Нелсън Демил
Играта на лъва (43)

42.

Събудих се и след няколко секунди се сетих къде съм, кой съм и с кого съм спал. Човек често съжалява за невъздържания завършек на алкохолна вечер. На човек често му се ще да се е събудил сам на друго място. Надалеч. Но тази сутрин не изпитвах такова чувство. Всъщност бях в отлична форма, макар че устоях на изкушението да изтичам до прозореца и да извикам: „Събуди се, Ню Йорк! Джон Кори спа с жена!“.

Така или иначе, часовникът на нощното шкафче показваше седем и четиринайсет.

Тихо се измъкнах от леглото, влязох в банята и използвах тоалетната по предназначение. Открих несесера от „Ер Франс“ и си измих зъбите, после скочих под душа.

През запотената стъклена врата на кабинката видях, че Кейт влиза в банята, после я чух да си мие зъбите и да си жабури устата.

Да правиш секс с жена, която почти не познаваш, е едно — да прекараш нощта с нея е съвсем друго. Винаги пазя правото си пръв да използвам банята.

Както и да е, вратата на кабинката се отваря и вътре влиза госпожа Мейфилд. Без дори да ми каже едно „добрутро“, тя ме избутва настрани и застава под душа.

— Измий ми гърба — каза Кейт.

Насапунисах я със своята гъба.

— Оох, страхотно е.

Тя се обърна. Прегърнахме се и започнахме да се целуваме под обливащата ни вода.

След сапунения секс в банята се изсушихме, върнахме се в спалнята и се увихме в хавлиите си. Стаята гледаше на изток и през прозореца се виждаше изгревът. Времето, изглежда, щеше да е хубаво, но денят не си личи по заранта.

— Снощи наистина беше върховно — каза Кейт.

— Да.

— Ще се видим ли пак?

— Нали работим заедно.

— Да. Ти си човекът, който седи на съседното бюро.

Сутрин никога не знаеш какво да очакваш или какво да кажеш, но е най-добре да не го даваш много настъпателно, както правеше Кейт. Пет точки.

Така или иначе, дрехите ми бяха пръснати навсякъде — в дневната, ако не ме лъжеше паметта, затова казах:

— Ще ида да се облека.

— Всичко е изгладено и е прибрано в гардероба. Изпрах ти бельото и чорапите.

— Благодаря. — Десет точки. Взех си кобура с пистолета и отидох в дневната, където открих дрехите си, разхвърляни по пода. Сигурно беше сънувала, че е прала и гладила. Минус десет точки.

Облякох се, нещастен от вчерашното си бельо. Аз съм маниакален чистофайник за средностатистически мъж, обаче, разбира се, мога да го преживея.

Отидох в кухненския бокс, открих чиста чаша и си налях портокалов сок. Съдържанието на хладилника, забелязах, бе минимално, но имаше кисело мляко. Винаги имат кисело мляко. Какво им е на жените, че толкова си падат по него?

Вдигнах слушалката на стенния телефон и набрах домашния си номер. Чух собствения си глас да казва: „Домът на Джон Кори — госпожата напусна жилището, така че не й оставяйте съобщения“. Може би след година и половина щях да променя това съобщение. Както и да е, набрах кода си и роботският глас ми съобщи: „Имате осем съобщения“. Първото беше от снощи. От бившата ми: „Изтрий това тъпо приветствие. Обади ми се. Притеснена съм.“

Ще бъде ами! И щях да й се обадя, когато ми останеше време.

Второто съобщение бе оставено от мама и татко, които живеят във Флорида и вече приличат на изсушени на слънце домати.

Имаше съобщение от брат ми, който чете само „Уолстрийт Джърнъл“ — сигурно мама и татко му бяха поръчали да се обади на черната овца. Това е семейният ми прякор.

Двама стари приятели от службата също се интересуваха от вероятното ми участие в случая с полет 175. Беше ме търсил и бившият ми партньор Дом Фанели: „Хей, пич! Дали наистина постъпих правилно, като те насочих към тая работа? Мамка му! А ти се оплакваше, че ония двама педровци те били опушкали! Това копеле е очистило всички пътници в самолета, плюс цял куп федерални. И сега сигурно те търси. Забавляваш ли се? По-миналата вечер са те видели да пиеш сам в «При Джулио». Купи си руса перука. Обади ми се. Дължиш ми едно пиене. Arrivederci!“

Усмихнах се въпреки волята си и отвърнах:

— Va fungole, Дом.

Следваше съобщение от господин Тед Наш. „Тук е Наш — мисля, че трябва да дойдеш във Франкфурт, Кори. Надявам се, че вече си на път. Ако не, къде си? Трябва да поддържаш връзка. Обади ми се.“

— Гадно лайно, да те… — Осъзнах, че този човек ме изкарва от равновесие и както бе отбелязала на летището Кейт, не биваше да му доставям това удоволствие.

Последното съобщение беше от Джак Кьоних, получено в полунощ, мое време. „Наш се опита да те открие. Не си в службата, не си оставил друг номер, не отговаряш на пейджъра и предполагам, че не си си вкъщи. Обади ми се. Незабавно.“

Мисля, че хер Кьоних вече бе прекарал прекалено много време в Отечеството.

Роботският глас съобщи: „Край на съобщенията“.

— Слава Богу.

Радвах се, че не чух гласа на Бет, което щеше да увеличи чувството на угризенията ми.

Влязох в дневната и седнах на дивана, снощното местопрестъпление. Е, едно от местопрестъпленията.

Запрелиствах единственото списание, което открих — „Ентъртейнмънт Уикли“. В раздела за нови книги видях, че Даниел Стийл е издала четвъртия си роман за годината, а едва беше април. Навярно трябваше да я помоля да напише доклада ми. Само че можеше прекалено да се задълбочи в облеклото на труповете от първа класа.

Тъкмо бях стигнал до друг раздел и се канех да прочета материал за благотворителния концерт на Барбара Стрейзънд в полза на маите марксисти от полуостров Юкатан, когато, voilà, в стаята се появи Кейт Мейфилд, напудрена, фризирана и облечена. Всъщност не й бе отнело толкова много време. Десет точки.

Изправих се.

— Изглеждаш великолепно.

— Благодаря. Но не ставай сантиментален и недей да ми гукаш. Харесвах те какъвто си беше преди.

— И какъв бях?

— Нетактичен, недодялан, егоцентричен, груб и язвителен.

— Ще направя всичко възможно. — Двайсет и пет точки.

— Довечера у вас — информира ме тя. — Ще си взема чанта с малко неща. Става ли?

— Разбира се. — Стига чантата да не приличаше на три куфара и четири кашона. Наистина трябваше да премисля всичко това.

— Докато снощи ти беше в банята — ми съобщи Кейт, — пейджърът ти сигнализира. Проверих го. Търсеха те от командния център.

— О… трябваше да ми кажеш.

— Забравих. Не се безпокой.

Имах чувството, че предавам на Кейт Мейфилд контрола върху някаква акция, а навярно и върху живота си. Нали разбирате какво искам да кажа? Минус пет точки.

Тя се запъти към вратата и аз я последвах.

— На Второ авеню има едно много приятно малко френско кафене — каза Кейт.

— Добре. Ще те оставя там.

— Хайде. Аз черпя.

— На съседната пряка има едно мръсно кафене.

— Аз първа предложих.

Взехме си куфарчетата и тръгнахме — точно като двама средностатистически американци, излизащи за работа, само дето носехме четирийсеткалиброви глокове.

Между другото, Кейт беше с черен панталон, бяла блуза и блейзър с цвят на нещо като кетчуп. Аз бях облечен като предишния ден.

Слязохме с асансьора. Портиерът бе същият тип от снощи. Да не би да се редуваха по един час работа и два часа почивка, докато не им се събере осемчасов работен ден? Както и да е, той попита:

— Такси, госпожо Мейфилд?

— Не, благодаря, Хърбърт, ще се поразходим.

Хърбърт ме стрелна с поглед, с който ми казваше, че в апартамент 1414 е трябвало да е той, а не аз.

Денят беше хубав, небето чисто, беше малко хладно, но не много влажно. Тръгнахме на изток по 86-а улица до Второ авеню, после завихме на юг по посока към моето жилище, макар че не отивахме там. Трафикът по булеварда вече бе натоварен, имаше много пешеходци.

— Обичам Ню Йорк — просто ей така казах аз.

