Нелсън Демил
Играта на лъва (36)

35.

Асад Халил се озова на натоварен път, от двете страни на който имаше мотели, фирми за автомобили под наем и заведения за бързо хранене. На недалечното летище се приземяваше голям самолет.

В Триполи му бяха казали да отседне някъде край аерогарата в Джаксънвил, където нито видът му, нито регистрационните му номера щели да привлекат внимание.

Видя приятен мотел, който се казваше „Шератон“. Познаваше това име от Европа и влезе в паркинга, после спря до надписа РЕГИСТРАЦИЯ. Поправи вратовръзката си, среса косата си с пръсти, сложи си очилата и влезе.

Младата жена на рецепцията се усмихна.

— Добър вечер.

Той отвърна на усмивката и поздрава й. Във фоайето имаше много врати, на една от които пишеше БАР-РЕСТОРАНТ. Отвътре се носеха музика и смях.

— Бих желал стая за една нощ, моля — каза Халил на жената.

— Да, господине. Обикновена или луксозна?

— Луксозна.

Тя му подаде регистрационния формуляр и химикалка.

— Как ще платите, господине?

— С Американ Експрес. — Асад извади портфейла си, протегна й картата и започна да попълва формуляра.

Борис му беше казал, че колкото по-висока класа е мотелът, толкова по-малко проблеми ще има, особено ако използва кредитна карта. Халил не искаше да оставя следи, но руснакът го увери, че е безопасно.

Във формуляра пропусна графата за автомобила си. В Триполи му бяха обяснили, че в по-добрите хотели може да не вписва регистрационния номер. Освен това, за разлика от Европа, тук нямаше графа за номера на паспорта му и му бяха казали, че дори няма да му го искат за проверка. Очевидно беше обида да те вземат за чужденец, макар да приличаш на такъв. Или навярно, както се бе изразил Борис: Единственият паспорт, който ти трябва в Америка е „Американ Експрес“.

Във всеки случай жената хвърли поглед към формуляра и не го попита нищо повече.

— Добре дошли в „Шератон“, господин…

— Бадр — каза той.

— Господин Бадр. Ето електронната ви карта за стая сто и деветнайсет, на първия етаж, веднага надясно, щом излезете от фоайето. — Тя монотонно продължи: — Разполагаме с бар и ресторант, фитнес център и басейн, можете да останете до единадесет сутринта, закуската се сервира в трапезарията от шест до единадесет, румсървизът работи от шест до полунощ, барът е отворен до един през нощта, там поднасят леки закуски. В стаята ви има минибар. Ще поръчате ли събуждане по телефона?

Халил разбираше акцента й, но нямаше представа за какво е цялата тази безполезна информация. Но знаеше какво означава събуждане по телефона.

— Да, трябва да хвана самолета утре в девет, така че навярно е най-добре да стана в шест часа.

Тя го погледна — открито, за разлика от либийките, които избягваха да срещат очите на мъже. Асад не се извърна, за да не събуди подозрения и за да види дали момичето ще прояви някакви признаци, че го познава. Но не забеляза нищо.

— Да, господине, ще ви събудим в шест сутринта. Директно ли желаете да напуснете мотела?

Бяха го предупредили да отговори утвърдително на този въпрос. Това означаваше, че повече няма да има нужда да минава през рецепцията.

— Да, моля.

— В такъв случай ще оставим сметката под вратата на стаята ви утре в седем часа сутринта. Мога ли да ви бъда полезна с още нещо?

— Не, благодаря.

— Приятно прекарване.

— Благодаря. — Той се усмихна, обърна се и излезе от фоайето.

Беше се справил добре, по-добре от предишния път в мотела край Вашингтон, когато се наложи да убие служителя. Той отново се усмихна.

Качи се в колата и спря пред вратата с надпис 119. Взе сака си, слезе и заключи автомобила. Отиде до стаята и пъхна електронната карта в отвора. Ключалката избръмча и светна зелена лампичка, която му напомни за клуб „Конквистадор“, влезе вътре и сложи веригата на вратата.

