Нелсън Демил
Играта на лъва (6)

5.

Бусът ни остави на терминала на Международни пристигащи пред „Еър Индия“ и ние се запътихме към бюрото на „Трансконтинентал“. Тед Наш и Джордж Фостър вървяха заедно, ние с Кейт Мейфилд ги следвахме. Идеята беше да не приличаме на четирима федерални, които изпълняват операция, в случай че някой ни наблюдава. Искам да кажа, че човек трябва да си върши работата както трябва, даже да не е впечатлен от противниците си.

Погледнах голямото табло за пристигащите самолети, което показваше, че полет 175 на „Трансконтинентал“ се движи по разписание, с други думи, че ще се приземи след десетина минути и ще спре на портал 23.

Докато се насочвахме натам, оглеждахме хората. Не че ще видиш лошите да си зареждат патлаците или нещо подобно, но колкото и да е изненадващо, след двайсет години в органите на реда веднага надушваш проблема.

Така или иначе, в този априлски съботен следобед терминалът не бе много оживен и всички бяха повече или по-малко нормални, освен местните нюйоркчани, които винаги изглеждат така, все едно всеки момент ще изпаднат в агресивна лудост.

— Искам да се държиш прилично с Тед — каза ми Кейт.

— Добре.

— Сериозно.

— Слушам.

— Колкото повече го дразниш — с известна прозорливост прибави тя, — толкова по-голямо удоволствие му доставяш.

Наистина имаше право. Само че нещо в Тед Наш не ми харесваше. Отчасти онова негово самодоволство и комплексът му за превъзходство. Но най-вече му нямах доверие.

Посрещачите чакаха пред митницата, затова отидохме там и се смесихме с навалицата в търсене на някой, който се държи подозрително, каквото и да означава това.

Предполагам, средният атентатор е наясно, че ако е охраняван, интересуващият го обект няма да мине през митницата. Но кой знае защо, терористите в тази страна общо взето са нискокачествени и се носят легенди за тъпите им прояви. Според Ник Монти момчетата от АСЧ разказвали такива истории в баровете — а после баламосвали пресата за това колко опасни са тия кофти типове. Наистина са опасни, ама главно за самите себе си. Но пък да не забравяме Световния търговски център. И да не споменаваме за бомбите в двете посолства в Африка.

— Ще останем тук около две минути, после отиваме на портала — информира ме Кейт.

— Да вдигна ли вече табелата „Добре дошъл, «Асад Халил»“?

— По-късно. На портала. Изглежда, че е настъпил сезонът на предаванията — прибави тя.

— Какво искаш да кажеш?

— През февруари имахме друг случай.

— Разказвай.

— Същата история. Либиец, който търсеше убежище при нас.

— Къде се предаде?

— Пак там. В Париж.

— И какво стана с него?

— Задържахме го няколко дни, после го отведохме във Вашингтон.

— Къде е сега?

— Защо питаш?

— Защо ли? Защото смърди.

— Така е. Какво мислиш?

— Прилича на суха тренировка. Като че ли проверяват какво ще се случи, ако отидат в американското посолство в Париж и се предадат.

— По-умен си, отколкото изглеждаш. Да не си изкарал курс по антитероризъм?

— Нещо подобно. Бях женен. А и съм чел доста романи за Студената война.

— Знаех си, че постъпваме правилно като те назначаваме.

— Да. Оня другият, дето се е предал, под ключ ли е, или може да поддържа връзка с приятелчетата си в Либия?

— Беше под лека охрана. Избяга.

— Защо лека?

— Ами… доброволно се съгласи да свидетелства — отвърна Кейт.

— Вече не — отбелязах.

Тя не отговори и аз не я разпитвах повече. Според мен федералните се отнасят с така наречените разкаяли се шпиони и терористи много по-меко, отколкото ченгетата се отнасят към съгласилите се да им съдействат престъпници. Но това е само мое мнение.

Отидохме на уреченото място пред вратата на митницата и се срещнахме с детектива от Транспортна полиция — казваше се Франк.

— Знаете ли пътя, или искате компания? — попита той.

— Зная пътя — отвърна Фостър.

— Добре. Да започваме.

Влязохме и Франк съобщи на митничарите:

— Това са федерални агенти. Пуснете ги да минат.

Изглежда, на никого не му пукаше и Франк ни пожела успех, доволен, че не го принуждаваме да се разкарва чак до портал 23.

С Кейт, Фостър и Наш пресякохме голямата митница и багажното отделение и се запътихме по коридора към кабините за проверка на паспортите, където пак никой не ни обърна внимание.

Искам да кажа, че човек можеше да покаже на тия кретени бутафорна полицейска карта и да влезе с гранатохвъргачка на рамо.

Накратко, летище „Кенеди“ е кошмарен образец за охрана, врящ котел с добри, лоши, грозни и тъпи, през който ежегодно минават трийсет милиона пътници.

Сега всички крачехме един до друг по един от дългите сюрреалистични коридори, които свързват паспортната и имиграционната зона с порталите. Правехме тъкмо обратното на пристигащите и аз предложих да вървим заднишком, за да не привличаме внимание, но никой не го сметна за необходимо, камо ли за смешно.

Двамата с Кейт Мейфилд малко изпреварихме Наш и Фостър.

— Прочете ли психологическия профил на Асад Халил? — попита ме тя.

Не си спомнях да съм видял никакъв психологически профил в досието и й го казах.