— Аз пък го мразя — отвърна Кейт. Обаче се усети, че това заявление е обременено с бъдещи проблеми, особено ако забременее, и прибави: — Но може да ми хареса.

— Няма. На никой не му харесва. Но можеш да свикнеш с него. Понякога ще го обичаш, понякога ще го мразиш. Никога няма да го харесаш.

Тя ме погледна, но не отбеляза нищо за дълбочината на мисълта ми.

Стигнахме до заведение, наречено Ла-еди какво си де-еди какво си. Влязохме и бяхме топло посрещнати от французойка на антидепресанти. Двете с Кейт, изглежда, се познаваха и размениха няколко думи на френски. Минус пет точки.

Седнахме на маса с големината на моите белезници. Столовете бяха направени от закачалки за палта. Миришеше на топло масло, което винаги кара стомаха ми да къркори. Клиентелата се състоеше само от травестити.

— Нали е гот?

— Не.

Собственичката ни подаде миниатюрни менюта, написани на санскрит. Имаше трийсет и два вида кифлички и кроасани, абсолютно неподходяща храна за мъже. Попитах мадам:

— Може ли да получа поничка?

— Non, monsieur.

— Яйца? Наденички?

— Non, monsieur. — Тя се завъртя на острите си токчета и се отдалечи. Действието на антидепресантите започваше да отслабва.

— Опитай ягодовия кроасан — предложи Кейт.

— Защо?

Както и да е, поръчах си кафе, портокалов сок и шест рола с крем. Кейт си поръча чай и черешов кроасан.

Докато закусвахме, тя ме попита:

— Имаш ли друга информация, която искаш да споделиш с мен?

— Не. Само убийството в Пърт Амбой.

— Някакви теории?

— Не. Често ли идваш тук?

— Почти всяка сутрин. Някакъв план за днес?

— Да си прибера дрехите от химическо чистене. Ами ти?

— Трябва да прехвърля всички ония неща на бюрото ми.

— Мисли за онова, което не е на бюрото ти.

— Например?

— Например подробна информация за жертвите на Халил в Европа. Освен ако не съм го пропуснал, на бюрата ни няма нищо. Нищо от Скотланд Ярд. Нищо от следствения отдел на военновъздушните сили или ФБР.

— Добре… какво търсим?

— Връзка и мотив.

— Като че ли няма друга връзка, освен че жертвите са британци и американци. Това е и мотивът — отбеляза тя.

— Най-силно изпъква убийството с брадва на онзи полковник от американските военновъздушни сили в Англия.

— Полковник Хамбрехт. Край базата в Лейкънхийт.

— Да. Това кафе не е лошо.

— Защо да изпъква?

— Защото убиецът е действал отблизо и от лични мотиви.

— Същото се отнася за убийството на онези ученици.

— Те са били застреляни. Говоря за брадвата. Това е важно.

Тя ме погледна.

— Добре, детектив Кори. Обясни ми.

Поиграх си с последното ми останало роло.

— Такова убийство предполага лична връзка.

— Добре. Но ние дори не сме сигурни, че убиецът е Халил.

— Да. Това е предположение на Интерпол. Те са го следили. Вчера, докато вие с Джак бяхте на „Кенеди“, прегледах половин тон документи. Не открих почти нищо от Скотланд Ярд, следствения отдел на военновъздушните сили и нашите приятели от ЦРУ. И нищо от ФБР, което трябва да е пратило група да разследва убийствата на Хамбрехт и учениците. Защо липсва тази информация?

— Може да си я пропуснал.

— Пратих искане до архива на командния център и все още чакам.

— Не ставай параноик.

— Ти пък не бъди толкова доверчива.

Тя се замисли.

— Не съм.

Според мен бяхме стигнали до мълчаливо съгласие, че нещо тук смърди, но агент Мейфилд нямаше намерение да го изрече гласно.

Мадам ми поднесе сметката, която аз предадох на мадмоазел и тя плати в брой. Пет точки. Мадам й върна ресто от чантичката си, също като в Европа. Гот, а?

Излязохме, спрях такси и се качихме.

— Федерал Плаза двайсет и шест — казах аз.

Шофьорът си нямаше представа къде е това. Упътих го.

— Откъде си?

— От Албания.

В детството ми все още имаше таксиметрови шофьори от стара царска Русия, всички някогашни благородници, ако човек вярваше на приказките им. Поне познаваха града.

Известно време поседяхме в мълчание, после Кейт каза:

— Навярно трябва да се прибереш у вас и да се преоблечеш.

— Може. Аз съм на няколко преки оттук. Почти сме съседи.

Тя се усмихна, замисли се и отвърна:

— По дяволите. Никой няма да забележи.

— В сградата има петстотин детективи и агенти от ФБР. Не мислиш ли, че ще забележат?

Кейт се засмя.

— На кой му пука?

— Ще влезем поотделно.

Тя ме хвана за ръка и доближи устни до ухото ми.

— Майната им.

Целунах я по бузата. Ухаеше приятно. Изглеждаше приятно. Харесвах гласа й.

— Откъде си? — попитах я аз.

— Отвсякъде. Аз съм феберейско чадо. Татко се пенсионира. Роден е в Цинцинати. Мама е от Тенеси. Постоянно се местехме. По едно време даже живяхме във Венецуела. ФБР има много хора в Южна Америка. Хувър се е опитвал да измъкне Южна Америка от ЦРУ. Знаеш ли го?

— Да, струва ми се. Добрият стар Хувър.

— Според баща ми никой не го разбирал.

— Съчувствам му.

Тя се засмя.

— Родителите ти гордеят ли се с теб? — попитах я.

— Естествено. А твоите? Живи ли са?

— Живи и здрави в Сарасота.

Кейт се усмихна.

— И?… Обичат ли те? Гордеят ли се с теб?

— Абсолютно. Прякорът ми в семейството е Черната овца.

Тя се засмя. Две точки.

Известно време Кейт помълча, после рече:

— Имах продължителна връзка с друг агент, който работеше на друго място. Радвам се, че с теб сме съседи. По-лесно е. И по-добре.

Като си помислих за собствената си връзка с Бет Пенроуз и брака си, не бях сигурен, че е по-добре. Но отвърнах:

— Разбира се.

Тя продължи с откровенията.

— Харесвам по-възрастни мъже.

Предполагам, че имаше предвид мен.

— Защо?

— Харесват ми мъжете от предишното поколение. Като баща ми. Когато мъжете са били мъже.

— Като Атила.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Нищо им няма на мъжете от твоето поколение, Кейт. Проблемът е в работата и колегите ти. Те също навярно са си нормални, но работят за федералното правителство, което е станало много странно.

— Възможно е. Джак например е готин. По-възрастен е и през повечето време се държи нормално.

— Да.

— Обикновено не се хвърлям в обятията на първия срещнат.

— Свикнал съм.

Тя се засмя.

— Добре, стига признания след закуска.

— Съгласен.

Продължихме с общи лафове — от ония неща, дето преди трийсет години се приказваха преди чукане. Страната се е променила, предимно за добро, струва ми се, но тая работа със секса е станала по-объркана. Може просто аз да съм се объркал. Излизал съм с жени, които изповядват новата стара концепция за целомъдрие и свенливост, както и с такива, които сменят жребците по-често от носните си кърпички. И винаги ми е било трудно да определям от пръв поглед коя каква е. На жените им е по-лесно — всички мъже са свини. Проста работа.

Както и да е, в присъствието на цивилни не биваше да разговаряме по секретни въпроси, даже да са албански таксиметрови шофьори, които се преструват, че не знаят английски и нямат представа къде е Федерал Плаза — затова си приказвахме за общи неща и се опознавахме. Предложих да слезем от таксито една пряка преди целта си и да отидем на работа поотделно, но Кейт отвърна:

— Не, така е забавно. Да видим кой ще ни забележи и ще се подхили. Пък и не сме направили нищо лошо.

ФБР, разбира се, не е като повечето частни работодатели, нито дори като НЙПУ, и следи за възможни сексуални конфликти и проблеми. Забележете, че Мълдър и Скъли още не са се оправили. Чудя се дали изобщо ще се изчукат. Така или иначе, аз работех на временен договор, така че това не беше мой проблем.

Таксито стигна на Федерал Плаза преди 09:00 и аз платих на шофьора.

