Така или иначе, милият Тед си бе намазал лицето със сажди и носеше черна кърпа на главата, черни панталони, черна риза, черни маратонки и тежка бронирана жилетка.

— Малко е рано за маскарада на Вси светии, не мислиш ли? — попитах го аз.

Той не отговори, само стисна пушката в скута си — М–14 с оптичен мерник за нощна стрелба, същата като оная, която Джин не ми позволи да взема.

— Добре, хайде да си поприказваме, Теди — продължих аз. — Какво става?

Пак мълчание. Сигурно малко го смущаваше обръщението. Той се пресегна зад себе си и извади термос.

— Кафе?

Търпението ми се изчерпа.

— Тед, знам, че всички тия глупости са важни за теб, обаче аз съм нюйоркско ченге и не съм в настроение за тях. Дай да чуем каквото имаш да казваш и да се махаме оттук.

— Добре. Първо, поздравявам ви, че стигнахте дотук.

— Значи си знаел за всичко това, така ли?

Той кимна.

— Знаех нещо, но не всичко.

— Ясно. И между другото, имаш да ми даваш десетачка.

— Ще я включа в командировъчните ти. — Той ни погледна и ни информира: — Причинихте ни много неприятности.

— На кого сме причинили неприятности?!

Тед не отговори, а взе бинокъла си и се загледа към далечните дървета. После, без да го сваля, каза:

— Сигурен съм, че Халил е някъде там. Съгласни ли сте?

— Естествено — отвърнах. — Можеш да станеш и да му помахаш.

— И ти си говорил с него.

— Да. Дадох му домашния ти адрес.

Тед се засмя и ме изненада с думите:

— Може да не повярваш, но ми харесваш.

— И ти ми харесваш, Тед. Наистина. Само ме огорчава това, че не споделяш с мен разни неща.

— Щом си знаел какво става — подкрепи ме Кейт, — защо не ни каза нищо? Бяха убити много хора, Тед.

Той остави бинокъла и я погледна.

— Добре, слушайте. Има един човек на име Борис, бивш агент от КГБ, който работи за либийското разузнаване. За щастие, той обича парите, затова работи и за нас. — Тед се замисли за миг. — Всъщност той ни харесва. А тях — не. Както и да е, преди няколко години Борис се свърза с нас и ни разказа за този младеж Асад Халил, чието семейство било убито по време на въздушния удар през осемдесет и шеста…

— Чакай, чакай — прекъснах го аз. — Значи от години сте знаели за Халил, така ли?

— Да. И внимателно наблюдавахме развитието му. Беше ясно, че Асад Халил е изключителен агент — смел, интелигентен, всеотдаен и мотивиран. И вие, естествено, знаете какво го мотивира.

Не отговорихме.

— Да продължавам ли? — попита Тед. — Може да не ви се слуша всичко.

— Напротив — уверих го аз. — И какво ще искаш в замяна?

— Нищо. Само думата ви, че ще го запазите в тайна.

— Опитай пак.

— Добре. Ако Халил бъде заловен, ще го поеме ФБР. Ние обаче го искаме за себе си. И вие двамата трябва да ми помогнете по такъв начин, включително като получите амнезия по време на официалните показания.

— Може да се изненадаш, но моето влияние във ФБР и правителството е малко ограничено — отвърнах аз.

— Ще се изненадаш, но ФБР и правителството прекалено твърдо спазват закона. Видя какво се случи с обвиняемите по делото за Световния търговски център. Искаха да ги съдят за убийство и незаконно притежаване на оръжие. Не за тероризъм. В Америка няма закон срещу тероризма. Затова във всеки съдебен процес държавата има нужда от надеждни свидетели.

— Тед, държавата има десетки свидетели срещу Асад Халил. И цели тонове веществени доказателства.

— Да. Но мисля, че бихме могли да сключим сделка в интерес на националната сигурност, в резултат на която Асад Халил да бъде освободен и върнат в Либия. И не искам да ни попречите вие с тъпия си морал.

— Не че се гордея с морала си — уверих го, — обаче наистина, Тед, Асад Халил уби много невинни хора.