Разгледа стаята, гардеробите и банята, които бяха чисти и модерни, но навярно не точно по вкуса му. Предпочиташе скромна обстановка, особено за този джихад. Както веднъж му бе казал един набожен човек: „Аллах ще те чуе, независимо дали се молиш в джамия с пълен стомах, или в пустиня с празен стомах — но ако искаш ти да го чуеш, иди гладен в пустинята“.

Въпреки този съвет Халил се чувстваше гладен. Откакто почти преди седмица се беше предал в американското посолство в Париж не бе слагал почти нищо в уста.

Той прегледа менюто на румсървиза, но реши да не показва лицето си на друг. Малцина го бяха виждали отблизо, и повечето бяха мъртви.

Отвори минибара и си взе кутия портокалов сок, пластмасова бутилка минерална вода, ядки и шоколад „Тоблерон“, какъвто винаги си купуваше в Европа.

Седна на фотьойла с лице към вратата, все още напълно облечен и с двата глока в джобовете си, и бавно започна да се храни.

Докато ядеше, мислено се върна към краткия си престой в американското посолство в Париж. Бяха се държали подозрително, но не враждебно. Първо го разпитаха един военен и един цивилен, а на следващия ден от Америка пристигнаха други двама мъже, които се представиха само като Филип и Питър и му казаха, че ще го придружат до Вашингтон.

Вечерта преди заминаването го бяха упоили, както го беше предупредил Бутрос, и Халил го допусна, за да не събуди подозрения. Не бе сигурен какво са правили с него, но това нямаше значение. В либийското разузнаване го бяха упоявали и разпитвали, за да проверят как ще реагира на така наречените наркотици на истината. Беше издържал изпита без проблеми.

Бяха го уверили, че в посолството навярно няма да го подложат на проверка с детектор на лъжата — дипломатите щели да се избавят от него колкото се може по-скоро. Но ако се бяха опитали, щеше да откаже и да поиска да го пратят в Америка или да го освободят. Във всеки случай, американците бяха действали според предвижданията.

„Търсят те французите, немците, италианците и британците“, бе му казал Малик. — „Американците го знаят и те искат само за себе си. Ще те изведат от Европа колкото могат по-бързо. Но винаги се занимават с най-важните случаи в Ню Йорк, за да мога да отрекат, че държат заподозрян или шпионин във Вашингтон. Според мен има и други психологически и навярно практически причини да изберат Ню Йорк. Накрая ще те отведат в столицата — но аз мисля, че ще стигнеш там и без тяхна помощ.“

Всички в стаята се бяха засмели. Малик бе много красноречив и често използваше чувството си за хумор. Халил невинаги разбираше шегите на наставника си и Борис, ала те бяха за сметка на американците и европейците, така че нямаше нищо против.

„Дори нашият приятел, който работи в парижкото бюро на авиокомпанията «Трансконтинентал», да ни съобщи, че заминаваш за Вашингтон — беше прибавил Малик, — Хадад пак ще е в твоя самолет. Процедурите на летище «Дълес» са същите — самолетът ще бъде изтеглен в заградената зона и ще действаш все едно, че си в Ню Йорк.“ Малик му бе съобщил мястото на срещата на „Дълес“, където щеше да го чака таксиметровият шофьор.

Асад Халил беше впечатлен от либийската разузнавателна служба. Бяха помислили за всичко и имаха алтернативни планове в случай, че американците променят начина си на действие. Нещо повече, либийските разузнавачи бяха подчертали, че дори най-добрите планове не могат да се изпълнят без истински ислямски борец за свобода като него, нито без помощта на аллах.

Борис, разбира се, бе заявил, че планът е предимно негово дело и че аллах няма нищо общо с успеха му. Но се беше съгласил, че Асад Халил е изключителен агент. Всъщност руснакът бе казал на либийските разузнавачи: „Ако имахте повече хора като Асад Халил, нямаше да претърпите толкова провали“.

С думите си Борис копаеше собствения си гроб, помисли си Асад, но го знаеше и тъкмо поради това пиеше толкова много. Той постоянно имаше нужда от жени и водка, които му бяха осигурявани, както и от пари, които влагаше в швейцарска банка за семейството си. Дори и в пияно състояние руснакът беше достатъчно умен, за да разбира, че няма да напусне Триполи жив. Веднъж бе казал на Малик: „Ако случайно умра тук, обещай ми да пратите тялото ми в родината“.

