Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion’s Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 55гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre(2008)
Допълнителна корекция
hammster(2013)
Допълнителна корекция
maskara(2015)

Издание:

Нелсън Демил. Играта на лъва

Американска

Превод: Крум Бъчваров, 2000

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2000

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

ИК „БАРД“ ООД, 2000

ISBN 954-585-094-9

 

Nelson Demille. The Lion’s Game

Warner Books, New York, 2000

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация
  3. —Корекция

30.

След обяд отидохме в малка стая без прозорци на четвъртия етаж, в която изслушахме кратка лекция за тероризма като цяло и за проявленията му в Средния изток в частност. Показаха ни диапозитиви с карти, снимки и схеми на терористични организации и ни раздадоха списък с препоръчителна литература.

Помислих си, че е някакъв майтап, но не беше. Въпреки това попитах инструктора, казваше се Бил, струва ми се, който също носеше син костюм:

— Да не би да убиваме времето, докато се случи нещо важно?

Бил, изглежда, малко се обиди.

— Това обяснение целеше да ви даде представа за глобалната терористична мрежа.

И така нататък. Той ни разкри предизвикателствата на епохата след Студената война и ни информира, че международният тероризъм нямало скоро да изчезне. Не че това бе нещо ново за мен, но си го записах в бележника в случай, че по-късно ни подложат на изпит.

Между другото, ФБР е разделено на седем отдела — Граждански права, Наркотици, Следствие, Организирана престъпност, Тежка престъпност, Финансова престъпност и Антитероризъм. Последният е бързо развиваща се индустрия, която преди двайсет и пет години, в началото на професионалната ми кариера, не съществуваше.

Бил ни обясни всичко това. Аз естествено вече го знаех. Също ми бе известно, че днес в Белия дом не цари семейно щастие, макар страната все още да нямаше представа, че Съединените щати са понесли най-тежкия терористичен удар от Оклахома Сити[1] насам. По-страшно обаче беше, че този удар не бе дело на някой роден психопат, а на арабин от северноафриканските пустини.

Бил продължаваше да дрънка за историята на средноизточния тероризъм и аз започнах да си записвам в бележника да се обадя на Бет Пенроуз, на родителите си във Флорида, на Дом Фанели, да си купя сода, да прибера костюмите си от химическо чистене, да повикам телевизионния техник и така нататък.

Фебереецът не преставаше да говори. Кейт го слушаше, Тед блуждаеше някъде.

Джак Кьоних, който в Ню Йорк бе крал Джак, тук беше поредният лоялен васал в императорската столица. Забелязах, че вашингтонските агенти разглеждат Ню Йорк като обикновено оперативно бюро, и това не ми допадна особено.

Така или иначе, Бил си тръгна и в стаята влязоха мъж и жена. Тя се казваше Джейн, а той — Джим. Бяха в синьо.

— Благодаря, че дойдохте — каза Джейн.

Това преля чашата.

— Имахме ли друг избор? — попитах аз.

— Не — усмихна се тя.

— Вие трябва да сте детектив Кори — рече Джим.

Наистина трябваше да съм.

Както и да е, Джейн и Джим изпълниха кратък дует и песента се казваше „Либия“. Това ми се стори по-интересно от предишното представление. Говориха за Муамар Кадафи и неговата връзка със Съединените щати, за финансирания от държавата либийски тероризъм и за американския въздушен удар от 15 април 1986 година.

— Заподозреният извършител на вчерашното престъпление Асад Халил — каза Джейн — е либиец, макар че понякога пътува с паспорти от други средноизточни държави. — Внезапно на екрана се появи снимка на Асад Халил. — Това е фотографията, която са ви пратили от Париж. Имам по-качествена, която ще ви дам по-късно. В Париж направихме и други снимки.

На екрана се изреди поредица от диапозитиви, показващи Халил в различни непринудени пози в някакъв офис. Очевидно не знаеше, че го снимат.

— Разузнавачите от парижкото ни посолство са се отнесли с Халил като с всеки, който иска убежище.

— Претърсили ли са го? — попитах аз.

— Съвсем повърхностно.

— Не са ли го накарали да се съблече?

— Не. Не постъпваме така, за да не настройваме враждебно потенциални информатори.

— Някои хора обичат да им бъркат в гъза. Трябвало е да го попитате.

Даже скапанякът Тед се захили на думите ми.