— И какво от това? Какво можем да направим? Да го осъдим на доживотен затвор ли? Каква полза ще имат мъртвите? Няма ли да е по-добре, ако използваме Халил за нещо по-важно? Нещо, което наистина може да нанесе удар на международния тероризъм?

Знаех накъде клони всичко това, но не желаех да стигна там.

— Не те ли интересува защо искаме Асад Халил да бъде освободен и върнат в Либия? — попита Тед.

Опрях брадичка върху ръката си.

— Чакай да се сетя… за да убие Муамар Кадафи, защото е чукал майка му и е очистил баща му.

— Точно така. Не смяташ ли, че планът е великолепен?

— Виж, аз съм обикновено ченге. Но ми се струва, че пропускаш нещо. Например Асад Халил. Мисля, че първо трябва да го заловите.

— Да. Борис ни каза как Халил ще напусне страната и сме убедени, че можем да го арестуваме. Нямам предвид ЦРУ — ние нямаме право да извършваме арести. Но ФБР или местната полиция може да получи информация от ЦРУ и да го задържи. После на сцената се явяваме ние и сключваме сделка.

Кейт втренчено гледаше Тед. Досетих се какво ще каже и не се излъгах.

— Да не сте луди? Да не сте се побъркали? Този човек уби над триста души. И ако го освободите, ще убие още повече, при това не непременно хората, които вие искате да убие. Халил е много опасен. Той е зъл. Как изобщо ви хрумна такова нещо? Не мога да повярвам!

Тед дълго не отговори, все едно водеше вътрешна борба, обаче при тия момчета вътрешната борба е като професионалната — повечето хватки са само за фасон.

Както и да е, хоризонтът на изток започна да изсветлява и птичките радостно запяха, щастливи, че нощта наближава края си. Прииска ми се да се присъединя към тях.

Накрая Тед каза:

— Уверявам ви, наистина не знаехме за полет сто седемдесет и пет. Борис също не знаеше или не е успял да ни предаде информацията.

— Уволнете го — предложих му аз.

— Всъщност той вече може да е мъртъв. Имахме уговорка да го измъкнем от Либия, но може да се е случило нещо.

— Напомни ми никога да не ти позволявам да ми приготвяш парашута — отвърнах аз.

Тед не ми обърна внимание и отново се загледа през бинокъла.

— Надявам се да не го убият. Имам предвид Халил. Ако успее да напусне района, ще се насочи към мястото на срещата, където смята, че ще го чакат негови сънародници, за да му помогнат да напусне страната. Но това няма да се случи.

Не очаквах отговор, но все пак попитах:

— И къде е тая среща?

— Не зная. С отделните етапи на операцията се занимават различни хора.

— Щом не преследваш Халил, защо ти е тая пушка?

Той сведе бинокъла.

— Човек никога не знае какво и кога ще му дотрябва. Носите ли бронирани жилетки?

От страна на колега този въпрос щеше да прозвучи съвсем нормално, обаче не и от Тед.

Не отговорих. Странно, Кейт също мълчеше. Искам да кажа, не смятах, че Тед ще се опита да ни очисти, но явно беше адски напрегнат, макар да не го проявяваше външно. И все пак, ако се замислеше какво се опитват да извършат той и неговите приятелчета, човек не можеше да не разбере, че от следващите няколко часа зависят много неща. За тях това представляваше изключително рискован дългосрочен план да елиминират Муамар Кадафи, без да оставят много следи, план, започнал да се реализира малко преди кацането на боинга на „Трансконтинентал“. Освен това действията им можеха да се смятат за нарушение на американските закони. Та ето защо бе напрегнат милият Тед. Но дали щеше да насочи тая пушка срещу нас с Кейт и да ни гръмне, ако му създавахме още пречки? Никога не знаеш какво ще направят хората с оръжие и проблеми, особено ако си мислят, че целите им са по-важни от живота ти.

С всяка минута ставаше все по-светло, но мъглата не се вдигаше, което бе добре, защото играеше номера на оптичните мерници.

— Как прекара във Франкфурт и Париж? — попитах Тед.

