Нелсън Демил
Играта на лъва (8)

7.

Продължавахме да чакаме на портала — аз, Кейт Мейфилд, Джордж Фостър, Тед Наш и Дебра Дел Векио. Като човек на действието, аз не обичам чакането, но ченгетата свикват с това.

— Има ли някакъв проблем? — попитах госпожа Дел Векио. Тя погледна миниатюрната си радиостанция, която имаше дигитален дисплей, и за пореден път я обърна към мен. Все още пишеше КАЦНАЛ.

— Попитайте някого, моля — каза й Кейт.

Дебра сви рамене и вдигна устройството към устата си.

— Тук е Деби, портал двайсет и три. Какво става със сто седемдесет и пети?

След като изслуша отговора, тя прекъсна връзката.

— В момента проверяват.

— Защо нямат информация? — попитах аз.

— Самолетът е под контрола на кулата, с други думи, на Федералното управление на авиацията, а не на „Трансконтинентал“ — търпеливо поясни Дел Векио. — Обаждат ни се само ако има проблем. Щом не са се обадили, значи всичко е наред.

— Вече отдавна трябваше да са на портала — отбелязах аз.

— Няма значение. Нали пристигна по разписание.

— Ами ако остане на пистата цяла седмица? Пак ли ще е пристигнал по разписание?

— Да.

Обърнах се към Тед Наш, който все още невъзмутимо стоеше до стената. Подобно на повечето агенти от ЦРУ, той обичаше да се преструва, че знае повече, отколкото казва. Обикновено обаче под безмълвната самоувереност се крие безпросветна тъпота. Защо мразя този човек?

Но за да ни покаже колко е важен, Наш извади клетъчния си телефон и набра няколко цифри.

— Имам директния номер на контролната кула — информира ни той.

Хрумна ми, че Наш всъщност наистина знае нещо и че много преди самолетът да кацне, е бил наясно, че има някакъв проблем.

 

 

В контролната кула на Федералното управление на авиацията главният диспечер Ед Ставрос продължаваше да наблюдава с бинокъла си четвъртата дясна писта.

— Не го гасят — съобщи той на диспечерите. — Отдалечават се от боинга… един от отдел „Произшествия“ дава знак на пилота…

Диспечерът Роберто Ернандес говореше по телефона, после се обърна към Ставрос:

— Шефе, от радарната питат кога ще могат да използват четвъртата лява и кога ще им освободим дясната. Няколко самолета чакат да им дадем разрешение за приземяване и нямат много гориво.

Ставрос усети, че стомахът му се свива. Дълбоко си пое дъх и отвърна:

— Не зная. Кажи им… че ще им се обадя по-късно.

Ернандес не предаде отговора.

Накрая Ед взе слушалката от ръката му.

— Тук е Ставрос. Нямаме връзка със самолета… да, ясно ми е, че знаете, но не ми е известно нищо повече… вижте, ако беше пожар, пак щеше да ви се наложи да го отклоните и нямаше да настоявате… — Той замълча, после напрегнато каза: — Тогава им кажете, че на четвърта дясна в момента бръснат президента и че ще трябва да кацнат във Фили. — Ед затвори и незабавно съжали за думите си, макар да съзнаваше, че подчинените му наоколо се смеят одобрително. За половин секунда се почувства по-добре, след това стомахът му отново се сви. Той се обърна към Ернандес: — Опитай се пак да повикаш боинга. Ако не отговори, ще приемем, че не са успели да решат проблема си с радиостанциите.

Диспечерът взе микрофона.

Ставрос насочи бинокъла си към боинга. Нямаше никаква промяна. Гигантският самолет стоически не помръдваше от пистата. Двигателите му излъчваха топлинни вълни и бълваха дим. Колите на отдел „Произшествия“ и полицията продължаваха да са на позициите си. В далечината бе разположен друг подобно организиран екип, който правеше същото като останалите — нищо. Човекът, който се бе опитал да привлече вниманието на пилота — навярно Макгил, очевидно се беше отказал и стоеше с ръце на хълбоците. Изглеждаше много тъпо — като че ли бе бесен на боинга.

Не можеше да разбере бездействието на пилота. Какъвто и да беше проблемът, капитанът при първа възможност трябваше да напусне пистата. Ала самолетът продължаваше да стои там.