Влязохме във фоайето, но наоколо нямаше много колеги и онези, които ни познаваха, като че ли не забелязаха, че идваме заедно, че сме закъснели и че не съм се преоблякъл. Когато го правиш с колежка, ти се струва, че всички знаят, но хората обикновено си имат по-важна работа. Ако бе тук обаче, Кьоних щеше да побеснее. Познавам ги тия хора.

Във фоайето имаше будка за вестници и аз си купих „Таймс“, „Поуст“, „Дейли Нюз“ и „Ю Ес Тудей“, въпреки че всички тия вестници, че и други, ни се доставят пет дни седмично. Обичам вестниците ми да миришат на мастило и да не ги е чел никой друг преди мен.

Докато чакахме асансьора, прегледах водещия материал в „Таймс“, който се отнасяше за новопризнатия терористичен акт. Вниманието ми привлече познато име.

— Мамка му — казах аз.

— Какво има?

Подадох й вестника. Тя го погледна.

— О…

Накратко, в „Таймс“ се посочваше моето име, придружено от снимката ми, навярно направена на „Кенеди“ в събота, макар че не си спомнях тогава да съм носил този костюм. Очевидно беше изфабрикувана, както и няколкото мои цитата, които не си спомнях да съм казвал. Освен този: „Мисля, че Халил все още е в Ню Йорк и ако е така, ще го заловим“. И той не бе дословно точен, а и не го бях предназначил за публична консумация. Мислено си отбелязах да натрия носа на Алън Паркър.

Кейт четеше „Дейли Нюз“.

— Ето и един мой цитат — каза тя. — Пише, че малко оставало да заловим Асад Халил на летището, но той имал съучастници и успял да ни избяга.

Кейт ме погледна.

— Виждаш ли? — попитах я аз. — Ето защо не трябваше да разговаряме с пресата. Джак или Алън са говорили вместо нас.

Тя сви рамене.

— Е, ние се съгласихме да ни използват за… как се казваше?

— За примамка. Къде е твоята снимка?

— Може да я публикуват утре. Или следобед. Аз не съм толкова фотогенична. — Кейт се засмя.

Асансьорът пристигна и се качихме с други хора до офисите на АСЧ. Всички бъбрехме, освен онези, които четяха вестници. Един ме зяпна, после пак сведе очи към вестника си, пак ме погледна и каза.

— Хей, ти си в горещия списък на Халил.

Всички се засмяха. Защо ли не ми беше смешно?

— Не стойте толкова близо до Кори — рече някой друг.

Пак хилене. Колкото по-високо се издигаше асансьорът, толкова по-тъпи ставаха шегите. Даже Кейт се включи в общия хор.

— Мога да ти дам на заем малко перхидрол.

Ха, ха, ха. Ако не бях джентълмен, щях да съобщя, че госпожа Мейфилд е естествено руса.

Както и да е, слязохме на двайсет и шестия етаж и Кейт ми каза:

— Извинявай. Беше смешно.

— Сигурно не съм загрял.

Запътихме се към командния център.

— Стига, Джон. Не те заплашва действителна опасност.

— Тогава хайде утре да използваме твоята снимка.

— Не ми пука. Нали се съгласих.

Влязохме в центъра и се насочихме към бюрата си, като поздравявахме колегите в движение. Никой не направи забавни забележки за снимката ми във вестника. Тук всички бяха професионалисти и шутовете от асансьора бяха временно отклонение, мимолетно нефеберейско поведение. Сигурно в момента се ковладеха един друг, че са се смели. Ако се намирах в предишната си детективска стая, щяха да са закачили на стената увеличената ми снимка с надпис: „Асад Халил търси този човек — можете ли да помогнете?“

Седнах на бюрото си. Всъщност почти нямаше вероятност снимката ми да примами Халил или да ме направи негова мишена. Освен ако не се озовях прекалено близо до него.

Кейт седна срещу мен и започна да прелиства документите на бюрото си.

— Боже мой, тук има тонове материали.

— Повечето са боклук.

Прегледах „Ню Йорк Таймс“, като търсех статията за убийството на американския банкер във Франкфурт. Накрая открих миниатюрно съобщение на Асошиейтед Прес, в което изобщо не се споменаваше за Асад Халил.

Реших, че различните власти не са пожелали да спомогнат за всяването на смут сред американското гражданство и представителите на правоохранителните институции, участващи в издирването на либиеца в Америка.

Дадох вестника на Кейт и тя прочете съобщението.

— Сигурно имат известни съмнения. И не искат да играят по свирката на либийското разузнаване.

— Да. — Повечето от убийствата, с които съм се занимавал, бяха извършени от идиоти. Играта на международно разузнаване пък се играе от хора толкова умни, че се държат като идиоти. Хора като Тед Наш и неговите противници. Блестящите им планове стават толкова сложни, че половината от тях всяка сутрин се събуждат и се мъчат да си спомнят на коя страна са тази седмица. Нищо чудно, че Наш мълчеше като пукал — явно използваше умствената си енергия в опити да разреши противоречивата действителност.

Както и да е, Кейт се пресегна към телефона.

— Трябва да се обадим на Джак.

— Във Франкфурт е шест часа по-рано. Той спи.

— Обратното, шест часа по-късно. В офиса е.

— Няма значение. Нека той ни се обади.

Тя се поколеба, после остави слушалката.

Прочетохме водещите статии във вестниците, като коментирахме, че медиите няма нужда да се манипулират — и без това сами налапват въдицата. Само „Таймс“ беше схванал донякъде истината. Но както бе случаят и с документите на бюрото ми, липсваше най-важното и най-интересното.

Пак имаше снимки на Халил и няколко негови обработени фотографии с очила, брада, мустаци и сива коса, сресана по друг начин. Това, разбира се, целеше да наведе публиката на мисълта, че беглецът може да е променил вида си. В резултат обаче читателите започваха да подозират невинни хора с очила, мустаци и бради. Освен това, като ченге, знаех, че дегизировките обикновено са ефикасни и че дори аз не бих могъл да различа тоя тип в тълпа, ако се усмихва и носи мустаци.

Прегледах статиите, за да видя дали някой е послушал съвета ми да публикува теорията, че госпожа Халил и господин Кадафи са били нещо повече от приятели. Но не открих нито намек за това.

Въпреки че се опитвам да опростявам всичко, има моменти, които психологическата война е голяма работа, но не се прилага достатъчно от военните и правоохранителните институции — освен когато ченгетата разпитват заподозрян и използват старата тактика „добро ченге/лошо ченге“. Във всеки случай, трябва да посееш семената на съмнението и заблудата във вестниците и да се надяваш, че беглецът ги чете и им вярва, докато добрите знаят, че са глупости.

Зачудих се дали господин Халил чете за себе си и се гледа по телевизията. Опитах се да си го представя как се е сврял в някой евтин пансион в арабски квартал, яде консервирано козе месо, зяпа телевизия и чете пресата. Обаче не успях. Представих си го как се е наконтил в хубав костюм и продължава да ни прецаква.

Ако този случай имаше име, щеше да се казва „Случаят с липсващата информация“. Някои неща не се споменаваха във вестниците, защото те просто не ги знаеха. Но липсваха и други, които трябваше да знаят. Най-очевидният пропуск беше, че никъде дори не се и загатваше за 15 април 1986 година. Някой топрепортер с половин мозък, половин памет или модем би трябвало да направи връзката. Даже репортерите във вестниците не са толкова глупави, затова трябваше да приема, че новините се манипулират. Пресата щеше да сътрудничи на федералните в продължение на няколко дни или седмица, ако успееха да я убедят, че е заложена националната сигурност. От друга страна, навярно четях прекалено много между редовете.

— Защо никъде не се споменава за годишнината от въздушния удар срещу Либия? — попитах Кейт.

Тя вдигна глава от бюрото си.

— Предполагам, че някой ги е помолил да не го правят. Не бива да рекламираме другата страна. Те вдигат голям шум около годишнините, но ако не им обръщаме внимание, се ядосват.

Звучеше ми добре. По отношение на събитие от такава величина имаше много съображения. Слабите актьори играеха трагедия, но ние нямаше да им направим безплатна реклама.

