Нелсън Демил
Играта на лъва (3)

2.

Сам Уолтърс се наведе напред на стола си, нагласи слушалките и впери очи в еднометровия зелен радарен екран. Навън бе прекрасен априлски следобед, но това нямаше значение в сумрачната стая без прозорци в нюйоркския Център за контрол на въздушния трафик в Излип, Лонг Айланд, на осемдесет километра от летище „Кенеди“.

Боб Ешинг, началник-смяна, се приближи до него и попита:

— Проблем ли има?

— Изгубихме връзка с полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ от Париж, Боб.

— Кога?

— Никой не го е чувал, откакто е напуснал северноатлантическия коридор край Гандър. — Уолтърс си погледна часовника. — От около два часа.

— Други признаци за проблем?

— Не. Всъщност… — Той вдигна очи към екрана. — Зави на югозапад към Сарди и продължи по установения маршрут.

— След няколко минути ще се обадят и ще питат защо не сме им отговаряли — каза Ешинг.

Уолтърс кимна. Контролната кула често губеше връзка със самолетите. Имаше дни, в които се случваше по два-три пъти. Скоро пилотът отвръщаше: „Хопа, извинявам се…“ — и обясняваше, че били намалили звука или приемали на друга честота. Понякога истината не беше толкова невинна, например когато заспиваха всички членове на екипажа, макар че никога не си го признаваха.

— Може пилотите да са гушнали по някоя стюардеса — каза Ешинг.

Уолтърс се усмихна.

— Най-находчивото обяснение, което съм чувал, беше, че пилотът оставил таблата си с обяда между двете седалки и тя се плъзнала към бутона за изключване на връзката.

Ешинг се засмя.

— Елементарно обяснение за сложен проблем.

— Да. — Уолтърс отново погледна екрана. — Иначе всичко е наред.

Големият проблем се появяваше, когато самолетът изчезнеше от радара. Уолтърс бе дежурен онази нощ през март 1998-ма, когато самолетът на президента изчезна и докато отново се появи след двайсет и четири безкрайни секунди, всички в пълната с диспечери зала бяха затаили дъх. И през нощта на 17 юли 1996-та, когато самолетът на „Транс Уърлд Еърлайнс“ изчезна завинаги… Уолтърс никога нямаше да забрави този момент. „Но сега — каза си той — просто нямаме връзка…“ И все пак нещо не преставаше да го гложди. Два часа бяха прекалено много време.

Сам Уолтърс натисна няколко бутона и заговори по интеркома:

— Сектор деветнайсет, тук двайсет и трети. Полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ се насочва към теб и още нямаме връзка. Ще ти го предам след около четири минути. Просто исках да те предупредя.

Той изслуша отговора, после каза:

— Да… тоя тип е пълен идиот. От два часа по цялото атлантическо крайбрежие го викат на всички честоти, само дето не са пуснали димни сигнали. — Диспечерът се засмя. — Когато се приземи, ще му се отвори толкова писане, че Шекспир ряпа да яде. Добре. До скоро.

— Уолтърс се обърна и погледна Ешинг. — Е?

— Хм… а бе знаеш ли… я съобщи на всички по линията първият сектор, който установи контакт, да предаде на капитана да ми позвъни в Центъра веднага щом кацне. Искам лично да си поприказвам с тоя шут, за да му обясня какъв смут е предизвикал в страната.

— И в Канада.

— Да.

До пулта на двайсет и трети сектор се бяха приближили още неколцина диспечери и стажанти. Уолтърс знаеше, че всички искат да видят защо Боб Ешинг толкова се е отдалечил от бюрото си — според подчинените му, Ешинг се намираше в опасна близост с действителна работна ситуация.

Макар че не се чувстваше спокойно, заобиколен от всички тези хора, щом шефът му не ги гонеше, Сам Уолтърс не можеше да каже нищо. Прекъсването на радиовръзката с полета на „Трансконтинентал“ се бе превърнало в основно събитие в Центъра, а и в края на краищата случаят беше от полза за обучението на стажантите, които дежуреха тази събота.

Почти никой не разговаряше, но Уолтърс усещаше смесица от любопитство, удивление и може би малко тревога.

Той отново опита да се свърже със самолета.

— Полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“, тук контролна кула Ню Йорк. Чувате ли ме?

Никакъв отговор.

Още един опит.

Никакъв отговор.

В залата се възцари пълна тишина. Всички мълчаха. В такива ситуации е най-добре да мълчиш, за да не изпуснеш нещо, за което по-късно да съжаляваш.

Накрая Ешинг се прокашля.

— Добре, намерете си някаква работа. Хайде, чупката.

Кибиците се разкараха и ги оставиха сами.

— Това не ми харесва — тихо каза Ешинг.