Ернандес остави микрофона и попита:

— Не трябва ли да се обадиш на някого?

— На кого, Роберто? Хората, които трябва да разкарат скапания самолет оттам, просто се мотаят и си човъркат носовете. На кого да се обадя? На майка си ли? Тя искаше да стана юрист… — Ед осъзна, че губи самообладание, и се насили да се овладее. — Свържи се с ония шутове. — Главният диспечер посочи към края на четвъртата дясна писта. — „Патлаци и маркучи“. Макгил.

— Слушам.

Ернандес взе радиофона и повика първия екип. Отговори му Сорентино.

— Докладвайте за положението — каза Роберто и натисна бутона за високоговорителя.

— Не знам какво става — отвърна Тони.

Ставрос грабна радиофона и като се мъчеше да овладее тревогата и раздразнението си, попита:

— Щом вие не знаете, откъде да зная аз? Вие сте там. Аз съм тук. Какво става? Обяснете ми.

Последваха няколко секунди мълчание, накрая Сорентино отговори:

— Няма признаци за механичен проблем… освен…

— Освен?

— Пилотът кацна, без да обърне реактивната струя. Разбирате ли?

— Естествено, че разбирам.

— Макгил се опитва да привлече вниманието на екипажа…

— Екипажът е приковал вниманието на всички. Защо ние не можем да привлечем неговото?

— Нямам представа. Да се качим ли на борда?

Ставрос се зачуди дали той е човекът, който може да вземе такова решение. Обикновено отдел „Произшествия“ действаше по своя преценка, но сега нямаше никакъв видим проблем. Ед знаеше, че качването на борда на самолет, който е на пистата с работещи двигатели, представлява потенциална опасност за всички, особено ако никой няма представа за намеренията на пилота. Ами ако боингът внезапно потеглеше? От друга страна, на борда наистина можеше да става нещо.

— Вие решавате — отвърна накрая главният диспечер.

— Добре, благодаря за съвета — саркастично рече Сорентино.

— Вижте, не е моя работа да… Почакайте. — Ставрос видя, че Ернандес му подава телефонната слушалка. — Кой е?

— Някакъв мъж иска да разговаря с теб. Казва, че бил от министерството на правосъдието. На борда на сто седемдесет и пети водели задържан. Интересува се какво става.

— Мамка му… — Ед взе слушалката. — Ставрос слуша. — След няколко секунди очите му се разшириха. — Разбирам. Да, господине. Самолетът кацна без радиовръзка и все още е в края на четвърта дясна писта. Екипите на Транспортна полиция и отдел „Произшествия“ са на мястото. Ситуацията остава без промяна. — Отново замълча, после каза: — Не, няма видими признаци за опасност. Боингът не прати транспондерен код за отвличане, но за малко не се блъсна в… — Ставрос се заслуша, като се чудеше дали изобщо трябва да спомене за реактивната струя. Можеше да се касае за дребен механичен проблем или за небрежност от страна на пилота. Не бе сигурен точно какъв е този човек, но му се струваше, че е важна клечка. — Добре, разбирам. Ще направя каквото мога… — Той погледна замлъкналата слушалка, после я подаде на Ернандес. Друг беше взел решението вместо него. Чувстваше се по-добре. Ед вдигна радиофона към устата си.

— Добре, Сорентино, влезте в самолета. На борда има задържан. В бизнес класата. С белезници е и го придружават, така че недейте да вадите пистолети и да плашите пътниците. Изведете задържания и двамата му придружители, качете ги на някоя от патрулните коли и ги откарайте до портал двайсет и три, където ще ги посрещнат. Ясно ли е?

— Да. Но трябва да съобщя на началник-отдела…

— Не ми пука на кого ще съобщиш — просто направете каквото ви казах. И когато се качите на борда, вижте какъв е проблемът. Ако няма проблем, кажете на пилота да се разкара от скапаната писта и да се насочи към портал двайсет и три.

— Ясно.

— Обадете ми се, когато се качите.

— Ясно.

Ставрос се обърна към Ернандес.

— Не стига, че си имаме достатъчно неприятности, ами тоя тип от министерството на правосъдието ми каза да не давам двайсет и трети портал на друг самолет, докато той не ми разреши. Аз не определям порталите. Това е в ресора на Транспортна полиция. Роберто, обади им се и им предай да не дават двайсет и трети портал.