— Арабите са много срамежливи по отношение на голотата — невъзмутимо отвърна Джейн. — Ако ги подложат на такова претърсване, те се чувстват унижени.

— Но този тип може да е носил цианидни таблетки в задника си.

Тя ме стрелна с леден поглед.

— Разузнавачите не са толкова глупави, колкото си мислите.

На екрана отново се появиха снимки. Халил в банята. Арабинът се събличаше, взимаше душ, сядаше на гърнето и така нататък.

— Направени са със скрита камера, разбира се — поясни Джейн.

— Ако проявявате интерес, имаме и видеозаписи на същите моменти, господин Кори.

— Този път ще пропусна.

Погледнах поредната снимка на екрана, представяща голия Асад Халил в цял ръст на излизане от душа. Имаше могъщо тяло, около метър осемдесет и два, много космат, без видими белези и татуировки и с хуй като на магаре.

— Ще поръчам да я поставят в рамка и ще ти я подаря — казах на Кейт.

Тази реплика не се прие много добре. Температурата в стаята осезаемо спадна и си помислих, че ще ме изгонят в коридора. Но Джейн продължи:

— Докато господин Халил спял дълбоко поради случайно попаднало в млякото му приспивателно… — тя заговорнически се усмихна, — хора от посолството взели нишки от дрехите му, снели отпечатъци от пръстите на ръцете и краката му, остъргали епителни клетки от устата му за ДНК-анализ, взели косми и дори отпечатъци от зъбите му. — Джейн погледна към мен. — Пропуснали ли сме нещо, господин Кори?

— Навярно не. Не знаех, че млякото действа така.

— Този материал ще ви бъде предоставен. Предварителният доклад за облеклото — сив костюм, риза, вратовръзка, черни обувки и бельо — показва, че всичко е произведено в Америка. Това е интересно, тъй като американските дрехи не са много разпространени нито в Европа, нито в Средния изток. Ето защо подозираме, че Халил е искал да се слее с американското градско население веднага след пристигането си.

Точно това си бях помислил и аз.

— Има и друга теория, според която Халил просто е взел фалшив паспорт от Хадад и е отишъл на международния терминал, където е очаквал билет за авиокомпания от Средния изток. Възможно е също Юсеф Хадад да му е предал билета на борда на боинга.

Тя ни огледа един по един.

— Разбрах, че сте обсъдили тези теории. И двете са правдоподобни. Със сигурност ни е известно само, че Юсеф Хадад е убит. Опитваме се да установим истинската му самоличност и да открием връзките му. — Джейн замълча, после прибави: — Този човек е абсолютно безмилостен. Говоря за Халил. Убил е съучастника си, човека, който е рискувал собствения си живот, за да му помогне да проникне в страната. Счупил е врата му, после е останал сам в пълния с трупове самолет с надеждата, че автопилотът ще го приземи на летището. После, вместо да избяга, той отива в „Конквистадор“ и убива трима от нашите. Определенията „безмилостен“ и „безсърдечен“ го характеризират само отчасти. Халил също е невероятно безстрашен и дързък. Мотивира го нещо много силно.

Несъмнено. Самият аз се смятах за безстрашен и дързък, но беше време да призная, че не бих могъл да извърша същото. Само веднъж в кариерата си съм срещал противник, когото смятах за по-смел от мен. Когато накрая го убих, чувствах, че не съм достоен за това — като ловец с мощна пушка, който убива лъв, макар да знае, че лъвът е по-смел от него.

Джейн натисна бутона на аспектомата. На екрана се появи увеличена цветна снимка, показваща мъжко лице в профил.

— Това е снимка на левия профил на Халил. Както сами виждате, на бузата му има три едва забележими успоредни белега. Има подобни и на дясната буза. Според нашия патолог не са нито изгаряния, нито рани от шрапнел или нож. Всъщност това са типични следи, оставени от човешки или животински нокти — успоредни и с леко назъбени краища. По тялото му няма други белези.

— Можем ли да допуснем, че са оставени от женски нокти? — попитах аз.

— Можете да допускате каквото желаете, господин Кори. Посочих ви ги в случай, че промени външния си вид.

— Благодаря ви.