— Чудесно. Свърших малко работа. Ако беше заминал за Франкфурт, нямаше да си в това положение.

Не знаех точно в какво положение съм, но когато чуя завоалирана заплаха, веднага я схващам. След като имах това предвид, не ми се щеше да повдигам неприятни въпроси, но трябваше да попитам:

— Защо допуснахте Асад Халил да убие онези пилоти и другите хора?

Той ме погледна и видях, че е подготвен, макар че не ми се стори особено радостен.

— Според първоначалния план просто трябваше да го заловим на „Кенеди“, да го отведем на Федерал Плаза, да му покажем неопровержими доказателства за прелюбодейството на майка му и за убиеца на баща му, включително записани признания на негови сънародници, после да го върнем на неговите хора.

— Всичко това ни е ясно, Тед — отвърна Кейт. — Не разбираме обаче защо сте му позволили да изпълни задачата си, след като ни се изплъзна.

— Наистина нямахме представа какви са конкретните му цели.

— Извинявай — намесих се аз. — Това са глупости. Знаели сте, че ще дойде в ранчото на Рейгън, знаели сте и какво ще направи по пътя за насам.

— Мисли каквото искаш. Бяхме останали с впечатлението, че са го пратили тук, за да убие Роналд Рейгън. Това е секретна информация. Във всеки случай, нямаше значение каква е задачата му, защото трябваше да го заловим на летището. Ако го бяхме направили нямаше да се случи нищо.

— Тед, майка ти не може да не ти е казвала, че когато си играеш огъня, няма начин да не се опариш.

Той явно не искаше да обсъжда противоречията във версията си.

— Е, планът се промени, но все още не се е провалил. Трябва да арестуваме Халил и да му разкажем каквото знаем за майка му и баща му, после да го пуснем да си върви в Либия. Между другото Карим Халил е бил убит по заповед на Муамар Кадафи от своя колега и приятел капитан Хабиб Надир.

Тед, който не беше глупав, прибави:

— Разбира се, възможно е Асад Халил да се върне в родината си, преди да имаме възможност да си поговорим. Затова се чудя дали някой от вас се е сетил да му предаде историята за коварството на Кадафи.

— Чакай да си помисля… — казах аз. — Приказвахме си за неговата омраза към Америка, за това, че искал да ме убие… какво друго?…

— Колегите ти от дома на Уигинс ми съобщиха, че накратко си споменал за тези неща в края на разговора си с Халил.

— Да бе. Това беше след като му казах, че е ебач на камили.

— Нищо чудно, че иска да те убие. — Тед се засмя. — По време на втория разговор обясни ли му всичко по-подробно?

— Изглежда, си много информиран за онова, което става във ФБР.

— Ние сме от един отбор, Джон.

— Дано не си прав.

— О, не се прави на светец. Ореолът не ти отива.

Пропуснах тия думи покрай ушите си и попитах Кейт:

— Добре, готова ли си? — След това се обърнах към Тед. — Трябва да вървим. Ще се видим на разследването в Сената.

— Един момент. Моля те, отговори на въпроса ми. Разговаря ли с Асад Халил за коварството на Кадафи?

— Ти как мислиш?

— Да, предполагам. Отчасти, защото като че ли прояви интерес към тази информация по време на съвещанията ни в Ню Йорк и Вашингтон. И отчасти, защото си много интелигентен и знаеш как да вбесяваш хората. — Той се усмихна.

Усмихнах се и аз. Тед наистина беше готин. Само малко непочтен.

— Да, здравата го поразтърсих. Трябваше да чуеш, когато му казах, че майка му е била курва, а баща му е бил рогоносец. Да не споменавам за това, че Кадафи е очистил татенцето. Божичко, направо откачи. Обеща да ми изтръгне езика и да ми пререже гърлото. Искам да кажа, нито съм ебал майка му, нито съм убил баща му. Защо се сърди на мен?

Тед, изглежда, се кефеше на майтапите ми и явно се радваше, че съм му свършил работата.

— Дали ти е повярвал, как мислиш?