— След като четвърта дясна и лява са затворени, нямаме нужда от много портали — отбеляза диспечерът.

Ед изруга и ядосано се запъти към кабинета си за аспирин.

 

 

Тед Наш прибра клетъчния телефон в джоба си и ни каза:

— Боингът е кацнал без радиовръзка и е останал в края на пистата. Не е пратил сигнал за бедствие, но в контролната кула нямат представа какъв е проблемът. Пратени са екипи от Транспортна полиция. Както чухте, наредих на кулата да се качат на борда, да доведат нашите хора тук и да блокират този портал.

— Хайде да идем при самолета — предложих на колегите си аз.

— Момчетата от отдел „Произшествия“ вече са го обкръжили — отвърна Джордж Фостър, безстрашният водач на нашата група. — Освен това имаме двама души на борда. Нямат нужда от нас.

Както обикновено, Тед Наш стоеше настрани и се бореше с изкушението да ми възрази.

Кейт се съгласи с Джордж, така че останах сам и трябваше да се примиря.

Фостър извади мобифона си и се свърза с един от агентите на ФБР, който беше долу на изхода.

— Джим, Джордж се обажда. Малка промяна в плана. Самолетът има проблем на пистата, затова кола на Транспортна полиция ще докара на портала Фил, Питър и обекта. Съобщи ми, когато пристигнат, и ще слезем да ги посрещнем. Добре. Ясно.

— Звънни на Нанси и я питай дали Фил и Питър не са се обаждали — казах.

— Тъкмо се канех да го направя, Джон. Благодаря ти. — Фостър набра номера на „Конквистадор“. — Фил и Питър да са се обаждали?

Изслуша отговора на секретарката, после каза:

— Не, самолетът още е на пистата. Дай ми номерата на Фил и Питър. — Когато Нанси му ги продиктува, агентът изключи и отново набра. След малко протегна телефона към нас и всички чухме записаното съобщение.

— Сигурно са изключили мобифоните си.

Това прозрение не събра овации, затова Джордж прибави:

— На борда на самолет мобифоните задължително се изключват. Но може някой от тях да наруши правилата и да позвъни в „Конквистадор“. Нанси ще ни съобщи.

Ако се бях притеснявал всеки път, когато не успявах да се свържа с някого по клетъчен телефон, вече щях да съм хванал язва. Мобифоните и пейджърите са измамна работа.

Обмислих ситуацията като академичен проблем, поставен ми от инструктор. В полицейската академия ни учат да не напускаме поста си и да не се отклоняваме от плана, докато началството не ни нареди нещо друго. Но ако положението се промени, трябва да разчиташ на собствената си преценка и да проявиш лична инициатива. Номерът е да разбереш кога е време да се размърдаш. Според всички обективни стандарти моментът за това все още не бе настъпил. Но инстинктът ми подсказваше обратното. Преди повече вярвах на инстинкта си, но там бях в чужда среда, заек в работата, и трябваше да приема, че тези хора знаят какво вършат, с други думи нищо. Понякога така и трябва.

Радиостанцията на Дебра Дел Векио запиука и тя я вдигна към ухото си, послуша и каза:

— Добре, благодаря. — После изключи и се обърна към нас. — От Центъра за контрол на въздушния трафик са се свързали с „Трансконтинентал“ и са съобщили, че нямат връзка с полет сто седемдесет и пет.

— Това вече ни е известно — отбелязах. — Често ли се случва?

— Не зная…

— Защо самолетът не мърда от пистата?

Тя сви рамене.

— Възможно е пилотът да има нужда от инструкции. Нали разбирате: кой портал да използва. — Дебра замълча, после прибави: — Нали казахте, че на борда имало важна личност? А не задържан.

— Задържаният е важна личност.

Останахме да чакаме ченгетата от Транспортна полиция да вземат Хъндри, Горман и Халил и да ги докарат на изхода, откъдето щеше да ни повика агент Джим еди-кой си. Тогава щяхме да слезем долу, да се качим на колите и да отидем в „Конквистадор“. Погледнах си часовника. Щях да им дам петнайсет минути. Може би десет.