— И освен тези линии нашите хора в Париж са татуирали по тялото му три малки точици. Едната се намира от вътрешната страна на възглавничката на дясното му ухо… — тя ни показа нова увеличена снимка, — втората е между палеца и показалеца на десния му крак… — поредната странна фотография — и последната е близо до ануса му. Отдясно. В случай, че имате заподозрян или ако откриете труп, по този начин можете бързо да го идентифицирате. Ако се наложи, по-късно ще проверите отпечатъците от пръстите и зъбите му.

Дойде ред на Джим.

— Подготовката за тази операция всъщност е проста. Преминаването от една сравнително отворена държава в друга не е толкова трудно. Юсеф Хадад е летял в бизнес класа и това винаги улеснява нещата, включително внасянето на сака и кислородните бутилки. Хадад е бил добре облечен, навярно е знаел френски достатъчно, за да разбира какво обясняват на „Дьо Гол“, и навярно е говорел достатъчно английски, за да не досажда на стюардесите от „Трансконтинентал“.

Вдигнах ръка.

— Може ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Откъде Юсеф Хадад е знаел кога ще лети Асад Халил?

— Хм, точно това е въпросът, господин Кори.

— Да, постоянно ме гризе.

— Ами, за съжаление, отговорът е прост. Ние почти винаги използваме компанията „Трансконтинентал“, с която сме сключили договор за отстъпка в билетите за бизнес класа, но по-важното е, че във фирмата работи наш човек. Така можем да качваме и сваляме хора от борда бързо и без никакъв шум. Явно някой е знаел. А и това не е строго секретно.

— Но откъде Хадад е знаел, че Халил ще е точно на този самолет?

— Очевидно изтичане на информация от „Дьо Гол“. С други думи, служител в „Трансконтинентал“, навярно арабин, каквито има много в Париж, подкупен от Юсеф Хадад. Всъщност, ако се замислим, Халил се е предал в Париж, а не в друг град, тъкмо защото са имали свой човек там. Всъщност, от гледна точка на безопасността, американските авиокомпании забраняват носенето на лични кислородни бутилки на борда. Трябва специално да си поръчаш кислород и срещу ниска такса ти го дават, преди да се качиш в самолета. В този случай обаче някой от служителите на компанията е заменил една от кислородните бутилки с отровен газ.

— Двете бутилки ми изглеждаха еднакви — отбелязах аз. — Предполагам, че едната е била белязана.

— На тази с кислород е била надраскана едва забележима зигзаговидна линия.

Представих си как Юсеф Хадад си казва: „Я да видим сега… кислородът е белязан, отровният газ не е… или пък беше обратното?“

— Има ли нещо смешно, господин Кори? — попита ме Джим.

Обясних му глупавата си мисъл, но се засмя само Наш.

Джим погледна в бележките си и продължи:

— Имаме предварително заключение за газа. Не съм специалист, но ми казаха, че навярно се касае за усъвършенстван или модифициран цианид хлорид. Той е много летлив и бързо се разтваря във въздуха. Според нашите химици пътниците може да са усетили мирис на горчиви бадеми или дори костилки от праскови, но ако не са познавали свойствата на цианида, това едва ли ги е разтревожило.

Джим ни погледна и видя, че за пръв път е привлякъл вниманието на всички. Имах подобен опит от преподаването си в Джон Джей. Когато студентите започнат да се разсейват, измислям нещо, свързано с убийства или секс. Действа безотказно.

— Ето какво се е случило според нас — продължи той. — Асад Халил е помолил да отиде до тоалетната. Разбира се, придружил го е Фил Хъндри или Питър Горман. Нашият човек първо е проверил тоалетната, за да е сигурен, че Халил не се опитва да изпълни някой номер в стил Майкъл Корлеоне… — Джим вдигна глава. — Нали знаете, когато някой скрие пистолет в тоалетната. Та Фил или Питър поглеждат в казанчето… и навярно зад сервизния панел под мивката. Там наистина е имало нещо скрито, но е изглеждало съвсем невинно. Малка кислородна бутилка и маска от онези, които се използват на всеки самолет по света. Само че никога не се поставят под мивката в тоалетната.