— Откъде да знам, по дяволите? Искаше да убие мен. Не каза нищо за чичо ти Муамар.

Той се замисли за миг.

— За арабите това е въпрос на лична чест. Семейна чест. Всеки позор трябва да се измие с кръв.

— Резултатът сигурно е по-добър, отколкото в Семейния съд.

Тед ме погледна.

— Миля, че Халил ще убие Кадафи и ако научи истината за Хабиб Надир, ще очисти и него, а навярно и други в Либия. Тогава нашият план, който сега ти се струва толкова отвратителен, ще се оправдае.

— Няма оправдание да караш някого да убива хора — каза Кейт, чийто морален компас беше по-точен от моя. — Можем да се борим с чудовищата и без да ставаме като тях.

Тед благоразумно не се впусна в защита на скъпоценния си план да очисти полковник Муамар Кадафи.

— Повярвай ми — обърна се към нея той, — ние сериозно обсъдихме този въпрос и го поставихме пред комисията по етика.

За малко да се изхиля.

— Ти член ли си на тая комисия? И между другото, какво му е етичното на това да постъпиш в Антитерористичната спецчаст, за да играеш собствената си игра? По дяволите, как изобщо стана така, че се озовах в същия отбор?

— Ти сам поиска. Наистина се възхищавам от способностите и упоритостта ти. Всъщност ти за малко да хванеш Халил на летището. Казах ти, ако искаш да работиш за нас, ще те приемем с разтворени обятия. Теб също, Кейт.

— Ще се посъветваме с духовните си наставници. Добре, да вървим, Тед. Страхотна среща.

— Само още едно-две неща.

— Добре, давай.

— Исках да отбележа, че вицът ми хареса. Онзи за министърката за правосъдието. Едуард ми го разказа. Във вицовете има много истина. ФБР свиква голяма пресконференция, като днес следобед във Вашингтон. Ние не обичаме пресконференциите.

— Всъщност това ми харесва.

— Освен това ЦРУ наистина ще направи и заека двоен агент. — Той и се усмихна. — Това беше смешно. И много на място в този случай.

— Ясно. И не забравяй какво правят ченгетата, Тед. Те скъсват оная мечка от бой, докато не признае, че е заек. Нали така?

— Убеден съм. Но това не прави мечката заек.

— Важното е да си признае. И като стана дума, двойните агенти работят само за себе си. Свършихме ли?

— Почти. Просто исках да напомня на двама ви, че този разговор изобщо не се е състоял. — Той погледна Кейт. — Изключително важно е Асад Халил да се върне в Либия.

— Не — възрази тя. — Важно е да бъде съден за убийство в Съединените щати.

— Мисля, че поне ти ме разбра — каза ми Тед.

— Мога ли да споря с човек, който държи мощна пушка?

— Не заплашвам никой от вас — информира ни той. — Не ставайте мелодраматични.

— Извинявай. Заради „Досиетата Х“ е. Телевизията ми разлага мозъка. Преди беше „Мисията невъзможна“. Добре, толкова. Чао.

— Наистина не бих се върнал точно сега в ранчото. Халил все още е някъде там, а вие двамата сте лесна мишена.

— Тед, ако трябва да избирам дали да остана тук с теб, или да тичам под снайперистки куршуми, нали се сещаш какво ще предпочета?

— Да не кажеш, че не съм те предупредил.

Не отговорих. Обърнах се и се отдалечих. Кейт ме последва.

— А, поздравления за годежа ви — извика той след нас. — Поканете ме на сватбата.

Махнах му с ръка, без да се обръщам. Странно, нямах нищо против да го поканя на сватбата. Този човек беше абсолютен педераст, обаче в крайна сметка си оставаше наш педераст — наистина искаше да направи най-доброто за страната. Страшна работа. Но го разбирах, което е още по-страшно.

Продължихме да се спускаме по склона. Чудех се дали ще получа куршум в гърба, или в челото.

Докато вървяхме, усетих, че Кейт е напрегната.

— Всичко е наред — казах й. — Свиркай си.

— Устата ми пресъхна.

— Хм.

— И ми се гади.

Опа.

