Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion’s Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 55гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre(2008)
Допълнителна корекция
hammster(2013)
Допълнителна корекция
maskara(2015)

Издание:

Нелсън Демил. Играта на лъва

Американска

Превод: Крум Бъчваров, 2000

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2000

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

ИК „БАРД“ ООД, 2000

ISBN 954-585-094-9

 

Nelson Demille. The Lion’s Game

Warner Books, New York, 2000

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация
  3. —Корекция

23.

Тримата с Кейт Мейфилд и Тед Наш излязохме от Федерал Плаза 26 и застанахме на Бродуей.

Наоколо нямаше много хора и започваше да захладнява.

Мълчахме, което не означаваше, че няма какво да си кажем. Струва ми се, съзнавахме, че за пръв път сме съвсем сами, ние тримата, които жестоко се бяхме прецакали, въпреки любезните прощални думи на Кьоних, и не искахме да говорим за това.

Наблизо никога няма такси, когато ти трябва, и ние зъзнехме на студа.

— Искате ли да пийнем по нещо, момчета? — попита накрая Кейт.

— Не, благодаря — отвърна Наш. — Сигурно половината нощ ще трябва да докладвам по телефона в Лангли.

Тя погледна към мен.

— Джон?

Имах нужда от алкохол, но исках да остана сам.

— Не, благодаря. Отивам да поспя. — Не виждах таксита, затова казах: — Ще взема метрото. Някой да иска да го упътя?

Наш, който навярно дори не знаеше, че в Ню Йорк има метро отвърна:

— Ще почакам такси.

— Аз ще се кача с него — рече Кейт.

— Добре. Ще се видим утре сутрин на „Ла Гуардия“.

Запътих се към ъгъла и погледнах нагоре към небостъргачите на Световния търговски център, преди да завия на изток по Дуейн Стрийт.

Пред мен се издигаше четиринайсететажната сграда на Полис Плаза 1. Обзе ме носталгия, последвана от спомени — Полицейската академия, начинаещо ченге, улично ченге, цивилно ченге, после златната детективска значка. Преди да напусна службата бях издържал изпита за сержант и щяха да ме повишат. Но ми попречиха обстоятелства, неподвластни на моята воля. Второ действие беше преподаването ми в „Джон Джей“. Работата ми в АСЧ бе третото и последно действие от една понякога блестяща, друг път не толкова блестяща кариера.

Завих на север по Сентър Стрийт и продължих край съдебните сгради, пресякох китайския квартал и подминах входа на метрото.

Докато стояхме на тротоара, тримата с Наш и Кейт навярно си бяхме мислили, че Асад Халил ще се опита да ни убие. Всъщност, с малки изключения, никой, нито мафията, нито терористичните групи, нито дори наркобосовете не преследваха федерални агенти в Америка. Но с ислямските екстремисти положението бе по-различно. Имаше случаи, като този с убийството на паркинга пред ЦРУ, които ни караха да се страхуваме за бъдещето си. И това бъдеще беше настъпило днес с полет 175 на „Трансконтинентал“.

Вече бях в италианския квартал и краката ми ме понесоха към „При Джулио“ на Мот Стрийт. Влязох в ресторанта и отидох на бара.

В тази съботна вечер имаше много посетители, най-вече компании от по шестима и повече — манхатънски фукльовци, хора от предградията, няколко италиански семейства и туристи от места, където хората обичат русите коси. Не забелязах мафиоти — те обикновено избягваха италианския квартал през уикендите, когато хората идваха да ги видят.

Спомнях си обаче, че в една петъчна вечер преди десетина години тук се опитаха да очистят истински мафиотски дон. Всъщност това се случи на тротоара, само че той влетя в ресторанта през стъклената витрина, улучен в гърдите от наемен убиец на друг мафиотски бос. Не умря, защото носеше бронирана жилетка, но по-късно го уби някаква омъжена жена, която чукаше.

Така или иначе, не познавах нито бармана, нито някой от хората на бара или на масите. През седмицата можех да се натъкна на някои от старите си приятели, но не и тази вечер, което ме зарадва.

Поръчах си двойно уиски с бира за разредител. Нямаше смисъл да си губя времето.

Над бара имаше телевизор. Звукът бе изключен. В долната част на екрана, където в делничен ден обикновено текат цените на акциите, сега показваха резултатите от мачовете. Предаваха известен мафиотски комедиен сериал. Момчетата от мафията, които познавам, много си падат по него.

След няколко чаши, когато се почувствах по-добре, излязох от ресторанта, хванах такси и се прибрах в апартамента си на Източна 72-ра улица.