— Обаче имаше — отвърна Кейт. — Той показва, че човек като Асад Халил — между другото, на арабски „асад“ означава „лъв“ — страда от комплекс за малоценност и е имал проблеми в детството.

— Моля?

— Такъв тип изпитва вътрешна потребност постоянно да се самодоказва.

— С други думи, не мога да му счупя носа, така ли?

— Не. Трябва да му покажеш, че го възприемаш като личност.

Погледнах я и видях, че се усмихва. Какъвто съм си интелигентен, веднага загрях, че ме стяга. Засмях се и тя игриво ме ощипа по ръката, което ми хареса.

На портала стоеше жена в небесносиня униформа, с папка и радиостанция в ръце. Предполагам, че сме й се видели опасни или нещо подобно, защото започна да говори по радиостанцията, без да ни изпуска от очи.

Кейт се приближи до нея, показа й картата си от ФБР и я успокои. Нали знаете, напоследък всички са параноици, особено на международните летища. Когато бях дете, посрещахме пристигащите на самия портал, а детекторът за метал бе уред, който носехме на плажа, за да търсим изгубени монети. Но международният тероризъм промени всичко това. За съжаление, параноята не означава непременно добра охрана.

Така или иначе, тримата с Наш и Фостър също заговорихме жената. Оказа се, че работи в „Трансконтинентал“ и се казва Дебра Дел Векио, адски звънливо име. Тя ни съобщи, че доколкото знаела, самолетът се движел по разписание, поради което всъщност била тук. Дотук добре.

Процедурата за ескортиране на задържани в самолет е стандартна и изисква да се качат на борда последни и да слязат първи. Даже важни персони като политиците трябва да изчакат арестантите, но пък мнозина политици свършват в белезници и тогава вече могат да слязат първи.

— Когато съедините ръкава — каза Кейт на Дел Векио, — ние ще идем до вратата. Хората, които посрещаме, ще слязат първи. Ще ги придружим до пистата, където ни очаква кола. Няма да ви създадем проблеми.

— Кого посрещате? — попита Дел Векио.

— Елвис Пресли — отвърнах аз.

— Важна личност — поясни Кейт.

— Някой друг да е разпитвал за този полет? — попита Фостър.

Жената поклати глава.

Наш впери поглед в служебната карта, закачена на блузата й.

Реших, че трябва да направя или да кажа нещо, за да оправдая пътуването с такси от Манхатън, което струваше на АСЧ цели петдесет кинта, но освен да я попитам дали няма гадже арабин, не успях да се сетя за нищо друго.

Петимата останахме там, като се мъчехме да си придаваме непринуден вид, поглеждахме си часовниците и зяпахме тъпите туристически плакати по стените.

Фостър като че ли ненадейно си спомни, че има клетъчен телефон, и го измъкна, доволен, че е открил нещо, с което да се занимава. Набра някакъв номер, изчака, после каза:

— Ник, Джордж се обажда. На портала сме. Нещо ново при теб?

И след като изслуша отговора на Ник Монти, рече:

— Добре… да… ясно… добре… хубаво…

Неспособен повече да се забавлява с този рутинен телефонен разговор, той прекъсна връзката и съобщи:

— Бусът е на пистата край портала. Хората от Транспортна полиция и нюйоркското управление също са тук — пет автомобила, десет души, плюс колата за арестанти.

— Ник спомена ли ти как се представят „Янките“? — попитах го.

— Не.

— Играят с „Детройт“. Вече трябва да тече петият ининг.

— В края на четвъртия „Детройт“ водеха с три на едно — отвърна Дебра Дел Векио.

— Очертава се тежък сезон — заключих.

Известно време дрънкахме глупости.

— Плати ли си вече подоходния данък? — попитах Кейт.

— Естествено. Нали съм счетоводителка.

— Досещах се. — Обърнах се към Фостър. — И ти ли си счетоводител?

— Не, юрист съм.

— Защо ли не се изненадвам? — подхвърлих аз.

— Мислех, че сте от ФБР — учуди се Дебра.

— Повечето агенти са счетоводители или юристи — поясни Кейт.

— Странно — каза госпожа Дел Векио.

Тед Наш просто стоеше до стената, натикал ръце в джобовете си и зазяпан в пространството. Мислите му навярно се рееха към доброто старо време на дербито ЦРУ — КГБ. Сигурно изобщо не си беше представял, че неговият отбор победител ще трябва да играе със селски тимове.

— Мислех, че си юристка — казах на Кейт.

— Да, завършила съм и право.

— Впечатлен съм. Можеш ли да готвиш?

— Естествено. И имам черен пояс по карате.

— Можеш ли да пишеш на машина?

— Седемдесет думи в минута. Освен това имам диплом за отлична стрелба с пет различни пистолета и три вида пушки.

— Как си с деветмилиметров браунинг?

— Няма проблем.

— Едно състезание?

— Естествено. Когато поискаш.

— Петара за точка.

— Десет и съм съгласна.

Стиснахме си ръцете.

Не се влюбвах, нищо подобно, но трябва да призная, че бях заинтригуван.

Минутите изтичаха. Реших да запълня времето.

— Та значи един тип влиза в бара и вика на бармана: „А бе, всички юристи са задници“. И човекът в края на бара му казва: „Хей, не си прав“. Първият пита: „Защо? Да не си юрист?“ Другият отвръща: „Не, задник съм“.

Госпожа Дел Векио се засмя. После си погледна часовника и сведе очи към радиостанцията си.

Чакахме.

Понякога човек просто предчувства, че нещо не е наред. В този момент и аз имах такова предчувствие.