Някой, навярно чистач или човек от поддръжката на „Дьо Гол“, скрива кислородната бутилка под мивката. Когато пуска Халил в тоалетната, нашият човек го оставя с белезници и му казва да не заключва вратата. Стандартна практика. В този момент Хадад отваря вентила на втората бутилка. Когато всички разбират, че става нещо, вече е късно. Автопилотът винаги е включен по време на полет, така че самолетът продължава за Ню Йорк. Халил, който е дишал кислород от бутилката под мивката, излиза от тоалетната, след като се уверява, че всички са в безсъзнание или мъртви. И така, съучастниците имат на разположение два часа да свалят белезниците на Халил, да върнат федералния агент на мястото му, да приберат кислородната бутилка на Хадад в багажното отделение и така нататък. Халил е знаел, че на земята ще има нужда от време, за да избяга, като облече гащеризон на „Трансконтинентал“ и се смеси с хората, които се качат на борда в заградената зона. Ето защо е искал всичко да изглежда колкото може по-нормално.

Джим свърши. Топката отново пое Джейн и двамата продължиха да си я подават. Наближаваше четири часът и имах нужда от почивка.

Започнахме да обсъждаме отделни въпроси.

— Откъде Халил и Хадад са знаели, че боингът е програмиран да кацне на „Кенеди“? — попита Джейн.

— „Трансконтинентал“ задължава пилотите преди излитането да програмират компютъра за целия полет — отвърна Джим. — Това не е тайна. Може да се прочете във всяко авиационно списание. А и не забравяйте изтичането на информация. — Той замълча, после прибави: — Единствената операция, която не се поверява на компютъра, е обръщането на реактивната струя, защото ако машината се повреди и го направи по време на полета, двигателите ще се откъснат. Това става ръчно след приземяването.

— Мисля, че пистите се определят едва когато самолетът започне да се спуска към летището — отбеляза Кьоних.

— Така е — потвърди Джим, — но пилотите общо взето знаят кои писти се използват. Автопилотът не заема мястото на пилота, който лично приземява самолета. Летецът, с когото разговарях, ми каза, че по този начин компютърните им изчисления по време на полета били по-точни. И както се оказа, четвърта дясна писта, която е била въведена в компютъра, все още се е използвала по време на пристигането на боинга.

„Удивително — помислих си. — Трябва ми подобен компютър за колата, за да мога да спя зад волана.“

Джим продължи:

— Ще ви кажа какво още е било известно на престъпниците. Знаели са как действа отдел „Произшествия“ на „Кенеди“. На всички американски летища е горе-долу едно и също. Процедурите на „Кенеди“ са по-сложни, но не са строго секретни. Публикувани са статии за „Патлаци и маркучи“, могат да се намерят и наръчници. Не е толкова известна само заградената зона, но и тя не е секретна.

Мисля, че на Джим и Джейн им трябваше почивка от мен и когато той свърши, Джейн обяви:

— Ще прекъснем за петнайсет минути. Тоалетните и кафе-бара са в дъното на коридора.

Всички бързо станахме и излязохме, преди да са променили решението си.

Четиримата с Тед, Кейт и Джак побъбрихме малко и открих, че истинските имена на Джим и Джейн всъщност са Скот и Лиза. За мен обаче винаги щяха да си останат Джим и Джейн. Тук всички бяха Джейн и Джим, освен Боб, Бил и Джийн. И всички носеха синьо, играеха скуош на подземния етаж, тичаха за здраве край Потомак, имаха къщи в предградията на Вирджиния и ходеха на черква в неделя, освен когато не започнеха да се сипят лайна. Женените имаха деца, които бяха страхотни: продаваха бонбони, за да съберат пари за футболен екип и така нататък.

От друга страна, нямаше начин да не харесваш тези хора, искам да кажа, че те представляват американския идеал, поне както го виждат самите те. Агентите си разбират от работата и са прочути в цял свят със своята честност, трезвомислие, лоялност и интелигентност. Голяма работа, че повечето са юристи. Джак Кьоних например беше симпатяга, който случайно имаше нещастието да е правист. Кейт също. Харесвах червилото й. Бледо млечнорозово.

Така че сигурно малко завиждах на семейните и ходещи на черква хора. Някъде в ума ми имаше къща с бяла дъсчена ограда, любяща съпруга, две деца, куче и служба с точно определено работно време, където никой не иска да ме очисти.

Отново се замислих за Бет Пенроуз. Замислих се за вилата, която бе купила в северния край на Лонг Айланд, близо до морето и лозята. Днес не се чувствах особено добре и причините за това бяха прекалено ужасни, за да разсъждавам за тях.

Бележки

[1] Авторът има предвид взривяването на правителствената сграда в Оклахома Сити през 1995 г., когато загиват 169 души. — Б.пр.