Живея в чист, модерен жилищен блок със страхотен изглед към Ист Ривър. Жилището ми няма нищо общо с разхвърляността, свързвана с неженените нюйоркски детективи. Бившата ми жена е по разхвърлянето, но аз поддържам пълен ред. Това отчасти е резултат от първия ми брак, който продължи около две години. Тя се казваше Робин и беше прокурорка в манхатънската окръжна прокуратура, където се запознахме. Повечето прокурорки се омъжват за прокурори. Робин се омъжи за ченге. Ожени ни съдия, но трябваше да поискам съдебни заседатели.

Така или иначе, както често се случва с интелигентните прокурори, Робин получи и прие предложението да постъпи в юридическа кантора и почна да защитава тъкмо ония боклуци, които двамата с нея се опитвахме да опандизваме. Взимаше добри пари, но бракът ни се провали. Несъвместими философски противоречия. Аз получих апартамента. Наемът е адски висок.

Алфред, нощният портиер, ме поздрави и ми отвори вратата.

Проверих пощенската си кутия — беше пълна с рекламни листовки. Почти очаквах да получа писмо бомба от Тед Наш, но засега той проявяваше достойна за възхищение сдържаност.

Качих се с асансьора и влязох в жилището си, като взех минимални предпазни мерки. През първите един-два месеца от брака си дори аз едва успявах да мина покрай Алфред. Не му допадаше мисълта, че спя с жена си, която харесваше. Както и да е, с Робин осведомихме и него, и другите портиери, че работим в правоохранителните органи и имаме врагове. Те разбраха и подаръците за Коледа и Великден отразяваха признателността ни за тяхната лоялност, дискретност и бдителност. От друга страна, след развода, мисля, че Алфред е готов да даде ключа от апартамента ми и на Джак Изкормвача за бакшиш от двайсет долара.

Така или иначе, минах през дневната с голямата тераса и влязох в кабинета, където включих телевизора на Си Ен Ен. Нещо не работеше добре и затова три пъти силно го ударих с ръка. Появи се мъглява картина, но и без това предаваха финансови новини.

Отидох на телефона и натиснах бутона на телефонния секретар. Бет Пенроуз, 19:16: „Здрасти, Джон. Имам чувството, че днес си бил на «Кенеди». Спомням си, че ми каза нещо такова. Ужасна трагедия. Боже мой… е, ако си се заел с това, успех. Съжалявам, че тази вечер не успяхме да се видим. Позвъни ми, когато можеш.“

Това е едно от преимуществата да ходиш с ченге. Само дето ми се струва, че няма други преимущества.

Второто съобщение бе от бившия ми партньор Дом Фанели. „Мамка му“ — рече той. — „Вярно ли съм чул, че сте се прецакали на «Кенеди»? Нали ти казвах да не приемаш тази работа. Обади ми се.“

— Ти ми намери тази работа, тъпак такъв.

Имаше още няколко съобщения от приятели и роднини, които питаха за случая на летището и за моята връзка с него. Изневиделица пак се озовах на радарните екрани на всички. Не е зле за човек, когото допреди година са смятали за свършен.

Последното съобщение, получено само преди десет минути, беше от Кейт Мейфилд. „Кейт се обажда. Мислех, че вече си се прибрал. Хм… обади се, ако искаш да си поговорим… вкъщи съм си… едва ли ще успея да заспя. Така че можеш да ми позвъниш по всяко време.“

Е, аз пък нямаше да имам проблем да заспя. Но първо исках да чуя новините, затова си съблякох сакото, събух си обувките, разхлабих вратовръзката си и се пльоснах на любимия си стол. Финансовият репортер продължаваше да дудне. Започнах да се унасям и макар да чух, че телефонът звъни, не му обърнах внимание.

После се озовах в огромен самолет. Опитвах се да се изправя, но нещо ме теглеше надолу. Забелязах, че всички наоколо спят — всички, освен човека на пътеката. Държеше в ръка голям кървав нож и се приближаваше право към мен. Той вдигна ножа и аз скочих от стола.

Часовникът на видеото показваше 05:17. Едва имах време да взема душ, да се преоблека и да стигна на „Ла Гуардия“.

Докато се събличах, включих радиото в спалнята — беше настроено на „1010 УИНС“.

Водещият говореше за трагедията със самолета на „Трансконтинентал“. Усилих звука и скочих под душа.

Докато се насапунисвах, чувах откъси от репортажа — нещо за Кадафи и за американския въздушен удар срещу Либия през 1986-та.

Реших, че хората са започнали да загряват.

Спомнях си въздушния удар през 86-та. Ченгетата от НЙПУ и Транспортна полиция бяха вдигнати по тревога в случай, че лайната се посипят и у нас. Но освен удълженото работно време не се бе случило нищо особено.

Предположих обаче, че предния ден се беше случило. Някои хора имат дълга памет. Веднъж моят партньор Дом Фанели ми разказа един виц — когато се разболеели от Алцхаймер, италианците забравяли всичко друго, освен кого трябва да убият.

Това несъмнено се отнасяше и за арабите. Но когато го погледнеш под този ъгъл, не изглежда странно.