— Като сутрешно…

— Престани с шегите, Джон. Това не е обикновено… гадене. Разбираш ли какво е направил той?

— Те играят груба и опасна игра, Кейт. Не съдете, за да не бъдете съдени^[1].

— Бяха убити хора.

— Сега не ми се говори за това. Става ли?

Тя поклати глава.

Открихме пътека, която минаваше през червени скали и гъсти храсти. Надявах се да се натъкнем на моторизиран патрул или постоянен пост, но когато ти трябват, наоколо никога няма агенти от Секретната служба.

Небето ставаше все по-светло и морският ветрец започваше да разсейва мъглата. Лошо.

Насочихме се натам, накъдето смятахме, че се намират къщата и сградата на охраната, но пътеките постоянно лъкатушеха и не бях сигурен къде сме.

— Мисля, че се изгубихме — каза Кейт. — Боли ме сърцето. Уморена съм и изгарям от жажда.

— Хайде да си починем малко.

Седнахме на една от скалите. Растителността тук ми се стори странна, нещо като градински чай, магарешки бодили и всички ония каубойски неща. Храсталаците бяха гъсти, но не много високи и определено не осигуряваха добро прикритие. Хрумна ми, че навярно ще е най-добре да останем тук.

— Ако приемем, че Халил е наоколо — казах аз, — сигурно е на не повече от двеста метра от къщата. Може би е най-разумно да не се приближаваме много.

— Страхотна идея. Ще останем тук, така че Халил да може да ни убие, без да смущава другите.

— Просто се опитвам да измисля как да го надхитрим.

— Тогава помисли за този вариант — Халил може да не ни убие. Може да ни простреля в краката, после да се приближи, да ти изтръгне езика и да ти пререже гърлото.

— Виждам, че доста мислиш по този въпрос. Благодаря, че споделяш изводите си.

— Извинявай. — Тя се прозя. — Така или иначе, ние имаме пистолети и няма да му позволим да те хване жив. — Кейт се засмя, но смехът й прозвуча малко истерично и уморено.

— Почини си.

След десетина минути чух смътно познат звук. Хеликоптер. Изправих се и се обърнах към звука.

— Пристигна кавалерията. Въздушната кавалерия. Леле! Я погледни!

— Какво? — Тя понечи да стане, но аз поставих ръка на рамото й.

— Остани седнала. Ще ти казвам какво става.

— И сама мога да видя. — Кейт се изправи. На неколкостотин метра от нас кръжаха шест хеликоптера „Хюи“. Предположих, че са точно над къщата, което означаваше, че сме близо и знаем в каква посока да вървим.

После забелязах на хоризонта огромен двумоторен „Чинук“, под който висеше автомобил — голям черен линкълн.

— Това трябва да е бронираната кола — каза Кейт.

— Дилижансът — напомних й аз. — Шест чимшира с Херкулеси покриват Сяра, докато Камшик и Дъга се качат на дилижанса. С още две осигуряващи коли на земята. Скоро ще пристигнат и елените на дядо Коледа.

Тя въздъхна от облекчение. Или от раздразнение.

Няколко минути наблюдавахме операцията и макар че не виждах какво става на земята, беше ясно, че Камшик и Дъга вече пътуват по Пенсилвания Авеню в бронирана кола, ескортирани от автомобили и хеликоптери. Мисията изпълнена.

Ако бе наоколо, Асад Халил също можеше да види всичко това и ако не си беше отлепил фалшивите мустаци, в момента сигурно ги сучеше и мърмореше: „Проклятие, пак се издъних!“

Е, всичко е хубаво, когато свършва добре. Нали така?

Не съвсем. Хрумна ми, че след като се е провалил с голямата риба, Асад Халил ще се задоволи с малката.

Но преди да успея да направя нещо, например да скоча от скалата, да се скрия в храстите и да чакам помощ, Асад Халил промени целта си.

Бележки

[1] Матей 7:1. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Нелсън Демил Играта на лъва (55)

Метаданни

Данни

Играта на лъва

Информация

История

Сваляне / Връзки

55.

Нелсън Демил
Играта на лъва (55)