„Няма да умреш тук, приятелю — възрази Малик. — Ние ще те пазим.“ Борис му отвърна „Майната ти“, думи, които често използваше.

Халил се нахрани и включи телевизора, като отпиваше от бутилка с минерална вода. Когато я изпразни, я прибра в сака си. Наближаваше 23:00 и докато чакаше новините, запревключва каналите с дистанционното управление. Видя две жени с голи гърди в басейнче с вдигаща пара кипяща вода — галеха се една друга. Смени на друг канал, после отново върна на предишния. Гледаше като хипнотизиран как жените, едната руса, другата тъмнокоса, се милват в горещата вода. До басейна се появи трета — африканка. Тя бе съвсем гола, но някакво електронно изкривяване скриваше гениталиите й докато слизаше по стълбичката при другите.

Те почти не разговаряха, забеляза Халил, само се смееха и се плискаха. Асад си помисли, че се държат като малоумни, но продължи да ги зяпа.

Четвърта жена, този път червенокоса, се спусна заднишком по стълбичката, така че се видя голият й задник. Скоро четирите започнаха да се галят, целуват и прегръщат. Халил седеше неподвижно, но усети, че е възбуден, и неспокойно се размърда на стола.

Разбираше, че не бива да гледа тези сцени, че това е една от най-ужасните прояви на западния упадък, че свещените писания на евреите, християните и мюсюлманите заклеймяват такива неща като неестествени и нечисти. И все пак тези жени събуждаха в него похот и мръсни мисли.

Представи си как влиза гол в басейна при тях.

После се откъсна от унеса си и забеляза, че дигиталният часовник вече показва единадесет и четири минути. Той отново запревключва каналите, като се проклинаше, проклинаше слабостта си, проклинаше сатанинските сили, които властваха в тази дяволска страна.

Накрая откри новинарска програма. Водещата тъкмо казваше:

— Това е човекът, когото властите подозират в неназован терористичен акт, извършен в Съединените щати…

На екрана се появи цветна фотография с надпис АСАД ХАЛИЛ и той бързо застана на колене пред телевизора. Никога не бе виждал тази своя снимка и предположи, че е направена тайно, докато са го разпитвали в парижкото посолство. В момента носеше същия костюм, но беше сменил вратовръзката си.

Жената продължи:

— Моля, внимателно разгледайте снимката и уведомете властите, ако сте виждали този човек. Смята се, че е въоръжен и опасен, и никой не бива да се опитва да го задържи. Обадете се в полицията или ФБР. Ето два безплатни телефонни номера, на които можете да позвъните… — Под снимката се изписаха цифри. — Първият е за анонимни обаждания и можете да оставите съобщение на телефонен секретар. Вторият е гореща линия, поддържана от ФБР. И двата скрити денонощно и без почивни дни. Освен това министерството на правосъдието обявява награда от един милион долара за информация, която доведе до ареста на заподозрения.

Показаха втора снимка на Асад Халил, но с малко по различно изражение.

— Моля, обърнете внимание и на тази фотография. Федералните власти се нуждаят от помощта ви. Този човек говори английски, арабски и малко френски, немски и италиански. Предполага се, че е международен терорист и е възможно да се намира в Съединените щати. Не разполагаме с повече информация за него, но ще ви съобщим, ако научим други подробности.

Халил не откъсваше очи от лицето си на екрана.

Когато водещата премина към следващата новина, той изключи звука, отиде до огледалото на стената, сложи си бифокалните очила и се погледна.

Асад Халил, либиецът от телевизията, имаше черна, сресана назад коса. Хефни Бадр, египтянинът в Джаксънвил, Флорида, имаше сива коса, сресана на път.

Очите на телевизионния Халил бяха тъмни. Хефни Бадр в Джаксънвил носеше очила и очите му не се виждаха ясно.

Асад Халил от телевизора беше гладко избръснат. Хефни Бадр имаше сивкави мустаци.

Асад Халил от телевизора бе сериозен. Хефни Бадр в огледалото се усмихваше, защото не приличаше на Асад Халил. Той каза вечерните си молитви и си легна.