Както и да е, в новините нямаше нищо ново, затова последвах примера на Кейт и отворих войсмейла си. Май трябваше да използвам слушалки, защото се оказа, че първото съобщение е от Бет, оставено в 07:12 часа. „Здрасти. Снощи и тази сутрин те търсих у вас, но не оставих съобщение. Къде се криеш? Обади ми се вкъщи до осем, после в службата. Липсваш ми. Голяма влажна целувка. Чао.“

Кейт продължи да слуша собствения си войсмейл, като се преструваше, че не е чула. Измърморих, сякаш на себе си: „Добре, маменце“, но това едва ли щеше да мине.

Така или иначе след това се беше обадил Джак Кьоних. „За Кори и Мейфилд. Позвънете ми.“ Той продиктува дълъг номер с много нули и единици, затова предположих, че не е в офиса си на Федерал Плаза.

Следващото съобщение бе от Тед Наш. Изтрих го.

Нямаше нищо повече и аз погледнах към новите документи на бюрото ми.

Няколко минути по-късно Кейт вдигна глава.

— Кой беше?

— Джак и Тед.

— Преди това.

— Ами… мама.

Тя измърмори нещо, стана и се отдалечи.

Спеше ми се, раната в долната част на корема ме болеше, шестте недопечени рола в стомаха ми се бълникаха, последното действие от кариерата ми беше в опасност и някакъв побъркан терорист пиеше някъде камилско мляко и зяпаше снимката ми във вестниците. Можех да се справя с всичко това. Но онова другото? Искам да кажа, мислех, че съм бил честен с Кейт.

Тъкмо когато започнах да изпитвам колебания по отношение на госпожа Мейфилд, тя се появи с две чаши кафе и остави едната на бюрото ми.

— Без мляко, с една бучка захар. Нали така?

— Да. И без стрихнин. Благодаря.

— Ако искаш, мога да изтичам да ти взема палачинки. Със сирене и наденичка.

— Не, благодаря.

— Когато е в движение, мъжът се нуждае от силна храна.

— Всъщност няма да мърдам оттук. Кафето ми стига. Благодаря.

— Басирам се, че тази сутрин не си си изпил витамините. Дай да изтичам да ти донеса малко.

Започвах да долавям в гласа й подигравателни нотки.

— Благодаря, кафето е напълно достатъчно. — Наведох глава и се зачетох в сведението пред мен.

Тя седна на бюрото си. Усетих, че ме наблюдава. Погледнах я. Очите й, които допреди малко бяха небесносини, сега се бяха превърнали в ледени кубчета.

Известно време се зяпахме един друг.

— Извинявай — накрая каза тя и продължи да чете докладите си.

— Ще се погрижа за това — отвърнах аз.

— Няма да е зле — без да вдига глава, рече Кейт.

След минута-две се върнахме към работата си да заловим най-търсения терорист на света.

— Има доклад от различни полицейски управления относно наети коли в района на Ню Йорк — каза тя. — Накратко, ежедневно се наемат хиляди автомобили, но те се опитват да изолират клиентите от Средния изток. Струва ми се отчаяна работа.

— Наистина. Доколкото знаем, Халил е с кола, взета от негов сънародник. Даже да е под наем, съучастниците му може да са използвали името Смит.

— Но хората, които са я наели, едва ли са приличали на господин Смит.

— Вярно е… само че може да са използвали някой бял и после да са го очистили. Забрави за това.

— Извадихме късмет с буса в случая със Световния търговски център.

— Забрави за скапания Световен търговски център.

— Защо?

— Защото, подобно на генерал, който се опитва да повтори миналите си успехи в нова битка, ще откриеш, че врагът не се опитва да повтори миналите си поражения.

— Така ли учиш студентите си в „Джон Джей“?

— Естествено. Това определено се отнася за детективската работа. Виждал съм адски много ченгета да се опитват да решат случай В по същия начин, по който са решили случай А. Всяко разследване е уникално. Особено това.

— Благодаря, професоре.

— Прави каквото щеш. — Нацупих се и се върнах към докладите си. Мразя бумащината.

Стигнах до запечатан плик с надпис ЛИЧНО. Отворих го и видях, че е от Гейб. „Вчера задържах Фади при нас, после отидох в дома на Джамал Джабар и разговарях с жена му Кала. Тя твърди, че не знаела за намеренията на съпруга си, нито какво е щял да прави в събота. Но каза, че в петък вечерта Джабар имал посетител. Когато останали сами, той сложил под леглото им черен брезентов сак и й казал да не го пипа. Жена му не познавала посетителя и не чула нито дума от разговора им. На другата сутрин съпругът й си останал вкъщи, което било необичайно, тъй като в събота обикновено работел. Напуснал бруклинския им апартамент в 14:00, като взел със себе си сака. Тя описа поведението му като нервно, мрачно и разсеяно — доколкото мога да преведа думите й от арабски. Госпожа Джабар, изглежда, се е примирила с възможността съпругът й да е мъртъв. Обадих се в «Убийства» и им казах да й съобщят всичко. После пуснах Фади.“

Сгънах листа и го прибрах в джоба си.

— Какво е това? — попита Кейт.

— По-късно ще ти го покажа.

— Защо не сега?

— Преди да разговаряме с Джак по-добре да не знаеш някои неща.

— Джак ни е шеф. Вярвам му.

— И аз. Но в момента е прекалено близо до Теди.

— Какво искаш да кажеш?

— На един и същ терен се играят две различни игри — онази на лъва и нечия друга.

— Чия?

— Не знам. Просто имам чувството, че нещо не е наред.

— Ами… ако искаш да кажеш, че ЦРУ играе само за себе си, това не е новина.

— Да. Дръж Тед под око.

— Добре. Може би ще го прелъстя и той ще ми се изповяда.

— Чудесна идея. Но веднъж го видях гол и оная му работа за нищо не става.

Тя ме погледна и разбра, че не се майтапя.

— Кога си го виждал гол?

— На ергенско парти. Увлече се по стриптийзьорките и преди някой да успее да го спре…

— Престани. Кога си го виждал гол?

— На Плъм Айланд. След като излязохме от лабораторията, всички трябваше да вземем душ.

— Наистина ли?

— Да. Предполагам, че не се е изкъпал както трябва, защото по-късно същия ден хуят му окапа.

Кейт се засмя, после се замисли.

— Забравих, че сте работили заедно. И Джордж е бил с вас, нали.

— Да. Хуят на Джордж е нормален. За протокола.

— Благодаря, че го споделяш с мен. — И прибави: — Значи още тогава си започнал да не му вярваш.

— Това не беше постепенен процес. Разбрах, че не мога да му имам доверие, три секунди след като го видях.

— Ясно… значи случайната ви повторна среща малко те смущава.

— Съвсем мъничко. Между другото, навремето той наистина представляваше заплаха за мен.

— В какъв смисъл?

— В единствения, който има значение.

— Не ти вярвам.

Свих рамене и споделих:

— Проявяваше интерес към Бет Пенроуз, за твоя информация.

— О! Cherchez la femme. Сега вече е ясно. Случаят е приключен.

Навярно от моя страна не бе много разумно да й разкривам това.

Не отговорих на нелогичната й дедукция.

— Е, ето го решението на проблемите ни — каза тя. — Тед и Бет. Да ги съберем.

Кой знае как, се бях превърнал от антитерорист в герой от сапунена опера.

— Добър план — за да сложа край на разговора, отвърнах аз.

— Хубаво. А сега ми дай онова нещо в джоба ти.

— На плика пише, че е лично.

— Добре, тогава ми го прочети.

Извадих факса от Гейб и й го подадох. Тя го прочете.

— Тук няма почти нищо ново, което не бива да виждам. Опитваш се да установиш контрол върху информацията, Джон. Информацията е власт. Тук не работим така. Двамата с Гейб и още неколцина от управлението се мъчите да криете всичко от федералните. Това е опасна игра. — И така нататък. Изнесе ми триминутна лекция, която завърши с думите: — В нашата спецчаст нямаме нужда от тайни организации.

— Извинявам се, че скрих факса от теб — отвърнах аз. — В бъдеще ще споделям всичко. Можеш да правиш с него каквото пожелаеш. — Помълчах и прибавих: — Убеден съм, че ФБР и ЦРУ споделят всичко с мен и с другите детективи в Антитерористичната спецчаст. Както казва Едгар Хувър…

— Добре. Стига. Разбрах те. Но недей да криеш поне от мен.

Погледите ни се срещнаха и двамата се усмихнахме. Виждате ли какво става, когато се забъркаш с колежка?

— Обещавам.

Върнахме се към работата си.