— И на мен.

Главният диспечер си придърпа стол, седна до Уолтърс, проучи големия екран и се втренчи в онемелия самолет. Обозначението му показваше, че е Боинг 747 от новата серия 700, огромни, модерни машини. Движеше се точно по установения курс към международно летище „Дж. Ф. Кенеди“.

— Как е възможно нито една радиостанция да не работи, по дяволите?

Сам Уолтърс се замисли за миг.

— Няма начин, следователно… Мисля, че или са намалили звука, или са повредени честотните селектори. Или пък са се счупили антените.

— Да?

— Да…

— Но… ако наистина е така, екипажът отдавна щеше да разбере.

Уолтърс кимна.

— Да… ами, тогава може антените напълно да са отказали… или… хм, това е нов модел, може някакъв електронен проблем да е предизвикал пълен отказ на радиостанциите. Възможно е.

— Възможно е — потвърди Ешинг. „Но не е вероятно.“ Нямаха никаква връзка с полет 175, откакто беше напуснал атлантическия коридор край Северна Америка. Наръчникът за извънредни ситуации предвиждаше тази далечна възможност, ала главният диспечер си спомняше, че в съответния раздел не е посочено ясно какви мерки да се вземат. Всъщност не можеха да направят нищо.

— Ако радиостанциите им работят — каза Уолтърс, — когато започнат да се спускат, ще разберат, че са на друга честота или че звукът е намален.

— Да. Хей… мислиш ли, че са заспали?

Сам се поколеба.

— Хм… случвало се е, но както знаеш, досега все някой от стюардите щеше да влезе в пилотската кабина.

— Да. Прекалено много време мина за обикновена загуба на връзка, нали?

— Наистина… но както казах, щом започнат да се спускат… даже радиостанциите им напълно да са отказали, можеха да пратят компютърно съобщение до оперативния център на компанията си. Вече отдавна да са ни се обадили.

Ешинг бе помислил за това.

— Тъкмо затова ми се струва, че е някакъв проблем с антените.

Той замълча за момент. — Колко антени има този самолет?

— Не съм сигурен. Доста.

— Възможно ли е всички да се повредят?

— Сигурно.

Главният диспечер се замисли.

— Добре, да речем, че пилотът е наясно с проблема… в такъв случай наистина би могъл да се свърже с „Трансконтинентал“.

Уолтърс кимна.

Известно време двамата мълчаливо наблюдаваха белия радарен светлинен сигнал, който продължаваше бавно да пълзи отдясно наляво.

Накрая Боб Ешинг каза нещо, което не му се щеше да произнесе:

— Може да е отвличане.

Сам Уолтърс не отговори.

— Сам?

— Ами… виж, самолетът следва курса си, височината е нормална и все още използват транспондерния код за трансатлантически полет. Ако бяха отвлечени, пилотът щеше да прати друг код и да ни предупреди.

— Да… — Ешинг разбра, че ситуацията не се вмества в познатите условия за отвличане. Боингът зловещо мълчеше, но иначе всичко бе нормално. И все пак имаше вероятност похитителят да е знаел за транспондерния код и да е наредил на пилотите да не докосват селектора.

Главният диспечер мислено се наруга, че е пожелал да дежури в събота. Жена му беше на гости при родителите си във Флорида, децата бяха в колежа и Ешинг бе решил, че е по-добре да отиде на работа, отколкото да се мотае сам вкъщи. Грешка. Имаше нужда от хоби.

— Какво друго можем да направим? — попита Уолтърс.

— Просто продължавай да го следиш. Ще се обадя на дежурния в кулата на „Кенеди“, после ще се свържа с оперативния център на „Трансконтинентал“.

— Добра идея.

Боб се изправи.

— Виж, Сам, не вярвам проблемът да е сериозен, но е най-добре да уведомим, когото трябва. — Което означаваше: „Няма нужда да се паникьосваме, но се налага да си покрием задниците“. — Предай го на деветнайсети сектор.

— Добре.

— И ми съобщи, ако има някаква промяна.

— Непременно.

Ешинг се обърна и се отдалечи към стъкления си кабинет в дъното на голямата зала.

Няколко минути просто седя на бюрото си с надеждата Сам Уолтърс да му съобщи, че са установили контакт. Замисли се какво да каже на диспечера в кулата на „Кенеди“. Реши просто да го информира без намек за раздразнение и тревога, без мнения и предположения — нищо друго, освен фактите. Разговорът му с „Трансконтинентал“ щеше да съдържа точно определен баланс от раздразнение и тревога.

Накрая взе слушалката и набра номера на летището. И докато телефонът звънеше, се зачуди дали не трябва да каже на диспечера онова, което му подсказваше интуицията — че става нещо адски неприятно.