се опитвах да се овладея. Около мен цареше пълна тишина.

— Чудесно се справи — каза накрая Том.

— Да. — Излязох от дневната, отидох в стаята с телевизора, където бях забелязал барче, и си налях няколко пръста скоч. Дълбоко си поех дъх и го изпих до дъно.

Кейт се приближи до мен и тихо попита:

— Добре ли си?

— Ще се оправя. Искаш ли да пийнеш?

— Да, но не, благодаря.

Налях си още едно и се зазяпах в пространството.

— Мисля, че можем да тръгваме — каза тя.

— Къде?

— Ще намерим мотел във Вентура и утре ще отидем в лосанджелиското оперативно бюро. Все още имам приятели там и искам да те запозная с тях.

Не отговорих.

— После ще те разведа из Лос Анджелис, ако искаш. След това се връщаме в Ню Йорк.

— Той е тук. Някъде съвсем близо.

— Зная. Затова ще поостанем няколко дни и ще видим какво ще се случи.

— Искам да се проверят всички фирми за автомобили под наем, либийската общност да се обърне с главата надолу, да се наблюдават всички пристанища и летища, мексиканската граница да се постави под…

— Джон, всичко това ни е известно. Вече се работи по въпроса.

Също като в Ню Йорк.

Седнах и отпих от уискито.

— По дяволите!

— Виж, ние спасихме живота на Уигинс.

Изправих се.

— Отивам да поизпотя Рахман още малко.

— Той не знае нищо повече и ти го знаеш много добре.

Пак седнах и допих скоча.

— Да… е, идеите ми май се изчерпаха. — Погледнах я. — Ти какво мислиш?

— Мисля, че е време да оставим тези хора да си вършат работата.

— Да вървим.

Станах.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да си поиграем с лепилната пушка?

Тя се засмя. По-скоро въздъхна от облекчение — все едно някой, когото харесва, се е държал странно и после пак е станал нормален.

— Добре — отстъпих аз. — Да се махаме.

Върнахме се в дневната, за да се сбогуваме. Рахман беше изчезнал някъде и всички бяха увесили носове.

— Обадих се на Чък да ви откара в някой мотел — каза ни Том.

В този момент мобифонът му иззвъня и всички млъкнаха. Той вдигна телефона към ухото си, заслуша се, после отвърна:

— Добре… добре… не, не го спирайте… ние ще се заемем. — Том затвори. — Елууд Уигинс се прибира. В колата с него има жена. Ще останем в дневната и ще изчакаме. Уигинс и приятелката му да влязат в къщата — през гаража или входната врата. Когато ни видят…

— Всички ще извикаме: „Изненада!“ — предложих аз.

Том се усмихна.

— Не става. Аз ще го успокоя и ще му обясня положението.

Не обичам, когато припадат или се хвърлят да бягат. Често се случва да те помислят за инкасатор.

Така или иначе, нямаше нужда да присъствам на този вълнуващ момент, но после реших, че с удоволствие ще се запозная с Чип Уигинс, просто за да задоволя любопитството си и да видя как изглежда. Убеден съм, че Господ се грижи за своите най-безгрижни творения.

След няколко минути чухме, че на отбивката спира кола, вратата в гаража се отвори, после вратата на кухнята.

Господин Уигинс започна да търси нещо и отвори хладилника. Накрая каза на приятелката си:

— Откъде се е взела тази храна? — После: — Чии са тия бейзболни шапки? Хей, Сю, на шапките пише ФБР.

— Мисля, че тук има някой, Чип — отвърна тя.

По какво позна, пиленце?

— Да — съгласи се Чип, като навярно се чудеше дали не е попаднал в чужда къща.

Ние търпеливо чакахме господин Уигинс да влезе в дневната.

— Остани тук — рече той. — Ще проверя.

Чип Уигинс се появи на прага и се закова на място.

— Не се плашете — каза Том и протегна служебната си карта. — ФБР.

Чип Уигинс погледна четиримата мъже и четирите жени в дневната си.

— Какво…

Носеше дънки, тениска, туристически обувки и изглеждаше загорял и във форма. Младееше. Всеки в Калифорния изглежда загорял, във форма и младее, освен хора като мен, които просто минават оттук.

— Господин Уигинс — каза Том, — бихме искали да поговорим с вас.

— Какво става, по дяволите?

Приятелката му надникна в дневната.

— Какво има, Чип?

Той й обясни откъде са дошли феберейските шапки.