— Ето го предварителния лабораторен доклад за таксито, открито в Пърт Амбой… — каза Кейт. — Леле, вълнените нишки на задната седалка са идентични с онези, взети от костюма на Халил в Париж. Бързо намерих доклада и продължих да чета наум.

— Парченца прозрачна пластмаса в седалката и трупа на шофьора… какво означава това, по дяволите? — попита тя.

— Означава, че убиецът е използвал пластмасова бутилка за заглушител.

— Наистина ли?

— Наистина. Сигурен съм, че го има в някой от ония справочници у вас.

— Никога не ми е попадало… какво друго… Добре, куршумите определено са били четирийсети калибър… предполагам, това би могло да означава, че е използвал… пистолет на федерален агент.

— Навярно.

— Из цялата кола има отпечатъци, но не съвпадат с тези на Асад Халил…

Прочетохме доклада, но нямаше категорични доказателства, че Халил е бил в таксито, освен вълнените влакна, които сами по себе си не доказваха присъствието му на местопрестъплението. Те означаваха само, че там е бил костюмът му — или друг подобен костюм. Така беше казал веднъж адвокатът на един подсъдим.

Кейт се замисли, после рече:

— Той е в Америка.

— Нали тъкмо това ти повтарях, преди да научим за убийството в Пърт Амбой?

— Франкфуртското убийство е за отвличане на вниманието.

— Да. Затова не тръгнахме по тази следа. Всъщност в момента нямаме никакви следи. Губят се в Пърт Амбой.

— И все пак, Джон, знаем къде е бил в събота вечерта. Какво можем да заключим от това?

— Нищо. — Сигурните улики и твърдите факти често не водят до никъде. Когато накрая властите предявяха федерално обвинение срещу Асад Халил, можехме да прибавим името на Джамал Джабар в списъка от над триста негови жертви. Но това не ни приближаваше нито на сантиметър до залавянето му.

Върнахме се към материалите на бюрата ни. Започнах с началото в Европа и прочетох малкото известно за предполагаемите убийства на Халил. Някъде на стария континент имаше следа, но не можех да я видя.

Някой бе изискал от военновъздушните сили служебното досие на полковник Уилям Хамбрехт и на бюрото ми лежеше копие от него в запечатан плик. Подобно на всички военни досиета, на папката пишеше СЕКРЕТНО.

Стори ми се интересно, че е получено преди два дни, но не са го включили в първоначалните материали по случая. С други думи, Халил се беше предал в американското посолство в Париж в четвъртък. Досието трябваше да е пристигнало в събота, най-късно в понеделник. Днес бе вторник и аз за пръв път го виждах. Но може да надценявах федералните и те да не го бяха изискали незабавно. А може и някой да се опитваше да контролира информацията. Както бях казал на Кейт: „Мисли за онова, което не е на бюрото ти“. Някой вече го бе направил, но не знаех кой, тъй като към досието не беше приложен съответният формуляр.

— Провери дали си получила служебното досие на полковник Уилям Хамбрехт — казах на Кейт и й протегнах първата страница. — Виж как изглежда.

Без да вдига глава, тя отвърна:

— Зная как изглежда. Аз го изисках в петък, след като ми възложиха да посрещна Халил на летището и се запознах с неговото досие. Прочетох го преди половин час.

— Впечатлен съм. Баща ти май те е понаучил на някои неща.

— Баща ми ме научи как да направя кариера. Мама ме научи да съм любопитна.

Усмихнах се и отворих папката. Първата страница съдържаше лична информация, роднини, домашен адрес, място и дата на раждане и прочее. Видях, че Уилям Хамбрехт е бил женен за Роуз и е имал три деца, че през март е щял да навърши петдесет и пет години, че е бил лютеран, че кръвната му група е А положителна и така нататък.

Прелистих страниците. Повечето бяха написани на някакъв кодиран военен жаргон и представляваха обобщение на дълга и очевидно успешна кариера. Помислих си, че е вероятно полковник Хамбрехт да е работил за разузнаването на ВВС, което можеше да го свързва с екстремистки групи. Беше се отличил във войната в Залива, имаше много награди, грамоти и медали, бе обиколил целия свят, беше работил в брюкселската квартира на НАТО, после го бяха пратили в базата на кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт, Съфък, Англия, като щабен офицер, отговарящ за обучението. Нищо необичайно — освен престоя му в Лейкънхийт от януари 1984-та до май 1986-та, когато можеше да си е създал врагове. Може да беше изчукал жената на някой местен и след едно десетилетие съпругът все още да му е имал зъб. Това щеше да обясни брадвата. Това убийство можеше да няма никаква връзка с Асад Халил.

Така или иначе, продължих нататък. Военните текстове са трудни за четене и се срещат много загадъчни абревиатури. Накрая ме заболя главата от тях. Нямаше нищо интересно и тъкмо се канех да оставя папката настрани, но на последната страница забелязах следния ред: „Засекретена информация — спр. зап. МО 369215 — 25 през. зап. 279651 — 351 нац. сиг. СТРОГО СЕКРЕТНО“. Никога не съкращават „строго секретно“ и винаги е с главни букви, просто за да са сигурни, че ще го видиш и ще го разбереш.

Замислих се. Тези неща в личните досиета са като отпечатъците от пръсти в детективската работа. Информацията може да се засекретява по различни причини, но нищо не се губи напълно и продължава да съществува някъде — в друго досие с надпис СТРОГО СЕКРЕТНО.

Продължих да зяпам мистериозния ред, но нямаше да ми помогне даже лупата на Шерлок Холмс. Не се намекваше какво и кога е било засекретено, нито от кой период са липсващите данни. Но знаех кой и защо ги е засекретил. Отговорът на първия въпрос бе: министерството на отбраната и президентът на Съединените щати. Причината: националната сигурност.

Номерата на заповедите осигуряваха на някого достъп до засекретената информация, но този някой не бях аз.

Замислих се какво е било изтрито и разбрах, че може да е почти всичко. Обикновено такива неща се отнасят за секретни операции, но в този случай можеше да е свързано с убийството на полковник Хамбрехт. Или и с двете. Или нито с едното, нито с другото. Можеше да се отнася за това, че е чукал жената на някой местен.

Не се споменаваше също дали засекретената информация е свързана с достойни или недостойни прояви. Аз обаче допуснах първата възможност, тъй като кариерата му изглеждаше нормална до деня, в който някой го беше взел за дърво.

— Е? — попита ме Кейт. — Какво мислиш?

Погледнах я.

— Открих, че нещо липсва.

— Да. Вече съобщих на Джак. Той ще се отнесе към директора, който ще изиска засекретената информация. Това ще отнеме няколко дни. Може би повече, макар да отбелязах, че е спешно. — Тя замълча, после прибави: — Това досие е обозначено само като „Секретно“, а ни трябваха четири дни, за да го получим. Понякога не са много бързи. „Строго секретно“ означава, че ще мине повече време.

Кимнах.

— Освен това — продължи Кейт, — ако някой от горните етажи реши, че няма нужда да знаем, или заключи, че засекретената информация не е свързана с разследването ни, никога няма да я видим. И Даже да има връзка, може да е прекалено деликатна за нашите очи. Тогава с нея ще се заеме някой друг.

Обмислих думите й и отбелязах:

— Засекретената информация навярно не е от значение, освен ако не е свързана с убийството му. А ако е така, защо е строго секретна?

Тя сви рамене.

— Може никога да не научим.

— Не за това ми плащат.

— До каква категория информация имаш достъп? — попита ме Кейт.

— Секретна.

— И аз. Но категорията на Джак е „строго секретна“, така че ще може да види липсващите данни, ако реши, че се налага.

— Откъде ще разбере дали се налага, ако не знае какво е засекретено?

— Някой ще му каже.

— Кой?

— Не ти. Федералното правителство не ти е нюйоркското полицейско управление. Но предполагам, че вече си го разбрал.

— Убийството си е убийство. Законът си е закон. Първа лекция от курса ми в „Джон Джей“. — Вдигнах слушалката и набрах номера в Ан Арбър, Мичиган, който бе посочен в досието. Телефонът иззвъня и се включи секретар. Прозвуча глас на жена на средна възраст, несъмнено госпожа Хамбрехт. „Тук е домът на Хамбрехт. В момента не можем да отговорим, но ако оставите името и телефонния си номер, ще ви се обадим веднага, щом е възможно.“

Ако под „ние“ имаше предвид себе си и полковник Хамбрехт, и никога нямаше да ми се обади. След сигнала оставих следното съобщение:

— Госпожо Хамбрехт, тук е Джон Кори. Обаждам се от името на военновъздушните сили. Моля, позвънете ми колкото се може по-скоро. Отнася се за полковник Хамбрехт. — Дадох прекия си номер. — Или позвънете на госпожа Мейфилд. — Продиктувах номера на Кейт и затворих.

В случай че ни нямаше, нашият войсмейл щеше да каже само Кори, „спецчаст“ или Мейфилд, „спецчаст“ с учтива молба да остави името и номера си. Никога не използвахме смущаващата дума „антитерористична“.

След като архивирах в ума си тази малко вероятна следа, започнах наново злополучния си доклад за случилото се на „Кенеди“. Ако допуснех, че никой нямаше да го прочете, можех да се размива с четири страници, номерирани от едно до петдесет, като пъхнех по средата бели листове. Всъщност реших да започна от края и написах: „В заключение…“

Телефонът на Кейт иззвъня. Обаждаше се Джак Кьоних. След няколко секунди тя каза:

— Вдигни слушалката.

Натиснах бутона за нейната линия.

— Кори.

Господин Кьоних бе в бодро настроение.

— Лазиш ми по нервите.

— Да, господине.

Кейт с театрален жест отдалечи слушалката от ухото си. Кьоних продължи:

— Не се подчиняваш на заповедта да заминеш за Франкфурт, не отговаряш на телефона и снощи беше изчезнал.

— Да, господине.

— Къде беше? Трябва постоянно да си във връзка.

— Да, господине.

— Е? Къде беше?

Имам адски смешен отговор на този въпрос и когато ми го зададеше някой от бившите ми шефове, отвръщах: „Арестуваха гаджето ми за проституция и трябваше да й платя гаранцията“. Но както казах, тези хора нямат чувство за хумор.

— Нямам извинение, господине.

Намеси се Кейт.

— Обадих се в командния център и предупредих дежурния, че с господин Кори ще сме в моя апартамент. Останахме там до девет без петнайсет сутринта.

Мълчание.

— Разбирам — накрая каза Джак, прокашля се и ни информира: — Връщам се в Ню Йорк и би трябвало да съм в службата до осем вечерта. Нюйоркско време. Ако е възможно, бих искал да ви заваря там.

Уверихме го, че е възможно. Използвах възможността да го попитам:

— Можете ли да ускорите искането на Кейт за онази засекретена информация от служебното досие на полковник Хамбрехт?

Отново мълчание. После:

— Министерството на отбраната ни съобщи, че информацията не е свързана с убийството му и следователно с нашето разследване.

— А с какво е свързана?

— С ядрено оръжие. Такава информация винаги се изтрива от служебните досиета. Не си губете времето с това.

— Добре.

Джак продължи по други въпроси, каза няколко думи за убийството в Пърт Амбой и лабораторните резултати, попита за следата на Гейб и така нататък. Освен това се поинтересува какво има в сутрешните вестници.

— Моята снимка.

— Правилно ли са посочили адреса ти? — Той се засмя. Кейт също.

— Длъжник си ми — казах му.

— Какво означава това?

— Означава, че ме използвате за примамка, което не ми влиза в служебните задължения. Затова, когато ми дотрябва услуга, ще си поискам дълга.

— Ти имаш толкова много черни точки, Кори, че според мен сме квит.

Всъщност не смятах, че Халил ми се е наточил, но предполагам, че Кьоних си мисли така, което ми подсказваше някои неща за ФБР. Реших да се възползвам от случая.

— Не сме квит.

— Големи инати сте вие, а?

Под „вие“ имаше предвид ченгетата, разбира се.

— Длъжник си ми — повторих.

— Добре. Какво искаш?

— Например истината.

— Работя по въпроса.

Това явно беше признание, че не ни е известно всичко.

— Спомни си девиза на нашите приятели от ЦРУ — отвърнах аз. — „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни^[1]“.

— Истината може да те убие. Ти си много умен, Кори. И връзката не е секретна.

— Auf Wiedersehen — казах аз и затворих.

Върнах се към доклада си. „В заключение…“

Кейт поговори с Джак още малко и му прочете краткото съобщение за убийството на господин Лейбовиц във Франкфурт. Когато свършиха, тя се обърна към мен.

— Започва да става страшничко.

Вдигнах поглед от клавиатурата.

— Това ми напомня за един епизод от „Досиетата Х“, в който златната рибка на Скъли се опитва да я отвлече.

Госпожа Мейфилд може би си помисли, че непряко се подигравам на ФБР, и не се усмихна.

Върнахме се към задачите си. „В заключение…“

Из залата звъняха телефони, стържеха факсове, светеха компютърни екрани, телексите правеха там каквото правят, и така нататък. Това наистина беше нервен център, електронен мозък на мащабна операция. За съжаление, човешките мозъци в стаята не можеха да обработят достатъчно бързо цялата информация или пък да отделят излишното от полезното.

Изправих се и казах на Кейт:

— Отивам да потърся Гейб. Имаш ли нещо против да останеш тук, за да не изпуснем госпожа Хамбрехт?

— Естествено. Какво да я попитам?

— Не съм сигурен. Просто я предразположи и прати някой да ме повика.

— Добре.

Излязох от центъра и отидох при стаите за разпит. Заварих Гейб да приказва в коридора с няколко момчета от НЙПУ/АСЧ. Той ме видя, отдели се от тях и се приближи до мен. От и към асансьорите се носеше постоянен поток детективи, водещи със себе си хора от Средния изток.

— Получи ли сведението ми? — попита ме Гейб.

— Да. Благодаря.

— Видях снимката ти във вестниците. Видели са я и всички, които разпитах днес.

Не му обърнах внимание.

— Тук има толкова много араби — казах, — че трябва да поръчам молитвени килимчета и да закачим стрелка към Мека.

— Готово.

— Нещо ново?

— Всъщност да. Обадих се във Вашингтон. На ченгетата от управлението, не на Бюрото. Бях стигнал до мисълта, че господин Халил е имал представа дали ще го отведат в столицата, или в Ню Йорк. Та поразпитах за убити или изчезнали шофьори със средноизточен произход.

— И?

— Оказа се, че има един. Дауд Файсал, таксиметров шофьор. Либиец. Изчезнал в събота.

— Може да е отишъл да си смени името.

Гейб се бе научил да не ми обръща внимание и продължи:

— Разговарях с жена му, на арабски, разбира се, и тя ми каза, че заминал с клиент за „Дълес“, след което не се върнал. Да ти звучи познато?

Замислих се. Както предполагаше Гейб, този шофьор можеше да е чакал Халил на летището в случай, че го откарат във Вашингтон. По някое време хората на Халил, либийското разузнаване или някоя от екстремистките групи, бяха научили, че тяхното момче заминава за Ню Йорк. Но Дауд Файсал вече бе знаел прекалено много и те го бяха очистили или — да се надяваме — само го бяха отвлекли до края на акцията.

— Какво ще правим с тази информация? — попитах го.

— Нищо. Поредната задънена улица. Но това означава сложна и внимателно обмислена операция. В Америка няма либийско посолство, но сирийците имат либийски служители, които са главорези на Кадафи. Всички араби си приличат. Нали така? ЦРУ и ФБР знаят за това, но го допускат. Така могат да ги държат под наблюдение. Но някой не е бил на поста си в петък вечерта, когато в дома на Файсал е влязло неизвестно лице с черна чанта. Така каза госпожа Файсал. Също като с Джабар — посетител в петък късно вечерта, черна чанта, съпругът изглеждал загрижен. Всичко съвпада, но вече е стара следа.

— Да. Но както казваш, това наистина означава внимателно обмислена операция със съучастници в страната.

— Нищо ново.

— Добре. Дай да те питам нещо друго — като арабин. Можеш ли да се поставиш на мястото на оня тип? Какво цели тоя задник?

Гейб обмисли политически некоректния ми въпрос.

— Ами, да видим какво не е направил. Не се е промъкнал тайно в страната. Дойде тук за наша сметка — и нямам предвид само билета.

— Да. Продължавай.

— Хвърля ни камилски лайна в лицата. Това му харесва. Но повече му харесва… как да се изразя?… Превръща го в игра и е обърнал правилата срещу себе си, ако се замисли човек.