След около минута Еди отведе жената в стаята с телевизора. Чип седна и се поотпусна. Между другото, гаджето му беше трепач, но аз не й обърнах внимание.

— Господин Уигинс — започна Том, — отнася се за операцията, в която сте участвали на петнайсети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста.

— Мамка му!

— Позволихме си волността да влезем в дома ви, тъй като знаехме, че в района има либийски терорист…

— Мамка му!

— … който се опитва да ви открие.

— Мамка му!

— Овладяхме положението, но се боя, че ще се наложи да ви помолим да си вземете отпуска и да отидете на почивка.

— Какво?!

— Този човек все още е на свобода.

— Мамка му!

Том му разказа някои неща.

— Страхувам се, че имаме лоша новина за вас. Някои пилоти от вашата ескадрила са били убити.

— Какво?!

— Убити от Асад Халил. — Той му подаде снимка на Халил. Чип я разгледа и я остави.

— Кого е убил?

— Генерал Уейклиф и жена му… — започна Том.

— О, Господи… Тери е мъртъв? И Гейл?…

— Да. Съжалявам. Освен това Пол Грей, Уилям Садъруейт и Джеймс Маккой.

— О, Господи!… Мамка му!…

— И както навярно знаете, през януари полковник Хамбрехт е бил убит в Англия.

Чип се овладя и най-после осъзна колко малко е оставало да се срещне със смъртта си.

— Майка му стара… — Той се изправи и се огледа, сякаш търсеше терориста. — Къде е тоя тип?

— Опитваме се да го арестуваме — увери го Том. — Можем да останем тази нощ тук, макар да не смятам, че ще се появи. Можем и да ви изчакаме да си съберете багажа и да ви придружим…

— Махам се.

— Чудесно.

Чип Уигинс за миг дълбоко се замисли, навярно за пръв път от доста време насам, после каза:

— Ако щете вярвайте, но винаги съм знаел… Искам да кажа, оная нощ казах на Бил, след като бяхме хвърлили бомбите и се връщахме… казах му, че ония копелета няма да го оставят така… о, мамка му… Бил мъртъв ли е?

— Да.

— Ами Боб? Боб Калъм?

— Поставен е под охрана.

— Защо не го посетите? — предложих аз.

— Да… добра идея. В Академията на военновъздушните сили ли е?

— Да. Така ще можем да пазим и двама ви. — Пък и беше по-евтино.

Е повече нямаше смисъл да висим тук, затова ние с Кейт се сбогувахме с другите, докато Чип отиде да си събере багажа. Той ми приличаше на човек, който би заел чифт боксерки, но в момента си имаше достатъчно проблеми.

Излязохме навън и зачакахме Чък.

— Чип Уигинс е голям късметлия — отбеляза Кейт.

— Без майтап. Скива ли онова маце?

— Защо изобщо се опитвам да разговарям с теб?

— Извинявай. — Замислих се за момент. — Защо му е трябвала пушката?

— На кого? А, имаш предвид Халил.

— Да. Халил. Защо му е трябвала пушката?

— Не сме сигурни, че е било пушка.

— Да речем, че е било. Защо му е трябвала пушката? Определено не, за да убие Чип в дома му.

— Вярно е. Но може да е искал да го убие някъде другаде. В гората например.

— Не, този тип действа отблизо. Убеден съм, че приказва с жертвите си, преди да ги убие. Защо му е трябвала пушката? За да убие някой друг, до когото не може да се приближи.

— Мисля, че имаш право.

Колата пристигна и ние се качихме — аз отпред, Кейт на задната седалка, Чък на волана.

— Кофти работа — каза той. — Добър мотел ли искате?

— Естествено. С огледала на тавана.

Някой зад мен ме шляпна по тила.

Потеглихме към океана, където според Чък имало няколко хубави мотела с изглед към морето.

— Някъде в района има ли денонощен магазин за бельо? — попитах Чък.

— Какво?

— Нали знаеш, в Калифорния има всякакви денонощни магазини. Чудех се дали…

— Млъкни, Джон — прекъсна ме Кейт. — Не го слушай, Чък.

Докато пътувахме, Кейт и Чък обсъждаха тактиката за следващия ден.

Замислих се за Асад Халил и нашия разговор. Опитвах се да се поставя на негово място, опитвах се да се сетя какво ще направи сега.

Бях убеден единствено, че Асад Халил не си заминава за Либия.

Пак щеше да се обади. Скоро.