— Вече стигнах до това заключение. Но защо?

— Ами, трябва да си арабин, за да го разбереш — усмихна се той. — Отчасти заради комплекса за малоценност по отношение на Запада. Екстремистите поставят бомби в самолетите и тем подобни, но знаят, че това не е много смела постъпка, ето защо от време на време се появява някой, който иска да покаже на неверниците как се държи храбрият муджахидин.

— Кой как се държи?

— Ислямският борец за свобода. Самотният арабски конник има дълга традиция, също като в американския Запад — той язди сам и може да победи цяла армия. Има една прочута поема: „Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска — другар единствен, по нея няма други украшения, освен резки по хладната стомана“. Загряваш ли?

— Да. И какво е намислил?

— Не зная. Просто ти казвам какъв е.

— Добре, но какво би направил такъв тип?

— До този момент е стигнал до около триста и двайсет и продължава да брои.

— Да. Е, добра работа, Гейб. Как е Фади?

— Сега се казва Мария и е чистачка в „Сейнт Патрик“. — Той се усмихна.

— До скоро. — Понечих да се отдалеча, но Гейб каза.

— Халил е замислил голям удар.

Обърнах се.

— Няма да се изненадам, ако се появи като писател или активист от благотворителна организация — продължи той. — Натрупал е много омраза към някого, който според него го е прецакал или е прецакал исляма. Или Либия. И иска да си отмъсти лично.

— Карай нататък.

— Онази поема се казва „Смъртна вражда“.

— Мислех, че е любовна поема.

— Това е поема на омразата, приятелю. Всъщност е свързана с кръвната вражда.

— Ясно.

— Арабите може да са мотивирани да извършат велики дела в Божието име и понякога за страната си. Но рядко за нещо абстрактно като политическа идеология и почти никога за политически лидер. Обикновено не вярват на водачите си.

Излиза, че май съм арабин.

— Но има още нещо, което наистина мотивира арабина. Личната вендета. Нали разбираш? Като сицилианците.

— Да.

— Ако ти убиеш сина ми или баща ми, или изчукаш дъщеря ми, или жена ми, аз ще те преследвам до края на света, цял живот, ако се наложи, и ще убивам всеки, когото познаваш или ти е роднина. Докато стигна до теб.

— Мислех, че шефът на жена ми я чука. Пратих му кашон шампанско.

— Арабите не мислят така. Изобщо слушаш ли ме?

— Да. Възможно е да е кръвна вражда. Вендета.

— Точно така. Възможно е. Освен това на Халил не му пука дали ще умре в опит да си отмъсти. Важно е да опита. Ако умре, пак ще си е отмъстил и ще отиде в рая.

— Ще се помъча да му помогна да стигне там.

— Ако някога се срещнете, в рая ще иде онзи, който последен разпознае другия. — Гейб се засмя.

Тръгнах си. Защо на всички им беше смешно, че снимката ми е във вестниците?

Върнах се в центъра и си взех чаша кафе от добре заредения кафе-бар. Имаше кроасани и рола, кифлички и бисквити, но не и понички. Това ли им е междуведомственото сътрудничество?

Както и да е, замислих се над думите на Гейб. Междувременно Кейт се приближи до мен.

— Госпожа Роуз Хамбрехт е на телефона. Обясних й кои сме.

Оставих чашата, побързах към бюрото си и вдигнах слушалката.

— Госпожо Хамбрехт, тук е Джон Кори от спецчастта на ФБР.

— За какво се отнася, господин Кори?

Кейт седна срещу мен и също вдигна слушалката си.

— Първо — отвърнах аз, — най-искрените ми съболезнования за съпруга ви.

— Благодаря.

— Работя по някои материали, свързани с неговата смърт.

— Убийство.

— Да, госпожо. Сигурен съм, че ви е писнало да отговаряте на въпроси…

— Ще отговарям на всякакви въпроси, докато не открият убиеца му.

— Благодаря ви. — Ще се изненадате колко много съпрузи не дават и пукната пара дали ще открият убиеца на техния покоен жалим, да не говорим, че изпитват тайно желание лично да изразят признателността си на престъпника. Но госпожа Хамбрехт изглеждаше скърбяща вдовица, така че можеше да излезе нещо. Импровизирах: — Имам информация, че с вас са разговаряли от ФБР, разузнавателния отдел на военновъздушните сили и Скотланд Ярд. Така ли е?

— Да. Както и от Ми–5, Ми–6 и нашето ЦРУ.

Погледнах Кейт и очите ни се срещнаха. Продължих:

— Това очевидно предполага, че според някои хора за убийството на съпруга ви е имало политически мотив.

— Така мисля аз. Те обаче не ми казаха какво смятат.

— Но според служебното му досие съпругът ви не се е занимавал нито с политика, нито с разузнавателна дейност.

— Да. Винаги е бил пилот, командир, а накрая и щабен офицер.

Опитах се да насоча разговора към засекретената информация, без да я плаша.

— Започваме да си мислим, че убийството е било случайно. Съпругът ви е бил нарочен от екстремистка група само защото е носел американска военна униформа.

— Глупости.

И аз смятах така, затова я попитах:

— Сещате ли се за нещо в миналото му, което да привлече екстремистите към него?

Мълчание, после:

— Ами… предполагаше се, че участието му във войната в Залива може да го направи мишена на терористичен акт. Капитанът на „Вансен“… знаете ли за това?

— Не, госпожо.

Тя ми разказа и аз си спомних за случая.

— Значи е възможно убийството да е отмъщение за участието му във войната в Залива, така ли?

— Да, възможно е… но в тази война участваха много пилоти. Хиляди. А тогава Бил беше само майор. Не разбирам защо са избрали тъкмо него.

— Но някои хора са ви намекнали, че е така.

— Да. Намекнаха ми.

— Но вие не сте убедена.

— Не. — Тя замълча за момент и аз я оставих да помисли за онова, в което е убедена. Накрая госпожа Хамбрехт каза: — След смъртта на Тери и Гейл Уейклиф как е възможно да се допуска, че убийството на съпруга ми е случайно или свързано с войната в Залива? Тери изобщо не е бил там.

Погледнах Кейт, която сви рамене.

— Значи смятате, че смъртта на семейство Уейклиф е свързана с убийството на съпруга ви, така ли? — като се опитвах да не издавам пълното си неведение, попитах аз.

— Навярно…

Ако тя мислеше така, аз бях на същото мнение. Но госпожа Хамбрехт също си мислеше, че съм добре информиран, което не отговаряше на истината.

— Можете ли да прибавите нещо за смъртта на семейство Уейклиф към онова, което знаем?

— Нищо повече от подробностите във вестниците.

— Къде прочетохте съобщението?

— Къде ли? В „Еър Форс Таймс“. И в „Уошингтън Поуст“, разбира се. Защо питате?

Отново погледнах Кейт, която вече тракаше на клавиатурата си.

— Някои статии не бяха съвсем точни — отвърнах аз. — Откъде научихте за смъртта им?

— Вчера ми се обади Сю… дъщерята на Уейклиф. Очевидно са ги убили по някое време в неделя.

Изправих се на стола си. Убити ли? Принтерът на Кейт бълваше нещо.

— Някой от ФБР или военновъздушните сили разговарял ли е с вас за това? — попитах госпожа Хамбрехт.

— Не. Вие сте първият.

Кейт четеше разпечатката и подчертаваше важното. Нетърпеливо й направих знак да ми я даде, но тя не ми обърна внимание.

— Дъщеря им спомена ли ви, че забелязва нещо подозрително в смъртта на родителите си?

— Ами, както се досещате, тя беше много опечалена. Каза, че приличало на обир, но ми се стори, че не е сигурна. Прислужницата също е била убита.

Въпросите ми започваха да се изчерпват и Кейт най-после ми подаде разпечатката.

— Един момент, моля — казах на госпожа Хамбрехт и включих телефона на изчакване.

— Може да сме попаднали на нещо интересно — рече Кейт.

Бързо прочетох материала от „Уошингтън Поуст“ и установих, че Терънс Уейклиф бил генерал от военновъздушните сили и работел в Пентагона. Към обяд в понеделник адютантът на Уейклиф се обезпокоил, че шефът му не отишъл на работа и не отговарял на телефона и пейджъра си. Впоследствие генералът, съпругата му и прислужницата били открити застреляни в дома на семейството на Капитолийския хълм. Имало следи от влизане с взлом — веригата на вратата била откъсната — и изглежда, мотивът бил обир, защото липсвали ценности и пари. Уейклиф бил в униформа и явно тъкмо се бил прибрал от черква, което означаваше, че убийството е станало в неделя сутринта. Полицията разследвала случая. Погледнах Кейт.

— Каква е връзката между генерал Уейклиф и полковник Хамбрехт?

— Не зная. Попитай.

— Добре. — Върнах се на телефона и казах на госпожа Хамбрехт:

— Извинете ме. Търсеха ме от Пентагона. — Добре, Кори, опитай. Реших да действам направо и да видя какво ще се случи. — Госпожо Хамбрехт, ще бъда откровен с вас. Пред мен е служебното досие на съпруга ви. В него има засекретена информация. Трябва да разбера каква е тя. Искам да открия кой и защо е убил съпруга ви. Можете ли да ми помогнете?

Последва продължително мълчание.

— Моля ви. — Погледнах Кейт и тя одобрително кимна.

Накрая госпожа Роуз Хамбрехт отвърна:

— Съпругът ми и генерал Уейклиф участваха във военна операция. Бомбардировка… Защо не знаете за това?

Внезапно разбрах. Все още помнех думите на Гейб и когато госпожа Хамбрехт каза „бомбардировка“, всичко си застана на мястото.

— Петнайсети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста.

— Да — потвърди тя.

Отново погледнах Кейт, която зяпаше в пространството и си напрягаше сивото вещество.

Госпожа Хамбрехт продължи:

— Дори е възможно убийството на Тери и Гейл Уейклиф да е свързано с трагедията на летище „Кенеди“, която се случи на годишнината.

Дълбоко си поех дъх.

— Не съм сигурен. Но… знаете ли дали някой друг, който е участвал в онази операция, е преживявал някакво нещастие?

— В операцията участваха десетки мъже.

Замислих се за миг.

— Ами в подразделението на съпруга ви?

— Ако имате предвид неговата ескадрила, струва ми се, че в нея имаше петнайсет-шестнайсет самолета.

— Известно ли ви е дали някои от тези мъже са били сполетявани от нещастие, което изглежда подозрително?

— Едва ли. Стивън Кокс загина в Залива, но за другите не съм сигурна. Пилотите от ятото на съпруга ми поддържаха връзка, но не зная нищо за останалите от ескадрилата.

Опитах се да си припомня военновъздушната терминология, ескадрили, крила и така нататък, но не бях на своя територия.

— Простете невежеството ми, но колко самолета и хора има в ятото и ескадрилата?

— Зависи от операцията. Но обикновено ятото се състои от четири-пет самолета, а ескадрилата — от дванайсет до осемнайсет.

— Разбирам… а колко самолета е имало в ятото на съпруга ви на петнайсети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста?

— Четири.

— А хората са били… осем, нали?

— Да.

— Те… — погледнах Кейт, която каза в слушалката:

— Госпожо Хамбрехт, пак е Кейт Мейфилд. Чудя се за тази връзка. Бихте ли ни казали какво мислите, за да можем бързо да стигнем до същността на въпроса?

— Смятам, че казах достатъчно — отвърна вдовицата.

Аз не смятах така, Кейт също.

— Госпожо — настоя тя, — опитваме се да помогнем за откриването на убиеца на мъжа ви. Зная, че като съпруга на военен разбирате какво означава секретност. Уверявам ви, че спокойно можете да говорите. Искате ли да дойдем в Ан Арбър и лично да се срещнем?

Отново последва мълчание.

— Не — накрая отвърна Роуз Хамбрехт.

Изчакахме.

— Добре… — започна вдовицата. — Четирите изтребители-бомбардировачи F–111 от ятото на съпруга ми имаха задачата да бомбардират един военен лагер край Триполи. Казваше се Ал Азизия. Навярно си спомняте от новините по онова време, че един от самолетите пусна бомба над дома на Муамар Кадафи. Това беше в лагера Ал Азизия. Кадафи оцеля, но загина осиновената му дъщеря. Жена му и двамата му сина бяха ранени… Казвам ви само онова, което зная. Можете да си направите заключенията.

Кейт отново затрака на клавиатурата, като гледаше екрана. Надявах се, че знае как се пише Ал Азизия и Муамар Кадафи или там каквито думи трябваше да въведе в програмата.

— Вие също може да сте стигнали до някакви заключения — казах на госпожа Хамбрехт.

— Когато убиха съпруга ми, реших, че навярно е свързано с либийската операция. Но от военновъздушните сили ме увериха, че имената на всички участници в бомбардировката на Либия били строго секретни и никой нямал достъп до тях. Приех това обяснение, но си казах, че някой може да се е разприказвал или… не зная. Но престанах да мисля за това… до вчера, когато научих за убийството на семейство Уейклиф. Може да е съвпадение…

Можеше, но не беше.

— От тези осем мъже, които са бомбардирали… как се казваше?

— Ал Азизия. Един загина във войната в Залива, съпругът ми и Тери Уейклиф бяха убити.

Кейт принтираше някаква информация.

— Кои са другите петима от операцията? — попитах аз.

— Няма да ви кажа. Никога.

Отказът беше категоричен и нямаше смисъл да настоявам.

— Можете ли поне да ми кажете дали са живи?

— Разговаряха по телефона на петнайсети април. Не всички, но после Тери ми се обади и каза, че били добре и ми пращали поздрави… освен… един от тях е тежко болен.

Двамата с Кейт се спогледахме.

— Госпожо Хамбрехт — обади се тя, — бихте ли ми дали телефонен номер, на който да намеря някой от семейство Уейклиф?

— Предлагам да се обадите в Пентагона и да поискате да ви свържат с кабинета на Тери — отвърна вдовицата. — Някой ще отговори на въпросите ви.

— Предпочитам член на семейството — настоя Кейт.

— В такъв случай поискайте номера от Пентагона.

Госпожа Хамбрехт явно вече съжаляваше за този разговор. Военните са си затворена общност, меко казано. Но тя очевидно хранеше известни съмнения в обекта на клановата си лоялност и й бе хрумнало, че връзката трябва да е двустранна. Бях убеден, че военновъздушните сили и други държавни институции са я излъгали и че го знае — или поне го подозира.

— Благодаря ви за съдействието, госпожо. Уверявам ви, че правим всичко възможно, за да изправим убиеца на съпруга ви пред правосъдието.

— И други ме уверяваха. Минаха почти три месеца, откакто…

Понякога съм сантиментален и в такива ситуации съм склонен да поемам рискове.

— Мисля, че сме близо до отговора. — Отново погледнах Кейт и видях, че мило ми се усмихва.

Госпожа Хамбрехт дълбоко си пое дъх.

— Моля се на Господ да сте прав. Той… ми липсва…

Не отговорих, но се зачудих на кого ще липсвам, ако гушна босилека.

Тя се овладя.

— Убиха го с брадва.

— Да… Ще поддържаме връзка.

— Благодаря ви.

Затворих.

С Кейт помълчахме малко, после тя каза:

— Клетата жена.

Да не споменавам за клетия накълцан Уилям Хамбрехт. Но жените имат друг подход към тези неща. Дълбоко си поех дъх и пак се превърнах в предишното жилаво копеле.

— Е, предполагам, че знаем каква информация е била засекретена със заповед на министерството на отбраната и президента. И не е била свързана с ядрено оръжие, както някой е казал на високоуважаемия ни шеф.

Оставих Кейт да си направи заключението, че Джак Кьоних не ни разкрива всичко.

Тя или не го направи, или не желаеше да го дискутира, защото ме похвали:

— Отлично се справи.

— И ти. Какво откри в компютъра?

Кейт ми подаде разпечатките. Прелистих ги и забелязах, че повечето са материали от „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ с дата след 15 април 1986 година.

Вдигнах глава.

— Нещата започват да се навързват, нали?

Тя кимна и отвърна:

— Връзката си е била там още от самото начало. Не сме толкова умни колкото си мислим.

— Другите също. Но отговорът винаги ти се струва лесен, като вече си стигнал до него. Освен това не само либийците правят заблуждаващи ходове.

Кейт не обърна внимание на забележката ми.

— Някъде има петима мъже, които са в опасност.

— Днес е вторник. Съмнявам се, че още са петима.